Този разказ е за най-великия български емигрант, надмогнал носталгията с талант и упорство, но никога не преставал да бъде верен на любовта си към родината – Борис Христов. Пристигаме късно през нощта, но който е ходил в Рим, знае, че това е едно от местата по света, където животът не стихва и в най-късните и в най-ранните часове на денонощието. Един град, който сякаш никога не спи! Търсим улица “Мадона ди Кампильо”
№ 6, домът на световноизвестния оперен певец Борис Христов, който по онова време беше предоставил голяма част от къщата си за нуждите на български творци и искаше да превърне своя дом в истински Български културен институт, известен като Българска академия за изкуство и култура. Директор на този български център на културата тогава беше сегашният директор на Националната ни опера – академик Пламен Карталов. Та той ни бе поканил с жена ми Катето да гостуваме за два-три дни в Рим. Имахме намерение да вземем интервю от великия бас – аз за БНТ, а тя за вестник “Народна култура”, от които бяхме акредитирани кореспонденти в двете тогавашни Германии, както и в разделения на две парчета Берлин. Бяхме закъснели и бързахме, за да стигнем в що-годе прилично време, преди полунощ. Улицата, кръстена на тази, очевидно тачена мадона в Италия, беше в най-аристократичната част на Рим, нависоко, откъдето можеш да видиш повечето от забележителностите на този велик град. Пристигнахме пред железния портал, позвънихме и след малко дойде да ни отвори домакинът на културния институт. Твърде уморен от дългото пътуване и недостатъчно концентриран при влизането с микробуса навътре в двора на къщата, за да направя манерва, претърпях злополука, която ще помня цял живот. Бях извадил лакътя си през страничното прозорче, когато усетих ужасяваща болка. Ръката ми се бе заклещила между вратата на колата и желязната врата. Припаднах. Слава богу, било е за секунди, защото в следващия момент видях как микробусчето набира скорост надолу по стръмното право към къщата, зад която имаше урва. Още малко и да се блъсне в сградата. Успях в последния момент да натисна спирачките... После, когато дойдох на себе си, се видях в стая, обграден от познати лица. Катето също беше припаднала от стреса, та докторът от пристигналата линейка попита, не разбрал веднага на кого да мушне инжекцията... за сто долара. Преди да ме отвозят, успях само да разпозная хората около мен. Лицата бяха на известния от театъра и киното актьор Славчо Пеев, Момчил – сина на Апостол Карамитев и самият Пламен Карталов. По онова време къщата на Борис Христов се стопанисваше от Министерството на културата. Съпругата му – Бранка, я беше ужким подарила на България. След години тя обяви, че не е доволна от новите хазяи и си взима имота обратно. За известно време тя не приемаше никого, въпреки големите усилия и такт на Карталов. Не допускаше дори стипендиянтите по вокал да взимат консултации от маест

рото. Едва когато след години отношението на властите към певеца емигрант се коригираха тотално и вдовицата дойде в София за откриване на паметник в негова чест, Бранка снизходително отстъпи. Дотогава беше оплела интригантски мрежи и така нареченият институт на името на Борис Христов не действаше. Бранка беше горда аристократка от Вечния град, беше предоставила всички материални възможности на бедния емигрант Борис, беше схванала навреме, че той ще легитимира безсмъртието є в средите на висшето общество и го държеше здраво под контрол. На стари години демонстрираше грижите си към съпруга, като го разхождаше под ръка из градината на двора. Преценяваше неговите срещи и достъпа на персоната му до публичност. Всичко зависеше от нея. Личната драма на Борис Христов водеше началото си от годините, в които му е било отказано да посети в България болния си брат. Обидата се е натрупвала и съдбата му е лъкатушела между физическото и духовното емигрантство. В душата си обаче той никога не скъсва с родината, посвещава є най-красивите си арии, песни и литургийни песнопения. Помня как баща ми пускаше плочите с неговите записи. За него това бе Гласът№1 на света за всички времена! Заслужава внимание да разкажем за групичката специализанти в къщата на “Мадона ди Кампилио”. Нали всички са били изпратени там, за да се усъвършенстват и да допринесат за родните изкуства. Помните ли младата надежда на българското кино Елжана от Созопол? Тя веднага след приключване на нейния престой от година в културния дом естествено намира своя начин да остане в Рим. В къщата се мотаеше една личност, която, ако е минала край киното, то е било на кон, в епизодите с каскадьори. На практика той (нарочно не споменаваме името) е отговарял за други служби, които не са преставали да наблюдават обстановката в този необикновен дом. За да се отърве от него, съпругата му, нашумялата тогава актриса Ваня Цветкова, е избягала навреме чак в Щатите, където става крупие. Много години след това тя получава покана за роля в български ТВ-сериал. Казвам “избягала”, защото преди “промените” това беше терминът за самоволната отлъчка от страната. Момчил Карамитев се записва в една от киношколите в меката на италианското кино. За известно време изчезва от филмовия хоризонт и се оказва, че е вече емигрант в Щатите. Той, както и сестра му, се опитваха дълги години да превъзмогнат кармата да са деца на толкова известна артистична двойка: Карамитев–Дупаринова и намериха утеха в емигрантство. Момчил се разписва в киното с една документална биографична лента за баща си. Обичаният от поколения актьор Славчо Пеев след години сключва брак с колежка и семейството се опитва да се установи в Кипър. Там Славчо разгръща културна дейност, без да бъде хоноруван от България, поставя няколко успешни спектатъла и след като решава, че емигрантството не е за него, се завръща в София, където продължава да работи активно и до днес. Андрей Слабаков и Ернестина Шинова също се опитват да намерят реализация в Рим след изтичане на официалния срок за пребиваване като специализанти. Те преценяват, че животът, събитията и собственото им развитие в България ще са по-интересни и навреме се завръщат у дома. Ето така част от българската творческа интелигенция се замисля още в онзи период, къде ще се реализира подобре. Дали мислите за щастие, за безсънни носталгични нощи, дали кроежите да се прочуят извън малката България са разпъвали гърдите и въображението им?! Възможно е. Но със сигурност нито гърдите, нито въображението на вече набелязаните по онова време кредитни и назначени милионери не са се терзаели от натрапчиви кошмари. Тяхната емиграция дойде по-късно, при разграбването на България, за което е писано много и до днес обаче обвито в “червено-синята” мъгла. Илия Павлов, когото добре познавахме, изникна на небосклона с протекцията на своя бивш тъст, небезизвестния генерал Чергиланов и си въобрази, че “кара влака” на новата икономика, което дръзко заяви в очите на благодетеля си Луканов. На едно редакционно честване в София, на издания, където работеше Катето, той се появи след дълго отсъствие от страната и ни призна, че е гражданин на Малта! Седмица по-късно в пресата беше съобщено, че е създадена новата групировка “Мултигруп”. Години по-късно в Арбанаси видяхме скромното параклисче над гроба му... Неговият печален край последваха една дузина от първите милионери на Нова България. Други, които имаха повече късмет, си купиха правото да са в Южна Африка или други далечни части на света, все още се крият като “емигранти”, а някои имат нахалството да искат и политическо убежище, като банкерът Цветан Василев, например. Сега обаче на дневен ред са семействата на Банев и Ветко Арабаджиев...