„Свързването представлява по-голямо умение, по-голяма заслуга. Във всяка област един специалист по свързването би бил желан за всички. Но посочете ми тогава, щом толкова сте се разпалили, няколко такива случая!“

 

 

Някога Фридрих Велики от Прусия заявява, че да се правят опити да се води външна политика без военна сила е равносилно на това да се дирижира симфоничен оркестър, в който няма цигулки. В друг вариант изказването е следното: преговори без оръжие е същото като музика без инструменти. Много по-късно френският президент генерал Дьо Гол го казва малко по-различно и много по-просто: Няма известен държавник, който да не се е отличил с отбранителната си политика. 
-------

 

 Имаме пълно основание да се доверим на Фридрих Велики за външната политика и военната сила. От съвременна гледна точка това „изстрадано“ изказване може да бъде допълнено или преработено заради силата и властта на медиите. Няма ли да бъде вярно твърдението, че да правиш политика без медии е равносилно на това да дирижираш симфоничен оркестър, в който няма цигулки? „Старият Фриц“, както го наричал народа, премахнал цензурата от неполитическата част на вестниците и поучавал своя  министър граф Хайнрих фон Подевилс по следния начин: газетите не трябва да се ограничават, ако искаме да бъдат интересни.13

Същото е и с изказването на френския президент генерал Дьо Гол. Нима нашата съвременност познава известен държавник, който да не се е отличил с медийната си политика? Да е извършил своя Opus magnum (от латински: „велико дело“) без медии или да е паднал от политическия Олимп без „подкрепата“ на същите тези медии. В незавършения си трактат  „Как да водим война“ (или максимите) Наполеон е направил следната бележка:

 

„Изпращайте до канцеларията ми всички вестници и всичко публикувано в кралството (вражеското). Ще накарам да направят извлечение и ще науча много подробности, които може да се окажат интересни за познаване“14.

„Винаги завръщащият се“, както Бурбоните наричали Наполеон, от опита на собственото си лидерство, приключило на остров „Св. Елена“,  и вече не с ентусиазъм е казал: Нищо трайно не се гради на силата! За бащата на класическия реализъм в международните отношения Ханс Моргентау (1904-1979) въоръжените сили и заплахата за използването им са най-важният материален ресурс, определящ мощта на нацията. Ако професорът от Чикагския университет е бил прав в условията на миналия век, то днес към неговите тези ще трябва да прибавим 

--------

 

несъмнено и глобализираните медии като важен материален ресурс, определящ мощта на нацията. Нещо повече, ако примерите за Моргентау са били провалът на Обществото на народите, Втората световна война и Студената война, днешните „провали“ в опитите за изграждане на нов световен ред трябва да минат през призмата на медиите. Според Моргентау държавите могат да имат различни цели и да действат по различни подбуди, но единственото средство, чрез което те могат да достигнат целите си, е властта15.

Да, разбира се, Моргентау е прав. Само трябва да допълним към изводите му всички резултати от съвременната релация власт-медии. Особено като отбележим най-важната промяна чрез социалните мрежи – транснационалната децентрализация на властта. Това доведе до промяна на йерархията между държавата и гражданите, такава, каквато я знаем от времето на Аристотел.

„Който не може да живее общностно или не се нуждае от нищо поради способността си да задоволява сам потребностите си, не е част от държавата, така че е или животно, или бог“, казва в трактата си „Политика“ Аристотел. „Всъщност обаче във всички има по природа стремеж към такава общност u който първи я е създал, е сторил най-голямо добро, защото както завършеният човек е най-доброто от живите същества, така е най-лошото от всички, когато е изолиран от закон u право“16. 

Сега, в модерния свят, комуникационните потоци вече не протичат само в една посока и не се разиграват изключително на държавно равнище.  Ако в основата на международната политика са законите на политическото поведение, чиито корени са в самата човешка природа, то от гледна точка на новия век ще трябва да погледнем много по-задълбочено в политическото поведение, което се корени в променената до неузнаваемост  медийната природа и то през същите тези категории власт, интерес, морал“. 

-----------

 

 Французите по времето на Краля Слънце Луи XIV са слагали следния надпис по оръдията си: Ultima ratio regum, което означава „последното средство на царете.“ Играта на политика и война в съвременния свят изисква едно първо средство – медиите. Te са първото средство, онзи primus pilus17 в политиката и междудържавните отношения. А може би са и част от „продължението на политиката с други средства“, както Карл Филип Готфрид фон  Клаузевиц  определя войната. Политиката и войната са немислими без медиите и социалните мрежи като Фейсбук – една от съвременните агори на човечеството.

Тази дума Фейсбук между впрочем се произнася по един и същи начин на всички езици, има един и същи смисъл и изразява характера на новото поколение – “набутано” в мрежата за общуване. Сякаш Фейсбук е нещо като модернизирана през вековете древногръцка агора –  някогашната „социална мрежа“ на полисите, където се е общувало за всичко – за религия, за политика, за култура, за бъдещето…

С какво се различава Фейсбук от древногръцката агора? Все едно и също място за политици, търговци, актьори или най-обикновени безделници. Мястото е същото, но е станало по-малко по размер. Тогава то е било дълго 111 м. и широко 98 м. Сега може да е с размерите на един… таблет, между 7 и 10 инча. Действието е същото – да изпращаш и да получаваш информация, да даваш и да получаваш мнение, да казваш истината или да лъжеш... Само времето сякаш е различно18.

Какво ли би станало ако журналистите започнат да слагат надписа primus pilus по лаптопите си и направят така, че журналистиката се превърне в продължение на политиката с други средства? Това е може би на пръв поглед глупава игра на думи? А може би е един твърде закъснял журналис

-------

 

тически въпрос за продължението на политиката с други средства? Една от Наполеоновите максими гласи: Думите са всичко... Войната е въпрос на мнение19. Бихме допълнили с не по-малко основание – мирът също е въпрос на мнение.  Силата и интересът правят политиката, която дава на държавите способността да  преследват своите национални интереси. Сред начините, с които те го правят, се е настанил един нов, много мощен фактор – глобализираните медии, които отнемат с всеки ден автономността на политиката.

Съвременната политика може да се огледа в Моцартовата опера „Отвличане от сарая“ и историята на Констанце, затворена в харема на Селим паша. Доколко съвременният Селим паша (медиите) ще се окаже великодушен и ще освободи своя герой – политиката? Силата на медиите е невероятна, но дали те са великодушни?  Не само, когато пълнят със съдържание политическия образ на лидера, но особено от гледна точка на убеждаващото им въздействие, което създава модела за подражание „независимо в коя точка на света живеете“.

„Медиите продуцират непрекъснат процес на научаване на модели. Поради възприемането им като авторитетен източник на информация демонстрираните от тях модели стават значими образци на подражание за отделния човек. Когато са достатъчно привлекателни те се запомнят и мисловно се проиграват, ставайки част от човешките нагласи. При наличието на определени познавателни способности, моторни навици и достатъчно силен дразнител или мотив могат да влязат в употреба. Този механизъм за налагане на образци на социално приемливо поведение чрез медиите обикновено е насочен към моделиране на сексуално, просоциално и потребителско поведение у хората“20. 

За политическите актьори медиите несъмнено са решаващи комуникационни канали. Едва ли ще се намери смис

-----------

лен политик, който да не твърди, че няма добра политика ако тя не е представена в медиите. Политиците имат невероятен усет за това, до което е достигнал американският романист и драматург Торнтън Уайлдър21, за когото: имиджът е скрито лице, а политиците знаят, че ако не се състоят в медиите, те не съществуват. Чарлс Купчан го е казал много откровено.

„Медиите – особено телевизията – замениха градската зала като арбитър на  американската политика. Да се добереш до обществена служба означава да се добереш до ефира, което на свой ред изисква много пари. Дигиталната ера само увеличи тези тенденции, като благоприятства за истински взрив от новинарски канали, като повечето от тях излъчват неистово по двадесет и четири часа. Медийните консултанти и директори по разпръскването са незаменими в създаването и подсладяването на имиджи и послания, което отново увеличава цената на кандидатирането за служба“22.

Те не могат да не се съобразяват и с факта, че в основата на работата на журналистите стои неукротимата страст, за която се разказва във филма „Първа страница“ („The Front Page“) по едноименната пиеса  на Бен Хехт  и Чарлз Макартур от 1928 г. Във филма репортерът пита редактора колко място ще му отдели за ексклузивен материал. Отговорът е повече от красноречив: „Ще ти дам място за всяка дяволска дума, която можеш да напишеш“23. 

Един от известните и може би най-интелектуалният от следвоенни канцлери на Германия, Хелмут Шмит, който има и  голям опит като издател на авторитетния седмичник в. „Ди Цайт“, сравнява значението на модерните медии с тъмните страни на демокрацията. В книгата на журналистката 

----------------

 

Сандра Майшбергер „С ръка на сърце“24 Хелмут Шмит казва:

„Медиите значително промениха  политиката... Телевизията е медия, която живее от това хората да се включат, да видят и чуят това, което се дава по телевизията. Това е валидно и за политиците, които се появяват по телевизията. Те също искат да се включат. За политиците телевизията е не само изкушение, тя ги пристрастява. Те се стремят да станат симпатични на публиката. Това е една от тъмните страни на демокрацията. Демокрацията означава политиците да бъдат избирани от хората и ако народът не иска, няма да ги избере. Чрез телевизията съблазънта към опортюнизъм стана много по-силна, отколкото и без това е“. 

 

Разбира се има учени, които се отнасят изключително резервирано към силата и властта на медиите. Един от тях е Джон Кенет Гълбрайт, американски либерален икономист и съветник на няколко американски президенти. Той е изключително скептичен за властта на съвременните средства за масова информация. За Гълбрайт компенсаторната власт, идваща от собствеността на печата и телевизията, е същественото. Тази компенсаторна власт поддържа скъпите структури, но и при нея организацията е решаващият източник на власт. И тъкмо социалните внушения, пораждани от организацията и определяни от нейния специфичен характер, постигат и поддържат външно подчинение.

Според Гълбрайт съществува по-голяма опасност от надценяване, отколкото от подценяване на властта на медиите, които той определя като „отдушник на политическата неудовлетвореност.  В „Анатомия на властта“ той пише:

„Както отбелязахме, налице са ограниченията, налагани от организацията в качеството й на източник на власт. Тъй като организационната преценка е колективна, тя заличава индивидуалните дълбоко и настойчиво отстоявани позиции. Едни убеждения трябва да бъдат съответно балансирани от други. И нито едните, нито другите не въздействат така, както някога са въздействали силните, многократно повтаряни внушения на живото и ин

-----------------

 

дивидуално застъпничество“25.

Неговите резерви за властта на медиите идват най-вече от това, че „влиянието – осъщественото убеждение – отслабва и от очевидната невероятност на голяма част от настойчиво внушаваното“. И все пак скептикът Гълбрайт определя действителния успех на печата и телевизията с убеждението за съществуването на самата тази власт – възглед, който неизбежно се споделя от участниците в упражняването й. Като всеки уважаващ себе си икономист и като имаме предвид, че за него държавата трябва да бъде активна в решаването на социалните проблеми,  Гълбрайт слага ударението по темата за важността на медиите върху собствеността и финансовите сметки.

„Наред със собствеността, възможността на телевизията да убеждава и да внушава една или други гледни точки, е обект на определени финансови сметки. Някога шансовете на кандидатите за политически пост са били оценявани в зависимост от тяхната индивидуалност и линия на поведение. Днес се правят сметки за сравнителни размери на средствата, които те биха могли да съберат, за да си осигурят телевизионна реклама“26. 

Френският философ и писател Жак Дерида с голяма доза ирония отбелязва, че властта на медиите може да отнеме легитимността на политическата власт. Негови са думите „минаваше за актьор в политиката, а сега рискува да си остане актьор в телевизията“. Той обаче напомня и за отговорността на медиите. „Става въпрос за един вид временно отминала епоха, а не просто за тази или онази личност. Т.е. нея трябва да спасим или да я накараме да се прероди на всяка цена. Днес отговорността ни призовава спешно на непреклонна война с докса-та, с тези, които вече се наричат „медийни интелектуалци“, с този всеобщ дискурс, често редакционен, но също и академичен, форматиран от медийните власти, които са в ръцете на политико-икономически лобита. Винаги европейски и световни, разбира се. Ала съпротива не значи, че 

--------
Гълбрайт. Джон. К. Анатомия на властта, София: Христо Ботев, 1993, с. 163.
Пак там, с. 162.

 

трябва да се избягват медиите. Трябва, когато това е възможно, да ги развиваме и да им помагаме да се разнообразят, да им напомняме самата тази отговорност“27.

Някога попитах Нобеловия лауреат за мир Шимон Перес какво е добра политика и той я обясни така:

„Веднъж видях двама мъже , които вървяха с една жена. Аз казах на тези около мен: Вижте каква хубава жена. Те ме попитаха: Откъде знаеш? Не си й виждал лицето. Аз им казах, че видях лицата на хората, които бяха срещу нея“28. Ето го посредникът и отражението – медиите. В това посредничество те могат да издигнат политиката или да я сринат. Гениалният Шекспир го е казал великолепно:  „Човек може и без очи да види накъде отива този свят. Гледай с ушите си: виж как ей оня съдия хули дребния крадец. Слушай, смени местата им; а сега отгатни кой е съдията и кой – крадецът?“29

 

Макар че и този гениален човек е имал проблеми как да заобиколи цензурата и да продаде повече билети. Даже днес 400 години след смъртта му го обвиняват, че е прекрасен писател, но е любезничел с властта и  не е служител на истината, защото със своите произведения е спомогнал да се съхрани привилегированото британско общество и кралската власт, както написа шведският вестник Gefle Dagblad30.

Но Шекспировата картина на света и днес е актуална. Английският език е световен език благодарение на Шекспир. Още сто години след неговата смърт през 1731 г. френският е бил официален в английския кралски двор. Сега нещата очевидно са други. 

------------ 

 

 В първия си брой от септември 1911 г. в. Искрица31 е публикувал една статия, озаглавена „Значението на пресата“. Този материал си заслужава да бъде прочетен отново, защото е сякаш застинал във времето без да е изгубил значението си.

 

“В днешните времена, пресата или печатното слово имат без съмнение много повече влияние върху развитието на обществата и народите отколкото, когато да е по-рано. Като не датира твърде отдавна и се тъй бавно се е развивала, сега може да се каже, е в разгара на силата си. Тя до такава степен е извоювала място в живота и развитието на обществата и народите, щото тя, макар и за нея да не се говори в основните закони пак съществува напълно законно като е извоювала такова място, каквото имат различните класи и съсловия в една страна, а даже в някои страни тя има такава сила и влияние, щото сваля и въздига правителства, уволнява и назначава министерства. Мнозина може би знаят, че в английския парламент от съставянето му до не много отдавна, признавали са се само три фактора, чували са се гласовете на три съсловия, само три влияния са се кръстосвали, борели и пречели едни на други, именно: лордовете, висшето духовенство и обикновения народ, представен в камарата на общините. И в едно време, когато недоразуменията и спречкванията почнали да стават много остри между тези три фактора в управлението на страната, е станал един ден в долната камара г-н Едмънд Бърк и като говорил върху сравнителното влияние на тези три фактора — лордовете, висшето духовенство и обикновения народ — съветвал слушателите си да не изпускат из предвид четвъртия фактор — пресата— представена в журналистическата ложа. И така станало, щото от тогаз насам пресата в Англия е извоювала място като четвърти фактор в живота на страната. Това положение или право не е отбелязано в конституцията, нито й е дадено чрез някой закон, защото тя няма дял в държавната машина, нито нейните членове имат глас в парламента, но както казахме по-горе  тя е назначавала и уволнявала министерства. Но за да има пресата това влияние и тая сила в Англия, причината е била, че от въвеждането на печатната машина та 

 Само осем години след тази редакционна статия, през 1919 г., Макс Вебер чете прочутите си лекции „Политиката като призвание“ и „Науката като призвание“ пред студенти в Мюнхенския университет. Точно в лекцията за политиката Вебер засяга журналистическата дейност и я поставя там, където й е мястото – между политиката, властта, и държавата. 

„При всички обстоятелства обаче журналистическото поприще остава една от най-важните форми на професионалната политическа дейност. Път, който не е за всеки, най-малкото за слаби характери, особено за хора, които могат да поддържат вътрешното си равновесие само при осигурено съсловно положение… Именно пред успелите журналисти се поставят особено високи вътрешни изисквания. Съвсем не е дребна работа да общуваш с властелините на света в техните салони на привидно равна нога, често пъти отрупван с ласкателства, защото се боят от теб, и при това да знаеш, че едва затворил вратата след себе си и домакинът вече започва да се оправдава пред гостите си заради своите връзки с „хлапаците от пресата“32.

А големият наш социолог Иван Хаджийски, който е работил и като журналист33, в „Оптимистична теория за нашия народ“ отбелязва:

 

 

---------------

 Вебер, Макс. Политиката като призвание. Науката като призвание. София: Рива, 2016, с. 72.
Иван Хаджийски е сътрудничил на 19 вестници и списания, между които „Вик“, „Кормило“, „София“, „Заря“, „Глобус“, Час“, „Ведрина“. През Отечествената война е бил кореспондент на в. „Работническо дело“.

 

нито собственик на бюро за женитби или на склад за въглища, а е написал няколко статии, единствено правдоподобният отговор е: писател“34.

 

Какво ли се е променило след повече от сто години? Отговорът е: твърде много и със смайваща динамика. Информационна революция, глобализация на демокрацията, технологична конвергенция, транснационализация, фрагментация, жанрова хибридизация...

„Журналистът е човек, който се занимава с журналистика, събирането и разпространението на информации за обществени явления, тенденции, важни теми и хора. Терминът възниква в ранния ХІХ в., когато означава само хора, пишещи за периодични издания (или журнали). В днешното общество журналистът е придобил особено място в съзнанието на хората. От него се очакват професионализъм  в предаването на събития, безусловно придържане към истината и журналистическата етика. Журналистът допринася съществено за формиране на общественото мнение и по тази причина се чувства задължен да пише и говори неутрално. Най-често журналистите се специализират в определени тематични области, например като чуждестранен кореспондент, икономически журналист или спортен журналист. Професията не е лицензирана. Достъпът до тази професия се получава след специализирано образование в средно или висше учебно заведение или след подходящо друго образование и стаж в редакция“35.

Това е една от дефинициите за професията журналист днес. Истина, етика, професионализъм… Но има и нещо неотменно през вековете. В „Брут или за прочутите оратори“ Цицерон е формулирал кратко и ясно необходимите качества за ораторското майсторство, но те са сякаш изречени за журналистиката. „Необходими са много знания, без които словесният поток е безсмислен и смехотворен; речта трябва да се офор

----------------

ми не само чрез подбора, но и чрез подредбата на думите; трябва изтънко да се познават страстите, които природата е вложила у човека, защото за силата на красноречието се съди по способността му да успокои или да възбуди слушателите. Към това трябва да се добавят изящество, хумор, достойна за свободния човек образованост, умение да се отвръща и да се напада бързо и кратко, съчетани с изискан чар и финес“36.


Първата структурирана хронология на професията журналист, макар и  конкретно за Германия, дава Дитер Паул Баумерт37 през 1928 г. За разлика от Робърт Едуард Пруц, който различава журналистиката по съдържателни критерии (литературна, теологична, историческа, правна, философска, медицинска), Баумерт фаворизира функционалното диференциране. Той откроява три основни функции: кореспондентска, литературна и редакционна. Дитер Баумерт разграничава четири периода.

Първият е преджурналистически период от края на XV в. с т.нар. вестници-писма (Briefzeitung), които са се ползвали предимно от търговци, певци и комедианти. Този период продължава до средата на XVI в.

Вторият е „кореспондиращата“ журналистика, характерна до средата на ХVІІІ в. Под „кореспондираща“ журналистика Баумерт разбира предимно намиране от писмени източници и публикуване на новини без каквато и да е редакторска намеса или цензура. В този период редовно излизат седмични вестници, в чието съдържание има предимно политически събития. В третия период се развива „писателската“ или „литературната“ журналистика, характерна до 1848 г., която се характеризира с научни и литературни списания, главно с религиозни и философски, а по-късно и с политически теми. Четвъртият период, от средата на ХІХ в., е характерен с „редакционната“ журналистика, когато журналистическата дейност се индустриализира и вече си има издатели 

 

----------------

 

 

и професионални редактори.

В този период журналистиката се превръща в професия. Но дали тези опити за дефиниране и хронологизиране на тази професия са все още  валидни след като е променена по същество работата на журналиста, в която компютрите нахлуха  като цунами, а журналистическата професия е подложена на трансформация, чийто последици са трудно прогнозируеми и влизат в сферата на футуристиката.

 

„Работата на журналиста все повече се изправя пред изпитанията на компютърната журналистика, която вече „пише“ репортажи за природни бедствия и икономически новости с помощта на роботи, на бранд журналистиката, която опасно сближава журналистическата професия с пиара, на онлайн журналистиката, която изисква специални компютърни познания и умения за копирайтинг. Журналистическите професии в световен мащаб силно се трансформират – отпадат едни и се раждат нови професионални роли – на журналиста-програмист и мултимедиен копирач, на журналиста-модератор, на журналиста-контент куратор. Голямата динамика в областта на компютрите и дигиталните практики скъсява техният „срок на годност“, технологиите създават нови пазарни ниши, които изискват от всеки журналист други специфични умения за работа в онлайн среда. Възникването на Уеб 3.0, наречен още семантичен уеб, кардинално променя журналистическия процес като цяло – неговите компоненти, работна площадка, персоналиите на журналистическия труд“38. 

Но бихме ли махнали или прибавили нещо в журналистическите разсъждения на в. Искрица от 1911 г. или към проницателните академични разсъждения на Макс Вебер за този primus pilus на съвременния свят? Едва ли... Само бихме подчертали новите технологични свойства на медиите, но няма да посегнем на смисъла и основното предназначение на пресата – да формира общественото мнение, да буди об

 

-----------------

 

ществената съвест, да разисква безпристрастно. И тогава, и сега, журналистиката е политическата холограма на съвремието. Журналистиката е интерференция на политиката. Тя е онова проявление на политиката, което може да се разглежда като проявление на икономическия принцип за „втория най-добър избор“ или „второто най-добро“ (The Second Best Principle)39.  „Политическите вълни“ и „журналистическите вълни“ се наслагват, за да образуват, както казват във физиката, резултатна вълна с по-висока или по-ниска амплитуда. В тази холограма се оглеждат политическите лидери, чийто образ е „сътворен“ с помощта на медиите и журналистическите интерпретации, и изглеждащ напълно... реален. И все пак между политика и медии има непримиримост. В много случаи тежка непримиримост. И това е здравословното състояние и за медиите, и за политиката, особено когато тя играе на зарове. Все едно да примириш наука и религия? А дали това изобщо е възможно?
 

Най-знаменитият физик на ХХ в. Алберт Айнщайн мощно защитава научните принципи, но в същото време подчертава, че в търсенето на истината винаги се е ръководил от особено религиозно чувство. Можем да наречем това чувство „интуиция“ или „въображение“, което според самия Айнщайн понякога е по-важно от знанието, което е ограничено. След като обобщава постиженията на класиците на релативизма като Хендрик Лоренцо и Анри Поанкаре геният на Айнщайн е оплоден от … интуицията.

Известна е острата полемика на един конгрес през 1927 г. между двамата големи физици – Алберт Айнщайн и Нилс Бор. Айнщайн настоявал със знаменитата си фраза: „Бог не играе на зарове“, а Бор просто му отвърнал с по-малко популярното, но също толкова знаменито изречение: „Не казвай на Бог какво да прави“.  Ако даваме за пример Алберт Айнщайн, то не е за да влизаме в спора за науката и религията, а по причини, свързани с журналистиката. Първо, журналистиката би трябва

 

-----------

Вж. Lipsey, R. G.; Lancaster, Kelvin The General Theory of Second Best, Review of Economic Studies. 1956.

 

ло да изпитва уважение към „релативизма“, към различните разбирания за нормите, т.е. към различните гледни точки за тях. Второ, очевидна е ролята на интерпретацията, както за науката, така и за журналистиката.  Трето, без въображение и интуиция няма нито физика, нито сериозна журналистика.  И четвърто, винаги  се забравя, че описаният по-горе спор на тези гениални физици, се води по страниците на вестниците. Той минава през медията, за да се осмисли от обществото, а не остава затворен в академичния корсет на научната общност.

Ето част от едно „журналистическо“ есе на Алберт Айнщайн, публикувано на страниците на в. „Ню Йорк Таймс“ на 9 ноември 1930 г. 

„Човек, който е религиозно просветен, струва ми се, е този, който се е освободил от оковите на егоистичните си желания и е зает с мисли, чувства и стремежи, към които се привързва заради тяхната свръхличностна стойност… Съответно религиозният човек е искрен в смисъл, че не се съмнява в значението на тези свръхличностни обекти и цели, които нито изискват, нито имат рационална основа… В този смисъл религията е вековният стремеж на човечеството да достигне ясно и пълно осъзнаване на тези ценности и цели, и постоянно да разширява и укрепва техния ефект. Ако някой схваща религията и науката в съответствие с тези дефиниции, конфликтът между тях е невъзможен. За науката може само се установи какво е, но не и това, което трябва да бъде“40. 

Самият Айнщайн разбираемо е любимец на медиите и с определено отношение към тях. Той има позиция особено към радиото като медия. В реч по случай откриването на 7-то изложение на германското радио в Берлин на 22 август 1930 г. Айнщайн казва: „Що се отнася специално до радиото, то има да изпълнява уникална функция, в смисъл за помирението между народите. До наши дни народите се познават почти изцяло чрез изкривеното огледало на собствената си ежедневна преса. Радиото ги показва в най-жива форма и 

 

----------------

Einstein, Albert. Religion and Science. https://www.nytimes.com/. [Online] 11 09, 1930. https://static01.nyt.com/images/blogs/learning/ pdf/2013/19301109Einstein.pdf.

 

най-вече от дружелюбната им страна. По този начин то ще помогне да се унищожи усещането за взаимна отчужденост, която лесно се обръща в недоверие и враждебност“41.

 

Пресата като „изкривено огледало“ е интересно разбиране на Айнщайн и едва ли то има някаква връзка с изкривеното време-пространство, както предвижда неговата Теория на относителността. 

Три години преди тази негова реч един български „гражданин на света“ изпраща от Берлин статията „Нови пътища в изкуството“, част от която е посветена на радиото. Гражданинът на света е Матвей Вълев, който според Веселин Димитров „пръв сред българските автори се докосва до теорията за спецификата на информационните канали“. „Матвей Вълев написа и поредица от статии за радиото, в които откриваме множество приносни моменти към историята и теорията на радиожурналистиката в България, пише Андрей Ташев. С някои от тях той дори изпреварва времето си с цели десетилетия“42.

За разлика от Айнщайн Матвей Вълев твърди, че радиото и вестникът не трябва да се противопоставят. „Но оправдаха ли се опасенията, че радиото ще замени вестника? За голяма радост – абсолютно никак“43, възкликва Матвей Вълев. Дали днес в „цифровата крепост“ на света бихме били толкова уверени, че „техническите опити да се съкрати времето, което дели събитието от масата читатели“, както този космополитен българин определя историята на вестника. От гледна точка на съвремието бихме поспорили, защото новите медии не само съкращават времето между събитието и масата читатели. Днешните читатели и зрители вече наблюдават войните онлайн. Нещо повече, 

 

----------------

Einstein, Albert. TONDOKUMENT VON ALBERT EINSTEIN. http://www. einstein-website.de. [Online] Deutsches Rundfunkarchiv, 08 22, 1930. http:// www.einstein-website.de/z_biography/redefunkausstellung.html. 42 Ташев, Андрей. Страст в сянка. Предговор към „Радио и общество“.          София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2017. с. 9. 43 Вълев, Матвей. Радио и общество. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2017. с. 19.

 

социалните мрежи съкратиха не само времето. Те съкратиха пространството. В този смисъл време-пространственият континуум на Айнщайн подпомага донякъде „медийното“ ни  мислене за времето и пространството.

Но си остава един очевиден факт – „масата“ на политиката продължава да е гравитационната сила за медиите, от която те не могат да се отскубнат. Не бихме спорили със „скиталеца“ в духовния свят на човека Матвей Босяка, който е един от създателите на радиотеатъра в България,  за едно – радиото не може да се отдели от неговите слушатели. Така е и с всички медии – от класическите до новите. Можем да отделим медиите от политиката, но не можем да ги отделим от техните читатели, слушатели и зрители.

Забележително е какви псевдоними са си избрали „бащите“ на българското радио като Сирак Скитник и Матвей Босяка. За тях голямото приключение, „говорещата кутия“, е културен феномен,  неотделим от… изкуството. Освен всичко друго медиите са пътища за културата. „Радиото трябва да вземе, но и да даде“ казва Сирак Скитник. Медиите – този primus pilus на съвременния свят, дават много. Но и вземат много.