Петербургски отломки

26.06.2019

От Владимир Янев

 

ПЕЙЗАЖИ

 

От прозорците на аудиторията, в която тече научна конференция по сравнително литературознание, се вижда реката.

Блести златният купол на Исакиевската катедрала. Прилича ми на шлемовееца Хектор, извисен над скръбната Андромаха – Нева?! Или нещо друго: дори да политна като златен дъжд от величествената постройка, пак няма да достигна до Даная. Не, по-добре ще е да сравня творението на Монферан с парлива ряпа, хрускана от сините небесни челюсти.

Високо, високо към Бога е устремена катедралата, а под нея разбеснелият се ездач Петър Велики е пришпорил коня си. Несъвместими са смиреният порив към Горния Ерусалим и жаждата да се отвоюва Царството Божие тук – на земята; духовното и мирското; блестящото и мрачното... А Петербург ги е събрал в едно.

Невидими оттук са голите мраморни Диоскури, укротили конете си пред Манежа. Безсмъртният Полукс не е могъл да заживее на Олимп без смъртния си брат Кастор и е разделил с него божествения дар на вечността.

 

*

Исакиевската катедрала, Медният конник, Сенатският площад.

Диоскурите, Николай I…

Хотел „Англетер”, където Есенин пише последното си стихотворение с кипналия сок на кръвта си... Маяковски се изгаврил – „Ако в хотела имаше мастилница, изходът щеше ли да е друг?”. Не знаел още, че и в неговите вени тече червеното мастило, с което ще се опита да поправи гениалните грешки на стиховете си.

Как да сравниш всичко това, каква е връзката между толкова различия?

Отломки от разнородни цитати...

Петербург е град, който цитира непрекъснато. Град от цитати, градушка от цитати...

 

*

Идва редът да си прочета доклада, изпъстрен с цитирани авторитети. Суровата научна реалност. Реалността на суровата научност. И най-сетне казвам нещо умно: „Онтофилогенетични и екзистенциални аспекти на руското и българското постмодернистко писмо в светлината на деридарианския „диферанс”.

Чуват сакралното заклинание „диферанс”, кимат с разбиране.

И се втренчват в прозорците.

 

*

Петър Първи се родил на 30 май 1672 – деня на Исакий Далматински. Затова не е странно, че една от първите църкви сред чухонските блата е посветена на този византийски светец. Била мъничка – скоро я разрушили. Наченали нова, фундаментът се оказал неустойчив и тя рухнала.

Екатерина Втора започнала да строи огромна мраморна църква, посветена на все същия Исакий. Не успяла да я види завършена. (Между другото – великата императрица казвала: „В обществото винаги се намира човек, по-умен от мен“. Също и: „Малцинството обикновено е по-право, отколкото болшинството“.)

Павел Първи се разпоредил още неизползваният мрамор да се изземе за строителството на Михайловския дворец, а църквата да се довърши с тухли. Асоциацията се натрапвала – след класическия век на Екатерина идвало времето на тухлените казарми.

Намесил се фолклорът и постулирал:

Сей памятник двух царств,

Обоим столь приличный,

На мраморном низу

Воздвигнут верх кирпичный.

На Павката не му било съдено да се разгърне.

Благочестивият му син Александър много искал час по-скоро да стане Първи, приближените разгадали мечтите на престолонаследника. Старият император получил апоплектичен удар от заговорниците, сред които блестели бившите екатеринински фаворити Орлови.

Да живее новият император Александър I!

Същият възложил на знаменития Анри Луи Огюст Рикар де Монферан да построи импозантен храм на Исакий. Започнало се с разрушаване на вече направеното.

Фолклорът не останал безучастен и с два стиха изобразил три царствания:

Сей храм трех царств изображенье:

Гранит, кирпич и разрушенье.

Монферан строил дълго. Толкова дълго, че се заговорило – не искал да завърши творението си, защото му предрекли, че скоро след това ще умре.

Така и станало. При откриването на Исакиевската катедрала Николай Първи съзрял, че архитектът си е пуснал мустаци, което не било позволено на хора от строителната гилдия. Императорът наругал „дисидента“. Създателят на чудото се върнал покрусен вкъщи и не след дълго се възвисил над създанието си.

Отблизо Исакиевската катедрала е потискаща (Александър Геров за Айфеловата кула: „Отблизо е ужасна!”)

От ротондата на покрива се открива разноликият пейзаж на Санкт-Петербург, а гледана откъм университета, моста на лейтенант Шмид или от Заешкия остров е прекрасна.

 

*

Конят винаги е символизирал свободата. В песните Крали Марко на кон е вече свободният човек, комуто народът дарува Шарколията. И как иначе – нашите юнаци трябва да са свободни. Като мощните богатири.

И препускат конете на Петербург…

Хармоничното и бясно създание на Фалконе.

Пушкин му се възхищава:

А в сем коне какой огонь!

Куда ты скачеш, гордый конь,

И где опустишь ты копита?

Белите Диоскури пред Манежа – каква сияйност излъчват конете на братята.

Безизразно майсторският кон на Николай I, изправен на задните си крака – как не говори нищо за императора и как напомня за декабристките шейни, влачени от дъхтящи на сибирска спареност животни.

Четирите изваяния на Клод, украсяващи Аничков мост... (За тях скулпторът получил солдафонската похвала на императора: „Маестро, правите коне по-сполучливо от всеки жребец!”)

Прикътаният под мистичната сянка на Инженерния замък равномерно стъпващ кон на Растрели. Спокоен е яздещият Петър – властен, умен.

А мощният конник Александър Трети? Здраво държи юздите този мужик, построил Транссибирската магистрала. Стоварил е стопудов юмрук над тежката, цвилеща Русия. Тепърва тя ще види да препускат огнените коне на цивилизацията!

Ала не са ли много по-човечни от тях политналите към небесата коне, увенчали арките на Главния щаб, на Московската и Нарвската триумфални врати?

Ами антично сияйните коне над Александрийския театър...

Вратът ти се схваща от дълго взиране в благородно извисените символи на успеха. Един последен поглед към небето – не се ли спуска оттам крилатият кон?

Не, в този град на победители твоят Пегас може да е само кранта, превозваща каруцата с ненужни образи...

 

 

ПУШКИН

 

Трябва ли да упрекваме поетите, че не изпълняват своя дълг – „да съгряват любов към добродетелите и да разпалват ненавист към порока”?!

Цитатът е от милия и талантлив княз Вяземски.

А палавият Пушкин му опонира: „Ни най-малко. Поезията е по-високо от нравствеността. Или в краен случай – тя е съвършено различно нещо”.

 

*

„Съвършено различно нещо” е поезията – тя не е сладкодумно приложение към катехизиса на „филаретовците”.

Кои са филаретовците ли? Ето случая със стиховете на Пушкин:

Дар напрасный, дар случайный,

Жизнь, зачем ты мне дана?

А митрополит Филарет поправя лекомислените стихове така: „Не напразно, не случайно от Бог животът ми е даден”.

Филаретовци! (Хлебников ги нарича „спермацевти”.)

Те винаги искат от поезията нещо услаждащо.

 

*

Негодяите не бива да се оневиняват.

Но Пушкин намира начини да ги оправдае.

Не е оправдал само един негодяй – Салиери.

Пушкиновият Салиери не убива от възбуда, от злоба или завист.

Той убива Моцарт разумно. Салиери е завистлив, но облича злобата си в теоретични разсъждения. Моцарт няма право на съществуване, защото не живее и не твори според правилата.

От гения няма полза – не потвърждава законите!

 

*

И пак за Салиери, който според Пушкин проверява хармонията чрез алгебрата.

В Голямата зала на петербургската филхармония свирят неговия „Реквием”.

Необикновено талантлива музика.

След това изпълняват Моцартовия „Реквием”.

Обикновена гениалност!

 

*

Как просто и страстно се изразява Пушкин – в поезията, в прозата, в писмата си. Пише до Вяземски: „Тълпата жадно чете изповеди, радва се на унижението на висшето. Лъжете се, подлеци: поетът е и малък, и мерзък, но не като вас, а иначе”.

Да не забравяме, че при поета е иначе, различно от всекидневните пошлотии.

 

*

Опитвал се да й чете стиховете си. Безпокоял се, че не й харесват. А Наталия:

– Четете, четете – аз не слушам!

Той бил „огончарован”, а тя не подозирала какво е да си Пушкина.

 

*

Наталия Николаевна Гончарова „кокетничела с господаря, после с Дантес. Прококетничила живота на своя гениален мъж”. Така пише Пьотр Губер за съпругата на поета в книгата „Донжуанският списък на Пушкин“. А Нина Берберова утвърждава: „След публикуването на Хекерновия архив най-накрая стана известно, че Наталия Николаевна не го е обичала, а е обичала Дантес. /.../ Пушкин завършва живота си заради жена, неразбирайки какво е жената, а той ли не е знаел какво е! Татяна Ларина жестоко му отмъстила”.

Отмъщение ли? Никакво отмъщение – просто жената е по-свободна от мъжа. Мъжът е роб! Често на любовта, винаги – на честта.

А Н. Н. станала съпруга на добрия генерал Ланской. Заживяла в имението му, близо до мястото на смъртоносния дуел – Чорная речка.

 

*

Вече тежко ранен, Пушкин се опитал да уцели омразния му тъпак. Слава богу, не успял! И не би могъл да успее – та той през целия си живот е раздавал животоносни удари. Осмените или саркастично жигосани от него се помнят и до днес. Така е и с паркетното кавалерче Дантес. Живурка си нещастникът в историята.

 

*

През септември 1830 Пушкин пристига в Болдино. Надявал се бързо да се оправи със стопанската дейност, а се задържал цели три месеца. Пише на жена си: „Моя скъпа, моя мила Наталия Николаевна, коленича пред вас /.../ В нашата околия върлува cholera morbus (доста миличка особа). И тя може би ще ме задържи още двадесетина дни! /.../ Простете ми и знайте, че съм щастлив само когато съм заедно с вас”.

Същия ден поетът пише и на приятеля си Пьотр Плетньов: „Не можеш да си представиш колко хубаво е да избягаш от съпругата си, пък да седнеш да пишеш стихове /.../  Жената връзва езика и ръцете по-яко от цензора Щеглов /.../ Ах, мили мой! Каква прелест е тукашното село! /.../ Пиши си вкъщи колкото си искаш, никой няма да ти попречи. Ще видиш как ще ти приготвя всякакви неща – и проза, и стихове”.

Нататък е ясно – Болдинска есен се нарича!

Иван Николов е написал за нея:

Гърмът във небесата и гърмът

в душата ти

звучат единогласно

там, в Болдино – единственият кът

на творчеството яростно и ясно.

 

И денем – светлина, а нощем – мрак

затваря в равни кръгове дървото...

 

Ще кажа пак

и ще повторя пак:

 

Не отминавай Болдино!

Защото...

Финалното многоточие струва повече от пространното обяснение.

 

*

Когато Пушкин казва – „Все пак поезията трябва да бъде малко глупавичка”, той не твърди, че такъв трябва да е и поетът. Но винаги нещо в тези прости думи ми е убягвало.

Помогна ми Бодлер: „Голямата поезия е по същество глупава, тя вярва и това именно съставлява нейната слава и сила. Никога не смесвайте призраците на разсъдъка с призраците на въображението; онези са уравнения, а тези – същества и спомени”.

Най-сетне ми просветва... Нека с уравненията се занимават философите, „глупавата” поезия възкресява спомени и същества. Тя е въображение за часа, „когато милионите възкръсват”, своеобразно второ пришествие.

Ето как вижда пророк Даниил това пришествие: „Много от спящите в праха на земята ще се пробудят, едни за вечен живот, други за вечно поругание и посрамление”.

 

*

Пушкин достига до лекото дихание на боговете. Боговете не страдат от емфизем! А колко естествено мъдър е. Например когато пита: „да зависиш от царя, да зависиш от народа – не е ли все едно?”. Второто дори е по-лошо, защото царят е далече, а „народът” (поетът има предвид именно кавичкосания народ) е винаги до теб с претенцията да е над теб.

 

*

Достоевски: „Пушкин не си е блъскал главата как трябва да обичаш народа си, не се е учил на това. Той изведнъж се оказал самият народ”.

Оказва се народ, без да изгуби аристократизма си, без да изневери на индивидуалността си. Изневерява на дамите – прекрасни и не съвсем, не учи никого как да живее, не пророчества за чужда сметка.

 

*

Пушкин не е само автор на „Красуйся, град Петров“.

От него начева и традицията на критическото отношение към Северната Венеция – идват Гогол, Лермонтов, Аполон Григориев...

А епиграфът към „Улични впечатления” на Некрасов „Что за славная столица развеселый Петербург“ е обозначен като „лакейска песен“.

Само лакеите ли могат да хвалят града?!

Колко зловещо след Пушкин (и поради Пушкин!) пишат за столицата Достоевски, Гаршин, Куприн, Мережковски, Бели, Блок, Зинаида Гипиус, Маяковски... От тях можеш да съставиш обемна „антипетербургска“ антология.

 

 

ДОСТОЕВСКИ, ЧЕХОВ, ГОРКИ

 

Гогол, Лермонтов, Достоевски... Болни хора!

Божественият бяс се заплаща скъпо и прескъпо. Демокрит отдавна го е казал: „Няма на Хеликон здрави поети”.

А ние се перчим с отвратителното си здраве.

 

*

„Записки от подземието” е преломната творба на Достоевски. Тя е конспект на цялото му по-нататъшно творчество. Зла книга, гадна... Но как се откриваме в нея – с онези наши помисли, които ни е страх да признаем пред самите себе си. И това проплакване на чиновника „Аз съм болен човек... аз съм зъл... непривлекателен човек съм аз...”.

И размишлява подземният: „Светът ли да се провали, или аз да си пия чая? Вие ми подайте чая, а светът да прави каквото си ще!”.

Голямо чаепитие пада. Със захарче ли го искате, мадам, или с медец?!

 

*

Разколников: „Да живеем както и да е, но само да живеем! Каква истина! Господи, каква истина! Подлец е човекът! И подлец е този, който го нарича за това подлец“.

Тук героят е на път да стигне до всеопрощението. Но за разлика от Разумихин той ясно съзнава, че „цялата тайна на живота не се събира в два печатни листа”. И не се събира в елементарното подлец – светец. Разколников е остро чувствителен, болезнено умен и странно ироничен. Така го вижда Порфирий: „ироничен човек сте вие”.

 

*

Пак Достоевски: „Ако няма Бог, всичко е позволено”.

Да прощава Фьодор Михайлович, щом няма Бог, не е позволено почти нищо. Няма кой да те оправдае, няма кому да се надяваш на спасение. И после – убивали са и в името на Бога, и в името на безбожието...

 

*

Все пак – има ли Го, няма ли го?

Хорхе Луис Борхес: „Светът е толкова странен, че Бог също е възможен”.

Друг един пък съжалява Бога – било му скучно, защото не можел да свири на саксофон. Унгарецът Петер Естерхази.

А Любомир Левчев има стихотворение, в което казва, че ще остави на пътеката копривата, отскубнатата от бащиния гроб:

Да си свари чорбица Бог.

За него кой се грижи...

Богохулстват ли Борхес, Естерхази, Левчев?

 

*

По Възнесенския проспект често преминава Разколников. Този проспект извежда до Исакиевския площад, където е хотел „Англетер”. Тук се самоубива Есенин. И стиховете сами се пишат:

Защо ли Възнесенският проспект

наподобява дръжката на брадва...

Пак Достоевски?! Нека е проклет –

ти искаш с красотата да не страдаш.

 

Но ето: след мъгливия фенер,

като гигантски кораб свети

в охолство плуващият „Англетер” –

луксозна примка за поетите.

 

*

Повечето герои на Достоевски са подсъдими. Той им дава думата, за да се доосъдят. Сами да си намажат въжето със сапун, да си го нахлузят, да ритнат столчето... Сами – след като са захрачили и плюли като поп Андрей и са викнали „Смърт на Сатаната!”. Това особено ясно е проявено в „Бесове“.

 

*

В началото на „Бесове“ се разказва за някогашната „дисидентска“ поема на Степан Трофимович. Тя е коментирана свръхиронично: „Туй е някаква алегория в лирико-драматична форма, напомняща втората част на „Фауст“. Сцената се отваря с хор на жените, следва хор на мъжете, после – на някакви сили, и най-накрая – хор на душите, още неживели, но на които страшно им се иска да поживеят. Всичките тия хорове пеят за нещо крайно неопределено, повечето за нечие проклятие, но с намеци за най-изискан хумор. Но сцената изведнъж се сменя и настъпва някакъв „Празник на живота“, на който пеят даже насекомите, появява се костенурка с някакви сакраментални латински реплики и доколкото помня, дори един минерал, тоест досущ неодушевен предмет, пропя нещо“.

Удивително е как след всички тия хорове и празници на живота костенурката проговаря на автентичен латински. А пропелият минерал е върхът!

Най-вече заради „Бесове“ и „Престъпление и наказание“ така наречената прогресивна младеж (и стареж) намразва Достоевски. Дай им на „прогресивните“ да мразят!

 

*

Фьодор Михайлович Достоевски размишлява: „Изгодата на Русия не е в завоюване на славянските провинции, а в искрената и гореща грижа за тях и в покровителството им, в братското единство с тях и в общността на нашия дух, на нашите възгледи за обединение на славянския свят. Само с материалната изгода, само с „хляба” такъв висок организъм като Русия не може да бъде удовлетворен”. Или така: „Русия никога не ще има и никога не е имала такива ненавистници, завистници, клеветници и даже явни врагове, както всички тези племена, веднага след като Русия ги освободи, а Европа ги признае за освободени!”. И най-сетне така: „Ще представят като политическа, а след това и като научна истина, че ако я е нямало освободителката Русия, те отдавна сами биха съумели да се освободят от турците чрез своята храброст или с помощта на Европа, която, стига да не съществуваше Русия, не само не би имала нищо против освобождението им, а сама би ги освободила”.

Става малко страшничко – все пак Достоевски е писал тези работи в „Дневник на писателя” от месец март 1877 година. Тогава отбелязва и това: „На освободените славяни ще е особено приятно да говорят и да тръбят пред целия свят, че те са племена образовани, способни на най-висша европейска култура, докато Русия е страна варварска, мрачен северен колос /.../, гонител и ненавистник на европейската цивилизация”. Ужасно, ужасно: „Всички тези освободени славяни с упоение ще се втурнат към Европа, до загуба на идентичността си ще се заразят с европейските форми /.../ и по този начин ще преживеят дълъг период на европеизация преди да достигнат нещичко в своето славянско предназначение и за своето особено славянско признание сред човечеството. Между себе си тези земици вечно ще се обиждат, вечно ще си завиждат една на друга и вечно ще интригантстват една срещу друга”.

И въпреки всичко това Достоевски е категоричен – Русия трябва да воюва за освобождение на славяните! Никакво несъпротивление срещу насилието, никакъв страх от бъдещите ругатни!

Защо ли?! Ами защото „ако нациите не живеят с висшите идеи и висшите цели за служене на човечеството, а служат единствено на своите „интереси”, тези нации несъмнено ще загинат, ще изстинат, ще се обезсилят и ще умрат”. Въпреки всичко, въпреки интереса, въпреки хулите, казва писателят, Русия е длъжна да изпълни своя християнски и славянски дълг, а след стотина години ще се разбере, че е направила нещо добро.

Разбрахме ли?! Не, разбира се!

От което следва, че Достоевски не е никакъв пророк.

 

*

Да четеш Кафка в града на Достоевски е особено... кафкианско. Ние сме като Грегор Замза от „Преображението” на Кафка. Чувстваме като хора, а сме в положението на хлебарки. Не можем да се противопоставим на обстоятелствата според съвестта и волята си. Остава ни четенето, отвреме-навреме – мисленето. Що се отнася до писането... Май е срамно да пишеш след Достоевски и Кафка, сред техните възкръснали персонажи. Сред себе си...

 

*

... Ужасно е, че всяка нощ

един неканен с теб говори,

че всеки ден търчи със нож

след теб пияният Рогожин...

 

... Ужасно е, че няма кой

душа в душата ти да вложи,

че думите излизат с вой...

 

... А ти без словото не можеш...

 

*

Деликатният Чехов казва, че е „автобиографофоб”. Той не желае да затлачват сътвореното с биографични подробности.

Не искал да бъде и сред пророците. Дори за Лев Толстой се безпокои. И отронва: „Всички велики мъдреци са деспотични като генерали”. Предпочитал да е невидим кърт на словото, а не мъдър бухал, вещаещ истини.

 

*

Чехов показва, че можеш да страдаш и от отсъствието на идеи, и от идеи. Затова деликатно отказва на Толстой правото да пророчества. А щом това право е отнето дори на Лъва Толстой, какво остава за другите...

 

*

И пише Чехов: „Тълпата мисли, че знае всичко и всичко разбира; и колкото по-глупава е, толкова по-широк й се струва собственият й хоризонт”. Но и тук не е едностранчив. Дразни се от нихилистите. Те „охотно отричат всичко; за ленивия мозък е по-лесно да отрича, отколкото да утвърждава”.

Казва още: „Между „има Бог” и „няма Бог” лежи огромно пространство, което истинският мъдрец преминава изключително трудно”. Не твърди, че той самият е истината и мъдростта. Затова се отказва да пророчества. Затова се оттласква и от Достоевски: „Хубаво, но твърде дълго и нескромно. Много претенции”. Скептичен е и по отношение на възможностите да се узнае цялата истина, у човека са „прекалено недостатъчни ума и съвестта”.

 

*

Максим Горки разказва как един посетител на Чехов на сбогуване казал: „Големите хора са по-прости, по-разбираеми и по-близки по душа до нашего брата, отколкото всички жадни дребосъци, сред които живеем ние”.

След това неочаквано добавил:

– А всъщност и подлеците също са нещастни хора, дявол да ги вземе!

Това е типично руско предположение, което повечето хора трудно биха приели. Те няма да приемат и съвета: „Ако намразиш някого, спомни си, че и той ще умре”.

Мразим безпаметно и искаме намразеният да умре веднага. А ние сме безсмъртни, нали?! Безмилостно безсмъртни и безгрешни...

 

*

Горки размишлява: „Престъплението на един честен човек, макар случайно и съвсем дребно, ни радва много повече, отколкото безкористна и дори героична постъпка на един подлец, защото: първия случай ни е удобно и приятно да го разглеждаме като необходим закон, вторият тревожно ни вълнува като чудо, което опасно нарушава привичното ни отношение към човека. И винаги в първия случай ние скриваме радостта си под лицемерно съжаление, във втория пък лицемерно се радваме, а скришом се страхуваме: ами ако изведнъж, дявол да ги вземе, подлеците се превърнат в честни хора – какво ще стане тогава с нас?”

Категорично неприемащи човешките възможности за нравствено прераждане, ние всъщност охраняваме собствената си скверна, еснафска радостчица: ето на – Петров е гад, докато аз не съм! Че как да не си гад, когато се радваш, че Петров е гад?

А ти си старецът Зосима, нали?!

Коленичи, подлецо, коленичи дори пред шута Фьодор Павлович Карамазов, защото и от него си по-зъл и по-сладострастен. И при всички случаи – много, много по-безинтересен.

 

*

Парадоксално ли е, че най-великите идеали водят до най-велики престъпления?! Нали отдавна е известно, че пътят към ада е постлан с добри намерения.

Добрите намерения за просветени „царе, папи, патриарси“…

Добрите намерения за Бога на разума, за равенство, братство и свобода...

Добрите намерения за премахване на експлоатацията, на империализма...

Добрите намерения за демокрация...

И как се осъществяват тези добри намерения?

С насилие!

Да върнем билета тогава, както казва Иван Карамазов – непременно да го върнем!

 

 

БЛОК

 

На улица„Декабристка”, бивша „Офицерска” е последният дом на Александър Александрович Блок. В него е музеят на поета. Идвам тук като на поклонение. Обикалям петербургските му места – много са. Чета дневниците му.

На 26 февруари 1918 поетът е записал за съседа си: „Господи, Боже! Дай ми сила да се освободя от ненавистта, която ми пречи да живея в една квартира с него, задушава ме със злобата си, разкъсва мислите ми... Той лично не ми е направил нищо лошо. Но аз се задъхвам от ненавист, която достига до някакво истерическо омерзение, пречи ми да живея. Махни се от мен, махни се от мен, буржоа, така че да не се срещаме, да не те виждам и чувам; по-добър от него ли съм или по-лош, не зная, но ми е гнусно, повръща ми се, махни се, сатана”.

Как го разбирам, как усещам задушаването му. Причесани, гладички, самодоволнички. И нищо, абсолютно нищо не можеш да сториш, освен да ненавиждаш, разрушавайки себе си.

 

*

Съвсем близо е малката река Пряжка... Наименованието й идва от някогашните предачни фабрики. Пряжка – Преждичка. Но „пряжка” значи и тока, катарама.

Сребърната катарама на Пряжка, пристегнала дома на поета...

Немилостивата съдба, намотала на тъмно кълбо преждичката на живота му...

Недоплетените съзвучия на стиховете, сред които зъзне безприютната му душа...

 

*

Блок, Блок...

Увил си е копитата с парцалите

от усмирителните ни ризи, за да не чуваме

среднощния му ход.

Блок-блок-блок!!!

Колко са черни белите нощи,

улиците, фенерите, каналите колко са черни.

А в аптеките не продават успокоително.

Блок-блок!!

Пречат му крилата да върви

и той си ги отрязва.

Блок!

Че минал е оттук

разбираш по следите кървави.

Припаднал ангел, нощна пеперудо,

пияна от ароматите на несъществуващи цветя,

за да се вдигне мракът ли заклинаш вятъра?!

 

*

Блок призовава: „С цялото си тяло, с цялото си сърце, с цялото си съзнание – слушайте Революцията”. Музиката й слушайте! И не интелигентничете: „Колкото по-дълго се гордее и ехидничи интелигенцията, толкова по-страшно и кърваво може да стане около нас!”.

Какво право имаме да се боим от своя велик, умен и добър народ, размишлява Блок. Според него тълпата се превръща в народ по време на революция. А може би точно тогава народът се превръща в безумна, жестока тълпа?!

„Да стрелнем в светата Рус!”, провиква се един в поемата „Дванайсетте”.

 

*

Блок предвиждал гибелта на света, който не можел да понася. Говорел често за гибел, досаждал на събратята си во Аполоне, плашел слабонервните.

Бил с изострен усет за възмездие.

И ето: научил за погрома в Шахматово – имението на неговите деди, мястото, което е обичал и с което са свързани най-хубавите му спомени – с чувство на облекчение (гибелта потвърждава пророчествата му, възмездието освобождава от греха) поетът изрича:

Защо чегъркат древния храм? Защото сто години тук затлъстелият поп, хълцукайки, е вземал подкупи и е търгувал с водка.

Защо безчинстват в милите на сърцето господарски имения? Защото там изнасилваха и биеха с пръчка момичетата: ако не у този господар, то у съседа му.

Защо изкореняват столетните паркове? – Защото сто години под техните кичести липи и кленове господарите показват своята власт: тикаха под носа на бедняка своята кесия, а на глупака – своята образованост.

Страстни думи. Страшни...

 

*

Поетът казва, че ако не е свещено безумство, кръвопролитието се превръща в страхлива пошлост. Имал е вероятно предвид Медея (или Кримхилда) и се опитва да оправдае това свещено безумие.

Геният на Блок го оправдава, но тези думи могат да се превърнат в оправдание и на най-баналния социопат. Да не говорим за „идеолозите”, обхванати от „свещено” безумие.

 

*

Юрий Олеша си спомня как съученикът му Шнайдерман казал, че който записва военен заем, спомагал за кръвопролитието. Друг съученик – Костя Лукин, бил от монархическо семейство, обичал царя и съобщил за това на директора. Изключили миролюбеца от гимназията.

През руската гражданска война Шнайдерман станал болшевишки комисар в Донския край. Разстреляло го някакво малоумно атаманче. За двойно престъпление – като комунист и като евреин.

А Костя Лукин паднал убит за императора – „за оня портрет, който висеше в кабинета на директора: мъничко ангелче с агнешко къдраво калпаче стои на моравата, а до него – овенче, също къдраво и много бяло”.

Детайлите за калпачето от агнешка кожа на ангелчето и за къдравото овенче са забележителни. Жестока е иронията на Олеша срещу официозните идилии.

 

*

Първата световна, Февруарската революция, Октомврийската такава, гражданската война…

Убиват императора и цялото му семейство. Зверство, предизвикано от зверствата и раждащо зверства!

А директорът на гимназията бил латинист. След революцията станал овчар. Докато пасял стадото, четял римските класици. Опитал да живее като Хораций... Разстреляли и него.

Върви след всичко това да пееш панегирици за справедливостта.

 

*

Блок – тъжен северен лебед, пожелал да бъде буревестник.

Стиховете, които смята за нещо ново, са лебедовите му песни.

Отхвърлили го приятели и писатели, отхвърлила го революцията, която поздравил. Презрели Блок, а той самият прозрял, че революцията не е онова възмездие, което очаквал. Не се оказала Онази революция. Винаги „тази” революция не е Онази.

 

*

Блок е истински петербуржец. В своя шепот. Тук шепнат, крещят в Москва.

Маяковски е Москва, Блок – Петербург!

В „Дванайсетте” Александър Александрович изкрещява.

Някои казват – гениално!

 

*

Поетът Георгий Иванов: „За създаването на „Дванайсетте” Блок се разплати с живота си. Това не е красива фраза, а истина. Блок разбра грешката на „Дванайсетте” и се ужаси от нейната непоправимост. Като внезапно събудил се лунатик, той падна от високо и се разби. В точния смисъл на думата той умря от „Дванайсетте”, както другите умират от възпаление на дробовете и разрив на сърцето”.

А Гео Милев приветства Блок и превежда поемата.

Бившият български символист, прегърнал експресионизма, вижда у бившия руски символист, приел революцията, свой авангарден събрат.

 

 

МАЯКОВСКИ

 

Искал да бъде маяк, а на него кой му е светел?

Смятал се е за непоколебим презокеански кораб, а бил лодка, която вълните понесли към жестокия гранитен бряг.

 

*

Казва Маяковски: „След електричеството аз съвсем престанах да се интересувам от природата. Неусъвършенствана вещ е тя”.

Високопарно, както доста негови неща. Рекъл на Пастернак: „Вас ви интересува мълнията в небето, а мен – в ютията”. Пак търсене на ефекти и игра на футуризъм.

 

*

Според него Пушкин е „весел стопанин на великия празник на бракосъчетанието мужду думите”, а „на паметника му написали, че „чувства добрые он лирой пробуждал”.

Яростният Маяковски е ревнал в „Еще Петербург”:

Туман, с кровожадным лицом каннибала,

жевал невкусных людей.

 

*

На поетите трябва да се вярва. Вярно – преувеличават. Но самата измислена от тях реалност ги заставя да живеят по нейните закони. И да умират по законите й.

Да, да – поетите знаят кога трябва да умрат, за да не надживеят стиховете си.

А Маяковски е споделил, че е самотен като последното око на вървящия към слепите човек.

И че плешивият фенер сладострастно сваля чорапа на нощта.

 

*

Опровергават Маяковски!

Значи е жив и пречи. Пречат, разбира се:

И тихо барахтается в тине сердца

глупая вобла воображения.

...

Я 28 лет отращивал мозг

не для обнюхивания,

а для изобретения роз.

...

Я одинок

как последний глаз

у идушего к слепым человека.

 

*

Страшно е, когато страданието и гордостта стават неудобни на хората. Тогава народът се превръща в население, което очаква варягите да му кажат как се гради царство или как се прави демокрация. Но да оставим това – тъжно е като победна песен:

Ко мне кто-то всадил нож

и пошел от вражего тела

с песнею!

Ами това:

А сердце рвется к выстрелу,

а горло бредит бритвою.

Написалият такива стихове няма да използва бръснача само за да си обръсне мустаките.

 

 

ХЛЕБНИКОВ

 

На едно място той продудва:

В тези страници подскача кит.

Кит подскача, а не аквариумна хамсийка!

Хлебников създава Рибния буквар на руския поетически авангард.

 

*

Как смирено е помолил:

Не будьте к нам, люди, жестоки,

Катоны немого глагола...

Чул е говорът на природата:

Вон дерево кому-то молится

На сумрачной поляне.

И плачется, и волится

Словами без названий.

А ето какво е разчел:

Весенние мысли бога

на узоре пестрых ног жабы.

И това любовно възклицание:

Русь, ты вся поцелуй на морозе.

 

*

Роман Якобсон за стиховете на Хлебников: „Производство извън логическото оправдание”. Империята на логиката е срината и думите общуват помежду си с първобитна радост, без салонна етикеция. Те се срещат за първи път и се удивляват една на друга, обичат се.

Всеки опит да се имитира естествеността на подобни отношения е подозрителен. Робовладелски е! Завладяваш освободените думи и ги превръщаш в работен добитък. Те стават изтощени хайванчета, привично теглещи ралото по изтощената земя.

 

*

А ето какво намерих у този безхлебник:

Сегодня снова я пойду,

Туда на жизнь, на торг, на рынок,

И войско песен поведу

С прибоем рынка в поединок.

Май не звучи никак актуално в нашето време на преклонение пред пазарната икономика. Никак, никак не е актуално, а ти се иска да се запишеш в песенното войнство на витяза Велимир.

 

*

„Степта ще те опее!”, казал Хлебников на един уплашен за живота си човечец. Голямата степ на руската поезия и досега опява Велимир. С негови думи го опява.

Както Балканът пее с Ботевите хайдушки песни...

Както Яворовата зимна буря разнася бунтовната песен на арменците…

Иначе степта си е степ, планината – планина, бурята – буря. Трябва да дойде поетът, за да ги превърне в самите тях.

 

*

В книгата си „Zoo, или нелюбовни писма” Шкловски перифразира Матея и Лука: „Лисиците си имат дупки, на арестанта се осигурява нар, ножът нощува в канията, а ти нямаше къде да подслониш глава“.

Обръщението е към Велимир Хлебников, умрял в големи страдания от инфекция на кръвта. Ала преди това будетлянинът сменил кръвообращението на руската поезия. Влял е в нея дива, мощна кръв. Той говори за страстите с асоциативно афектирания език на самите страсти. Тези страсти имат повод, но нямат сюжет. Гласът им не е модулиран, наподобява тръбния зов на влюбен елен. Или на воплите на елена, пронизан от бракониер насред словесната гора…

 

 

 

АХМАТОВА

 

Дори информативното при нея се превръща в поезия.

Была в Неве высокая вода,

И новодненье в городе боялись.

И Нева е завинаги с висока вода.

Височината винаги ще напомня за прилива на чувствата след всяко тяхно стихване.

А първите два стиха от тази строфа гласят:

В последний раз мы встретились тогда

На набережней, где всегда встречались.

Също информация – суха, безинтересна сякаш за всеки друг.

Ала вижте как се образува смислово-поетическата верига: последен път – крайбрежна улица – винаги сме се срещали там – висока вода! – страх от наводнение.

Поезията е висша форма на деликатност.

И ако не сме разбрали, неделикатно да си обясним – това са стихове за обичайния ни страх от прилива на чувствата. Нашият – сухоземен, еснафски страх.

 

*

Свидетелство на съвременник:

– Ахматова се отнасяше към Цветаева, както кралицата към фрейлините си.

А Цветаева е посветила цели единадесет стихотворения на кралица Анна.

 

*

Ироничният Шкловски описва как честват Константин Балмонт. Ставали разни хора и редели хвалебствени речи. Нарекли го дядо на руската поезия, а в словото си увенчаният избухнал: „Тук ме наричат дядо, но аз съм неблагодарен дядо и не ви признавам за свое потомство. Вие търсите поезията в миналото, в преводите, търсите поезията в поезията, а тя е там, навън, ето там!”.

По-добре да не беше казвал тия ефектни слова. Шкловски кротко ги коментира – „Поезията беше навън, но не на тази улица”. Жестоко!

Самият Шкловски мислел, че поезията е на улиците и на площадите, огласявани от могъщия Маяковски. Но тя е и в скритите пространства, обитавани от Анна Ахматова.

Сред революцията, във времената на ешафодите – сред прозаичната кухня, сред навикванията на мащехата, тази Пепеляшка си остава кралица. Не го показва, но личи – в поведението, в стиховете й. Такива дори пред гилотината – сред беснеещата тълпа, пред старателния палач – не изгубват достойнството си. Горди са!

 

*

Даниил Гранин разказва как в близкото до Ленинград вилно селище Комарово му гостували чехословашките писатели Владислав Мнячко, Иржи Гаек и Иван Скала. Пийнали, подели сладките си приказки, от дума на дума стигнали до Анна Ахматова. Гранин се изпуснал да каже, че наблизо е дачата й, гостите пламнали – на всяка цена ще я посетят!

Заварили поетесата сред доста неугледната обстановка – невчесана, небрежно облечена. Мнячко, Гаек и Скала не забелязали нищо и паднали пред нея на колене. За Гранин това било разбираемо, но с възхищение отбелязва начина, по който Ахматова реагира: „Тя прие тяхната коленопреклонност както се полага – благосклонно, като императрица“.

 

*

Анна Ахматова въздъхнала, когато чула да говорят двама литературоведи: „Сякаш присъствах на професионален разговор между апаши”.

Отвратително е самодоволството от безжизнената фразеология, наизустена с папагалско усърдие. Елементарни аритметически действия с претенции за висша математика.

 

*

Гордост и горделивост са две различни понятия.

Затова и Ахматова през 1958, когато е „реабилитирана”, пише:

Ты напрасно мне под ноги мечешь

И величье, и славу, и власть.

Знаешь сам, что не этим излечишь

Песнопения светлую страсть.

От светлата страст на песнопенията идва гордостта.

А стихотворението завършва така:

Так спаси же меня от гордыни.

В остальном я сама разберусь.

За талантливия достойнството си е достойнство, но високомерието е срамна болест на духа.

 

*

Казвала: „Който често се кръсти, не вярва в Бога”. И нещо изумително с нравствената си естественост: „Аз искам да знам за своите приятели точно толкова, колкото те биха желали да зная”. Поне спрямо хората, които обичаме, бихме могли да се придържаме към казаното от Ахматова.

 

*

Ахматова – като всеки истински поет – е и философ, социолог, историк... Всичко по много и в концентриран вид. Едно от най-проницателните изказвания за ХХ век е в стиховете й:

Чем хуже этот век предшествующих? Разве

Тем, что в чаду печали и тревог

Он к самой черной прикоснулся язве,

Но исцелить ее не мог.

Жестоките и неопитни хирурзи на ХХ век не само не изцелиха човечеството от черната язва, но го и покриха с нови рани.

И изобщо – можем ли да се изцелим от зловещите язви? Задача на третото хилядолетие… Нерешима!

 

*

Колко смешни, гротескови са претенциите за известност, за слава. Тръпнем да не ни подминат, да не ни забравят. Ужасяваме се, че не признават малкото ни достойнства и все сме обидени. А кралицата се учудва:

Забудуть? – вот чем удивили!

Меня забывали сто раз...

Това е аристократичното потекло на духа!

А крещящите плебеи, забравили всичко освен себе си, събират вещичките си за бъдещия музей и си определят място в пантеона.

 

 

ОЛГА БЕРГХОЛЦ

 

Съвсем млада, тя се омъжва за поета Борис Корнилов.

Бракът им трае кратко. Корнилов поема към Москва, където бързо достига до признание. Издава множество поетични книги, през 1934 на Първия конгрес на съветските писатели Бухарин казва, че той е най-добрият съвременен революционен поет. Хвали го и Ромен Ролан!

Арестуват Корнилов и го обвиняват, че е участник в троцкистко-зиновиевски заговор. През 1938 го разстрелват, през 1956 го реабилитират, издават стиховете му, паметник му издигат.

 

*

Арестуват и Олга Бергхолц. Разпитват поетесата шест месеца, тя не признава нищо по обвиненията, нищо не подписва. Отбелязва в дневника си: „Извадиха ми душата, бъркаха в нея с вонящи пръсти, плюха в нея, мърсуваха, след това я пъхнаха обратно и казаха: живей!“.

Живее! Въпреки смъртта на дъщеря си, въпреки че по време на следствието помята другото очаквано дете. Живее милостиво в безмилостните времена, за които пише:

След разпитите денонощни

на голия циментов под

шептяхме с устни в рани още

едно: „Родина“ и „Народ“.

…

И в страх и ужас от затвора

живяхме всеки ден и час,

но нямаше по-горди хора

и по-безстрашни тук от нас!

 

*

Посочена от злата съдба, Олга има трагически свещена мисия – тя преживява ужасяващата блокада на своя роден град. От бомбардировките и глада загиват повече от един милион цивилни граждани. Вторият съпруг на поетесата – литературоведът Николай Молчанов, издъхва от глад в ръцете й. Тя изплаква:

Как думи да намеря в този час,

вдовица Ленинградска съм и аз.

Но намира думи за всекидневните радиопредавания „Говори Ленинград“. Гласът на крехката жена утешава и окуражава. Изтерзаните жители на града я наричат Муза, Блокадна мадона, Нашата Оля. Оценяват я и окупаторите – тя е сред първите в списъците за подлежащите на разстрел след превземането на града. Но Ленинград не се предава, Ленинград се бори и побеждава!

 

*

Върху траурната мраморна плоча на Пискарьовското гробище, където са погребани 470 000 жертви на блокадата, са издълбани клетвените думи на Олга Бергхолц, завършващи с прочутото „Никой не е забравен и нищо не е забравено“.

Има обаче такива, които заслужават забрава. През май 1945 година бездарният стихоплетец Александър Прокофиев упреква Олга Бергхолц и някои други поети, че в стиховете им звучи „изключително темата за страданията, свързани с безчислените бедствия на гражданите на обсадения град“.

Поетесата му отговаря:

И даже тем, кто всё хотел бы сгладить

в зеркальной робкой памяти людей,

не дам забыть, как падал ленинградец

на жёлтый снег пустынных площадей.

 

 

БРОДСКИ

 

На Василевския остров

аз искам да умра.

Ранният Йосиф Бродски – малко преди да бъде осъден за… безделие.

Поетът излежава присъдата, емигрира, става нобелист. Не се завръща в родината си. Споделил е:

Теперь уже и вправду – навсегда.

Ведь если может человек вернуться

на место преступленья, то туда

где был унижен, он прийти не сможет.

Престъпно е да те унижават! При сходна ситуация Михаил Зошченко отказва да се разкае за това, което е написал и за което е остро критикуван в прословутия доклад на Жданов. Това би означавало „да загуби своята писателска квалификация“.

 

*

Бродски е написал и поразяващите с кротката си мъдрост стихове:

Отчизне мы не судьи. Меч суда

погрязнет в нашем собственом позоре...

Когато препрочиташ нобеловата му реч, винаги си припомняш:

Но, как всегда, не зная для кого,

твори себя и жизнь свою твори

всей силою несчастья твоего.

Умира в Бруклин, а не на Василевския остров. Завещава да го погребат във Венеция. Не в Северната – в истинската. Стремеж към автентичност ли е това?

 

*

Йосиф? Бродски!

От дълго бродене е станал Йосиф.

Как братята (поети?) да не го намразят...

 

*

„Одиночество есть человек в квадрате” – Бродски.

И самотата става по-малко страшна.

 

 

ЗА ГАЛИНА КРИЛОВА

 

Изумителна е любовта й към България. Близо половин век тя преподава езика ни в Санктпетербургския университет, почти всяка година е в страната ни. Ръководи научна група, която издаде „Речник на Вапцаровата поезия”. В него са описани и анализирани всички използвани от поета думи.

На пръв поглед това изглежда загубена и ненужна работа. Къде по-престижно е да си концептуалист. Нищо – има хора, които изнасят концерти и хора, които изнасят рояла! Много сериозно Галина Валентиновна ме запита съществува ли думата „жребица” в българския език. Нали Вапцаров е писал: „Да видиш ти какво момиче, брат – като жребица от разплодник!”. Можете ли да замените в гротесковата част на „Кино“ погрешната форма „жребица” с правилното „кобила”?

И разбираш какви открития носи вглеждането в истинската поезия.

 

*

Виждаме се почти всеки ден, говорим и по телефона – обстоятелствено, по руски. Пита ме за различни думи и словосъчетания. Понякога успявам да я затрудня с непознати й фразеологични изрази и идиоми. Не можа да се досети как от съществителното „мерак“ може да се образува причастие. Изохка като й казах „Меракландисъл съм се“!

Кара ме да й чета писанията си, радва им се. Казвам й: „Далеч ме, мамо, ожени – по-лесно да се хваля”. Веднага си го записа, че и започна да го употребява.

 

*

Галина Валентиновна си отиде. Навярно и горе преподава български език. Била е тринайсетгодишна по време на Ленинградската блокада. Евакуирали децата в Сибир. Върнала се в родния град, записала славянска филология. Овладява прекрасно езика ни, става преподавател. Всичко българско у нея предизвикваше неподправена, чиста радост. Велика душа! Ех, Галина Валентиновна, ех…