Еньовден

24.06.2019

Още за киноромана "Бродница" от Румен Николов

          

 Романът "Бродница" е изненадващ и различен от потока съвременна българска литература, защото ни връща към старите литературни традиции  свързани с творчеството на най-известните писатели разказвачи. Повествуванието ни отпраща в неопределено време назад, далеч от съвременния технологичен свят пълен с насилие и стрес. В този смисъл читателя попада в един оазис на чисти чувства и мрачни пориви, на сблъсъка на добро и зло, на любов и човечност все категории различни и някак позабравени от хората в „пресата” и динамиката на съвременния свят.       Действието на романа се развива в седмицата около Еньовден, денят на лятното слънцестоене 24 юни. Той е известен ден във фолклорната и християнска традиция на България. По стари обичаи от незапомнени времена в този ден,  докато още не е изсъхнала росата, се берат най-лековитите пълни с природна сила билки. Но съществуват и вярвания, че ако „бродница” чуе как папратта цъфти през нощта срещу Еньовден, може да промени съдбата и плодородието. В самия ден традицията е запазила обичая „Еньова буля”. Това е символично жертвоприношение, отглас от древността, когато хората избират най-красивото момиче и го дават за невеста на Слънцето. Обичаят е интересна смесица от езически и християнски /ортодоксални/ ритуали и вярвания. Това е част от основата за изграждане на романа, в който съдбата на една млада жена – главната героиня Ения се определя от този празник и ритуал. А тя е жена, която като видиш дъхът ти спира. Млади и стари в нейното село са омагьосани от красотата на Ения - Еньовица. За разлика от мъжете, жените злобно настройват всички против нея. Всъщност основния проблем, в който се развива действието е актуален и днес – неприемането на различния човек, човекът на свободния дух от масата, от тълпата.  А тя е мрачна, сива раздирана от суеверия, дребнавост, духовна нищета и злост, с нищо непредизвикани от младата жена.

 

 

 

Ения е младата бродница на селото. Всъщност бродници са наричали хората, които са владеели тайните на природата, земните енергии, лечебните сили на билките, умеели са да предсказват като ясновидци бъдещето, лекували са, бабували са, те са били опора в нещастията спохождащи човеците. Вероятно днес бродниците наричаме екстрасенси.

     Сюжетът като завръзка започва с това, че младата Ения иска да погребе в християнското гробище на селото, жената която я е отгледала старата Еньовица. Провокирани от скудоумието и яростната злост на Джендовица – жената на селския дърводелец, хората се вдигат да й попречат. Мотивът е, че е езичница и ще оскверни гробището, където лежат роднините на всички. Селяните бързо  забравят, че старата бродница им е правила само добро, била им е опора и надежда в най-трудни моменти. Единствен свещеникът иска да изпълни своя човешки дълг. Мрачната тълпата  обаче попречва, и завардва гробището. Ения извършва ритуала на „Еньови ливади”, мястото където се е правел известния празник в по-старо време. Някои от мъжете в селото тайно й помагат, попът също.

И като че ли съдбата се обръща срещу тези духовно нищи хора и живота на цялото село и им отвръща за направеното зло. Започват суша, болести, беди.

След традиционния селски събор, който се прави всяка година преди жътва, в селото пламва епидемия от холера. Тръгва мълва, че младата бродница е проклела селото и затова нещастията затискат хората.

Чиста и сърдечна, възпитана да гради само добро, независимо как й отвръщат Ения се опитва да помогне на селяните и да ги спаси от коварната зараза. Тя успява да намери в тайния скрин на старата Еньовица  рецепта, която лекува болестта. Приготвя необходимото лекарство и го занася на селяните. Те обаче не приемат, като мислят, че Ения иска да ги отрови. Безизходицата, безпросветността и низостта на хорската тълпа градира в невероятни размери и се стоварва с цялата си сила върху младата жена. Вместо да търсят истинските причини за сполетелите ги нещастия селяните са повлечени от тъмната сила на злото и без да се замислят, че тя е може би единствения човек, който може да им помогне я прогонват. Запалват къщата й в гората, където тя живее в пълна хармония с природата.

В повествуванието върви като ретроспекция – споменът на младата жена как като дете е била „еньова буля” и как случайно е паднала в придошла река, която я е отнесла надалеч и тя едва не се удавя. Намира се обаче млад мъж, който рискува и се хвърля в пороя и изважда детето, занася го при старата бродница-Еньовица и така го спасява. От цялото премеждие младата жена помни само картината на едни ръце, които се протягат към лицето й и през цялото действие на романа все търси тези ръце… А дали ще ги намери? Това е интригата, която ще притегля интереса на читателите през всички епизоди. 

Накрая в сгъстеното напрегнато действие, преди да напусне завинаги селото Ения спасява хората. Занася лекарството и рецептата на свещеника. Той  не иска да я пусне, предлага й подслон в храма, но тя отказва. Младата жена не търси благодарност, просто знае, че за нея няма място сред тези хора. 

Динамиката на действието преминава от епизод в епизод и повлича такава тръпка, че книгата се чете на един дъх. Езикът на разказа е преднамерено литературно архаизиран но не звучи вехто, „много от сцените не са написани, а са изписани”, както твърдят рецензентите на книгата. Има отделни думи, които не съществуват в съвременния език, но в потока на речта са ясни и разбираеми. Това придава особена поетичност, изразност и колорит  на романа, своеобразен дух на земя, дъх на прекрасна природа.

  Р.S. – от Автора
Преди да напиша този роман, „Бродница„ съществуваше като сценарий за игрален филм, който все още чака своята реализация. Искам да цитирам фрагмент от експликацията на известния български режисьор Георги Стоянов:  „Ако този филм стане факт, със сигурност ще бъде бяла лястовица  в европейското кино

 Румен Николов

 

 

 

                                                                         

 

Мобилен  +359 0887446469

Email – rounik@abv.bg

                               ВЪВЕДЕНИЕ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 Тя е от онези жени, които Господ е дарил с всичко. И още, сякаш й е вдъхнал - онова светличе на духа, което невидимо играе в нея, и излиза от нея, и броди някъде край нея, като ореол от очарование и свобода…

 

 

 

То те пленява, тегли, тегли… и ако си мъж на място ти се иска да потънеш в него, да се удавиш, пък… 

 

Ако не си имал късмет да  ти даде Господ толкова мъжки характер да следваш сърцето си, само приплъзваш лаком поглед  крадливо по нея и дебнеш поне малко, ей на толкозчинка да си къснеш. Ама само си го мислиш, щото не ти стиска с пръст дори да я докоснеш.  Като се огледаш, май залепнал си там, дето от векове никой от рода ти не е мръднал. Вехтите повели те дърпат и спират, и натискат. А  ти  като спънат кон се въртолиш и пъшкаш, че то сила вътрешна трябва, за да ги скочиш.

И когато онази красота неземна случайно те наближи и рече да мине покрай теб, мигом забождаш поглед във върховете на смачканите си цървули и хич не ти идва на ума  - дали това не са  най-високите върхове, до които вдигаш  очи.

Тежка пранга те пристяга извътре и хем те гори, хем шепне – “Стой си на задника, налягай си парцалите.”

Обаче всичко повече и повече се обръща в теб, когато денят се изтърколи и из тъмното притичаш до кръчмата. Там, като му хвърлиш някоя и друга ракия, оковите падат, свободата те подема и душата ти кръжи ли кръжи наоколо. Задимената и вкисната атмосфера ти се струва като безоблачно небе и ти като гръмовержец току се отприщиш и избумкаш някоя псувня за авторитет. Силата напира, напира и хващаш да мериш мегдан с другите същи като тебе…

        Такава е тя картинката в забутаното из джендема село.

Като вълни прииждат първичните  пориви и мераци и току сдавят мъжката му част, после се оттеглят тежко преглътнати. Уж различно с всеки, но май еднакво, щом ТЯ – ЕНЬОВИЦА – МЛАДАТА ЕНИЯ е наблизо.

И така дни, повече или по-малко, на неизказани мисли и копнежи, затиснати зад зъби и скрити въздишки…

А колкото до женската част…

Ех, коя ли ще се примири с такава тегоба…

Всяка по свой тертип взима да се справя с нещата.

Да, ето теб вече не само вътре те притиска. Едни ръце груби, па макар и женски, те държат да не се отнасяш нам си къде, теглят те за пеша и те връщат в реалното.

И ти е криво, че подусетила, “твойта” не ти дава да гледаш и мечтаеш за това чудо прекрасно, дето като магия, като зараза, върви през село. Грубо ти отнема онзи скрит миг, в който макар и смачкан, макар и смотан, ти се иска да отърсиш глава от тъпото ежедневие и да ревнеш с пълно гърло:

 – Тука съм! Ей ма-а…

 

 

 

 

 

Тихото юнско утро лека полека полазва планината. Слънцето още го няма да огрее Мечия чал, но виделото все повече пробива и почва да вдига мъглата, полегнала по високото. Някаква странна тишина цари навсякъде, като кратка последна въздишка преди денят да се възземе и да събуди всичкия жив свят наоколо. В гладко, сънно кадифе се стелят поляните, потънали в невидим син воал и сякаш чакат своя миг да го открият, за да светне цялото им богатство от цветове и аромат.

Къщичката на Ения и тя е като задрямала, гушната в завивката на вековните клони.

Но ето на покрива се появява светло петно. То става все по-ярко и току до него се пръква второ, в другия край трето. Малко по малко навсякъде заиграват слънчеви зайчета.

Плъзват и по полянката пред къщата и малко по малко се качват върху прозореца. Проникващата през листака светлина се пръска в ниското като трепетен живец. Слънчевите лъчи проблясват на снопове и като  опнати струни ту се появяват, ту се скриват на най– неочаквани  места. Върховете на дърветата сякаш оживяват и поемат познатата песен на събуждащия се заедно с природата птичи свят. Денят се ражда като в приказна измислица, красив и неповторим. И изведнъж в това великолепие и съвършенство процепва възторжен магарешки рев. Ехото го връща и той продължава да кънти сякаш разтърсва всичко.

Разбира се, разбужда и Ения, и тя бързо скача от постелите.

Както е по риза, изтичва и отваря вратата. Пристъпва боса в росната ливадка и изсвирва някак особено с уста. Дочули техния си сигнал, животните й отговарят всяко по своему. Магаренцето още по-възторжено заревава и разкудкудяква кокошките. Под стрехата на своята си греда стои с присвити невиждащи очи верният бухал. Усетил  раздвижването, той веднага се включва в познатия сутрешен ритуал и писва със своя кашлящ глас.

Ения му отвръща в същия тон и птицата, сякаш обхваната от радостно настроение, здраво приплясква с криле.

После жената отива и до малката пристройка, дето служи за обор и отваря вратичката. Магаренцето нетърпеливо пристъпя навън и като отрива галено глава в полите й, заситня надолу по пътечката.

Сутрешния хлад и студената роса, в която гази, не плаши младата бродница и тя, както си е по риза, тръгва подире му. Настига го малко по-надолу до изворче, църкащо на бавни пръски в сплетения вековен коренак. То се е спряло и пие ненаситно от сладката букова вода. Ения гребва с шепи от другия край на кладенчето, докато животното не е размътило всичко и с удоволствие отпива две три глътки. После се разсмива на сумтенето му и почва да го  пръска.

Магаренцето продължава да сумти и пръхти, потръпващо от студената баня и бързо се мушва в храсталаците.

Ения продължава по-нататък по пътечката и след малко достига до един сякаш пазен от човешки поглед бистър вир. От скалата  над него водата на сребърни ленти се изнизва надолу и когато достигне обраслия с мъх объл камънак се разбива на искрящ прах. Щом го посрещнат лъчите на слънцето, всичко наоколо грейва в десетки малки дъгички, като някакъв приказен пир на цветовете.

Кой ли беше разказвал, че някъде имало рай…

Дали пък това място не е наоколо…

Тази неземна красота няма да е завършена, ако в нея не се появи и една прекрасна жена. Може би самата Ева или пък  горска фея или самодива…

И ето, тази дето може да събере и трите в себе си - Ения, пристъпя леко към брега. Бялата й риза светва в блестящото водно огледало. Тя се навежда и ръцете й сякаш погалват неговата повърхност. После напълва шепи и плисва  лицето си. Тръпка от свеж хлад минава през нея.

Ения съблича ризата си, хвърля я настрани в тревата. Красивото й изваяно тяло поема слънчевите лъчи и те удобно се настаняват в тръпнещите му гънки. Магнетично привлечен, водният прах полепва по него в малки искрящи капчици.

Кого ли няма да омагьоса тази гледка, на кой ли няма да му спре дъхът, ако има щастието макар за миг да я мерне.

Младата бродница се наслаждава на облъхналата я свежест. Бавно, избирайки къде да стъпи из камъните по дъното, се приближава към водопадчето. И като че в някакъв ритуал се пъхва под струите му, сякаш изваяна богиня стои там сред талази от сребро.

Щом се насити на играта с падащите пръски, Ения се навежда към дълбокото и се потапя в кристалната вода.

Хиляди отблясъци заиграват във вълничките, когато прекрасното тяло на  голата  жена се плъзва под повърхността.

Една сянка от някакъв приказен сън се мярва и ту изчезва, ту се появява безплътна и недостижима, за да възвести, че красота с красота се среща, истинска и свободна  като самата природа.

Малко ли, много ли продължава тази идилия не е ясно, но изведнъж през  сладкия ромон на водата Ения дочува някакви удари. Усещане за тревога прониква в спокойната хармония на това закътано място. Както е отпусната и някак безгрижна в голотата си, младата жена  се изопва като струна и се заслушва. Ударите стават все по-отчетливи, като че някой копае някъде надолу.  

Ения се изправя насред вира и оглежда плахо наоколо. Като не забелязва никой, бързо излиза от водата. Притичва да се прикрие в храстите. Отново поглежда, но не вижда нищо тревожно. Спокойно се изправя, намира ризата си и така, както е мокра, я облича. Тънки струйки продължават да се стичат по нея и да попиват в белия плат.

Но тя не обръща внимание на това и тихо потегля в посока на шума. Знае си какво да стори, че  никой да не я усети, щом се приближи нататък.

    Малко по малко, с котешки стъпки тя се промъква през храсталаците. По-надолу по реката ударите все повече приближават и изведнъж на един от завоите пред нея изниква гърбът на някакъв човек. Той е облечен само в повиснали окаляни гащи, бос и без друго по себе си . Лъснал от пот здраво размахва кирка и копае под скалите. 

В първия момент тя стреснато прави крачка - две назад, готова да побегне, но любопитството й надделява и се притаява зад един дънер. Почва с удивление да наблюдава този омърлян като дявол, потънал целия в кал мъж.

Той смъква пръстта до брега, пръска върху й вода и  я мачка с крака докато слегне на нещо като голяма пита. После оформя от омачканото едра топка и я претърколва върху разстлана настрани покривка. Увива я и здраво я завързва. Получава се нещо като голяма бохча, която той първо полива с вода, после я дотътря и товари в каруцата си.

“Кой ли е този мъж?”- пита се младата жена. Нещо в него й е познато, но от укритието си не вижда лицето му. А и той върши работата си все с гръб към нея. 

А, тази каруца не е ли виждала някъде Ения?

“Майсторът” - трепва сърцето  й. “Разбира се, че е той. Ето защо приготвя така земята, ами то това трябва да е глината, от която си прави грънците. Я кой бил този страшен дявол и откъде си копаел материала.”

     Грънчарят изобщо не забелязва чуждото присъствие и продължава усилено работата си. Ту затъва в глината и не може да измъкне краката си, ту се пързулва и пльосва по задник. Като в някакъв странен танц краката му мачкат кашавата маса, после сякаш в поклон доземи той оформя поредната топка. Понечил да я вдигне се хлъзга и тя се изтърколва върху му и съвсем го оплесква. Той изпъшква и промърморва някаква ругатня, но се спира и  гръмогласно почва да се смее, като хвърля по някоя дума: 

“ Земьо, земьо-о… Главо, главо-о… “ 

     Ения тихо се киска на  смешното, дето вижда, но всъщност попива с интерес всичко, дето този мъж прави, всяко движение, всеки жест. Тя видимо му се радва, нещо необяснимо кара сърцето й да се свива, а душата й да примира в същата онази сладка тръпка, дето снощи за първи път усети.

     По някое време той напълва каруцата си  и присяда каталясал да поеме дъх. Подхванал яко и увлечен в своята си работа, така и не разбира, че едни очи упорито следят всичко, което прави.

Малко след кратката почивка грънчарят става и  смъква от себе си мърлявия панталон. Втурва се нагоре по пътечката, достига вирчето на Ения и се бухва в него. Кристалната синева се размътва и целият й блясък помръква. Няма и помен от онази райска картина в ранното утро. Кафява вълна потича надолу по реката.

    След миг вместо овъртоления в кал грънчар насред водата се изправя сякаш съвсем друг човек. Красив, земен, истински. Той пръхти от удоволствие и разплисква дъжд от хиляди пръски около себе си,  усмихнат притреперва от хладната баня.

    Какво ли не е виждала Ения из хорските къщи, като е помагала на старата Еньовица. Често я е било срам и е закривала очите си да не гледа. Но голотата на този мъж е някак различна, сила и чистота човешка има в нея. А като вижда светналото му лице със стичащите се по него бистри струйки, които се плъзгат надолу по мускулестото му тяло, тя забравя да се срамува. Странно усещане, колко бързо и неудържимо сякаш всичко в този човек започна я привлича.

    Ения стои скрита в храстите, примряла от вълнение  и поглъща със всяка своя фибра прекрасната картина, която случайността или може би Бог й пращат.

Грънчарят излиза от водата. На прибежки дотичва до каруцата си, изважда кат чисти дрехи и се облича. После почва да се подготвя за път. Изсвирва на посоки два - три пъти. Сякаш в отговор, първо се чува меко топуркане на копита, после пуснатите свободно коне един след друг се изшмулват от храсталака и стигат до стопанина си.

Ения все повече се захласва по всичко, дето вижда. Внимателно и  тихо се прехвърля на разни места из шубраците, за да си отвори по-добра гледка. И всичко отстрани е като някаква жизнена, ведра игра между двамата.

Грънчарят почва да впряга конете, нанизва им хамутите, опъва и закопчава каишите. Животните тръскат глави и китките дребни звънчета, с които са украсени амунициите им, зазвъняват сякаш в някаква игрива песен.

Изведнъж се чува и далечна камбана, но екотът й се смесва с  другия звук и нито Ения, нито грънчарят му обръщат внимание.

Младият мъж  наобикаля още веднъж - дваж колата, почуква тук-там, потяга и донаглася товара си. После хваща юздите и ги дръпва напред, за да изведе каруцата си на пътя. Конете опъват яко, но в наклона явно товарът им натежава и се спират. Грънчарят виква силно:

–  Дий! Дай напред! Дий! - като плясва краищата на юздите по гърбовете им. Те пак дръпват, но след крачка - две в меката почва колелата затъват все повече. Той подпира с рамо и също напъва с всички сили да облекчи тежестта  на животните.

Как й се иска на Ения да притича там и тя да помогне на този човек. И вече решила да му се открие, пристъпя иззад храстите и изведнъж се вижда, че е само по една мокра риза. Миг-два премисля какво да прави, после се шмугва в шубрака и избягва по пътечката нагоре. Достига в къщата си, бързо влиза вътре,  хвърля настрани ризата си. Отваря шкафа и припряно разбутва всичко. “Кое да облече, как да се нагизди”- се върти из главата й.

Накрая избира светъл сукман и бяла кенарена риза с бродерии на якичката. Бързо намира и другото, дето й трябва да се донатъкми и чевръсто се облича.

След малко се втурва по обратния път. Ще бута и тя с колкото сила има, пък двамата все ще извлекат затъналата кола на грънчаря.

Когато достига мястото обаче, там вече няма никой.

Някъде далеч отеква трополене на конски копита, примесено с търкаляне и скърцане на колела.

Ения за миг съобразява къде може да е достигнала колата по високото и хваща направо през гората по посока на шума. Нали тайни в планината за нея няма, тя знае откъде най-бързо да пресече до горните завои.

Ще го стигне тя този мъж, щом си е навила. Иска й се някак да е близо, да чувства силата му, да чува бодрия му глас, да усеща веселия му добряшки нрав. И ще го следва, ще го следва, поне да види селото му, да види къде майстори своите красиви съдове.

Пък нататък каквото  и  докъдето…

 

 

 

 

 

 

 

        Бавно се търкаля нагоре каруцата, има много време още докато превали планината и се спусне към ниското. Монотонният й ход все повече успива грънчаря.  Умората след бурната вечер и здравата сутрешна работа натежава и той почва да оклюмва глава. Неравност някаква по пътя го стряска  и  за да не се даде на дрямката, той се изправя и разкършва рамене. После почва да си подсвирква игрива мелодия. Сякаш снощните лудории из събора още владеят сърцето и душата му.

 

 

 

Както си свири, по някое време през своята си мелодия дочува шум, като от пукане на съчки. Първо си мисли, че е случайно, но като се повтаря един-два пъти, почва да се оглежда.

 

За миг зад шубрака му се мярка някаква дреха. Изостря вниманието си и с крайчеца на очите си почва да  следи околността - разбойници ли го дебнат или така му се струва?  “Глупости, какви разбойници тука” - премисля той.  Този край е мирен, ама пък знае ли се, може някой да се е сетил, че след панаира търговците с пълни кесии се връщат… За по-сигурно той прибутва до себе си малко секирче, че то да не дава Господ…

Привидно спокоен продължава пътя си, но очите му шарят на всички страни. Следи всяко движение, всеки шум.

Нещо отново примърдва някъде встрани и парче от дреха отново му се мярка през клонака. Рязко обръща глава и вижда как един силует и то май женски, преминава и се скрива зад ствола на дебел дъб.

-  Тпру-у - извиква той и рязко опъва юздите.

-  Ха, да починете малко, момчета, че май зор ви иде нагорното… 

Пъргаво скача от каруцата  и  като се прави, че нещо почуква и потяга по нея, скрито наблюдава какво се случва в гората. След миг- два иззад същото дърво изскача жена някаква и притичва да се скрие зад близките шубрачки. В тежката сянка на дъба той не вижда лицето й, но по движението, по стъпката вече му е ясно кой го следи и в душата му сякаш грейва една светла, топла тръпчица.

Мъжът не дава вид, че забелязва Ения, за да не вземе да я уплаши. Но целият е обхванат от някакво сладко любопитство: защо младата бродница го следва, какво е намислила? Дали да се хване на нейната игра?

„Защо пък не” - мисли си младият мъж. „Тъкмо ще се залисва и по- лесно ще му мине времето по бавния път нагоре. Няма и да усети как ще прекоси планината. Пък и да даде Господ на всеки  такава спътница.”

-  Хайде, момчета, отморихте ли малко? – виква той шеговито на

конете, качва се на каруцата и дръпва юздите.

Животните опъват шии и потеглят бавно напред.

-  А така-а, че вижте какви птички хвърчат наоколо… - мята той

дяволито през рамо и се оглежда да види какво ще направи Ения.

Тя продължава внимателно да го следва и май не разбира шегата му.  Прикрива се по най-различни начини. Той я следи изтънко от разстояние и кога хванал, кога изпуснал нейните прибежки покрай пътя, продължава да подмята на висок глас:

-  Хайде да покажем на птичето, колко сме лични ние. Че да дойде и да кацне при нас, че да  ни попее…  Дайте в марш, кончета мои…

Конете тръгват в равна стъпка, като вирят високо глави.

Чак сега Ения се усеща, че тази игра е заради нея и грейва в усмивка: “Ами сега, като е разкрита, какво? Да излезе ли наяве? Да продължи ли тази задявка или да се върне в къщата?

Не, по-добре да  го поизпита малко” - мисли си младата жена и тихо потъва в гората. Хваща към билото и избързва да го пресрещне там.

Търкаляйки по пътя, грънчарят се оглежда все по-често, защото усеща, че девойката от някое време не се вижда наоколо. Дори подвиква и подсвирква с цел да привлече вниманието й.

“Къде се изгуби пак? Не е случайно, че го следва толкова време през гората. Щом е решила да се задява, що се крие?” – мисли си той.

“Май такъв му е късметът, тая прекрасна девойка все да му изчезва внезапно, както се е появила. И снощи на панаира, на най-хубавото се измъкна, без да я усети. Какво да стори, може пък да се плаши…”

Изгубил надежда, че тя ще се появи, грънчарят махва с ръка разочаровано и като няма какво друго да направи, сбутва конете. И така някое време каруцата монотонно следва пътя си, а той, обронил глава, унило подръпва от време навреме юздите. Както се е  отвял нанякъде в мислите си, стига най–сетне до билото на планината и почва да преваля надолу. Но се усеща, че животните вече са поуморени и трудно удържат в наклона тежката каруца. Отбива край един стан за кираджии, хем да ги напои на чешмата, хем и да отпочинат и попасат. Вижда, че някой нарочно е разхвърлял рязани пънове като маси и столчета из поляната и се подсеща, че увлечен в задявката и той днеска не е слагал залък. Изважда торба с храна от каруцата, после избира къде да седне, хем да му е всичко под око,  докато  отмаря.

Отгръща завитите в шарена кърпа хляб и сирене и почва да се храни. Както бавно преглъща поизсъхналите залци, някакъв шум отново привлича вниманието му. Той незабелязано се оглежда и като вижда един познат силует да притичва, и да се прикрива зад висналите до земята клони на бориките, лицето му грейва: “Защо ли е тръгнало да бие толкова път през гората това девойче?”

Вече е сигурен,че не е случайно. Ясно е, че скрито върви подир него. Радостна усмивка цъфва на лицето му, сърцето му притупва развълнувано и той едва не се издава,че вижда всичко. Май пак започва същата игра… Ще я играе и още как, пък ако е речено, работите ще си дойдат на място… 

 

 

 

 

 

 

 

        Увлечени в своята сладка закачка, вече далеч зад билото на планината, Ения и грънчарят не разбират, че голяма тревога е налегнала хората из селото. Не чуват и камбаната, която час по час възвестява надвисналата беда.

 

 

 

Мрачна суматоха е обхванала всички. Те се щурат като обезумели из дворовете си в едничкото желание да се предпазят от болестта, коварно пълзяща сред мало и голямо.

 

Огньове горят почти пред всяка къща и селяните припряно изгарят в тях  всякакви неща, които могат да носят зараза.

Надвисналата тегота, току се процепва от женски писък, идващ от някой край на селото и горки ридания възвестяват, че още една къща е пламнала.

    Това насочва Мильо – кмета, тръгнал да изпълнява дълга си. Вързал кърпа през лицето си, с ръкавици на ръцете, той носи котелка с разбита охра. Върви из улиците спира пред  определени порти и ги бележи с жълтеняв кръст. Трябва да се знае къде има болно и хората, колкото може, да избягват досег с това място.

Той кръстосва навсякъде и подвиква през оградите: 

- Хей, има ли мъже тука-а! Събирай се народе-й , че мерата назе си чака…  Хайде, мъжете на мерата да махнем боклука… Там е заразата, там… Дайте да я изгорим, че да ни просветне… - вика той и върви през селото. Ама никой не се отзовава. Всички се спотайват из дворищата, пъхнати като лалугери в дупките си, свикнали да оцеляват сам самички.

     Тъкмо минава край Сандови, вратнята изтичва и едва не се сблъсква с него виещата и незнаеща какво да стори Желка. Сгърчена от безсилие и гняв тя се блъска по оградата и кълне:

-  Господ да я убий таз, която ни прокле! Къщицата ми зачерни-и…

Кмете, разбра  ли, кмете-е! Отива си чедото ми-и!

Помощ викай – хваща се тя за Мильо като към последна

надежда.

Той се дърпа от нея и отстъпва на разстояние,  да не му лепне и на него зараза, щом болно има в къщата й.

-  Откъде помощ да ти викам, а, като сами не щем да си помогнем.

Господ ли да ти доведа?  Всеки сам по къщята си се затворил и само за гъза си мисли. Неговото да опази, пък другите огън  да ги гори.  Ей такива хора сме! – избухва  срещу й кметът.

-  Цяла сутрин викам по дворовете: “Хайде, мъже, да се сберем и да идем на мерата”...- ама никой се отзовава. Знаеш ли каква е мръсотия там след сбора, а? От хорските нечистотии е тръгнала заразата, отде другаде. Не съберем ли и не изгорим ли всичко, в тая жега и други болести ще пламнат. 

Желка стои стъписана отпреде му, незнаеща какво да каже. Не е очаквала такива думи от кротък човек като него.

А той, за да я извади от вцепенението й, строго нарежда:

-  Ти не стой, ами вар посипи навсякъде. И всичко да попариш!

Дрехите на болното да изгориш! И накрай гледай какво ядете и

с какви ръце го пипате. Тя заразата сама не идва, ний си я

носим един на друг, от простотия и дивотия…

После отива и мацва  кръст на вратата.

    Желка се засуетява напред назад като подплашена кокошка

и хлътва в двора си. Иззад оградата се чува безсилният й плач:

-  Защо най-скъпото ми, Господи? Защо искаш да го вземеш?

Привлечена от виковете, по-долу на улицата  Мара прескача

през плета си и пресреща Мильо:

-  Енията е. Тя ни болестта прати!

Той ядно я срязва:

-  Ай, стига и ти! От гората ще ти я прати тя…

Кога беше тя тук, кога пламна селото, туй мислиш ли го?

Стига с таз вашта злоба и простотия, Маро, Маро-о…

Чул разправията, Биньо дотичва зад жена си и я задърпва:

-  Какво си се разплещила, ма? Я вътре! Огън и у нас ли искаш да докараш?

-  Всички я пазите оназ никаквица. Омагьоса ви тя -­я… - зейва Мара, тътрейки крака подир мъжа си.

А той грубо я хваща и я сбутва в къщата. Отвътре се чуват глухо удар - два… и после тя надава вой и заскимтява като ритнато псе.

Зачервен, Биньо захлопва вратата зад гърба си. Дотичва до бараката и изважда котле с вар, налива му вода и още докато ври, започва да посипва в голям кръг пред целия плет, дето обикаля двора му. После дотътря дърва и запалва огън на външното огнище. Туря отгоре му голям казан и мята в него няколко кофи вода. Връща се в къщата и крясва на Мара:

-  Ти що стоиш, ма? Не чу ли какво рече кмета? Всичко да изпариш ей сега, щото тебе ще тикна в казана, както съм ти набрал…

Смачканата жена безмълвно се изнизва навън, като плахо се оглежда да не си получи още някой удар от излезлия от кожата си Биньо.  Почва да вади всякаква покъщнина и да я топи и облива с кипящата вода.

 

 

         В същото време попът излиза от черквата. Време е отново да удари камбаната, да знаят хората и да се пазят от бедствието, налегнало селото. Той вижда навъртащия се наоколо Гаго и му махва с ръка да се приближи.

Когато онзи се довлича, направо му се примолва:

- Гаго, хвани се да помогнеш като истински християнин. Ръце не ми останаха цял ден от тази камбана. То като няма клисар виж какво става, другите си работи не мога да свърша. Удряй ти малко камбаната, че умрели трябва да изпращам. Кое по-напред да прави сам човек.

Колкото опък и дръпнат да е, Гаго няма как да откаже на отеца и хваща въжето. Почва с все сила да го тегли и силен звън яко разлюлява околността. Докато попът с благодарност го прекръства, разлютена дотичва Джендовица и го подхваща:

-  Отче, видя ли, отче! Стана то, каквото ти рекох. Застигна ни проклятието бродническо.

-  Недей да плещиш глупости. Болест отвсякъде може да се

Хване - срязва я той.

-  И от магия също – разпенва се тя.

-  Ма, ти откъде знаеш, че клетва е направена?  Знаеш ли какво е чисто дете Енията, че карез й гониш? Лично ми е рекла, че старата й завещала зло никому да не връща. Ти по можеш клетва от нея да сториш, ей виж се как си зинала.

-  Аз ли? Дето повече от тебе за селото си мисля - просъсква тя.

-  Водосвет ли, що ли, трябва веднага да се направи. Ти си знаеш, но да ни предпазиш искам. Ти си Божи човек. Ти трябва да си пазиш стадото от оназ никаквица, а не да се съмняваш и да ни навикваш нас,  дето сме жени обикновени. И праведни сме, тъй да знаеш.

Тук попът вече не издържа с гладкия тон и крясва ядосано:

-  За жегата и сушата от три лета пак ли Енията ти е виновна, а?  Или ние не сме грешни? Бог всичко види, жено проста.   И всекиму според делата отрежда. Не знаеш ли, че има Видовден, когато се плаща всичко…

Както удря камбаната, Гаго, разгневен от скудоумието на тази жена, се развиква:

-  Ей, Джендовице, топлото е най-болното време. Толкоз ли си жена неука, че не го знайш?

Пуска се от въжето и  продължава:

-  Там, дето много хора се сбират, едно болно да има - като огън

в слама тръгва. Туй не го ли мислиш ти, а? Събор беше ли? Беше!

-  Стига! Се ти си умният! Като всичко знаеш, що не ни уварди от заразата, а? – захапва го Джендовица.

-  Щото от такова само Господ може да ни уварди – ядно и отвръща Гаго и я захапва ядосано:

-  А ти що си се закахърила толкоз, че клетва е сторена?

Ако има, то  не е ли заради тебе и твоите кокошки, щото за пет

пари ум нямате. Гроб не дадохте на Еньовица, дето сега ако

беше жива, щеше да прогони болестта. Че и младата напъдихте

от женска ревност и тъпота духовна. Как пък не ви стига поне малко  пипето, че Енията занаята на старата е поела отдавна и само от полза при тази напаст ще ни е на всички, а? Сега бъди спокойна и чакай реда си, за всички ни места има в гробището. Ето, почна вече да се пълни… 

Онемяла след тежките думи на Гаго, Джендовица горко се разридава. Никой не е посмял досега да й метне всичко в лицето. Да сипе сол там, дето най ще я заболи.

Попът нали е добра душа, май него по го заболява от тежките думи на Гаго. Пък както е научен, че за грешка има и прошка, му дожалява за заблудената жена и тихо я успокоява:

-  Озаптисай се! Не е време зло да храниш, Джендовице.

По-хубаво помагай по человечески да се оправим.

Че Бог отгоре ще помогне, ама смирение и души очистени от

греховни дела трябва да види…

Усетила, че свещеникът жалостиво се е размекнал като я гледа

да плаче, Джендовица се взема в ръце и ядно просъсква:

-  Оправихме се, видя се тя. Щото и ти като мъжищата ни

таз чума  вардиш…

-  Ма ти… истина само отрова бълваш… - объркан от тежката злост  на тази жена отвръща той.

В това време Джендовица се врътва и отпрашва нагоре по улицата.

Попът, незнаещ какво да стори, прекръства гърба й.

А Гаго слисан от случилото се отсича, само както той си може:

-  Какво я кръстиш таз? Дявол е тя, не човек…  Ей туй да ми беше жена, направо на дръвника я турям… Джендо, братко, как с това чудо се оправяш…

А попът провлачва уморено:

-  Ех, Боже, Боже! Помогни на овцата си заблудена… Дето е в туй нечисто блато затънала…

 

 

      Хаосът в селото продължава, защото болестта бързо плъзва навсякъде. Жълти знаци кацат на все повече врати. Нови и нови огньове пламват. Котли с вода кипят. Попарват се дрехи и съдини, само и само заразата да се ограничи. Вървят към гробището самотни каруци с първите болни, издали вече Богу дух. И вместо да ги изпращат, да им се поклонят за последно, всички бягат настрани, сграбчени от страха. Безсилието да се надмогне нещастието  все повече надвисва като оловен облак и смазва селото.

 

 

 

Изнурени от тежък труд и немотия, тези малки, объркани хора  все повече се повличат в нарастващата като мрачна лавина мълва, че Ения е виновна за нещастието.