Конкурсът е явен, в него могат да участват всички български автори.
Ръкописите трябва да бъдат изпращани в 3 екземпляра на адрес:
Благоевград 2700, пл. “Георги Измирлиев” 1. 

 
Краен срок: 1 май, 2012.
Резултатите ще бъдат обявени на 22 май, 2012. 
   

Председател на журито е Наум Шопов, а членове са Лили Абаджиева, Бойко Василев и Румен Леонидов.

Идеята за конкурса „Носорог” е на поета и драматург Елин Рахнев. Названието му е пряка препратка към култовата пиеса на Йожен Йонеско.

 

 

 

Роден е на 26 ноември 1909 г. в румънския град Слатина. Баща му е румънец, юрист по професия, а майка му - французойка. Докато Йожен е още малък, семейството се премества във Франция. До единадесетата си година живее в селцето Ла Шапел-Антенез, а след това - в Париж. По-късно Йонеско признава, че спомените от детския живот на село са се превърнали в носталгия по Изгубения рай за него. Тринайсетгодишен, Йожен се връща в Букурещ, където живее до 26-тата си година. През 1938-ма се установява окончателно в Париж. През същата година защитава докторска дисертация по философия на тема „Мотивите за страха и смъртта във френската поезия след Бодлер".

Формирането на личността на Йонеско е белязано от двете култури - френската и румънската. Тази двойственост се отразява особено на отношението му към езика. С връщането си в Румъния, Йонеско губи рефлекса си към литературния френски и способността си да пише на него. По-късно в Париж му се налага отново да овладее френския - този път на академично ниво, за да може професионално да се занимава с литература.

Жан-Пол Сартр отбелязва, че именно това временно отделяне позволява на Йонеско да се отнася с отстранение към езика и му дава свобода за смели експерименти с лексиката.

Спомняйки си младежките години в Букурещ, Йонеско по-късно споделя, че основното му усещане е било за тотален конфликт с обкръжаващата среда. В началото на 30-те идеите на национализма процъфтяват в средите на румънската интелигенция, дори се превръщат в мода. Още тогава Йонеско възприема фашизма не само като политическо и социално явление, а най-вече като екзистенциален проблем в отношенията между човешката индивидуалност и масовата идеология. След този ранен сблъсък с фашизма писателят се противопоставя на всеки диктат на колектива и стремеж за властване над емоциите и постъпките на индивида.

Ненавистта към тоталитарните режими еволюира при Йонеско от спонтанни юношески усещания в осъзнат по-късно мироглед. През 1959 г. в пиесата „Носорозите" той разглежда процеса на колективните мутации, провокирани от въздействието на войнствено насажданата идеология. Това е единствената пиеса на Йонеско, която се поддава на социално-политическа трактовка и може да се разчете като метафора за настъпващия фашизъм, въпреки че самият автор винаги реагира остро на такива режисьорски интерпретации.

Останалите пиеси на Йонеско далеч не се поддават на толкова конкретни тълкувания. Техниката на писане, която той използва, се основава на непривични и новаторски за времето средства, залагащи най-вече на разпадането на логичната структура на смисъла и формата на всички съставни елементи на една пиеса: сюжет, фабула, език, композиция, персонажи.

Йонеско допълнително подклажда полемиките около своето творчество. Охотно дава интервюта, много и противоречиво говори за своята естетика и театрална концепция, кара се с режисьори. Самият той се противопоставя на термина „абсурдизъм", твърдейки, че пиесите му са реалистични дотолкова, доколкото е абсурдно цялото мироздание и обкръжаващата ни действителност.

Премиерата на първата пиеса на Йонеско - „Плешивата певица", е на 11 май 1950 г. в парижкия Théâtre des Noctambules, постановка Никола Батай. Според театралната легенда, името на пиесата се ражда на първата репетиция, когато един от актьорите вместо „много светла певица" произнася „много плешива певица". Йонеско не само променя сгрешената реплика, но и заменя първоначалното заглавие на пиесата, което е „Англичанин без работа".

Следват „Урокът" (1951), „Столовете" (1952), „Жертва на дълга" (1953) и др. Голяма популярност получава драматургичната тетралогия с главен герой Беранже, в която се отразяват автобиографичните екзистенциални терзания на Йонеско: „Безкористният убиец", „Носорозите", „Въздушен пешеходец", „Кралят умира" (1959 - 1962). През 60-те и 70-те години апокалиптичното звучене в пиесите на Йонеско се засилва - „Жажда и глад" (1962), „Макбет" (1972), „Човекът с куфарите" (1975) и др.

Йонеско е автор на сборника с разкази „Фотографиите на полковника" (1962), есетата и спомени „Трохи от дневника" (1967), „Миналото настояще, настоящето минало" (1968), „Открития" (1969), „Между живота и съня" (1977), „Противоотрови" (1977), „За културата срещу политиката" (1979), „Човек под въпрос" (1977), „Бяло и черно" (1981); романа „Отшелник" (1974) и статиите за изкуство, спомени и размишления за театъра, обединени в сборника „Бележки и опровержения" (1962) и „Пунктири на търсенията" (1987). Своеобразно обобщение на творческия път на Йонеско са неговите спомени, организирани в драматургична форма - „Пътешествие към мъртвите" (1980).

През 1970-та Йонеско е избран за член на Френската академия на науките. На 28 март 1994 г. след тежко боледуване умира в Париж.