... Един вечно нетрезвен, но патриотичен техен съгражданин, на име Коле Чавче, получил сякаш под влиянието на винените пари дара на ясновидец, се изправи пред правителствения дом и размахвайки червената си кърпа, вместо знаме, завика в лицето на приставите и заптиите: “Ура! Да живее Македония! Долу Турция!”

 

 

  

 

- Здрасти, – стряскаше ме Пипера – да пием кафе, големи неща имам да ти разказвам.

Което означаваше, че трябва да го черпя, защото Пипера никога нямаше пари, не помня да бе работил, презираше могъщите знаци, а те му отмъщаваха, като избягваха продраните му джобове. С Пипера се виждахме в София, бе вечният студент, скиташе по улиците и кръчмите на столицата, приемаха го гуляйджиите и го черпеха, а той философстваше, декламираше, цитираше антични автори, бъзикаше се с властта . Никой не знаеше къде спи и дали изобщо спи, можеше да го видиш среднощ, блуждаеше под прозорците, говореше си сам, отвреме-навреме се провикваше, ругаеше и изчезваше в тъмното. Понякога го прислоняваха, както се бе случило с един полковник от армията. Пипера уреждал военния с мадами, тогава момичетата още не бяха мацки, миросвал го с интелектуалната си щедрост, настървявал литературните увлечения на воина, правел му вятър под фуражката, живял при него и ял парите му.

 С летописен възторг Пипера захапваше спомените за жени, описваше как се къпел в млечните им водопади, гребял между бедрата им, носел се по вълните на страстта. Редеше купища поетични дивотии.

 Попаднал в затвора, след като се бе произнесъл на глас за македонската свобода. Пипера сръбвал в механата на нашия град, вървяла празнична веселба, точели се песни, създали ги в духа на хайдушките добродетели и втвърдили ги с класова закалка. Понесла се вдъхновяващата “Над Пирин планина грее свобода” и когато изпълнителят се канил да повтори стиха, скочил Пипера, грабнал микрофона и поправил песнопоеца, ревейки с продрания си глас: “Над Пирин планина няма свобода”. Тишина ударила заведението, след което бранители на партийната правда в униформи и с дискретни одежди поели хулителя. Усетил се като в топкова мелница, отвсякъде се сипели гюлета и няколко минути Пипера висял във въздуха, после този миг му се загубил... От масите се развикали хора:

- Защо го биете? Ще го претрепете! Какво толкова е направил?

 Зачели Пипера с четири години затвор и там продължил да усъвършенства духовната си мощ, като се уединявал с книга между вниманието, с което го дарявали мъжагите. Излязъл от изправителното заведение и за да го убедят, че е поел по верния път, поселили го за още няколко лета в Северна България. Там срещнал земляци, властта ги задомила из равнината, едни въдворила, че имали големи къщи, други отказали да се влеят в ТКЗС-етата, трети не приели да се пишат македонци, по-късно други отказали да се определят за българи. На някой братът подгонил забегнал кон отвъд границата, загубил пътеката и не се върнал, събирали домочадието му и го натоварвали на конски вагони, отнасяйки предателите към нашенския Сибир. По някое време властта се усетила, че събира накуп много врагове на народа и започнала да ги разрежда, едни изчезнали завинаги, други върнала по домовете им. Сред вторите бил и Пипера, може би защото бодро вървял към жълтата си книжка.

 Тогава отново го срещнах, похвали се, че успял да добие диплома за агроном и очаквал да го уредят на работа в родното му село Чучулигово. Странно звучеше сладкопойното Чучулигово в устата на този закоравял хлевоустец, гласът му бе станал по-стържещ, съскаше през поизбитите си зъби, бълвайки крилати ругатни, долната му устна бе увиснала повече и усилваше обратната захапка. Лицето му бе подпухнало като втасало тесто и не само защото пиеше вино, както стар пън поглъща утринна роса, но и бе набраздено с белези, останали след побоите. Орязал бе буйната си коса, някога люлееща се с раменете му, в очите му още подскачаха дяволи, но погледът мътнееше. Оплака се, че е закъсал с жените, млечните водопади бяха пресъхнали за Пипера, бедрата бяха избягали, лодката, с която гребеше по вълните на страстта, бе потънала.

- Вече не мога нищо да сваля – стенеше Пипера. Някога ми се лепеха като петарки на цигански свирджия. Ударил съм го на чикии.

- Нищо, и това е нещо – утешавах го.

- Намери ми някоя, ще се задомя, ще потегна къщата на баща ми в Чучулигово, ще направим ферма. Нали съм агроном.

 Не вярвах дори на запетайките в домошарските му вопли, но обещах да работя по въпроса. Иначе приказката му режеше както някога, ораторски размахваше показалец и изричаше латински сентенции, после ги превеждаше на роден език и презрително оглеждаше сеирджиите, зачиташе властта, като най-често споменаваше майка й, накрая ме отстрелваше с поредното си стихотворение:

- Велико е, нали?

Съгласявах се, защото откачалки като Пипера се нуждаят от едно – да намерят добри слушатели. Усъмниш ли се в гениалността им или затормозиш монолога им с опит да поведете разговор, означава да навлечеш гнева им и да не се измъкнеш от вниманието им.

Оставил се бях на Пипера, вървяхме, той ломотеше, ревящият му глас подскачаше по улиците, удряше се в сградите, стряскаше хората, караше ги да се спират и почудени да го оглеждат. Пребродихме града, свечеряваше се.

- Трябва да се прибирам Пипер, чакат ме.

- Ще се прибереш. И мен ме чакат.

 Останах треснат, когато изяснихме, че той квартирува на моята улица. Нямаше измъкване, сестра му бе женена за съсед, блокът им бе срещу моя, обитаваха апартамент на третия етаж, а Пипера бяха настанили в таванска стая.

 Не обърнах внимание на последните му думи, Пипера обичаше да извисява особата си, да заема пози, вплели сянката на несврътливия Сократ и високомерието на римски трибун. Дълго се изпращахме, стъмваше се, Пипера стоеше на нашия вход и не спираше да говори. Не го слушах, мислех как да се откача.

- Трябва да вървя Пипер, утре съм на работа.

- Обещаваш ли?

- Чакам те в седем сутринта.

Побягнах, превзех на скокове стълбите, влетях в апартамента и заключих. Бях омаломощен, налях си питие, легнах на дивана и съм заспал. Разбудиха ме някакви звуци, глас режеше тъмата, сигурно бе полунощ. Онзи не спираше да вика, станах без да светвам лампа и се долепих до прозореца. Не виждах никого, слово разпаряше тишината, погледнах към балкона на Пиперовата сестра и видях дух да ръкомаха, и крещи. В нощта Пипера поръсваше града с програмната си реч:

- Защо спите страхливци, криете се под завивките и сънувате свободата си. Какво говоря, вие се криете от свободата, не я искате, тя ви плаши, защото ви крещи да упражните най-свещения дълг на живота си - да се бунтувате. Спите сладко, упоени от лайняната сигурност, че като се събудите, вашите господари ще ви прегърнат с грижите си. Но тази прегръдка ви задушава. Социалните онанисти ви заръчват какво да работите и как да почивате, какво да четете и от какво да се пазите, кой да хвалите и кого да мразите. И това ви харесва! Опаковат живота ви в амбалажна хартия и го предлагат на партийния бит-пазар, а вие се страхувате да отметнете завивките и да видите истината, защото тя ще ви прероди в свободни хора. О, роби, вие имате само свободата да ги слушате, да им ръкопляскате и това ви стига, нали? Приемате разбойническата им справедливост, криете омразата си към тях, като им угодничите, а те още по-силно ви презират и втвърдяват убеждението си, че заслужавате орисията си. Предадохте Бога и немеете пред измисленото им бъдеще, а за тях то значи да увековечат плячкаджийството си. Те готвят новото си време, то клокочи в недрата на собствените им лъжи и ще бликне като гейзер на личното им благополучие. Ще се обявят за ваши спасители, ще ви дарят свобода, която отказахте сами да си извоювате, затова пак ще ви владеят, ще бъдат бакали на съдбите ви, ще флиртуват със страданието ви, ще търгуват с мечтите ви. 

Мили роби, няма вечно робство и всяка измама един ден гръмва като балоните на техните манифестации. Събудете се, достойнството е по-силно от смъртта, помислете за децата си, защото ги кърмите с отпровата на собственото си покорство...

Нещо изтрополи и сецна речта му.

- Кой е? Кой си ти, робе? Желаеш да тръгнеш след мен? Ела синко!– патетично се провикна Пипера. - Ох, защо ме удряш?

 - Мамка ти да е... – заломоти онзи. – Не можем да спим от тебе. Бягай да викаш в лудницата! Там ти е мястото.

Беше Фиката бояджията, той бе брат на шурата на Пипера и живееше един етаж под жилището на сестра му. Цял живот Фиката бе въртял баданарката, бе тантурест и як, представях си как ръцете му като чукове мачкат Пипера. Той заврещя като животно, попаднало в примка. Чу се вой на сирена, усили се, след миг пристигна милиционерска кола. Униформени затичаха по стълбите към тавана.

- Дръжте го! – извика Пипера. - Бие ме, бие ме. Но защо мен хващате? Другари, апелирам за справедливост!

По околните блокове светнаха прозорци, зад тях се разшаваха сенки, скупчиха се и мълчаливо зазяпаха. Онези повлякоха Пипера по стълбите, той се дърпаше и викаше. Изведоха го, заблъскаха го, вдигна нагоре глава, въртеше я като хамав на всички посоки:

- Какво гледате, защо мълчите? Аз проповядвам обществено съзнание...

Затупаха го и милиционерите, той покри главата си с ръце, приведе се. Метнаха го в колата, сирената зарева и органите на реда изчезнаха в нощта. Един по един прозорците угаснаха, тишината отново се възцари в града.

Повече не видях Пипера. Сигурно гниеше в някоя лудница, както му бе отредил Фиката бояджията. Наскоро обявиха така наречените промени, не го срещнах по митинги да държи речи, ако бе жив, сигурно бе решил, че няма какво повече да казва. Не го видях да стърчи в редицата на дисидентите, не го забелязах и сред безкрайната върволица от жреци на човешкото бъдеще, нищо че пророческият му бяс бе изрекъл много от нещата, които ни връхлетяха. Когато Баба Вангя почина, се сетих, че бяха близки и Пипера бе разказвал как я молел да му гледа.

- Нищо не можам на тебе да ти кажам, Пипер – и викнала на помощника си:

- Докарай за тоя суртук от душманицата!

Като отпили от гроздовицата, развеселили се и Баба Вангя му рекла:

- Шо ти знае главата на тебе! Сичко от главата ти иде. Цел живот като бесно куче ке лаеш и нема кой да те чуе, само с камъни ке те фърлят, Пипер.

 

 

 

 

 

                                                                       “Или е малко да бъдем само човеци?”

 

                 

Приятелите на Данчо Гяволо не бяха изтрезнели от износвачката за четиридесет дни и ги тресна вестта, че влак размазал Мицо Шкляра. Никак не идеше да го вярваш, защото Шкляра не бе гламав да се остави влак да го размаже. Та той бе едно от най-ведрите момчета на града, което знаеше и себе си и другите да весели, а очите му играеха като гълъби на архангелското му лице. Не бе побойник и скандалджия като Талпата, по-кротък бе и от Данчо Гяволо, макар никой да не потвърди, че някога Мицо Шкляра бе ял мариз. Иначе други се бяха натъквали на тупаниците му, ако трябваше себе си или някого да брани. Залисваше се по момичетата и даваше мило за драго да се мушне под някоя фуста. Разбра се, камионът му сецнал на прелеза върху релсите и не мърдал. Силил се Мицо Шкляра да събуди двигателя, а влакът пискал и връхлитал. Защо Шкляра не скочил от самосвала, а се оставил да го забърше локомотива, ето това се питаха всички. Дали пък и сега пред момичетата искал да се докара?

Беше лято и на Движението Пендака заби нож в корема на Вани, най-добрия му приятел, заради курвата Суза, щерка на Ацо Мастиката, един от седемнадесетте пияници, които сдадоха Богу дух през зимата. Суеверните съвсем пощръкляха, говориха за знаци от небето, за кърваво изкупление, което градът ни имало да дава заради откраднатия кръст на Йорданов ден. Безверните рекоха, че и по-рано е било така и пак ще бъде, докато има бел свет. А разумните поясняваха: трябвало е да стане и стана, както всичко, което става.

Колко млади живота отлетяха от града през тази и последвалите години, заминаха си все размирни момчета, които не искаха да знаят други закони освен законите    на метежната си кръв. Дали пък и времето им не стигна и когато тяхното време, подгонено от нашето си тръгна, насъбра тия луди глави, както квачка прикотква пилците си и ги повлече някъде отвъд, та там да бесуват?

Последен отпътува Дончо Петела, защо тъкмо Дончо остана за накрая, никой не проумяваше, но сигурно и то не бе случайно. Дончо бе най-малкият от петте сина и по-голям от двете щерки на полицая Панчо. Как бе станало, но къщата на Панчо се бе забила насред Циганската махала, прилежно заградена с бодлива тел. Опанчос, така го викаха циганите и с това име го знаеше града, изпълняваше службата вярно и трудолюбиво, малко падаше зъл, но то не идеше толкова от нрава му, колкото от увлечението да важничи като сподвижник на властта. Той винаги бе стегнат и добре се вместваше в чистата и изгладена униформа, а излъсканите му ботуши скърцаха и носеха напетата му фигура. Опанчос бе несломим патриот, а буржоазната пропагандна машина бе произвела своето: не си падаше по друговерците и в частност по циганите, за което допринасяха упоменатите съседски обстоятелства. С пакостите на комшиите някак свикваше, защото дебнейки ги да прокъсват оградата, за да докопат плодовете в градината, Опанчос държеше свежа професионалната си бдителност. Но захванеха ли безкрайните си веселби, той пощръкляваше и за да възпира горещата циганска кръв, бе принуден да взема извънредни мерки. Най-вече след нощно дежурство Опанчос не издържаше на свирките и тъпаните, изнасяше се устремно навън, надянал само брича, стреляше напосоки и бълваше псувни, докато нарушителите се укротят.

Синът му Дончо, който повече обичаше да гледа, отколкото да говори, настръхваше, ако нещо не му беше по сърце, готов беше да се брани или да напада според случая и затова прякорът му Петела си легна на място. Независимо от службата, която поглъщаше Опанчос, бащата отдаваше време и на челядта си и се гордееше с едно свое възпитателно изобретение, което прилагаше най-вече спрямо Дончо. Опанчос сядаше на пейката пред къщата, викаше сина си, даваше му стотинки и го изстрелваше да купи цигари. Преди Дончо да побегне, Опанчос плюваше в прахта и уточняваше:

- Айде сега сине да видим дали днес те слушат краката! - което означаваше, че ако Дончо дотърчи до магазина, върне се с пакета “Арда” и плюнката не е засъхнала, всичко минаваше кротко. Не успееше ли, Опанчос го ловеше за ризата, повдигаше го на удобна височина и го сгряваше с няколко сочни плесника по задника. Общо взето Дончо Петела се справяше с тази бащина повеля, но веднъж слязъл към бакалията и видял, че е пристигнал Луна парка. Помамил се Дончо по шарениите и особено по въртящата се люлка, на чиито синджири циганите се усуквали около циганките като смоци и се давели в радост. Дончо зяпнал, завидял, поискало му се и той да полети, и без да му мисли скочил на въртележката. Опанчос полицаят се досетил, че Дончо се е залисал по пазара, отрязал жилава пръчка, па тръгнал да дири сина си. Сгащил го наполовина път и го подкарал по хълма като добиче, удрял, а Дончо врякал и подтичвал пред него. Насъбрал се народ, жалели сина, лютили се на бащата, но никой не смеел да се меси в грижите на Опанчос. По някое време пред полицая се изпречил дедо Ичко Войводата:

- Опанчос, оти не сопреш тоя махаленски цирк?

- Кой си ти бре, та ми се пречкаш? – креснал Опанчос, а дедо Ичко войводата:

- Сакаш да заулавиш момчето ли бре, пезевенк?

Опанчос измъкнал пищова и го натирил право у лицето на дедо Ичко, а на него нали си беше войвода и косъм от мустака му не мръдвал:

- Собери го ова железо, оти во газот ке ти го заврам! Ти гяволо с гявол ли ке плашиш, бре копиле?

Заради дедо Ичко по-малко пердах приел Дончо на улицата, но хората си мислеха, че Опанчос е наваксал в къщи.

А на девети септември 1944 година било решено и циганите да дадат свой принос за новата свобода и им заръчали да обезвредят и предадат на народната власт полицая-злодей. Съседите не се поколебали, защото и без друго действията му срещу веселбите им насъбрали мощен класов гняв и най-сетне виждали края на Опанчосовата тирания. Цялата махала целокупно заградила ненавистната къща и се разкрещяла:

- Опанчос, предай се!

Опанчос траел, не се подавал навън, намеренията му били мътни. Нападателите свили кръга и настояли врагът да вдигне бел байрак, а той като бясно куче изрипнал през външната врата и загърмял на поразия. Циганите предприели безредно отстъпление с възгласа: “Акатар под мостар, да нема жертви!”, което побългарено указва: „Крий се под моста, да нема жертви!”

Ако проследим събитията около политическия разгром на Опанчос, ще се очертае следната картина. Властта го насочила към Белене, а къщата му отнела и в нея настанила няколко заслужили цигански борци със семействата им. Първа грижа на новодомците била да разградят оградата и да продадат бодливата тел. Така свързали имота на Опанчос с Махалата и къщата скоро се порутила, а по изглед не отстъпвала на околните колиби. Циганските веселби се разгърнали неудържимо.

Трябва да отбележим и как разложително Опанчос повлиял върху мирогледа на децата си и особено на Дончо Петела. От баща си Дончо просмукал зловредното отношение към друговерците. Мероприятията на народната власт преминали край него и той си останал върл националист. Момъкът не шумеше из града, малко падаше саможив, дори избягваше момичетата, които кършеха ръце по гъвкавото му тяло и черния перчем, премрежващ маслинените му очи. Но срещнеше ли друговерци, Дончо Петела настръхваше и не можеше да се събере в кожата си.

Във времето, когато на Йорданов ден изчезна кръста и Баба Вангя предрече колко млад народ ще погине, Дончо се поболя. Нещо залуде, не само спря да говори, но и не гледаше както се гледа, ами погледът му се отбиваше нанякъде, където нищо не можеше да се открие. И от другарите се отвърна, чезнеше без посоки, а братята и сестрите му взеха да се плашат, и не го освобождаваха от наблюдение. Един ден го откриха в двора на Владишкото, седял Дончо на сянка и ронел хляб на гълъбите. По-късно го свалили от влака на Кулата и с милиция го върнаха. А когато овчари го намерили измършавял да се лута из Рила, близките му го предадоха в болница.

Сложили Дончо в стая с друго момче и онзи като него мълчал, прилепил стриганата си глава на прозореца, а сините си очи не откъсвал от зелените върхове на тополите. Дончо пробождал момчето с поглед, кръвта му се сгорещявала. После се обърнал, седнал на леглото и изглеждало да се е укротил. За по-късно никой със сигурност не може да каже какво точно е станало. Кръстю Моргата, който бръснеше покойниците и така изкарваше за пиячката, разказваше в “Деветте магарета” следното, което дори да не е съвсем вярно, най изглеждаше да е истина: Взело да здрачава, момъкът със стриганата глава и сините очи висял на прозореца и гледал вече тъмнеещите клони на тополите. Дончо Петела станал и спрял зад гърба му . Стоял, накрая викнал:

- Ей! – но онзи не помръдвал, сякаш искал да каже, че за него Дончо е въздух, без образ и стон.

Онзи го стрелял изоглавен със светлите си очи, които се замътили като планинско езеро пред буря, а Дончо Петела го изпивал с поглед. Колко се гледали е трудно да се каже, но накрая Дончо се обърнал и тръгнал да сяда. След миг помака се нахвърлил и така започнал боя, който не свършил както свършва всеки бой, а се вихрил цяла нощ, но как и що, никой не видял. На сутринта ги намерили изгаснали, с кръв били оцапани лицата им, телата им, завивките. Седели приведени един към друг, а ръцете им били вклещени, сякаш още искали да се бият, но и като да се прегръщали.

След свършека на Дончо Петела спряха да измират млади хора в нашия град, а всичко си потече както си е текло – умираха старите, умираха болните, умираха и млади, но не поради проклятие, а защото животът си го искаше. Кръста се намери, но никой не научи кои бяха осквернителите. И никой не разбра къде се завря Любе Талпата, жив ли бе, мъртъв ли бе, нямаше го, все едно да не го е имало, защото за народа той нямаше място нито на земята, нито на небето. Като изключим усилените цигански веселия, всичко се успокои в града. Само още известно време се питахме дали Дончо Петела сам бе хванал за отвъдното или бе тръгнал с друговереца, дали единия го прибираше неговия си бог, а другия го чакаше другия бог, или лудите момчета си имаха един свой бог?