... Кристиан Боарон посвещава немалко страници на управлението на емоциите. Често чуваме, че будизмът като цяло и медитацията в частност целят да потиснат емоциите. Всичко зависи обаче от това какво разбираме под „емоция“. Ако става въпрос за душевен смут, за омраза и ревност, защо да не се отървем от тях? Ако обаче говорим за могъщо чувство на ал-

труистична любов или състрадание към онези, които страдат, защо да не развием подобни качества? Та нали именно това е целта на медитацията!

Медитацията ни учи да потушаваме пламъците на злостния гняв или на ревността, приливите на неконтролирано желание или на безпричинен страх. Тя ни освобождава от диктата на душевните състояния, които замъгляват преценката ни и често са източник на безкрайно самоизмъчва -

не. В такива случаи говорим за „душевни токсини“, тъй като подобни състояния наистина отравят и нашето собствено съществуване, и това на околните. Емоцията е онова, което подтиква духа към движение, към мисъл, която може на свой ред да бъде вредна, неутрална или полезна. Емоцията определя пътя на духа и го кара да възприеме една определена гледна точка. Тази гледна точка може да съответства на реалността, ако се основава на алтруистична любов и състрадание, или да е деформирана, какъвто е случаят с омразата или алчността. Алтруистичната любов например представлява осъзнаване на факта, че всички същества, също като нас, желаят да се освободят от страданието, и се основава на признаването на фундаменталната връзка между всички тях, част, от която сме и самите ние. В противовес на това омразата деформира реалността, като раздува недостатъците на своя обект и не обръща никакво внимание на положителните му качества. Алчността пък ни кара да възприемаме даден обект като изключително желан и да оставаме слепи за недостатъци-

те ми. Принудени сме да приемем, че някои емоции са вредни, други – благодатни. Ако дадена емоция укрепва вътрешния ни мир и ни кара да правим добро на другите, тя може да се смята за положителна или конструктивна; и обратно, ако разрушава вътрешната ни ведрост, ако тревожи духа ни и ни кара да вредим на другите, тя е отрицателна. Тъкмо това отличава пламенното възмущение, „свещения гняв“ пред лицето на несправедливост, на която сме станали свидетели, от гнева, мотивиран от желанието да нараним някого.

Следователно, важното е не да се мъчим да потискаме емоциите – подобно начинание е безполезно, – а да направим така, че те да допринесат за вътрешния ни покой и да ни помогнат да мислим, да говорим и да действаме така, че да сме полезни за околните. Заради това и трябва да внимаваме да не се превърнем в немощна кукла в техните ръце, като се научим да изхвърляме от себе си всяко лошо чувство още при самото му възникване, както и да култивираме всичко положително.

Ето защо, ако се научим да управляваме оптимално емоциите си, стъпка по стъпка, чувство по чувство, ден след ден, в крайна сметка ще преобразим напълно съществуването си. Това е същността на каляването на духа и на медитацията върху емоциите.

Кристиан Боарон беше написал за моето скромно творение „Пледоария за щастието“ следното: „И ние стигаме до същите заключения, до същите предложения, макар и да сме тръгнали по различен път. Разбира се, няма как да приемем всичко, поне в чисто формален аспект...“ Аз мога да кажа същото, след като с ентусиазъм прочетох тази книга. Нашите обяснения на щастието вървят ръка за ръка, кръстосват се, обогатяват се взаимно, макар и понякога помежду ни да има различия по немаловажни въпроси. Кристиан Боарон поставя ударението върху важността на един Творец, чиито планове позволяват осъществяването на щастието, докато моята научна кариера ме кара да гледам нещата от ъгъла на биологичната еволюция, а практиката ми като медитиращ будист – от този на каляването на духа и медитацията.

Нека припомним, че според будизма духовната реализация е осъществяване на потенциала за съвършенство, присъстващ във всяко живо същество – неговата „природа на Буда“. Тук не става въпрос за прочистване на нещо, което по самата си същност е зло – това е също толкова невъзможно, колкото да се избели парче въглен – а за рафинирането на парче руда, в която се крие златен прах. Както казва самият Кристиан Боарон, онова, което изглежда като изграждане, всъщност е постепенно очистване на всичко, което скрива потенциала ни и пречи на пълния блясък на съзнанието и на радостта ни от живота. Така или иначе светлината на слънцето никога няма да се предаде пред завесата на облаците, които я скриват от нас. Нима изследователите не са орисани да пристигнат – след дълго пътешествие с умело направляван кораб – на острови, които несъмнено се различават от всичко познато, но все пак са пълни с невиждани чудеса?

 ***

 

Един ден един възрастен професор от Националното висше училище по публична администрация (ENAP) бил нает да проведе обучение по ефикасно планиране на времето на група от петнадесет мениджъри на големи американски компании. Неговият курс бил един от петте, през които трябвало да преминават студентите всеки ден, и възрастният преподавател имал само час, за да „преподаде материала“. Той се изправил

пред елитната група, готова да запише всяка негова дума, огледал бавно всеки един от студентите и казал:

– Сега ще направим един експеримент.

Професорът извадил изпод бюрото си огромен стъклен буркан и го поставил внимателно пред себе си. След това извадил и десетина камъка, големи колкото топка за тенис, и ги поставил внимателно един по един в буркана. Когато бурканът се напълнил до ръба и нямало място за повече камъни, преподавателят вдигнал очи към студентите си и ги попитал:

– Пълен ли е бурканът?

– Да – отвърнали всички.

Той изчакал няколко секунди и добавил:

– Наистина ли?

След това се навел отново и извадил изпод масата кофичка с чакъл. Изсипал го внимателно върху камъните и разтърсил леко буркана. Чакълът се наместил в кухините... до самото дъно. Възрастният професор отново вдигнал очи към аудиторията и попитал:

– Пълен ли е бурканът?

Този път блестящите студенти започнали да разбират какво се опитва да им покаже. Един от тях отвърнал:

– Май не!

– Добре – отговорил преподавателят. Навел се отново и този път извадил изпод масата тенджера с пясък, който изсипал внимателно в буркана. Пясъкът бързо запълнил кухините между големите камъни и чакъла. И този път въпросът бил същият:

– Пълен ли е бурканът?

Този път, без капка колебание, студентите отговорили в

един глас:

– Не!

– Добре – отговорил възрастният професор. И както очаквали

студентите, той взел каната с вода на масата и напълнил

буркана до самия ръб. След това вдигнал очи към тях и ги попитал: – Каква велика истина ни показва този опит?

Най-дръзкият студент, които наистина искал да усвои всичко от този курс, отговорил:

– Показва ни, че дори да смятаме, че нямаме вече време за каквото и да е, ако наистина искаме, винаги можем да добавим още срещи и ангажименти в разписанието си.

– Не – отговорил възрастният професор. – Не е това. Великата истина, която научихме от този опит, е следната: ако не сложим в буркана първо големите камъни, след това изобщо няма да можем да ги пъхнем вътре.

Възцарила се дълбока тишина – всеки от студентите бавно смилал това твърдение. Преподавателят продължил:

– Кои са големите камъни във вашия живот? Здравето?

Семейството? Приятелите? Мечтите? Да правите онова, което искате? Да учите? Да защитавате някаква кауза? Да си почивате? Или пък нещо съвсем различно? Онова, което трябва да запомните, е, че най-важното е да поставяте на първо място в живота си ГОЛЕМИТЕ КАМЪНИ, иначе рискувате да не успеете – в каквото и да е. Ако отдавате приоритет на дреболиите – на чакъла или пясъка, – те ще изпълнят живота ви и няма да имате достатъчно от най-ценния си ресурс – времето – за важните моменти пред себе си. Затова не забравяйте да си задавате непрекъснато въпроса: „Кои са ГОЛЕМИТЕ КАМЪНИ в живота ми?“ И когато намерите отговора, ги поставете в недрата на живота си.

Сетне с приятелски жест професорът се сбогувал със слушателите си и бавно напуснал залата. Този невероятен учител можеше да добави следното:

„Не търсете големите камъни. Те сами ще се изпречат на пътя ви. Доверете се. Оставете се на най-дълбоко вкоренените си желания – те ще ви поведат и ще придадат смисъл на живота ви.“

Големите камъни са „целите в живота“, „плановете“ ни, и като цяло тъкмо те представляват онова, което ние възприемаме като смисъл на живота си.

Виктор Емил Франкъл, австрийски невролог и психиатър (1905–1997), е посветил целия си живот на този въпрос. Още през 1921 г., едва шестнадесетгодишен, той изнася първия си доклад, посветен на смисъла на живота. По-късно започва да води редовна кореспонденция с Фройд, завършва медицина и специализира психология.

След като преживява депортацията си в Аушвиц, където изучава поведението на затворниците и доразвива тезите си, той издава книга, която разнася името му по целия свят: „Смисълът на живота“ (Вижте Виктор Франкъл, Увод в логотерапията: смисълът на живота, Планета 3 / НБУ, С., 2000. – Б.пр.)

С нея той създава третата психотерапевтична виенска школа – след тази на Фройд, според когото нуждата от щастие е основна за човека, и тази на Адлер, за когото основополагаща е нуждата от власт. Франкъл на свой ред заявява: именно СМИСЪЛЪТ е онова, от което човек има най-голяма нужда.

Намирането на смисъл може да направи човека „щастлив“, дори и в най-тежките материални условия и при най-разклатено здраве. И обратно, липсата на проект, който да е в състояние да постави определени рамки на човешкия живот, може да породи чувство на „екзистенциална празнота“, способна да разруши индивида физически. Франкл нарича психотерапевтичния метод, който помага на човека да намери смисъл в живота си, логотерапия. Според него има три пътя към този смисъл: чувството за осъщественост (да създадеш нещо), любовта (да се разтвориш в любов към другите) и страданието (да намериш смисъл в наложено

отвън страдание).

Книгата на Франкъл е преиздавана безброй пъти, преведена е на 22 езика – достатъчно свидетелство за силата й навсякъде по света. Въпреки това обаче тези представи далеч не са разпространени навсякъде. Често се отдава предпочитание на физическото удоволствие, на властта, на съблазънта... Щастието е на една ръка разстояние, но никой не знае за това, никой не го вижда. И все пак ние всички сме създадени за щастие. Какво чакаме тогава?

 

Всеки от нас вярва, че знае отговора. И все пак... Май нищо друго не е толкова неопределено. Когато двама души говорят за щастието, можете да се обзаложите, че почти никога нямат предвид едно и също нещо.

И така още от древността... За да си спестите ровенето и куп неприятности, тук ви предлагам една дефиниция на щастието, която ми се струва най-последователната в наши дни, тъй като съчетава наблюдения и интуиция с последните научни открития.

 

 

Щастието е лъчистото състояние на човек, който съумява да изрази напълно личността си, да изживее ведро личната си съдба, придавайки смисъл на живота си, да лети по-високо с всеки изминал ден1 и да се чувства все по-свободен. Ние всички разполагаме с този потенциал. По пътя ни обаче дебнат страховити препятствия. Това е истинско приключение – увлекателно, но и трудно. Добрата новина е, че започваме да разбираме механизма на щастието, който до днес ни е убягвал. (Алюзия за книгата на Ричард Бах „Джонатан Ливингстън чайката“ (Ки-

беа, С., 1996). – Б.пр.) От самата зора на човечеството ние сме откривали всяка следваща стъпка по него по метода на пробата и грешката. Днес обаче науката взима юздите в свои ръце и ни показва неща, които не сме си представяли дори и насън.

 

 

Всъщност не е необходимо да „градим щастието си“ – достатъчно е да открием и разрушим онова, което му пречи. А препятствията, които потискат израза на нашата личност, са изцяло психологически. Именно благодарение на психологията и на днешните ни познания за физиологичното функциониране на човешкия мозък ние можем да достигнем възможно най-бързо и безпрепятствено до състоянието на пълно щастие. В момента преживяваме уникален момент от историята на човечеството: най-сетне знаем как всяко човешко същество може да постигне щастие в земния си живот – независимо от колко дълбок мрак

започва пътя си.

 

За да разберем механизма на щастието, както и този на другите удоволствия, трябва да признаем, че човекът е изключително сложна машина, изобретена от създателя на природата, който обикновено назоваваме „Бог“. За да функционира ефикасно и да отговори на желанията на своя Създател, „човешката машина“ е надарена с усещания,

приятни или неприятни, които непрекъснато я насочват по пътя й напред. Щастието е част от приятните усещания, също както и физическите и психическите удоволствия. Адът на земята, от друга страна, е въплътен във физическото и психическото страдание, както и в пълната противоположност на щастието, която можем да наречем нещастие.

Всички тези награди и наказания са рожби на нашия мозък, чиято структура съвсем наскоро започнахме да разбираме на истина.

 

През 1970 г. Пол Маклийн, американски невробиолог, издава своята книга „Трите мозъка на човека“. Това „триединно“ представяне на мозъка по-късно беше подложено на критика, но не и отхвърлено, тъй като представя доста точно различните мозъчни функции. Д-р Жак Фраден през осемдесетте години потвърди възгледите на Маклийн, като описа по-детайлно трите основни нива във висшата нервна дейност.

 

 

Именно на този мозък е поверено управлението на физиологичните функции като дишане, кръвообращение, чернодробни функции, храносмилане. Той си върши работата дискретно и тихомълком – ние не осъзнаваме тези процеси, освен когато е необходима външна намеса за удовлетворяване на четирите основни физиологични нужди: пиене, хранене, спане и секс.

Поддържането на физическата цялост на организма е под властта на хипоталамуса. Когато тя е застрашена, той ни залива с нетърпима болка: защо ни боли, когато сложим ръка в огъня?

Ами за да я отдръпнем, разбира се. Той управлява нуждата от сън, като ни потапя в непреодолима умора, както и качеството и количеството храна, необходима за доброто функциониране на тялото. Хипоталамусът изпраща към съзнанието болезнени сигнали, които са толкова по-силни, колкото по-важни са незабавните ни действия за оцеляването ни. И когато нуждата бъде удовлетворена, този етаж от мозъка изпраща обратния сигнал,

чувството за удоволствие, за да ни каже, че вече не е чак толкова важно да продължаваме да удовлетворяваме нуждата си и дори че действията ни са безполезни.

Следователно хипоталамусът изпраща три типа сигнали, които можем да видим при всяка основна телесна нужда: болката на глада, удоволствието от храненето и накрая засищането: действието трябва да спре. Именно мозъкът на влечугото ни казва, че изпитваме жажда, и то не каква да е жажда, а жажда за солена, обикновена или сладка вода, в зависимост от нужди те на организма. Същото важи и за глада: глад за зеленчуци или

глад за плодове, пресни, сушени... По-нататък ще видим, че сме потиснали най-важната част от инстинкта си за храна – онази, която може ни пред -

пазва от болести, и то не по-зле, отколкото го прави при другите животни. Ние обаче Ј пречим да се изяви пълноценно, а понякога дори напълно я пренебрегваме. Може би това е и една от причините човечеството да се намира в навечерието на голяма промяна.

Хипоталамусът отговаря и за нуждата от секс, и то не просто секс с когото и да е. Обяснението на критериите за подбор при сексуалното привличане вероятно трябва да се търсят на ниво биологичен вид. Колкото е разбира -

емо, че желанието за моркови, вместо за спанак или банани, изразява конкретни нужди на организма (микроелементи, минерали, витамини, аминокиселини), толкова е и трудно да пренесем същия модел в чувстве -

ната или сексуалната връзка: защо предпочитаме един определен физиче -

ски тип пред друг? Вероятно еволюционните нужди на нашия вид са структурирали механизма на привличане, отблъскване и безразличие между индивидите.

Инстинктът за самосъхранение, свързан с хипоталамуса, обуславя сложни и жизнено важни механизми за подаване на тревога, които ще разгледаме по-късно. Те са свързани със „състоянията на мобилизация на инстинкта“, открити и описани от Лабори – това са борбата, бягството и потискането на стремежа към действие. Макар и биохимичните им основи да не са познати в детайли, клиничните им проявления са в центъра на целия ни живот – това са емоциите.

Мозъкът на влечугото не е в състояние да взима решения за съзнателни действия, но той подава добросъвестно към другите части на мозъка цялата необходима информация за това – под формата на желание, отвращение, чувство за ситост, удоволствие или страдание. Хипоталамусът изразява възможно най-ясно състоянието на организма и на неговите нужди всеки път, когато е полезно или необходимо да се пристъпи към съзнателно действие от типа на хранене или поемане на течност. Когато усетим как ни свива стомахът например, това е достъпната за съзнанието крайна проява на една неизброима поредица от несъзнателни операции, които осигуряват обновяването на клетките, хомеотермията (с пособността на животните и хората да поддържат постоянна телесна температура. – Б.а.), мускулните усилия при ходене, дишането, работата на сърцето и бъбреците. Всички тези действия са свързани с обмяна на енергия, с преобразуване на молекули и прехвърляне на информация под контрола на хипоталамуса, който в необходимия момент заявява нуждата от външно „гориво“ с помощта на ясен стимул – глад, жажда, умора. След това другите две нива – неокортексът и лимбичният мозък – трябва да вземат адекватни решения.

 

 

Хипоталамусът има за задача да осигури функционирането на физическото тяло и неговата психика извън обхвата на съзнанието. Той не мисли, действа независимо и излъчва сигнали, само когато има нужда от помощ или иска да ни предупреди за някаква опасност. Той общува с помощта на специфични стимули: за да поиска „гориво“ такива стимули са гладът, жаждата, сънят, чувственото или сексуалното желание; за да предотврати сериозно физическо нараняване такъв стимул е болката; за да ни уведоми за вътрешна или външна опасност хипоталамусът използва състоянията на мобилизация на инстинктите (борба, бягство, потискане на стремежа към действие) и свързаните с тях емоции (страх/тревожност, гняв/агресивност, потиснатост/тъга). Основният инстинкт на хипоталамуса е инстинктът за самосъхранение.