Сливенският санджак

22.12.2011 | автор:  Румен Василев

Откъс от книгата на Румен Василев "Масонският код на Българското възраждане. Великите майстори Антон Йованович, Иван Селимински и Георги Раковски".

Сливен, български град, на около 18 часа южно и югоизточно от Търново, 30 часа южно от Русчук, 22 часа северно от Одрин, 18 часа западно от Бургас, 4 часа западно от Ямбол, 8 часа южно и югозападно от Котел (Казан), център на окръга, който обхваща 8 околии или мюдюрства, в които се включва и сливенската.
Този град брои 3 660 къщи; населението му се състои от турци, българи, арменци и евреи… знае се, че турското управление при изчисляване на поданиците си не говори никога за жени… без преувеличение, да се смята броят на жените равен на мъжете, което ще даде изцяло за Сливенския санджак едно население от 188 000 души…
Производството на Сливен и на околията му е значително; а това на цялата околия е грамадно…
Този град е основан не отдавна; датира от преди 350 години… Етимологията на Сливен иде от славянската дума сливане, басейн, защото този град е наистина разположен в един вид басейн, ограден от всички страни с хълмове, от чиито склонове се спускат много потоци и го набраздяват в различни посоки. Само източната и югоизточната част е открита. Но частите от Балкана, които навлизат в тази именно точка , като че ли го ограничават още по-добре. Ислимние е развалена турска дума; българите го наричат Сливен. Този град при самото си основаване бил предимно християнски: тогава никакъв турчин не го е населявал…
Сливен днес е един хубав български град, разположен в подножието на Балкана, на около 6 километра от Тунджа, която би могла да бъде плавателна и отива към Одрин, за да подаде ръка на своите две други сестри Арда и Марица, като нея родили се от тая планинска верига; тя е пътят, намиращ се пред тоя колос, и набелязва прочутия проход, наречен Демир-Капия или желязна врата, и който е, както при входа, така и при изхода на Балкана, изходна точка и обикновена станция…
Освен главният проход, наречен Демир-Капия, който минава през седловината Токат, от Сливен тръгват още различни други дефилета, които прорязват Балкана. Измежду тях първото е котелнишкия Боаз през Бяла, който се съединява с главния с главния проход; второто селишкия Боаз е също второстепенно и свършва почти на същото място, сир. при Демир-Капия, първото стъпало от северното лице на Балкана, не далеч от селото Стара Ряка, обикновена станция…
Сливен е един от най-доходните и най-производителните градове на отоманската империя. Той е също така един от най-важните и по търговията си и по местоположението си в подножието на Балкана, за който той се явява като булевард и внимателен страж; и все пак този град е малко посещаван и неизвестен на чужденците, останал е без какъв да е административен подтик и благодарение на неспособните чиновници представлява един от многото затънтени и незнайни краища на тая грамадна империя…
В Сливен и целия му окръг не живее нито един европеец. Франция, както и никоя друга велика сила не са още представени…

30 май, 1859 г. д-р С.Ф. Пойе до Френското географско дружество


Френският агент обаче грешал в едно. Сливенският санджак, макар и незабелязан от чужденците, от десетилетия бил част от европейското културно, политическо, икономическо и… масонско пространство. Уникалността на географското положение и особеностите на Османската империя – правни и търговски, създали условия в този регион да проникнат най-прогресивните идеи на Европейското просвещение и принципите на енигматичните тайни общества. И ако Сливен бил нормален „космополитен” град, в който живеели и работели заедно българи, турци, евреи и арменци, то само на 50 километра на север по страховития проход Демир-Капия се намирала най-българската територия в епохата на Османското владичество – село Котел.
По силата на тогавашните закони жителите на селцето се ползвали със специални привилегии срещу задълженията да осигуряват закрила на преминаващите през прохода търговците. В Котел турци не можело да се заселят, жителите не плащали данъци на хазната, управлявали се от свои старейшини. Тази свободна българска територия позволила на местните да направят добър бизнес с Високата порта, което освен че им осигурявало постоянни и стабилни приходи, им позволило и директно да се договарят със султанската власт, пренебрегвайки по този турските валии в Сливен.
С годините балканджиите станали едни от най-сериозните и важни доставчици на овче месо, сирена, кашкавали и вълна за консуматорския мегаполис Константинопол. Търговският път през прохода, който охранявали, им дал възможност да са постоянно в крак с новините и да трупат самочувствие. Самите те подкарвали, заедно с комшиите си от Сливен, огромните стада към Босфора. Често достигали и в Мала Азия и Северна Африка. Ехото от събитията, които се разигравали в Западна Европа, станало достояние на техните уши. В края на ХVІІІ в. сливналии и котленци влезли участие не само във вътрешния и външния търговски обмен на империята, но и станали съпричастни към идейните и политическите стремежи на балканските си съседи.
Мощният идеен ураган на Европейското просвещение вече бил минал през Атон и гръцките острови. Творческите лаборатории на Просвещението - масонските ложи, основавани от европейските търговски агенти, запалили светлината на националната идентичност, нравственото и морално усъвършенстване на индивид, народ, нация в огромната Османска империя. За да бъде в крак с новите повели на времето, самият елит на султана се отправил към Западна Европа да сверява изостаналия си ориенталски часовник.
Най-будните умове на Сливенския санджак пък прескочили трудно преодолимите граници на няколко империи и с делата си написали онази история на Българското възраждане, която не може да бъде прочетена в съвременните учебници. Техните съдби не могат да бъдат разглеждани и описвани изолирано всеки за себе си, защото са неразривно преплетени в продължение на около 70 години.
Въпреки че всеки е следвал собствения си път, тях ги обединява ролята им за просвещението на българския народ, за духовното му израстване и за осъзнаване на националната му идентичност. Благодарение на тези българи се създава организация, върху която ще стъпи цялата плеяда български национални революционери. Приносът на някои от тях досега не е добре осветен, затова е останал недооценен, а може би и умишлено пренебрегван.
Дейността на тези хора впечатлява със стройната си организация, с ясно дефинираната им просветителска цел и с формирания националноосвободителен идеал. Знаково е, че те работят извън Сливенския санджак и успяват едновременно както да общуват с демократичните европейски умове, така и да държат постоянна връзка с местното население. Всички те извършват удивителна за онова време и исторически условия благотворителна дейност, подчинена на грижата за младото поколение и възпитаването му в европейски ценности.
За да си обясним тази космополитна дейност, това безпрепятствено прекрачване на граници (не само политически), е необходимо да намерим кода, който ги е обединявал. Пъзелът може да се нареди като „сглобим” съдбите им и ги поставим в контекста на случващото се в Европа през ХІХ в.


Първомайсторът

Не на запад, а на север, през Котел и Демир капия за Кронщад, Австрия, тръгнал един млад сливналия. Това не било случайно. В този град, известен днес като Брашов, от години имало сериозна българска колония. Годината била 1800, започвал новият век – векът на Българското възраждане.
За историографията този българин от Сливен отдавна не е интересен, името му липсва в класическите учебници, както и във възрожденските справочници, затова и малцина знаят за него. В някои извори е упоменат като Антон, в други като Андон. В Сливен в края на ХІХ в. този българин бил известен като Андон Иванов Камбуроолу от рода Диамоновци. Самият той се подписва като Антон Йоанович. Няма данни кога е роден.
В края на ХІХ в., когато Княжество България е факт и на европейската карта отново се появява името на страната ни, атинският професор Неоклис Казасис, защитник на мегали идеята, открехва обаче съвсем бегло вратата за историята на този човек. „Поради голямото си богатство в Брашов е жертвал много пари за „делото”. Турците го угаждат и той трябвало да бяга от Сливен. Неговата дейност обаче е по-стара, защото докато е бил в Сливен, той е помагал на по-предните приготовления за въстание и вече след 1800 г. е участвал в новооснования одески комитет”. И за да е малко по-пълна картината, професорът уточнява:
„Той е бил богат търговец… Жена му се наричала Катерина. Взел участие в приготовленията на гръцката революция и спомогнал хетеристите с голяма сума пари. Турското правителство се научава за това и решава да го съсипе, нещо, което го е принудило Антонио Иоану да напусне родния си град и да избяга в Брашов. Фамилията му се състояла от двама синове и една дъщеря: Иван, Диаманти и Каролина. И трите деца, когато пораснали, той пратил на учение в Мюнхен… Антонио Иоану често е посещавал децата си в Германия и Гърция, но не се е заселвал в Германия. Умира в Брашов”.
От краткия, но много ценен разказ на гръцкия историк, цитиран от Симеон Табаков, най-пунктуалния изследовател на историята на Сливен, може да се реставрира истината. В този град, още от времето на Ригас Велестинлис, е голяма вероятността да е имало работеща ложа. Защото как иначе Антон Йоанович би могъл да бъде част от тайното общество, създадено от Ригас, да се включи в него, както организационно, така и финансово? Логичният отговор е, че Йоанович е станал част от братската верига, когато е пребивавал по търговски дела отвъд Дунав, тоест бил е посветен и след това е създал ложа в родния си град. Фактът, че е бил щедър дарител на ложата на Ригас, също доказва, че българинът не е бил случаен гост или посетител в тайната организация в Букурещ, която е работила в края на ХVІІІ в. Съвсем естествено е той да пренесе светлината от румънските земи и да създаде ложа в своя град. След трагичната смърт на Ригас Йоанович останал свързан с всички действия на гръцките свободни зидари.


„Невидимата власт”

Напускането на Сливен от Антон Йоанович обаче не означавало край на ложата, която била създадена от него в родния му град. Години по-късно, през 1817г., когато тримата масонски братя Николаос Скуфас, Атанасиос Чакалов и Емануил Ксантос запалили в Одеса светлината на „Филики етерия”, Сливен бързо бил включен в този Ориент. Което доказва, че ако ложата е била приспана, то скоро отново е била реактивирана. Това е било повече от нормално – Антон Йоанович е един от основателите на „Невидимата власт” и ветеран на свободолюбивите стремежи на крехкото гръцко масонство.
Към делото на Етерията бил привлечен още един българин, родом от северната страна на Балкана – знаменитият габровец Васил Априлов. Затова Сливен и Габрово станали първите места, в които по българските земи били създадени работещи ядра на „Невидимата власт”. За мащабите на организацията ценно свидетелство намираме в „Опит за история на град Сливен” от Симеон Табаков:
„Заверата още преди да избухне беше доволно рано готвена. Още преди 1821 г. българските краища бяха доволно замрежени от революционни агенти, хетеристи или на днешен език комити. Свещеници и комити са били ръководители на местните комитети, или ефории. Те били по-популярни в България и в Русия, нежели в самата Гърция. Поне това се види от труда на историците Палеолог и Сивинис, според които хетерията е била почти непозната в Гърция…
През 1817 г. хетерията се пренесла в Москва, между основателите, на която бил и Априлов. Към 1820 г. тя е разчитала на 200 000 души, посветени в тайната… Повечето от тия членове са били из България и Мала Азия. В тия последните, всички градове имали свои местни комитети, наречени ефории, които пропагандирали идеята за революция, събирали пари и готвели оръжия. Както ще се види, заверата е била поддържана в България от най-интелигентните тогава граждани (свещеници, учители, търговци), в това число всички първенци и богаташи. (…)
В Сливен, дето Одринският митрополит е имал завиден щаб от съчувственици на „християнската” кауза, горната пропаганда се водела върху чисто българска почва и народни внушения. Тук са били замесени почти всички тогавашни първенци. Това се види от факта, че с откриването на сливенския комитет, турците след избиването на заловените членове, са заставили чорбаджиите в града да съградят за наказание една джамия, която се нарекла „Чорбаджилар джамиси”. (…)
Членовете на местния комитет, както и тия сливенци, които са били агенти на Централния комитет в Русия, се наричали завяраджии. Събирането на оръжие и барут в Сливен се криело в дома на Х. Нойко, до днешното бояджийско училище. Х. Нойко е бил виден родолюбец и с чисто български идеи. Барутя се приготовлявал от Сяро, наречен за това Барутчия… той бил от квартал Клуцхор
Сношенията на Сливенските завяраджии (хетеристи) с централния комитет в Одеса и с хетеристите в Ромъния и други градове на самата България, ставали чрез писма поставяни в петалите на кираджийските коне…
… между сливенци е имало и прями агенти на централния комитет в Одеса. Такъв бил учителя Георги Парашкевов, син на Парашкева Бояджиолу, началник на старите Сливенски войници, които са участвали в Батинския бой през 1810 г.
Тоя Георги и бил отреден за агент в търновския регион. За другари е имал други агенти, също назначени от Одеския комитет, между които е и един сливенец, изпратен за тая цел в Мала Азия, но неизвестно как се е казвал. През това време, между 1817–1820 г. тия агенти са били 19 на брой и са разпределяли районите по жребий…
Задачата на Георги в Търново, както и тая на другарите му по другите краища, била да подготвят населението за възтание в 1821 г. чрез образувани на ефории и събиране на средства. За да прикрият мисията си уславяли се по общините за даскали с по 300 гроша годишна заплата, а получавали от Одеса 2 000 гроша. Някои от тях се задомили в избраните центрове, само и само да не породят съмнение у властите. Тъй направя и Георги Парашкевов в Търново.”
Това е разказът на Табаков. Кой е бил агентът в Сливен обаче, изследователят признава, че не се знае. Което впрочем е огромен комплимент за качествата на организацията. Но със сигурност се знае, че сливенски член на организацията е бил на среща с Ипсиланти и това е бил някой си хаджи Михаил.
От разказа на Табаков става ясно и че в много български градове са съществували ложи, наречени от основателите на „Филики Етерия” ефории, които са работели по шотландския ритуал. Строгата секретност не позволява да се хвърли повече светлина върху дейността им. Но логиката сочи, че зад тях е стоял Антон Йоанович от Сливен – Великият майстор на първите успешни опити за духовното просветление и политическото освобождение на българския народ. Още преди гръцката революция да завърши с успех, ложата му в Брашов подготвяла условията за българската духовна и политическа революция.
Както разказва Табаков, през 1821 г. османските власти устроили касапница на ложата в Сливен. Оцелелите избягали през Демир капия към Брашов при своя Велик майстор, за да продължат делото. В Брашов, приблизително по едно и също време, пристигнали и двама млади мъже. Те не били търговци, не се познавали, въпреки че били връстници и земляци – единият от Сливен, другият от Котел. Те обаче отдавна били напуснали родните си места.
И двамата още като ученици били привлечени в редовете на Етерията и за кратък период достигнали високите степени в организацията. Били рядко начетени, умни и самоотвержени мъже. Но историческият момент изисквал временно да се оттеглят от бойните действия, като по този начин били запазени за каузата на българската свобода. А и общобалканската кауза, която била първоначално приоритет на „Филики етерия”, постепенно започвала да се превръща в изцяло гръцка. Това засегнало техните родолюбиви чувства и те потърсили помощ и пристан в ложата майка при своя Велик майстор.


Котленецът Хаджиберович

От Букурещ в Брашов, някъде през 1823 г., първо пристигнал Петър Атанасов от котленския род Хаджиберович.
След фалита на баща си, само на 17 години, той успял да се запише в елитната „Бейска академия” във влашката столица, където преподавал прочутият гръцки просветител Константин Вардалах. Енциклопедистът бил италиански възпитаник, прегърнал дълбоко в себе си идеите либерализма и демокрацията, на които обучавал учениците си от всички краища на Османската империя. Наистина Вардалах оказал огромно влияние върху младия Хаджиберович от Котел, но заслуга за неговото развитие и реализирането на огромния му интелектуален потенциал има и ложата в Брашов. Тя може да бъде разпозната в известната на историците „Книгоиздателска задруга”, създадена в Брашов през 1820 г.
През 1823 г., преследван от турските власти във Влашко, заради участието си в Етерията, Петър Атанасов Хаджиберович получил подслон в дома на Великия майстор. Йоанович не само приел младежа, но и го направил учител на собствените си деца.
Работата на младия котленец в ложата скоро дала резултат. През 1824 г. бил отпечатан неговият „Буквар с различни поучения”, подписани като „Събрани от Петра Х. Беровича” и „Напечатани с помощта на г. Антонова Йоановича”.
Това е прословутият „Рибен буквар”, който има революционно значение за българската култура през цялата епоха на Българското възраждане. Борис Йоцов, изследователят на живота и делото на Петър Берон, дава една най-точните оценки за значението на буквара: „Букварът става проводник на светско образование и на европейски дух, той е най-ярката връзка между Западния свят и българската родина. Той утвърждава правото на новия говорим български език – в книжнината, училището и живота. Става орган на българския език и оръдие на българската национална просвета – във време, когато българската книга е рядкост, а от периодичния печат няма и помен… Букварът е ценен и с онова въздействие, което оказва върху българското народностно съзнание”.
Но до ден-днешен, въпреки огромната популярност на учебника, името на спонсора и вдъхновителя му е напълно непознато на българското общество. То въобще не се споменава, въпреки че е на корицата на оригинала, който всички познават визуално. А Йоанович е човекът, без когото „Букварът” нямаше да види бял свят и тогава Българското възраждане щеше са обеднее неимоверно.
На следваща година младият Хаджиберович бил изпратен в един от най-престижните университети в Европа – този в Хайделберг, Германия, а по-късно и в Мюнхен, където завършил медицина. Финансирането отново било за сметка на Великия майстор. От този момент в историята Петър Атанасов Хаджиберович станал Петър Берон. До края на дните на Великия майстор котленецът поддържал връзка с него и останал верен на духа, идеите и целите на ложата.
Петър Берон нито бил първият, нито последният българин, изпратен да учи в Западна Европа от Антон Йоанович. Той обаче остава неговият най-известен ученик, който създава „знамето” на духовното пробуждане на българите. Друг ученик на майстора обаче, който все още няма шанса да получи слава и признание, имал не по-малка заслуга за осъзнаването на българския народ и за организирането на политическата му съпротива.


Сливналията Георгиев

Вторият млад мъж, който пристигнал в Брашов през същата 1823 г, бил офицерът от „Филики етерия” Юрдан Георгиев. Той дошъл от Виена. Бил родом от Сливен и бил роден в самия край на ХVІІІ в., както и Берон. По майчина линия произхождал от богат род, но баща му и майка му се споминали през няколко години. Отгледан бил от баба си. Останал сирак, но с богати роднини, още преди да навърши 15 години Юрдан посетил Божи гроб в Йерусалим и станал хаджия. Това обаче не му помогнало по-късно, когато бил наречен „безбожник”.
Младежът бил пратен да учи в Кидония в елитна гръцка гимназия. С финансовата закрила на някой си Петър от Казанлък успял да получи сериозно образование. Връзката му с родния му град била поддържана вероятно от сливенския търговец хаджи Нейко х. Божилов, който търгувал в този регион. Още като ученик Юрдан Георгиев се включил във „Филики етерия” и участвал в сраженията в Пелопонес, където се издигнал до чин офицер. Някъде през 1823 г. той се прехвърлил на Апенините, където влязъл в редовете на карбонарите от Пиемонт и Неапол. „Обмяната на опит” продължила през тайните общества в Пеща и във Виена, според косвени доказателства е бил във връзка и със зараждащата се „Сръпска матица”.
Когато почукал на вратата на ложата в Брашов, той вече имал огромен опит. Там Юрдан останал две години, в които сондирал мнения и подготвял по нататъшната си дейност със съмишлениците си Антон Йоанович, Петър Берон, Антон Пан, Петър Сапунов, гъркът Йоанис Мавромати Киркиреос, който първоначално бил гласен за апостолска работа в Сливен, както и Велчо Атанасов – Джамджията, който през 1835 г. щял да направи трагичен опит да вдигне въстание в Търново.
Години по-късно в мемоарите си сливналията Юрдан Георгиев, прекръстил се на Иван Селимински, споделя: „Духът на свободата влияеше върху мен, както и върху другите българи, които, преследвани от турците, бяха принудени да напуснат отечеството си. Пред вида на тези обстоятелства , за първи път говорихме там (в Брашов), че за да се приготви нашият народ за по-щастливо бъдеще, необходимо е да се организира целият народ, та така хармонично да се приближи към своята заветна цел – свободата, която загубихме преди пет века. Сънародниците ми, у които възбудих тази идея, ми предложиха да се установя в гр. Сливен, та оттам да почнем организирането на народа; най-малкото, което се надявахме да получим, беше да вдъхнем свободолюбиви идеи в сърцето на нашия народ. Тогава, като имах предвид изречението на Демокрита: смелостта е началото на делата, а съдбата води към края, реших и заминах за Сливен ”.
Това се случило през есента на 1825 г. Селимински поел към родния си град, който бил напуснал преди повече от 10 години, след като, по думите му, се „усъвършенствал” при пътуванията си в Европа. Както пише Табаков в своята история: „Селимински бил не само рядка личност на времето си, но и „чудо” за тия, които са го познавали. Идеите му правят чест и на най-модерните демократи.”


Братството

На 26 октомври1825 г., по Димитровден, Иван Селимински пристигнал в Сливен. Облечен по европейски, говорещ пет езика, между които арабски, френски и английски, със самочувствие, той бързо станал трън в очите на част от чорбаджийското съсловие. Дразнел с религиозното си безразличие и апатия към църковните дела. Затова и скоро бил окичен с прозвището „Безбожника”. Заради подозрения, че върши нередни неща, Селимински бил привикан от местния управител Тахир ага на разпит. След подробен разговор султанският наместник отчаял противниците на Селимински с оценката си: „такъв човек трябва и на българи, и на турци”. Самият Тахир ага впечатлявал със своята осведоменост и интелигентност. Дали е било възможно да е бил посветен в тайните на свободните зидари? Дали Селимински е разкрил принадлежността си? Този вариант не може де се изключи, нито да се потвърди категорично. Факт е обаче, че от този момент Селимински получил закрилата на официалната власт в града.
След като опознал съгражданите си, Селимински преминал към създаване на своето „Братство”. В него привлякъл като редовни членове „люде изпитани, честни, искрени и потайни". На тях след дълга подготовка споделил целите на ложата:
1. Братството бди за личната безопасност на членовете си в какъвто и да е случай
2. Обезпечава и покровителства вдовиците и малолетните сираци на поминали се братски членове
3. Подкрепя икономически всеки член от общите дружествени средства
4. Образува се обща братствена каса от вноски и помощи на членовете, управлявана по ред от всеки член за една година
5. Никой не може да се приеме за член без общото одобрение на братството.
6. Който издаде братствени тайни, се изключва завинаги и членовете избягват контакт с него, нито го поздравяват

Първите, които влезли в тайното общество, били видните сливналии: Нойко Божилов, бъдещият фабрикант Добри Желязков, Коста Топракчиев, Христодул Топракчиев, Цани Коньов, Хаджи Людскан, Паскал Кутев, Бяно Абаджията, Мавроди Кожухарят, Иван Куртев Паланчов. За това колко качествена е била конспирацията свидетелства фактът, че Топракчиеви дори не споделили с другите си братя за съществуването на тайното общество, в което членували.
От самото начало Тайното братство заработило като масонска ложа – членовете работили за собственото си усъвършенстване и за това животът на техните съграждани да се подобрява. Акад. Михаил Арнаудов (1886-1986), който е от малкото сериозни изследователи на Селимински, коментира, че уставът на братството е сходен с този на „Филики етерия”, на която, както е известно, той е член. В устава на етеристите влизало клетвеното приемане, при което новият член се задължавал: да бъде верен на отечеството, за чието възраждане се е заричал да работи; да не издава тайните на дружеството, нито името на този, който го е посветил; да убие дори близките си роднини, ако те се провинят в предателство. Организацията имала степени, всяка с особена парична вноска и посвещения по примера на масоните – чрез символни обреди. Посветените във всяка от тези степени се разпознавали по определени тайни знаци, ръкувания и думи, заети от практиката на Свободните зидари. Селимински следвал тази структура, но в опростена форма. Той си давал сметка за мащабите, социално-икономическите и обществени условия и народопсихология в родния си град.
Само за половин година работа организацията добила финансова мощ от членски внос. Тя си поставила за цел да обедини всички еснафи и се намесила в обществените дела на града. Ложата водела кореспонденция с Цариград и създала връзки с Дивана на Османската империя. Работата на обществото дала резултат и в Сливен се почувствала промяната. Мълвата за необикновените успехи на народните работи проникнала дори в чужбина. За година и половина братството овладяло всички общински длъжности. Общият приход на градския бюджет достигнал 100 000 гроша годишно. Те били използвани за издръжка и построяване на нови черкви, за разширяване на училищните стаи, за създаване на школски библиотеки, за опити по физика. Първомайсторите на еснафите започнали да изпълняват функцията на своеобразна комисия за защита на конкуренцията и регламентирали правила за чирака и калфата. Въведена била справедлива данъчна система. Турците не безпокоели българите, а търговците излизали извън града без гаранции и подкупи. Братството наказвало гръцките владици и таксидиоти за своеволия, въвело ред в черковните дела – такси за венчавки, погребения, прошка за незаконни бракове, фалшифициране на свети мощи.
„Тъй народът видя невероятната промяна, беше доволен и благославяше виновниците – тайните водачи... Двигател на организацията бях аз, без да проявявам това пред никого и никога, дори явно не се доближавах до събратята, нито разисквах явно общите градски работи. Така успявах чудесно. Никога не пожелавах да затъмня себелюбието на другите, от които всеки един имаше предвид собствена задача. Тази ми философска тактика увеличи любовта и почитта на братствените членове към мене. Аз добивах от ден на ден все по-голямо влияние и сила, цялото братство трепереше над мене”, споделя Селимински в спомените си.
След като подготвил почвата духовно и икономическия, той пристъпил към следващия етап – революционизирането на ложата. Така Селимински станал родоначалник на т.нар. Национално масонство след първата такава ложа, създадена в Полша през 1820 г. Тези разклонения на автентичното масонство възникнали в страните, в които народите търсели своето политическо освобождение и национална идентификация.


Крачка напред

Селимински имал за цел да „присади” революционност във варианта на „Филики етерия”. В духа и на якобинизма и карбонарството, той вкарал чисто патриотични цели в живота на ложата.
Първата крачка била да закълне отново членовете, но вече пред християнски свещеник – Исидор, който явно е бил посветен в някаква степен предварително, въпреки че самият Велик майстор на ложата неведнъж показвал незаинтересуваността си от религията. След клетвения ритуал Селимински постепенно разкрил новите цели на Братството. „Те с готовност приеха на едно събрание предложението ми, като бяха заклети от многоуважаемия поп Сидер в Евангелието и в светата вяра, че ще бъдат верни на тази организация за народното дело неизменно. Тогава за първи път им разкрих предстоящата цел, която за в бъдеще братството, всички ний, трябваше да преследваме неотклонно”, разказва той в мемоарите си.
За да прикрие агитацията си под булото на народната просвета, Селимински отворил ново училище в квартал Клуцхор (в превод „Кадийското село”), в което самият той станал учител. „Тълпата е силна, ала глупава, пък младежта е силна и непокорна. Този, който владее изкуството да движи и едните, и другите във време на нужда, може много нещо да извърши”, било веруюто му. Селимински разбирал, че тълпата не обича гордите и високомерните, а само демократичните водачи, и се приспособил към тази психология. Главната му цел при учебните занятия била да даде на младежите „известно нравствено обучение според преобладаващите в света тогава свободолюбиви идеи”. На учениците разчитал най-вече, за да подготви свои помощници, апостоли във всички краища на империята, където живеели българи. Той бил уверен, че те могат да положат най-здрави основи на организацията в други места. Под влияние на учителите си в Кидония той развивал умствените способности на учениците, като ги привиквал да мислят практически и самостойно по обществените въпроси. След като ги направел уверени в съжденията си, ги посвещавал във висшата цел. Облягал се само на Евангелието на Йоан: „Научете истината и тя ще ви освободи”. „Честото прочитане на Евангелието стана за тях закон и висша нравствена наслада”, пише в спомените си той.
Популярността на майстора в града и околностите нараснала неимоверно. Училището му в Клуцхор се превърнало в място за срещи и агитация. Посещавали го постоянно млади хора от Котел, Жеравна, Стара Загора, Карнобат, на които проповядвал създаването на братства като това в Сливен. Заради отличните му отношения с управителя на града, официалната власт не обръщала никакво внимание на дейността му.
През 1827 г. Селимински се отправил към Шумен, за да основе и там нова ложа. Историята мълчи защо точно в този град, но изглежда е имал достатъчно добри контакти преди това, за да поеме точно в тази посока. При това пътуване той влязъл във връзка с руския правителствен куриер Александър Дюмалех, от когото разбрал, че предстоят съдбоносни за българите събития. Очевидно срещата не е била случайна, иначе няма как високопоставеният чужденец да споделя толкова важна новина – предстоящата нова руско-турска война и очакваното навлизане на руските войски през Дунав. Такава секретна информация би могла да бъде споделена само по линия на братската верига. Жест или почукване по определен начин при ръкуване са най-вероятните причини Селимински да влезе в контакт с руския куриер и да научи важната тайна.
През октомври Селимински основал ложата в Шумен и се срещнал отново с Дюмалех. Тогава получил уточнението, че поредната руско-турска война ще бъде факт през пролетта. По този повод заседанията на Братството в Сливен зачестили – ложата започнала да се готви за войната: събирала храна, оръжия и боеприпаси, членовете правели обиколки в ложите, създадени от „Филики Етерия” в Северна България и Тракия, информационният таен канал по линията Цариград и Букурещ работел на пълни обороти. Ложата влязла във връзка с пазачите на планинските проходи и ги приобщила към целите и идеите на Братството. Иван Куртев – доставчик на храни за складовете на Великия везир, осведомявал чрез особен бързоходец за решенията на османското правителство.
След обявяването на войната на 29 април 1828 г. турските орди разсипали Сливен и бизнеса му заради подкрепа, която оказал на руските войски. Страхът от отмъщения от страна на турското население предопределило и огромната изселническа вълна. Хиляди семейства поели след руските войски, оставяйки домовете си, покъщнина и земя. Главен организатор на спасяването на сливналии и на извеждането им от ада на отмъщението отново бил Селимински. Той обаче също бил принуден да се укрие, затова се установил в Пловдив, където станал учител. Именно тогава си сменил името от Юрдан Георгиев на Иван Селимински. Колкото до ложата – тя работила и след тези събитията, но обезкървена и останала без двигателя си постепенно затихнала.
Огромната заслуга за оцеляването на хилядите бежанци (около 15 000 се изселват от Сливен, а общо от Тракия – над 100 000) била на Великия майстор Антон Йоанович. Въпреки че отдавна не живеел в града, то никога не го забравил. Всяка година давал безвъзмездно по 2 000 гроша на съгражданите да развиват училищата си. Неговата била заслугата да изпращат талантливи деца да учат в престижните университети в Европа. Огромната му благотворителност сякаш нямала край. Когато разбрал, че влашкото правителство не желае бежанците от Сливен и че те мизерстват там, той се вдигнал от Трансилвания, посетил бегълците и със собствени пари им купил огромен парцел край Плоещ. Градчето останало в историята като Нови Сливен.


Равносметката

„От 1830 г. Сливен изгубва 3/4 от населението си. Малкото завърнали се бежанци от Влашко и Русия трябваше наново да градят. В един промеждутък от десетина години Сливен постепенно заема между първите работни търговски средища на Турция. Свидетелите, обаче, на сливенската република от идването на русите в града до оттеглянето им (31 юли 1829 г. до 13 април 1830 г.) не можеха да останат с мисълта да бъдат навеки под владичеството на чалмата. ( …) Настава епоха на масово „вълнение”. От 1830 г. историята на политическия вървеж на сливенци се раздвоява. Може да се каже, че по-интелигентната част на гр. Сливен ни отнася зад Дунава. Влашко, особено след тая дата нататък, става прибежище на маса емигранти, които излязоха от пределите на отечеството си с остървение към турския режим и с решителния план да го сломат в бащините си огнища…”
Така летописецът на Сливен Симеон Табаков описва в началото на ХХ в. годините, в които Братството престава да работи. Но семето вече е посято от нейния майстор Селимински и тепърва ще дава плодове.
Българската историческа наука, преди и след преврата на 9 септември 1944 г., по правило не обръща съществено внимание на работа и значението на ложата в Сливен. Но все пак големият учен – литературоведът акад. Михаил Арнаудов, е категоричен, че „Братството в Сливен е първата подобна организация у нас в ново време, поставена на здрави идейни основи. Историята на сериозните политически съзаклятия в страната започва тъкмо от Иван Селимински още през 1825 г.”
Но истинска оценка за ролята, за ефекта върху процесите на българското духовно и политическо възраждане на ложата в Сливен липсва. Национално-патриотичните митологеми, които шестват в общественото съзнание, не позволяват да се допусне, че някаква масонска ложа, работеща в специфични условия – при феодално право и липса на национална свобода, може да има фундаментално значение за този героичен период от българската история. И ако все пак имената на Селимински и Петър Берон са донякъде популярни, то истинският, автентичен техен духовен и финансов благодетел Антон Йоанович остава обречен завинаги да бъде в сянката на времето – подценяван и пренебрегнат.
Десетилетието след 1830 г. дава достатъчно доказателства за ролята на масонската светлина, която излъчват тези велики българи, и за съграденото от тях. Ето историята на още друг наш сънародник от Сливен, чието име тъне в забрава:
През зимата на 1836 г. един връстник на Селимински бил поканен от султана да покаже усилията на своя труд. „Такива лица, намиращи се в империята ми, като него, са заслужили моето императорско благоволение - най-първо той е освободен от данък и други подобни тегоби в държавата ми... следователно внимавайте, щото от 1251 (1836 г.) да не искате от него никакъв данък и други подобни даждия, за която цел е обнародван настоящият ми ферман...“
Това е текстът, под който стои подписът на султан Махмуд ІІ, след като се срещнал с Добри Желязков – един от първите учредители на Братството в Сливен. Той усетил султанската щедрост – получил над 2 милиона гроша за модернизация на производството си.
Добри Желязков бил един от близо 15-хилядите бежанци, които поели на север, заедно с изтеглящите се руски войски на ген. Дибич, и един от малкото върнали се отново в родния град. Той имал шанса да реализира дългогодишните си професионални наблюдения в Прусия и Русия и да влезе в историята като първия българин, основал текстилна фабрика. Но неговата принадлежност към ложата упорито се премълчава до днес.


Капитанът от Котел

Мечтата за национална идентичност и стремежът за свобода, грижливо присадени в Сливенския санджак от Великия майстор Антон Йоанович, не били прекършени след подписването на Одринския мир през 1829 г. С него Гърция и Сърбия получили автономия, отвоювана и със собствени жертви, и с помощта на голямата дипломация. Именно тази свобода позволила масонското движение в тези страни да се върне към автентичните си корени. Но за българите големият път на саможертвени градежи тепърва предстоял.
Историческият момент предопределил на сцената да се появи още една силна лична – капитанът от руската армия Георги Мамарчев (Георги Боюкли) . Въпреки изричната забрана на руското командване за самоволни военни действия на юг от Дунав, героят от обсадата на Силистра навлязъл със своя полк от 500 души в Дунавската равнина. След ожесточени сражения с османския гарнизон край Шумен се отправил с войниците си към Балкана и през Дервент капия влязъл в родния си Котел. Продължил за Сливен, където искал да оглави въстание в региона, което било подготвяно от Братството. Сложната политическа игра на руския император и подписването на Одринския мирен договор обаче попречили на Мамарчев да реализира целта си.
Каква е историята на този герой? Някъде в края на ХVІІІ в. или в първите години на ХІХ в. той напуснал Котел и се установил във Влашко. Историческите документи свидетелстват, че през 1806-1812 г. бил на руска служба като доброволец. В създадената през 1811 г. Земска войска от българи, живеещи на север от Дунав, Мамарчев станал част от командването. За заслуги към руската армия бил награден с Георгиевски кръст. Участието му в бойните действия на „Филики етерия” във Влашко показва недвусмислено, че е бил посветен в целите и идеите на тайната организация. Това косвено доказва, че е бил във връзка с ложата в Брашов и с нейния Велик майстор. Фактът, че търсил контакт с Братството в Сливен, говори, че отлично е познавал работата му а и вероятно се е познавал със Селимински.
Мамарчев дошъл в българските земи с готов план за въстание, изграден на базата на съществуващи вече революционни ложи от първите години на създаването на „Филики Етерея”. Капитанът от руската армия поддържал връзка и с поляците емигранти, които подготвяли въстание в родината си, като много от тях били част от Братската верига.
Близо 1000 души, според българската историография, са били посветени в плана на Мамарчев. Въстанието в Сливен обаче било осуетено от руското командване, което изпратило казашки полк, който арестувал капитана и под конвой го извел във Влашко. След освобождаването си Мамарчев се заселил в Силистра и продължил да работи за каузата на свободата на българския народ. В началото на 30-те години се свързал с богатия търновски търговец Велчо Атанасов – Джамджията. Връзката между Мамарчев и Джамджията не била случайна. Както Мамарчев, така и Велчо Атанасов бил член на „Филики етерия” и бил запознат с тайните и капиталните цели на конспиративната организация. Нещо повече – Атанасов бил част от кръга на Антон Йоанович.
За съжаление няма сигурни исторически доказателства за рожденото място и детството на Велчо Атанасов. Но със сигурност се знае, че през 1798 г. се преселил в Букурещ и скоро след това се отправил към Трансилвания, където се установил в Брашов. Целият му съзнателен живот оттук насетне бил в служба на духовното усъвършенстване на българите и на тяхното политическо освобождение. Успешният му бизнес с Одеса, Москва и Пеща му осигурил солидно икономическо състояние, с което успял, по подобие на Йоанович, да развие голяма благотворителност – внасял книги, открил училище, подпомагал българските манастири. Историците не са сигурни на кого е заслугата за подготовката на т.нар. Велчова завера – на Мамарчев или на Велчо Атанасов. Единственият логичен отговор е, че тя е пряко и естествено продължение на постоянната работа на Великия майстор от Брашов. Предателство осуетило и този опит за завоюване на българската светлина – Велчо Атанасов, въпреки че бил от най-уважаваните от властите българи, бил обесен след предателство. Като руски поданик бесилото се разминало на Мамарчев. Той бил изпратен на заточение Мала Азия, където след 11 години починал.