Преди да отиде да свири предимно пред Светия Дух, Вайсенберг конструира тук, долу своя вълшебен замък от звуци и го подари на всички, които имат потребност от красота и хармония.
„Принцът, който излъчва музика“, докато свещенодействаше над клавишите, караше съкровената ни субстанция да се издига над земните ни делви.

Той бе човешко същество, създадено със съзнание. Майка му, с мощна музикална култура, не е искала начинаещия й син да губи времето на маестро Панчо Владигеров, за да му преподава уроци. Но по-сетне в „Джулиард скул“, когато я питат: „А какво е първото нещо, което бихте направили, ако някой ви убеди, че детето ви има талант?“, госпожа Вайсенберг отвръща: „Бих извикала: убийте майката!“

Тази просветлена жена възприема сина си първо като изпълнител, от когото се възхищава, и след това като свое дете. В питата от хляб и сол, стояща между майката и сина, се уединяват като две капки мед таланта и поклонникът.

Още на 17 години Алекс печели конкурса на Филаделфийския оркестър и Осмият конкурс „Левънтрит“ и разбива с гръм от аплодисменти вратите към големите музикални сцени. През 1965 г. шведският режисьор Ингмар Бергман заснема филм за него, документален, чернобял филм, на 35 мм лента. Бергман е фен на Вайсенберг, а Алекс си пада по Стравински. Камерата колажира светлината и сянката, изображението напомня с изяществото си фигурите по древногръцка ваза. Ръцете се превръщат в клавиши, клавишите в пръсти.

Маестро Вайсенберг е човек на риска. Неспокойният му дух търси превъплъщения в колажите, в театъра, в мюзикъла, както и в джаза, омагьосващ го с невъзможността да бъде определен, рамкиран, изказан с думи.

Казва: „Вярвам в риска, той е пробуждане!” и не се колебае да прекъсне музикалната си кариера за цели 8 години. Обяснява оттеглянето си така: „Всичко започваше да се слива в една безкрайна репетиция. В нашия бранш човек лесно се превръща в карикатура на самия себе си.“.

По-сетне отново синтезира: „Родният ми език е пианото! Човек не открива музиката, а себе си в музиката.Тази разлика е много важна.“
Когато през 2007 г. Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ му присъжда почетното звание „Доктор хонорис кауза“, 78-годишният пианист признава: „Чувствам се отговорен за вашата обич. Всичко, което съм правил, винаги е било обърнато към хората, към споделянето на тези редки неща, които излизат от душите ни, и за които нито едно физическо или финансово усилие никога не могат да имат каквото и да било значение. Естествено, човек никога не е доволен от себе си в търсене на най-точния жест. Така е дори при най-добрите професионалисти.“

Тогава подарява на страната ни изложбата си от колажи „Обичам музиката“. Да се надяваме час по-скоро те отново да бъдат изложени във фоайето на зала „България“, което носи името му. А защо да не бъдат показани като временна експозиция в съседната Софийска градска галерия, в памет и с обич към Маестрото?
Ето още едно от признанията му: „Останал съм си българин по душа, по дух, по въображение“. За него талантът принадлежи на всички. По-точно на всеки, който осъзнава, че има дух, който трябва непрекъснато да извисява. Докато се докосне до съвършенството на несъвършените.