„Преди време, ровейки се в прашните рафтове на библиотеката на културния център на посолството ни Берлин, попаднах случайно на сборника с изследвания „Българската нация през Възраждането”. Въпреки че книгата беше на близо 30 години, бях първият й читател. Явно темата за Възраждането не е вълнувала българите в германската столица поне няколко десетилетия. И тъй като изданието е на БАН, а редколегията е респектираща - начело с акад. Христо Христов и проф. д-р Крумка Шарова, не се колебах и заех книгата. Когато подготвях „Масонският код на Българското възраждане” се върнах към записките си от сборника, в които с червено съм отбелязал някои съществени моменти от статията на акад. Христов „Проблеми, постижения и задачи на изследванията за българската нация през Възраждането”:

„Липсват научнообосновани разработки и общоприети схващания по редица въпроси, свързани с българската нация - ролята на вътрешните процеси; външните влияния в протичането на националнообразувателните процеси, етапите на национално самосъзнание и развитие; има ли консолидация на българското общество до Априлското въстание; завършва ли Възраждането с Освободителната война от 1877/78 г.” 

Тази оценка на авторитетния учен ме озадачи, но и ми даде кураж за моите разследвания за причините, довели до възникването на българския ренесанс. Следващото изречение, което съм отбелязал с червено и подчертал дебело, обаче ме втрещи – „Няма съмнение, че никой не би се осмелил да отрича приоритета на вътрешното развитие над външните влияния”. Това е присъда, изказана от най-висшата научна инстанция в страната – БАН. Тя обяснява всичко. Двадесет години, откакто идеологическият подход би трябвало да е само спомен, естествен е въпросът: „Променило ли се е нещо в концептуалните насоки на историческата наука?”

„Масонският код на Българското възраждане. Великите майстори Антон Йоанович, Иван Селимински и Георги Раковски” е само реплика, исторически щрих. Книгата няма претенция - тя има една- единствена цел – да махне паяжините, които скриват живота и делата на знаменити българи, обречени на вечна забрава по стечение на обстоятелствата. Българи от ранга на Васил Иванов Кунчев, които пренебрегват нормалния човешки егоизъм и живеят с една идея – свободна и просветена България. Но за да ги оценим, за да осъзнаем и разберем величавата епоха, наречена Българско възраждане, трябва да разгледаме събитията от онова време в контекста на случващото се в Европа и в Северна Америка, тъй като връзката между тях е постоянна, съзнателна и търсена. Този контекст в случая го създава Свободното зидарство с неговото многообразие и вариативност. То трябва да бъде разглеждано винаги в неговата историчност, в случая - епохата на феодализма, в която няма българска държава. Затова аналогиите със съвременността са безпочвени.

Написах книгата с идеята не да бъда изчерпателен, а да покажа основните жалони на Възраждането, поставени от тези хора. Когато изследвах проблематиката, установих, че важна част от най-ярките му представители произхождат от Сливенския санджак. Старах се да покажа най-значимите им дела и връзката помежду им, както и факта на непосредствения им досег с известните либерали на епохата им в европейски и световен мащаб. Те се оказаха обединени както локално, така и идейно, като изпъкна и ключовата им принадлежност към свободното зидарство. Опитах се да проследя делата им и важните моменти от живота им, за да подредя действителната картина на онова време, което по традиция сме свикнали да възприемаме като монумент.

Истината е, че Възраждането всъщност е съвкупност от идеите, борбата, стремежите, благотворителността и саможертвата на редица хора, имената на повечето, от които отдавна са забравени, а някои са и умишлено пренебрегнати. Тази книга е моят поклон към тях.