Нови стихове от Антоанета Николова

23.06.2019

ЛИПИТЕ ТУК

Липите тук са толкова високи,

че сякаш че са спуснати отгоре.

Короните им, гъсти и широки,

започват там, където свършва борът.

Цветчетата им падат много бавно

и тъй във светлината се завъртат,

като че ли мелодия печална

стар грамофон от въздуха изстъргва.

По клоните им кацат тъмни птици

и нещо неотложно ни вещаят.

Но твърде са далече, за да питам.

И твърде е тревожно – да узная.

Затуй се вглеждам просто в светлината

на дъхавите липови цветчета

и водена докрай от аромата,

за малко се изкачвам на небето.

БЕЛИЯТ ХРАСТ

Не зная как се казва този храст

ала мирише толкова дълбоко,

че мъничко завива ми се свят

и се превъртат всичките посоки.

И ето ме – застанала насред

една голяма дъхава градина

под слънцето – аз може би на пет,

а може би на сто и пет години.

Край мен се сипе златният прашец

на пладнето, съня и аромата,

и се проточва, дълго като мед,

това огромно, силно, зряло лято.

Една пчела във центъра жужи,

а птиците във кръг й отговарят

и толкова е светло, че почти

усещам светлината като тяло.

И в куполи от бяла светлина

цветчетата на храста се подреждат.

Не зная как се казва този храст,

ще го наричам просто детство.

ОБЛАЦИ

Погледнати отгоре, облаците са земя

с безбройни пътища и ручеи сред цъфнали градини,

понякога са снежни ширнати поля

със светъл прах от вдигнати към слънцето лавини.

Понякога оформят стръмни брегове

и виждаш там под тях в дълбокото се мяркат

просветващите люспи на незнайни градове

и на шосетата светлинните опашки.

Понякога над облаците има облак друг,

а той е тъмен, объл и загладен

като огромен, сочещ ни отгоре пръст

или печат във нищото поставен.

Понякога в самия облак ти кръжиш,

а там не можеш нищичко да видиш,

освен изгубващата се следа на някой стих

с лъчи и дъжд в пространството записан.

Антоанета Николова