Камерни страдания, книга втора на Христо Слави Рачев

08.09.2019

От автора

Тази книга е написана от професионален камерман. Камерна публицистика в ла минор. Интимна и неизбежно субективна. Дистанцията от политическите пристрастия на стандартните медии е надежда за нейната искреност. Тук са фиксирани гледните ми точки и личният ми политически кръгозор.  Забивах трикракия си триножник в действителността на десетки държави по света. Сетне поживяхме в Америка; самозаточихме се в село Ясна поляна и накрая акостирахме Созопол. Не ми беше възможно да остана емоционално безразличен, сравнителната психология не ме оставя на мира и до днес. Когато става дума за подходящ ъгъл, ракурс, крупност или удобно място за наблюдение на, разсъбличаща се млада жена, или  съдбоносни събития, камерманите имат едно професионално предимство: знаят къде да поставят наблюдателя. Каква е допустимата дълбочина, в която могат да навлязат. Кои са положителните герои и кои са негодниците в човешкото обкръжение. Оставам посредник между реалността, нейната интерпретация и адресата.

 Често наблюдателят остава  безразличен към страданията на другите. Не е истина, че “камерата не лъже”. Снимачните устройства имат по-различни характеристики, от там и прочит на действителността. Излизаме неузнаваеми, красиви или пък подчертават нашата несъстоятелност, която стряска със своята достоверност. „А мръднеш, а маймун слезиш“ – все още валидна мисъл на колега фотограф от арменски произход.

Дали не съм преувеличил контраста и кошмарите на българската действителност, тъй характерни за по-възрастните автори. За разлика от българската полиция винаги работех по едно направление - красотата. Как да закова същността на ставащото, по най-лаконичния начин с кристална яснота и фокус. Политиците размазват картината, използвайки най-похабените думи и калпав синтаксис, професия с висока степен на сложност, отговорност и риск, за която често ще става дума.

Годините, които прекарах в БНТ ме имунизираха срещу лъжата. Ще призная, че не допринесох с нищо за усъвършенстването на света, по-скоро за неговото манипулативно отразяване. Но има един акт, който е невъзможно да отмина. Той ме разтърси и преобърна пясъчния часовник на България за ново летоброене. Заснех изтръгването на петолъчния фалос проникнал дълбоко в недрата на древната  българска земя.

 КАМЕРНИ СТРАДАНИЯ

Посегнах на живота си с писане

 Пиша както дишам.Така снимах и репортажите в БНТ и филмите  по света.  Често спирах дъха си, за по-стабилен кадър, в опит да уловя изплъзващата се реалност.  Радвах се на всяка сполучлива композиция и интересна мисъл. Все си мисля, че психично здравият човек няма особена нужда да описва с думи неописуемия свят. Това правят фрустрираните копелета, прикрили по някоя перверзийка. Страдащите души. Страхът от предстоящия край и самотата са енергията на това занимание. Има травми, които не могат да бъдат забравени.

Пети май 1975 година. Единадесет часа.

Всеки жив човек има дати, които са кошмара на неговия кратък, изпълнен с надежди живот. Пети май 1975 г. е черната дупка на моето семейство. Охранени митничари ме арестуваха на границата с Югославия. С мен беше моята съпруга и малкото ми детенце на три години.

Съмнение за бягство от родината. Донос с неясен източник. Д--ба и родината, не пуска любимия си син. Връстник на “свободата”. При това с напълно редовни документи. По етапен ред ме запратиха направо в килията на Държавна сигурност улица „Развигор“, сега „Майор Векилски.” В коридорите имаше малки светофари с две светлини, червена и зелена. Чувах някъде в квартал Лозенец как децата репетират наближаващия 24 май „Върви народе възродени към светли бъднини върви...”. Каква карикатура на моето пропадане и унижението в мрака на килиите за особено опасни политически престъпници. Тази песен и досега ме кара да потръпвам от отвращение. Политбюро и вътрешния министър Димитър Стоянов, след доклад пред Тодор Живков, взели решение за изграждането на този комплекс. Не беше трудно да разбера, че в храната, полусварен грах, се поставяха субстанции за деблокиране на волята. Ще запомня тези килии с шумното пърдене, което ечеше по коридора, като далечен тътен, създавайки пространствена акустика за приближаваща фронтова линия. Присъда и затвор.

В съседна килия имаше жена която вечер шепнеше: „Сърбите връщат обратно...” Някой се опитваше отдясно да чука по стената букви от азбуката. Нямах никакво желание да следя този буквопис. Почувствах неудържимо желание да говоря, да пея, да се срещна с някого, да споделя всичко. Това беше крайно подозрително и когато в килията на десетото денонощие влезе остриган човек с името Христо Гамжелиев, въоръжен беглец от казармата, всичко стана ясно. Провокатор, които след артилерийската подготовка с невролептиците, които съм погълнал идваше да слуша и да донася. Представи се за железен борец срещу властта, показа ми 15 сантиметров ръждив пирон и доверително ми зашепна, че оттук трябва да бягаме. Единствената светлина, която струеше от малката оплюта крушка, никога не беше осветявала по-идиотска идея. Беше напълно прав, че килията не е място за живеене и всяка минута изтичаше като седмица. Започнахме да правим лицеви опори. Як беше пустият му провокатор. Но, слабичък в детайлите и интелигентността му не надхвърляше тази на футболен запалянко. Личеше си, че порционът му не е затворнически. Кой ли беше драматургът на килийните дуоспектакли. Предложението да бягаме с този пирон беше постановка на офицер, който се опитваше да прави кариера с оригинални методи. Умник, психолог от някое село, посветил се на тормоза на хора, които се мятаха като плъхове в капаните на Държавна сигурност. Продължение на самодейния театър в рамките на тежкодушната атмосфера около МВР и ДС, където се аплодираха мъчителни глупости на лишените им от искреност тържества. Рецитираха стихотворения, тръскаха перчеми и се кълняха в името на партията. Подаряваха си флагчета, значки и вимпели, формално с насилени усмивки. Растяха в чин и заплата. Всъщност откровено се мразеха и дебнеха по между си.

Бездарният етюд с пирона беше опит за вътрешна присъда. Практикува се, когато следствието се изплъзва. Утъпкан път, който водеше право към преизподнята на социалистическата държава.

На всички беше ясно, допускам и на следователите, че от тиранията можеш да се отскубнеш само като хукнеш към демокрацията. С пирон в ръце можеш да се запишеш в безчетната група на лумпените, които пълнеха затворите. Бях мистър никой. Вмирисано остригано нищожество. През това време държавата се беше устремила към втория си фалит 1977 година. Пилееха се пари, пишеха се неверни доклади, за още по-големи бюджети. В тази спирала са скрити някои от дефектните хромозоми на българския упадък. Такава масова обществена подлост можеше да съществува само при еднолична власт по съветски образец. Интересно с колко агенти би се задоволила Държавна сигурност. Една демонична унищожителна енергия, която оставя в наследство: страх, мързел, разруха и фатално изоставане от европейските народи. Бях посивял от страх и губех тегло с часове. Незабавно реших - никакво ядене. Една нощ се появиха трима униформени предвождани от лекар и започнаха да крещят: „Стани гад, ти ли ще правиш гладна стачка тука бе, ще ти набутам чинията в устата...“ Не беше театър по Станиславски. Не. За дни ме превърнаха в отвратително на вид човекоподобно същество. Мразеха ме искрено. Докторът местеше силното си тяло от крак на крак. Искаше да се бори с мен. „Ще стоиш прав, мирнооо...“, не му отиваше да се прави на строеви офицер. Усетих металната алуминиева чиния да разпъва устата ми. Стиснах я инстинктивно със зъби, нямаше как да влезе в малката ми уста. Лекарят полагал хипократова клетва, ме беше прегърнал и от тази позиция ме удари с коляно. Подло, дори придружителите му не разбраха. Този удар изби, като клин и последното ми съмнение, относно българския социализъм. Сбогом социализъм. Мразя те. Сбогом завинаги и на българския селяндур, придобил вредна власт чрез пагони.

Личният ми следовател Владимир Трендафилов обичаше да рецитира откъси от книги и поезия. Представям си как е рецитирал с налудничав вид, люлеейки перчем стихотворението „Антон“. Призна, че шефа на отдел оператори Алеко Кузов, беше дал за мене много добри отзиви. Това ми даде сили и надежда.

Полковник Гюров - началник на отдела, дребен човек с посивели коси, пушач преследващ образ на партизанин от Пиринския край, се хвана драматично за косите и рече: „Ти ще съжаляваш, кълна се в тези бели коси...” Беше крайно разгневен. Щяха да се черпят, ако ме натикат поне за пет години в Софийския централен затвор. Успяха да ми плеснат 10 години забрана да пътувам зад граница и уволнение от Българската национална телевизия. Сетне ме уволниха и от София Прес. За тях това беше провал. За мен в този фатален 5 май 1975 година - краят. Представяли са фалшиви признания от мен на съпругата ми, имитирали са подписа ми. Преживяхме неописуем стрес, както и нашите родители. Стана най-лошото, загубихме второто си дете. От терора на следствените органи, от разпасалата се комунистическа държава. Три години безнадеждно търсене на работа. Една година работих като тухлар в с. Доганово край Елин Пелин.

Веднъж срещнах следователя си, винаги идва такъв момент, но не си дават сметка докато разследват ожесточено жертвата. Месец след този кошмар, вече изхвърлен от телевизията, гарантирано безработен, бутах велосипеда си пред хотел Хемус. Поглеждам и виждам унил, дори по-скапан от мен следователя ми Трендафилов. И двамата изпитахме неудобство. Захвана една безсмислена история, как негови колеги го натопили, разказ изпълнен с ненужни подробности. Точно по средата се наведох и казах: „Нещастник“, стъпих на педала и го изоставих. Очаквал е солидарност за провала си, едва ли не стари фронтоваци си разказват спомени. И двамата бяхме останали без работа. Още двама българи съсипани от други сънародници, на които също им предстоеше провал. Разбрах, че жена ми се е държала достойно. Когато разказах на зет ми от САЩ тази история той се интересуваше само от едно. Нарушил ли съм закона. „Не“,  отговорих. Беше смаян. Западният човек не проумява защо държавата в тоталитарните общества рита където и падне гражданите си, а демокрацията е сферична дума, без никакъв смисъл и съдържание.

Това несъмнено е един от многото трамплини, които изхвърлиха хиляди българи тангенциално – вън от родината. Излетяха от батута вертикално нагоре и поеха като прелетни птици нерадостната съдба на емигранти по света, изтласкани от селско-комунистическата правда, която се оказа по-упорита и от гравитацията. Никаква здрава икономическа среда не би могла да се развие при това насищане с агенти и доносници. Да не се залъгваме с междинни истини и полуистини. Гледам днес отново се надига мътилка от малоумни любители на твърдата ръка. Говорят за режима на Живков, пишат статии. Правят социологични изследвания. Ръкомахат и фъфлят от екрана. Хубаво било. Харесват Путин, Че Гевара, Президентът подкрепя Мадуро. Господи, няма ли тази тълпа от доносници да престане да се възпроизвежда. Тези деца на бившата номенклатура щастливи да ни разказват исполински лъжи за времето, в което живяхме. Не стига, че от народа направиха народец, сега нагло плетат пъклени планове с руски кадрови офицери и разузнавачи. А те, вижда се от една морска миля, имат задачата да отвинтят гайките на България от Европейския съюз и НАТО. Да съсипват и малкото, което остана от българското общество.

N.B. През 1989 г. цялото Политбюро на ЦК на БКП, се озова в същите килии на ул. Развигор, където се мятах, като плъх в железен капан, без никакъв шанс за спасение. Завиваха се със същите прашни одеала.  Казано е в библията, който гроб копае, сам пада в него. А този, който ги снимаше бях аз. Бившето нищожеството арестант. Снимах ги как се потят при разпитите. Разрошени, с пресъхнали уста, високо кръвно и червени бузи. Великите ни партийни вождове бяха с отнети права. Жалки в страха си и изобретателни в прехвърлянето на вина. Вън ме чакаше милата и красива журналистка Милена Милотинова. Протестиращи роднини и привърженици на БКП и първите ни ръководители ни нападнаха в гръб. Успяха за секунди да смъкнат полата и. Всички видяхме прелестните и крака. Аз отнесох няколко шута. И дълго ме боля, защото нечии женски ръце ме ощипаха по врата, докато снимах, подло и преливащи от омраза. Вместо да преживея за миг съдбата на граф Монте Кристо – изпитах за момент необяснима жалост. Пропуснали да се обединят срещу външния враг, българите се щипехме и мразехме от дъното на душата си. Днес 5 май 2019 г. ще празнувам най-отвратителния ден в моя живот.

Празник е!

„Върви народе възродени, към светли бъднини върви…“

+++

Повярвайте ми, ако бях ватман, обезателно щях да карам извън релсите.

   Графоман и академици

В предаването „Стани богат“се случи нещо, което ме развълнува повече от катеренето към недостижимата печалба от стотина хиляди лева. Тя е недостижима, защото създава илюзията, че ако си надарен с хуманитарна глава, информиран и разсъдителен ум, ще достигнеш поне до петдесет хилядния връх. Бедата е, че въпросите убийци, които изскачат от време на време, бързо разстрелват и най-високото айкю. Но става дума за онзи странен гост, който не е чувал за имамбаялдъ, но вече е написал две книги. За първи път срещам избеления поглед на самороден български графоман. Чисто злато. Помня Стоян Ц. Даскалов, но той беше бездарник, изкупуваше томовете си и настояваше за ново издание. Ловко осребряваше многотомното си бездарие. Нашият гост, беше лишен от ум и това беше очевидно. Закъса го още на втория въпрос – в сектора за малоумни. Водещият Билалов изпадна в паника, че още на ниво 200 лева ще трябва да се сбогува с белетриста, тази висококаратна проба умствен несретник. Беше и малко щурав и едвам проумяваше, че го занасят, упорстваше с енергия и лъчезарието на глупака в разсъждения, подобно на няколко политици от първите редове на патриотите. Разтълкува няколко версии, до една погрешни. Ум на дете. Ще споделя честно, че изпитах неудобство и съжаление. Заради страданията, които го чакат. Търси спонсор за двете си книги. Горкият човек, дарен с ум, който не понадлежи на развитие, никога няма да схване защо хората не го признават. Искрен в желанието си да бъде писател, да разписва книги с топъл поглед, да гледа скромно по бенефисите, побутвайки гризини, хапнете си де, има и винце. Ще поучава младите от амвона на недостижимия си талант. Обратната връзка с действителността е загубена още с отрязване на пъпната му връв. Сляп и глух да прецени невежеството си. Така насапунисана провинцията пее с широко зейнала уста в мизерните си бани и не разбира, че всъщност блее и кукурига, като стоката, която е запряла в кочината. Всъщност тези саморасли таланти са получили от там първите си уроци по солфеж и акапелно пеене. Явяват се на конкурси и реват като магарета от обида. Обвиняват всичко, което мърда в общия план на просълзените им очи, но не са в състояние да оценят бездарието си. Не може да сте забравили „Кен лиии…“. Не че Марая Кери блести в социума с особен интелект, но разполага с чудовищен глас и гърло, възможност за брилянтно пищене, чисто изпяване и вокална техника, която се среща изключително рядко. Точно тук усетих първия удар на съжалението, който рикошира, избръмча с острите си режещи ръбове, същински шрапнел и ме уцели в центъра на самопреценката, по-снобски казано по моята – feedback, сетне се трансформира в паника. Дали пък аз не съм точно от този вид нещастници. Ами да. Глупакът няма сетива да осъзнае размерите на умствената си нищета. Поснимвахме, пописвахме, дрънчахме на китари, два-три спорта, ругахме шибания строй – всичко под средното ниво. Панически подирих извинение - родените в страна на дилетанти не могат да имат друга съдба. Никога не съм имал високо мнение за себе си. Без да развивам обстойно този въпрос, защото няма нищо по-досадно от пишещи, които се унижават единствено с цел харесване. Монтен и Русо са доказани майстори, съвсем ясно личи, че и Толстой е прихванал тази епистоларна хрема от тях. Досадно е. Гледам около мене перчещи се люде. Фалични типове и от двата пола, щедро пръснати из градове и села. Намеци за величие. Категорично говорене, сякаш произнасят касационни присъди. Не понасят друго мнение. Лидерчета, които събарят столове и хора, за да си проправят път към президиума. Самопредставят се изобретателно с най-отбрани и хитроумни трикове. Така едно време в извратената и лишена от конкуренция съветска среда, беше мода партийната преса да се самопоздравява. Забелязва се от една левга разстояние, хайде да речем морска миля, понеже сме акостирали в Созопол. А причината е, че аз добре познавам тези напъни от мизерния си живот в БНТ.

В провинциалните ни градчета мъжете държат да демонстрират познанствата си с известни хора. Въртят сучат, прозрачно е, но искат да внушат колко много ги уважават. Простено им е. Та, казвам ви, много ме разтревожи това графоманче. Понякога човек без да очаква вижда тила си без огледало.  Узнава всичко за вдетиняването на един цял народ. Да изхвърля златото и парите си от балкона, щото някакъв смугъл цигойнерски Бертолт Брехт е измислил поразяващо бездарна военизирана постановка. Да гласува за леви демагози, които са изпаднали от времето на Карл Либкнехт и Роза Люксембург, с все същите лозунги, та до днес. Виж и сравни с мъдурестите, дето току-що издъниха Венецуела, въпреки изобилието от петрол, в който могат да се къпят всеки ден. Социалистите са в състояние да направят още по-големи поразии. Световно мащабни и епични. Особено самовлюбените им водачи, които играят с белязани карти, които  са далеч по-противни от невинното графоманче.

Нашенските академици на политиката и морала, успяха да наредят страната ни на последно място в Европа, цял един народ да играе хоро в ледената вода на посткомунистическата правда, та да ни измръзнат топките, заедно с опашатите и вцепенени гамети; да забравят, напълно оглупели и дезориентирани, с каква мисия са на този свят и къде се стопи заветната айцеклетна цел. Лоша е тази работа.

И съвсем не е безобидна. Гърците и те шашав балкански народ, въпреки, че не попаднаха под идиотската съветска система на държавно планиране, все още преливат от кресливи левичари. През 1938 година по национален продукт бяхме далеч преди тях и сега щяха да завиждат на богатия български север. Да идват и да съкат, цакам да поцетим Банцко…Покрай националния им спорт, блокиране на границите, се намериха няколко дузини истински гръцки политици. Ципрас пое небивала за нашите стандарти отговорност и направи невъзможното. Не беше академик, а просто свестен мъж с отлично работеща обратна връзка. Добра е тази работа.

Щях да отправя поглед и към охранените български мъже, но ми изтече времето. А и вие го знаете. Останалите не четат въобще. А графоманчето, като нищо ще влезе в местното литературно жури, да се пазари, журира и раздава награди на внезапно прописали поетеси. На онези провинциални матрони, които хленчат за внимание. Напълняли са тъй, че не ги разпознават съучениците им. Искат внимание, но не си помръдват задниците да спортуват. Лишени изначално от обратна връзка. Лоша е тази работа.