Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Харуки Мураками: Винаги на страната на яйцето

11.11.2011 2

„Доста голям брой хора ме посъветваха да не отивам в Израел, за да получа Ерусалимската награда.“

 

В. „Гардиан” нарича Харуки Мураками един от най-големите съвременни романисти. Въпреки че е роден в Киото, Мураками прекарва по-голямата част от младостта си в Кобе. Баща му е будистки свещеник, майка му е дъщеря на търговец от Осака. И двамата са преподавали японска литература. Мураками започва да пише проза на 29 години. Вдъхновението за написването на първия му роман „Чуй как пее вятърът“ (1979) идва съвсем неочаквано по време на бейзболен мач. Романът е публикуван през 1979 г. и през същата година получава най-голямата японска награда за литература. Година по-късно публикува продължението „Флипер, 1973“. През 1982 г. излиза „Преследване на дива овца, роман с накъсан сюжет и с оригинални магически елементи“. Трите му романа съставят „Трилогията на  Плъха“ (в тях присъства един и същ разказвач, наричан „Плъхът“).
През 1985 г. публикува „Страна на чудесата за непукисти и краят на света, съноподобно фентъзи“, в което магическите елементи нарастват. През 1987 г. излиза „Норвежка гора“. Продават се милиони копия сред японската младеж, която прави от Мураками свой идол. През 1986 г. писателят напуска Япония и пътува из Европа. През януари 1991 г. той се премества в САЩ и започва работа в Принстънския университет. В този период написва „Танцувай, танцувай, танцувай“ и „На юг от границата, на запад от слънцето“. През 1994/1995-та Мураками публикува „Хроника на птицата с пружина“. В него фантастичните тенденции се смесват с реализъм. То е първото му произведение, което съдържа елементи на физическо насилие и докосва социални проблеми, засягайки трудната тема на японските военни престъпления в Манджурия. Това е и романът, който литературната критика най-често цитира като върхово постижение в творчеството на Харуки Мураками. През 1997 г. той публикува „Метрото“ - публицистична книга за атентата в токийското метро през 1994 г., в която събира интервюта с оцелелите и с роднините на пострадалите, като се стреми да нарисува картина на съвременното японско общество.

Дойдох днес в Ерусалим като романист, което означава като професионален предач на лъжи. Разбира се, романистите не са единствените хора, които разказват лъжи. Политиците също го правят, както всички знаем. Дипломатите и военните от време на време разказват свои собствени видове лъжи, както и търговците на коли втора употреба, месарите и строителите. Лъжите на романистите обаче се различават от останалите по това, че никой не обвинява романиста в неморалност по тази причина. Всъщност, колкото по-големи и по-добри са лъжите му, колкото по-изобретателно той ги измисля, толкова по-вероятно е да бъде хвален от публиката и критиците. Но защо е така?

Моят собствен отговор е следният: разказвайки изкусни лъжи – тоест, измисляйки истории, които изглеждат истински – романистът е в състояние да изнесе някоя истина на непознато място и да хвърли върху нея нова светлина. В повечето случаи е буквално невъзможно да се схване и да се опише точно една истина в оригиналната й форма. Ето защо ние се опитваме да я сграбчим за опашката, подмамвайки я навън от скривалището й, прехвърляйки я на някакво измислено място и замествайки я с някаква измислена форма. За да постигнем това обаче, ние първо трябва да изясним къде вътре в нас лежи истината. Това е важна квалификация при измислянето на добри лъжи.
 
Днес обаче аз нямам намерение да лъжа. Ще се опитам да бъда толкова честен, колкото мога. Има по няколко дни в годината, в които мога да си позволя да не се занимавам с разказването на лъжи и днес изглежда е един от тях.
 
И така, позволете ми да ви кажа истината. Доста голям брой хора ме посъветваха да не идвам тук, за да получа Ерусалимската награда. Някои дори ме предупредиха, че ще се опитат да организират бойкот срещу книгите ми, ако дойда.
 
Причината за това, разбира се, е жестоката битка, която вилнее из Газа. ООН съобщи, че повече от хиляда души са изгубили живота си в блокирания Газа Сити, мнозина от тях невъоръжени цивилни – деца и възрастни хора.
 
Безброй пъти след като получих новината за наградата аз се питах дали пътуването до Израел във време като това, и приемането на литературната награда, е правилното решение; дали това няма да създаде впечатлението, че се обвързвам с едната страна в конфликта, че подкрепям политиката на една страна, решила да пусне в ход съкрушителната си военна мощ. Това разбира се е впечатление, което не бих желал да създам. Не одобрявам никоя война и не подкрепям никоя нация. Нито пък, разбира се, бих желал да видя книгите си като обект на бойкот.
 
Накрая обаче, след внимателно обмисляне, аз реших да дойда. Една от причините за решението ми беше, че твърде много хора ме посъветваха да не го правя. Може би, като много други романисти, аз съм склонен да върша точно обратното на онова, което ми Но какъв е смисълът на тази метафора? В някои случай той е твърде прост и ясен. Бомбардировачите и танковете, ракетите и белите фосфорни бомби са тази висока, солидна стена. Яйцата са невъоръжените цивилни, които са премазвани, изгаряни и застрелвани от тях. Това е едното значение на метафората.
 
Но това не е всичко. Тя има и по-дълбоко значение. Помислете за нея по следния начин: всеки от нас, повече или по-малко, е едно яйце. Всеки от нас е уникална, незаменима душа, обградена от чуплива черупка. Това важи за мен и то важи за всеки от вас. И всеки от нас, в по-голяма или по-малка степен, е изправен пред висока, солидна стена. И стената си има име: това е Системата. От Системата се очаква да ни защищава, но понякога тя заживява свой собствен живот и започва да ни убива или ни принуждава да убиваме други – студено, ефективно, систематично.
 
Има само една причина да пиша книги – и това е да издигна достойнството на индивидуалната душа до повърхността и да хвърля малко светлина върху нея. Целта на една история е да бие тревога, да държи светлината неотлъчно фокусирана върху Системата, за да не й позволи да оплете душите ни в мрежата си и да ги унижи. Вярвам истински, че работата на романиста е да се опитва да изясни уникалността на всяка индивидуална душа чрез писане на истории – истории за живот и смърт, истории за любов, истории, които карат хората да плачат, да треперят от страх и да се тресат от смях. Това е причината, поради която ние продължаваме ден след ден да скалъпваме с безкрайна сериозност историите си.
Баща ми почина миналата година на 90. Беше пенсиониран учител и извънщатен будистки свещеник. Когато бил студент, той бил призован в армията и изпратен да се бие в Китай. Като дете, родено след войната, аз всеки ден наблюдавах как преди закуска той отправяше дълги, прочувствени молитви пред будисткия олтар в дома ни. Веднъж го попитах защо прави това и той ми отвърна, че се моли за хората, които са умрели във войната.
 
Молел се за всички умрели хора, каза той – и за съюзници, и за врагове. Наблюдавайки гърба му, докато той коленичеше пред олтара, аз изпитвах усещането, че чувствам как сянката на смъртта витае около него.
Баща ми почина и отнесе със себе си спомените – спомени, които аз никога няма да познавам. Но присъствието на смъртта, която дебнеше около него, си остава в паметта ми. То е едно от малкото неща, които нося в себе си от него – и едно от най-важните.
 
Имам само едно нещо, което се надявам да ви предам днес. Всички ние сме човешки същества, индивиди, надхвърлящи националността, расата и религията; крехки яйца, изправени пред солидна стена, наречена Системата. Съдейки по всичко, ние нямаме шансове за победа. Стената е прекалено висока, прекалено силна и прекалено студена. Ако бихме искали да имаме някаква надежда за победа, тя трябва да дойде от вярата в изключителната уникалност и незаменимост на нашите и други души, и от топлината, която получаваме чрез свързването на душите си.
 
Помислете за миг над всичко това. Всеки от нас притежава осезаема, жива душа. Системата не притежава нищо подобно. Не трябва да позволяваме на Системата да ни експлоатира. Не трябва да позволяваме на Системата да придобие собствен живот. Системата не ни е създала: ние сме създали Системата.
 
Това е всичко, което имам да ви кажа.
Чувствам се благодарен, че получих Ерусалимската награда. Благодарен съм, че книгите ми се четат от хора по много места по света. И се радвам, че имах възможността да разговарям с вас тук, днес.
 
Превод Златко Енев
Прочетено в „Либерален преглед”

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  29.03.2016 09:57 | #2

Оправете пропуснатото в шестия абзац: ...на онова‚ което ми Но какъв е смисълът...

Анонимен  17.08.2012 18:22 | #1

Г-н Мураками ‚ аз съм Православен Християнин‚ но това не ми пречи да размишлявам като Вас! Да‚Системата е създадена от нас . И ние не правим ‚ или нищо не можем да правим Срещу Нея. Това би означавало‚ Системата да приеме по- ужасни измерения. Поздравления!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: