- Господин Стоянов, как ще коментирате факта, че след толкова години на литературно ембарго едно неизвестно и малко издателство като „Лъчезар Минчев” получи правата за преиздаване на Маркес у нас?
- За мен това бе изненада. Допреди да ми се обади господин Минчев по телефона, няколко дни преди Коледа, не знаех за съществуването на такова издателство и такъв човек. Няколко големи издателства са се обръщали към мен и знам, че имат желание да вземат авторските права върху Маркесовото творчество. В крайна сметка да се надяваме, че всичко това ще има един благополучен за читателите на Маркес ефект, какъвто те заслужават, защото го ценят и обичат.

 

- Издателят Лъчезар Минчев гордо заяви, че в момента четем само „70 години самота”, а „30 години самота липсвали”. Има ли право на подобна реплика?
- Не знам какво му дава основание за такъв вид твърдение. В първите две издания на книгата бе свалено едно-единствено изречение. Ставаше дума за описание, в което една от героините рисувала пеперудки или цветенца на нечие мъжко междукрачие. През 1979 г. се появи третото издание на книгата в двутомника на „Народна култура” и там не липсва и една дума от оригинала.

 

- При какви условия бихте предоставили вашия превод на „Сто години самота”?
- Бих го предоставил при нотариално заверен договор, в който да има изрична точка, гласяща нещо от порядъка на: текстът не може да бъде променян без изричното съгласие на преводача. Не виждам смисъл, след като покойният голям писател Васил Попов е бил редактор на „Сто години самота”, още нещо да се доизкусурява. Освен това не съм привърженик на подобни пипачески работи. Да осъвременим превода! Чакай, чакай, защо Маркес не осъвременява оригинала на „Сто години самота”? Защо времето да тече различно за оригинала и превода? Подобен подход е само една злощастна изява на беззащитността на преводаческия труд. Има автори, които се изживяват като редактори, понеже не са творци в пълния смисъл на думата и се осъществяват по подобен начин, намирайки благовиден повод да го вършат. Примерно след 1989 г. стотици книги бяха осъвременени. Взема се един роман от прословутата колекция „Знаменити романи” отпреди 1944 г., осъвременява се, пуска се ново издание, а парите ги взема естествено не този, който пръв е направил превода. По този начин се извършва кражба на интелектуален труд.

 

- Каква е техниката?
-Ако имаме преведено вече изречението „Той се втурна в стаята и затръшна вратата” аз, без да знам първообраза, мога спокойно да напиша: „Той влезе стремително в стаята и хлопна вратата". Който направи второто изречение, ще претендира, че това е неговият превод и аз не мога и копче да му кажа, макар че бих му рекъл, че това не е редно.

 

- Опитвал ли сте да влезете в контакт с Маркес след забраната да се издават книгите му у нас?
- Написах, иронично казано, две сърцераздирателни писма до Маркес. Едното започваше с другарю, а другото с господине и в тях молех да се въздигне тая възбрана. Не получих отговор и на двете. Във второто казвах, че въпреки че 30 години не е преиздавана, „100 години самота” се нареди между 12-те най-четени книги у нас (в "Голямото четене"), което означава, че Маркес е обичан и ценен. Писах му, че има много поклонници в България и не е заслужено тези читатели да бъдат наказвани за нещо, което не е тяхно прегрешение - те никаква вина не носят, напротив - искат да го четат.

 

- Какви са впечатленията ви от прочутата Кармен Балселс, чиято литературна агенция държи авторските права на Маркес? Много  издатели я определят като костелив орех...
- Не знам колко години минаха оттогава! През 1972 г. тя бе една млада жена, която щедро ми подари куп книги. Маркес дойде в хотелчето в Барселона, в което бях отседнал на път за Бразилия, и ме заведе с колата си в агенцията. Там Кармен извади голямо количество книги и ми каза да си подбера тези, които ми се струват интересни. Направих го с огромно удоволствие и благодарих.