„Василий Врач – Христовият пратеник”

01.09.2019

Откъс от книгата на Цветана Качерилска

 1.     глава

          Един монах вървеше по пътищата на Тракия. Дългото му расо бе прашно, но нито стойката, нито лицето му издаваха умора. Беше гологлав, с бръснато лице, с дълга до раменете коса. Когато наближи ниските къщи на селцето, поспря се, поогледа се малко. Ръстът му позволяваше да види всичко като от птичи поглед, защото бе необичайно висок, изправен и целият излъчваше сила и увереност въпреки бледия си лик. Но взреше ли се човек отблизо в него, щеше да разбере, че това усещане иде от очите – дълбоки, леко хлътнали, замислени. Някаква вътрешна сила придаваше магнетичен, неземен вид на тоя странник в расо, който не приличаше съвсем на обикновен свещеник.
- Насам, насам, отче Василие! – махаше с ръка възнисък приведен мъж, излязъл да го посрещне пред  къщата си, покрита със слама.

    Василий Врач приближи, повдигна козяка, който служеше за врата, наведе се почти о две и влезе в ниската стая. Главата му опираше до тавана и това го правеше да изглежда исполин.

  Селянинът се приготви да му целуне ръка, но гостът го хвана твърдо с дланите си и го изправи.

- Сполай ти, че дойде, отче – смирено го гледаше домакинът и го заведе при болната жена, изгубила не само цвета на лицето си, но и жаждата за живот.

- Не я бива от Великденските пости насам – завайка се селянинът. Монахът му даде знак да мълчи и разгърна торбата си. Извади три плоски кехлибарени камъка и ги нагря край огнището. Докато събираха енергията на огъня, той постави ръце върху главата на стопанката и шепнеше молитви. После зави камъните в платнени кърпи и ги сложи на стомаха, на гърдите и на челото ѝ.

  Селянинът се опита пак да каже нещо, но лечителят му даде знак да мълчи.

  Василий, който владееше риториката, опиваше с думи слушателите си по време на беседите, не обичаше многословието, докато лекуваше. Тогава се съсредоточаваше, всяко действие ставаше пестеливо и отмерено, а вниманието му изцяло се пренасяше върху работата. Той извади две торбички с билки и ги подаде на стопанина. Като се обръщаше повече към жената, най-сетне проговори:
- Ще полежиш и ще пиеш три недели от отварата. Ще живееш! – заяви лечителят кратко и категорично.

 Болната се разшава и се навдигна. Очевидно бе, че се готвеше да му целуне ръка, а в очите ѝ се появи искрица надежда и благодарност, но монахът се отдръпна. Тя тайно целуна крайчеца на расото му и се прекръсти.

Двамата мъже излязоха от душната стая.
-  Въздух и светлина да има – посъветва го Василий и отметна козяка. – Ще дойдат ли другите?
- Щат, ще дойдат. С Бога напред, ще дойдат.

 2.     глава

           Събудих се от странно видение. Ярките и живи картини ме накараха не само да бъда внимателен зрител, но да запиша подробно това, което преживях  в необичайното състояние. 

      Видях се сред богомилите, облечена в ленено расо, препасано с широк бял колан. Върху късове обработена кожа пишех старателно билкови рецепти.  До мен стоеше друга жена и  приготвяше мехлем за рани. Към нас приближи мъж в расо, взрях се в бледия му лик и разпознах богомилския водач Василий, за когото вече пишех. Видимо разликата в годините ни бе няколко десетилетия. Той прегледа написаното, сви го на руло и върза с конопен конец. Ръцете му бяха като на светците –  с източени и тесни длани, а очите –  леко скосени.

-  Днес ще обучите новодошлите в билколечението. А ти, Ермина, - обърна се той към мен, -  ще препишеш още рецепти. –  Сполучливо си ги направила, Св. Пантелеймон те ръководи добре в лечебните дела.

 Изпитах приятно чувство да докосвам лечебните треви, изсушавах ги на китки, а после описвах  приложението им. Светецът наистина ми подсказваше коя билка какви болести лекува, но това  не бях споделяла с никого и се учудих, че врачът знаеше тайната ми. За него се говореше,  че от малък Св. Пантелеймон го напътства в лечителството, та  по някакъв загадъчен начин това ни свързваше.

         След тази сцена  изведнъж екранът остана празен, както изчезва картината на изключен телевизор. Вече разбрах защо трябва да пиша точно за богомилския епископ. Как от 21. век бях пренесена в 12. век не е ясно, но животът в богомилската  общност щеше да ми се открива постепенно, бих го сравнила с кратки серии от филма на моя живот преди девет века. Любопитството ме завладя и  се залових с писането на новелата, ентусиазирана не само от обхваналото ме вдъхновение, но и от мистичното преживяване.

         Дали някой ще го вземе за сън, за фантазия или за литературен маниер, вече нямаше значение, защото заживях паралелно в двата свята, в двата живота. Бях убедена, че този сериал  ще продължи и  ще мога да опиша преживяното преди стотици години.

3. глава

            Надвечер заприиждаха мъже с прошарени коси и пожълтели мустаци. Присядаха пред къщата и с благоговение гледаха Василий, тъй различен от тях. Не всичко разбираха от проповедите му, но го слушаха и поглъщаха неговото слово като нафора. Да спорят с него, както често правеха помежду си, нито умееха, нито владееха думите. По-скоро присъствието му вдъхваше неясна надежда. Този свят човек бе свещеник, лечител и философ. Сякаш цял живот се беше учил да говори убедително и завладяващо, лицето му грееше, а погледът ставаше по-светъл и по-дълбок.

- Бог е във всекиго от нас. Трябва да го търсим и усещаме вътре в себе си. А ние му палим свещи. Покланяме се на икони. Бог не се нуждае от това. Той е Духът, частица, от когото носим. Затова и всички сме равни пред него. Бог не ни дели на роби и господари, защото всички сме свободни. Защо се кланяте? Преклоненият не е по-достоен от изправения. Тялото ви често страда, търсите лек, но и душата се нуждае от лечител. Тревите, билките, водата и камъните лекуват. Пазете изворите чисти. Има извори с жива вода, носят сила и облекчават страданията. И докато оздравеете, ще постите, гладни ще стоите. Болестите не обичат глада и сами си тръгват, щом не ги храните.

            Селяните го гледаха учудени и дори забравяха да поклащат глави в знак на съгласие, както правеха обикновено. Слушаха дългата реч и се чудеха на тоя странен човек, който ги привличаше с думите си и с поведението си, а за благодарност дори не искаше да му целуват ръка. Не се обиждаха,  чувстваха, че богомилският монах ги поставя на равна нога, неуките и загрубелите от труд души, които бавно се пробуждаха.

Василий разтвори „Тайната книга” и зачете: „Пазете се от Сатаната. Бог го преобрази поради неговото високомерие: светлината му бе отнета, лицето му стана като цвят на нажежено желязо и се уподоби изцяло на човешко лице. С опашката си той повлече третината Божии ангели. Тогава бе изхвърлен от Божието седалище и лишен от управлението на Небесата. Съблазнените от Княза на тъмнината ангели бяха от първите пет небеса и след като ги приобщи, те загубиха светлината си. След падението си Дяволът притежаваше все още творческа сила и продължи да устройва земната твърд. Създаде планините, моретата и океаните, видимото небе и звездите, планетите и слънцето.  Накрая сътвори и тялото на човека, но не успя да го оживи и помоли Бог да му вдъхне душа. Поради това душата  е безсмъртна и вечна. Бог остави Сатанаил да управлява царството си седем века. Дяволът каза на ангела от третото небе да влезе в глиненото гърне, така сътвори мъжа, а с част от него създаде и жената, в която влезе ангелът от второто небе. Щом се видяха облечени в смъртна форма, ангелите много плакаха…”.

            Наоколо дори вятърът предпазливо  повяваше, за да не отнесе думите му, които придаваха тайнственост на гледката. Живата природа и Бог бяха редом с тях и участваха в сложния кръговрат, поддържащ живота.

            Василий продължи да чете: „Князът на тъмнината изля в своите творения отровата на сладострастието. „Моето царство не е от тоя свят” –  се казва в Евангелие от Йоана. Ако не трябва да обичаме света и нещата, разположени в него, тогава не трябва да се говори, че те са от Бога. Защото всичко, което произтича от Бога, е добро,  трябва да се отнасяме към него с любов. А този сегашен свят не е ли видимият свят? Но нали всичко, което е от тоя свят, е „похотта на плътта, похотта на очите”…Тази земя и всичко, с което е изпълнена, не изглежда да принадлежат на Господа, тъй като там царува грехът, а не доброто, та по всичко личи, че принадлежи на Дявола. Но Христос победи Сатанаил и го хвърли в геената огнена, премахна от името му  ангелската сричка „ил”, та така от Сатанаил той става Сатана. След това Христос се върна на Небето и се сля със своя Отец заедно със Светия Дух” – дочете Василий и прибра книгата в торбата, като се сля с мълчанието на присъстващите, потънали в размисъл.

            В такива моменти  злото отстъпваше, задушено от свежите пориви на надеждата. А тя им бе толкова потребна в годините на робство под короната на Византия, с която се кланяха на един Бог и почитаха светото Евангелие. Империята чупеше гръбнака им. И те плахо се питаха как Бог позволява на едни християни да поробват други? Защо едните господстват, а другите робуват, щом се кръстят в един храм? Защо Бог на едните дава богатство и власт, а другите обрича на мизерия, покорство и безправие?

            Бедняците разбираха, че този съвършен мъж има обяснение за всичко. Носеше Библията винаги със себе си, но говореше различно от божиите служители в храмовете. Не се отричаше от вярата и от Христа, но търсеше корените на злото; не приспиваше, а събуждаше умовете им. Те поверяваха не само болните си тела, но и душите си на този исполин, който не само тълкуваше божествените истини, но имаше отговор на всеки въпрос.

  4. глава

Василий бе сдържан и краткословен в ежедневните  разговори, но словоохотлив и неуморен в беседите за вярата, които му отваряха светлите портали на небето. И най-приближените не знаеха почти нищо за миналото му. Мъдрецът живееше в настоящето, а мисълта му бе насочена изцяло към бъдното. Нямаше време за губене, за да се занимава с миналото. А и какво е отделният човек и неговата история? Защо е потребно да се хабят думи за събития, които са изтекли и няма да се повторят? Василий следваше пътя си…

            Той бе роден по Богородични пости в лето 1028-мо в семейството на Теофан и Стойница. Отец Теофан, висок, слаб и плешив мъж, се отличаваше с добродушие и мекота, с чиста божия душа. Имаше провлачен говор, затова и пеенето му бе леко провлачено. Миряните в цялата Охридска енория го тачеха заради  всеотдайното служене в манастира „Свети Пантелеймон”. Майката Стойница  бе висока почти колкото съпруга си, кокалеста, но топлият ѝ поглед омекотяваше иначе острите и грубовати черти на лицето. Нейната действена и енергична натура знаеше умереност във всичко. Стойница обичаше точността, бе прецизна до педантичност.

Василий от малък растеше в манастирския двор и попиваше от тая атмосфера на  почитание към Бога. Обичаше да рисува, пееше добре и често стоеше вглъбено пред старите икони. Най-дълго се застояваше пред Св. Пантелеймон и родителите забелязваха детето да разговаря с него. Отначало мислеха, че се моли, но после се впечатляваха от  необичайно поведение. Момчето посягаше към иконата и милваше вълшебната кутийка, пълна с чудотворни церове.

            Василий бе висок, блед, с редки кестеняви коси. Челото му впечатляваше с височината и широчината си. Но най-отличителни в него бяха очите – мъдри и дълбоки. Зад привидната строгост на лицето му се криеше деликатност и добросърдечие. В юношеските години пееше край олтара и се готвеше за монашество, защото усещаше потребност от служба на Духа. Затваряше се в себе си и узряваше за Божията мъдрост.

        Често скиташе из манастирските поляни и гори, изследваше билките и  записваше своите наблюдения. Тази сбирка стана основа на неговия „Целебник”. Лечителството бе другата му страст. Неусетно  хората започнаха да се обръщат към него за съвет и изцеление. Старците  говореха, че сам Св. Пантелеймон му диктува рецептите. Това твърдение бе прието за правдоподобно, защото връзката между светеца и младия лечител бе тъй силна, че никой не изпитваше съмнение в чудото.

 Василий, когото нарекоха по-късно Врач, имаше особен подход към болестта. Обикновено отпращаше близките на болния, сядаше до него и накратко се осведомяваше за страданието. После се отдаваше на молитва и допираше ръце до главата или тялото му.

            Безсънието той гонеше чрез амулети, премахваше страх с наричана вода и баене.  Затваряше трудно зарастващи рани със смес от кобилешко мляко, мед и смрадлика. При възпаления  използваше мед, вино и пелин.  Лекуваше белите дробове с подбел; червен вятър – с калина и мед, като добавяше и извлек от орехови листа.

            Христовият последовател бе приел да се грижи за тялото и душата на хората и винаги в торбата му се намираха дафинови листа, семена от детелина, дива ружа, дяволски уста, еленов език, отвратниче, лопен, хвощ, набрани със  собствените му ръце, за да се удвои лечебната им сила. Учеше селяните как да се лекуват и сами. При отравяне препоръчваше пострадалият да изпие отвара с 29 зърна от  дива ружа и да разтрива корема със семена от същата билка. При отоци ги съветваше да пият по  две лъжици овнешка кръв.

            Хората се впечатляваха как младият монах нарича болестите с благи имена, за да бягат. Лекуваше с вяра и обич и считаше себе си само посредник на Божията воля. Носеше винаги в торбата амулет със сол, пелин и мед. Даваше точни и разбираеми наставления, действаше със строгост, но влагаше и мекота. Съпричастен към страданието, често се лишаваше от почивка и сън. Славата му на лечител се носеше из цяла Тракия. Практикуваше не само народното лечителство, но владееше изкусно византийската и арабската медицина.

            Никой не подозираше, че богомилският монах притежава способност безпогрешно да долавя приближаването и присъствието на смъртта.  Застанеше ли до одъра на някого, запътил се към отвъдното, усещаше студен повей от невидимата сянка на смъртта. Ръцете му изтръпваха и се сковаваха, а мъртвешкият хлад го правеше безсилен пред болестта. Отдалечаваше се пребледнял и повече с жестове, отколкото с думи, обясняваше на близките, че болният си отива.

  5.  глава

     Измина една седмица без видения, но работата ми по новелата  продължаваше. Дори не бях убедена трябва ли да описвам причудливите факти, които и без това нямаше как да докажа на предубедения читател. Докато размишлявах над това, станах зрител и на втората серия от   живота ми преди  девет столетия, за да ми даде отговор на въпроса: кога и защо се е състояла първата ни среща с Василий Врач? 

       Видях се като 10 годишно момиче. Изгарях от треска. Лежах върху груб козяк и се мятах в несвяст. Усетих хладна ръка да допира челото ми и чух непознат, но  успокоителен мъжки глас: ”Тялото ти е по-силно от болестта и ще я победи. Бог вижда с очите на светлината. Твоят огън е светлината, дето те подготвя да навлезеш в невидимото. Стани, дете! Приеми Божията благодат и лекувай с нея!”.

         Приятната хладина отне жаравата и дойдох на себе си. Пред мен стоеше непознат мъж в светло ленено расо и се усмихваше само с ъгълчетата на устните си. Бях схванала смисъла на думите му въпреки треската, защото се чух да отговарям: „Ще го сторя, отче, моля те, благослови ме!”

            Монахът не ме прекръсти, но постави ръка на главата ми и тихо ме благослови. Извади от торбата зелен шал от лен и ми поръча никога да не се разделям с него. „Той е специален!” – така рече отчето, а после ме погледна с  леко раздалечените си скосени очи и добави замислено: „Ермина, Ермина – знаеш ли, че името ти означава „съдба”? Приеми съдбата си я следвай смирено!”.

       По-нататък във виденията винаги се появявах наметната с този шал, бях спазила поръката на своя Учител. Сякаш с него бе извършил и чудотворното посвещение в тайнствата, които трябваше да овладявам.

        Картината изчезна, но ме извади от междинното състояние. В главата ми идваха нови идеи, редяха се сцени, разместваха се късове мозайка от два живота, очакващи  да бъдат подредени.

Откъс от книгата „Василий Врач – Христовият пратеник”, Цветана Качерилска