Преди 10 години в книгата „Бизнесът с книги“ аз описах заграбването на издателския безнес от конгломератите, което напълно промени света на думите.

Докато през целия 20-ти век издателите се задоволяваха с печалба от 3-4 процента, владетелите на новите конгломерати търсеха възвръщаемост на средствата до нивото на другите принадлежащи им структури: вестници, телевизионни мрежи и т.н. Изискването за не по-малко от 10-15%, а понякога и повече процента печалба кардинално промени производствения процес в големите издателства. В САЩ тези нови собственици на конгломерати взеха под свой контрол 80% от издаването на книги за масовия пазар.

Конгломератите са международни. Въпреки това, моята книга се възприе различно в отделните страни. Повечето американски наблюдатели се съгласиха с моите анализи, а във Великобритания, с изключение на един критик от Financial Times, отрекоха идеята, че в бизнеса не всичко е наред. В същото време много хора счетоха, че описаните от мен поглъщания на издателства и последващото изискване за по-големи печалби са характерни за англоезичния свят. Рецензентите във  Франция, Испания и други страни се съгласиха, че в ангосаксонските държави ситуацията е тежка, но подобно нещо в Евпопа няма да се случи. А най-малко във Франция – родината на френската изключителност, където културното разнообразие е свойства на самата система.

През последните години прекарвам половината от времето си в Париж и мога да видя със собствените си очи промените, които настъпват. Наблюдавах колосалните изменения, които започнаха след поглъщането на независимите издатели от международните конгломерати, базирани в Европа. В същото време отбелязвах и контрамерките, които предприемаха европейските страни, за да контролират тези изменения. Някои от тези мерки се базираха на политики от времето на Втората световна война и преди нея. Други, свързани с пресата и интернет, се пораждаха в последните години, например мерките срещу опитите на Гугъл да цифровизира голяма част от културното наследство на Европа. Въпреки че европейският политически контекст и представи силно се отличават от американските и британските, обсъжданите в Европа алтернативи имат голямо значение. Повечето от тях не се осветляват от англоезичната преса и поради това не се разглеждат като възможни модели за бъдещо развитие.

Целта на тази неголяма книга е не просто да се опише европейския опит, но и да се разбере какво би могъл да означава той за САЩ и Великобритания в сферата на книгоиздаването и другите медии. В допълнение към главите за книгоиздаването и търговията с книги, се докосвам и до произтичащото в областите на журналистиката, периодичния печат, киното и интернет. Доколкото последните са още по-глобализирани и тенденциите там си приличат в повечето страни, това повдига някои юридически и политически въпроси.

Днес европейците, които са чели книгата ми „Лесно ли е да си издател“, ме критикуват, че съм подходил към темата твърде оптимистично. Ситуацията сега е много по-лоша, отколкото съм я описал, и аз не съм очаквал, че ще се стигне дотук. Наистина мислех, че френската система ще се окаже достатъмно силна, за да се противопостави на конгломератите и глобализацията. Във Франция имаше две основни корпоративни медийни групи, но имаше и трети сегмент от влиятелни независими компании, които играеха ролята на противотежест. Този трети сектор включваше основните издателски къщи, такива като Gallimard, Le Seuil и Flammarion, които направиха много за утвърждаването на френската култура в следвоенните години. Аз предполагах, че те са достатъчно силни, за да дадат отпор на глобалните мастодонти.

Но няколко години по-късно в книгата ми „Контролът върху думите“ ми се наложи да опиша първата фаза от краха на старата френска система. Международните конгломерати бавно започнаха да я поглъщат.

По ирония на съдбата, именно желанието на Vivendi, бивша водоснабдителна компания, а после медиен конгломерат, да си играе на глобализация я докараха до нейното падение. Подобно на главния си конкурент Hachette, Vivendi се стремеше да излезе от ограниченията на френския издателски отрасъл и да следва примера на англосаксонските медийни гиганти. Но нейните придобивания на киностудии и издателства САЩ се оказаха крайно неудачни.

Въпреки, че шефа на Vivendi Жан-Мари Месие беше превъзнасян от нюйоркските журналисти за апартамента му на Пето авеню и за даренията на музея Метрополитън, империята му просъществува кратко. Последната най-голяма придобивка беше почтеното бостънско издателство Houghton Mifflin, за което бяха платени 2.2 милиарда евро. Наложи се да го препродадат още на следващата година със загуба от 450 млн. евро, като за тази невероятно сделка почти никой нищо не написа. Ако Месие беше заповядал на издателствата си да се занимават до живот само с поезия и художествена литература, те нямаше да загубят дори малка част от тази сума. Към 2002 година, когато Месие беше свален от поста си, Vivendi имаше 18 млрд. евро дългове, включително негови собствени 25 млн., за които той предпочете да забрави, както и за 12 млн. долара обезщетения.