ФАКЕЛ

Отражения в крехка стъклена витрина

01.09.2019

Няколко различности, откраднати от страницата на Paris Sivriyan

Казват, че, ако стоиш достатъчно дълго на брега на реката, ще видиш,
как по нея минават труповете на враговете ти. И аз стоях.
Достатъчно дълго и достатъчно неподвижно.
И видях единствено, че времето забавя своя теч
и бавно се втвърдява... Докато стане на камък...
Камъните по дъното на реката са късове застинало време,
в което са заключени и вражди и приятелства. Отминали...

А, знаете ли, че магарешките бодили са благородници? Не случайно,
делнично са дюздисани в лилаво. Щот, да се вижда благородничеството
им отдалеч! Ама, на празник, се обличат в сребърно и в златно. Щот да се фукат!
Е, хубу... фукат се, ама... сребърни, златни - пак ги кацат магарешките пчели.
Щото едно магаре и в сребро и в злато да е облЯКАно, магарешките пчели си знаят,
че все си е магаре! Ъхъ!... Ъъъ... туй, де,... И-ааааа!

ххх

...а, светът е голям и Термопили дебнат отвсякъде. С по един Леонид - на билото на своето "Молон лаве!"

8-ми Август! Реката е с температура на супа, въздухът - влажен и мазен, като маскарпоне, небето -

белезникаво,
като холандска гауда. Вечер луната е пъпеш, а, по залез, слънцето е горещ портокал...

В тази кулинарна еклектика,
леденото ми мохито, в средата на почивния ден, е единствената проява

на някакъв стил.

Японките ми с оранжеви очни линии, подкокоросани от едновременния ден

на оргазма и на котето,
злоупотребяват със "Секс на плажа"... Плаж определено няма!
За секса ще замълчим от приличие.
Не пийте хапчета, пийте коктейли!
Хубав 8-ми август!

xxx

Седя в лекарски кабинет и търпеливо чакам да ме повикат. Освен мен, в чакалнята има още младок - спортяга, дефинирано отегчен до смърт от висенето и напрегнат на струна, трима тихо посумкващи папардака и мощна немска мама с бебун, който е насипала в удобно за носене, подобно на пазарска кошница съоръжение. Бебунът е сладък, беличък, спокоен и си седи кротичко, подобен на свеж зарзават. Папардаците седят сериозни и се отнасят към чакането делово и с известна доза вътрешна удовлетвореност, че правят нещо значимо за бъдещето на нацията, грижейки се за здравето си.

Мощната мама гледа с бюргерско спокойствие ту в количката с бебуна, ту в табелката "WC" на вратата на санитарнато помещение, а пред израза на лицето й, Бъстър Кийтън би се отказал от кариера. Тишината пълни единствено монотонният, оттренирано любезен глас на рецепционистката, която на равни интервали от по около 20 минути, изрича с интонация на обявяващ спечелилия джакпота на лотарията, името на следващия на реда болник.

Внезапно на мъничкия бебун му щуква да сподели мисли за живота и света и той ритва отривисто дрънкалката закачена на дръжката на "пазарската кошница", в която е настанен и забълбуква дълга и патетична бебешка тирада, придружена с гукане, хълцукащ смях и кокорене на сини очички. Трудно ми е да опиша новата вселена, която се изтъркаля в скучното помещение заедно с бебешкия бълбук.

Мощната мама се разля в смесица от изненада, любов, /доколкото Бъстър Кийтън може да изрази на лицето си такава/ и още нещо, доста близко по същина до майчина гордост. Спортягата олаби, отпусна мускули и протегна айляшки маратонките си в посока към бъбрборещия бебун.

Папардаците смениха тихото сумкане с не много тихо подхилкване и почнаха да се подбутват един друг, дискретно кимайки към бръщолевещата "пазарска кошница". А рецепционистката запецна на следващия в списъка пациент, застанала с глуповато изражение в рамката на вратата, но бързо се окопити и изфъфли на срички трудната фамилия:"Фрау Зи...фри... ян, комен зи бите!".

Фрау Зифриян едва чу името си, разлята в блажена усмивка, забравила причината да седи в тази чакалня и напълно потънала в хълцукащата от смях вселена на едно мъничко човече, маскирано на свеж зеленчук в една "пазарска кошница". После се изправи и последва рецепционистката, твърдо решена да ви разкаже тази история от лекарски кабинет.

Само немската чувствителност може да намери връзката

между хуманноста на лекарската професия и тази - на поцинкованата стомана,
да хване тази връзка, да я огъне в изкуство и да я изложи върху брилянтно
почистената повърхност на служебно гардеробче!
Полюбувайте се. Аз немях около 10 минути пред гения
на немската еклектична душевност!
После дойде докторът и нямах време за изкуство...

ЕСЕН

Преваля лятото
и сочат
на птичите ята стрелите
на юг...
И в тъжни многоточия
отлитат...

Класът ми тежък е
от зрялост,
хляб чака на пещта устата...
По острото свисти
с клепалото
косачът...

ТИХО ОТГОРЕ

Казах всичко.
Свършиха думите.
До последната сричка съм изречена.
Само тихото ми – разсъблечено -
е останало...
Чу ли ме?

Чу ли как се скършва крилото ми?
Как снегът ми покрива слепоочия?
Как звездите редят многоточия?
Как се цепи дървото ми?

Чу ли, как Итака потъна,
отегчена до смърт от Пенелопа?
Одисей, как е опънал платното
на душата си сгъната?

Казах всичко.
Пълен е дворът ми
с думи - камъни, хвърляни на грамада.
Върху тях уморено присядам
и е тихо
отгоре...

Понякога се чувствам, като метафора на нечий чужд, необозрим промисъл...
Отражение в крехка стъклена витрина.
Вие мислите, че се опитвам да фотографирам. Аз знам,
че опитвам да наслагвам сребърно покритие върху витрината.
И бавно я превръщам в огледало, с надеждата, че няма да се счупи.
И един ден ще го завъртя наобратно...
Е, разбира се, има и друг вариант.
Да се разлетя на малки стъклени парченца. Със сребърно покритие...

Когато се ровиш из миналото - по антиквариатите, по улиците на градове,
по биографията си, неизбежно се случва да попаднеш в струпване
на пластове време... Може да те връхлети, като объркан спомен,
като дежа вю, или, като повече от един образ във витрина...
Не губи фокус! Просто се залюлей на дървеното конче... Така-так!... Така-так!... Така-так!...

XXX

Но, нещо се размина есента...

Виж, тръгна сняг по стъпките на лятото
и падна покосен от студ класът,
от зърно натежал, насред нивята.

И леден нож отряза песента
на птиците, внезапно. И ятата им.
Май, нещо се размина есента...
Угаснаха светулките в гората...

Как неусетно август отлетя,
напълнил шепите ми с топло злато.
Ах, нещо се размина есента...
И бродя зимна, и сънувам лято...

xxx

Първо се изчерпват думите.
Следват ги мислите.
Последни изчезват идеите.
Чак тогава идва мъдростта...
...Мъдростта е мълчаливо съзерцание на светлина.
Винаги ваш,
Влюбеният глупак.

xxx

Имам риби в главата. Оранжеви. И много.
И плуват, чертаейки оранжеви траектории из някакво маскирано
на небе подводие. Напомнят на ярки частици в брауново движение.
Променят посоката, скоростта си, дълбочината и трептенето
на перките си. Приличат на надрусани с ендорфин. Появяват се
и изчезват в огледалото на водната повърхност...
Споко! Не съм чак дотам изтрещяла, че да възприемам
главата си, като водна повърхност, макар, че...
не е лошо да обмисля подобна версия, съдейки по постоянното
плацикане, което усещам там, където нормалните хора имат фонтанела...

Отплеснах се. Говорех за оранжевите риби. Видях ги на езерото с патките.
Всички - оранжеви, само две - чисто бели. Като портокали албиноси.
Между тях и патките нещата са решени веднъж завинаги.
Всеки отлично си знае територията и си се изпендря единствено в нея.
При други обстоаятелства, патките щяха да имат превес, но рибите са големи.
В смисъл - респектиращо за патка големи. И много!
И, докато си седях глуповато усмихната към изпълнената с портокалов хаос вода,
хаосът някак естествено се насели в главата ми и защука насам-натам, чертаейки оранжеви
траектории в брауновото си движение на ръба на водната ми повърхност...
Така, че не се чудете, защо мислите ми са хаотични, оранжеви и от време на време
сменят посоката, скоростта си, дълбочината и трептенето на перките си
и често приличат на надрусани с ендорфин.
Имам риби в главата. Оранжеви. И много. А две са албиноси.
Но тях никога няма да ги споделя. Защото все трябва да има кой
да прави мехурчета там, където нормалните хора имат фонтанела...

Подбор, подредба и графично оформление Факел.бг