Първи член на Всеобщата декларация на правата на човека (The Universal Declaration of Human Rights, 1949) гласи: „Всички хора се раждат свободни и равни в своето достойнство и права”. Правото на достойнство е наравно с човешките права за живот, здраве, свобода и собственост. Едно от големите достойнства на човека е да уважава достойнството на другите. Ето какво става обаче с Негово Величество Достойнството по нашите геопсихични ширини.

На въпрос на журналист „По кого ще хвърлите обувка?”, Неманя Кустурица отговори: „По Бил Клинтън, защото бомбардира страната ми!”. В България, след Константин Павлов, само от Румен Леонидов и Александър Морфов съм чувал подобни императиви, изразени интелигентно. Попитах историка Люси Станчев защо ние имаме малко такива достойни личности. Той започна отговора си с The first cut is the deepest на певеца Род Стюърд. И след това каза: „Отпечатъкът, по-точно раната, на Ориента върху народопсихологията ни е много дълбока. Така един български войник може да се бори с сто чужди войника, но сто български войника не могат да се борят с един чужд войник.”     

Затова в София преди години Бил Клинтън беше посрещнат с митинг и концерт, и в Прищина на 1 ноември 2009 г. хиляди албанци, живеещи в Косово, го посрещнаха с паметник, висок 3.5 метра - на самия Клинтън - издигнат на булевард “Бил Клинтън” (защото на 24 март 1999 г. започнал бомбардирането на Сърбия, продължило 78 дни?).     Затова и в едно българско телевизионно предаване водещият и другите край него слушаха без реакция цинизма на социопатния социолог Андрей Райчев, който нарече Левски “конекрадец”, а Левски и Ботев – „хлапета с отклоняващо се поведение”. Така каза Андрейчо – Андрешкото на българската политологична мисъл. Подобно на Милена Кирова – професор в Софийския университет - която преди 1-2 години писа, че „с всяко десетилетие, с всяко поколение иконата Левски става все по-скучна”. Няма как иначе, защото саможертвата и посвещението на народния интерес е безполезно занимание за архонти, а не за дякони.

В началото на 2012 г. един арогантен и вече досаден политик – Иван Костов – внесе в Народното събрание предложение за декларация за асимилация и етническо прочистване на турците в комунистическа България през 80-те години на миналия век – и депутатите приеха декларацията. Без да се замислят за съответна реципрочност и от страна на Турция по отношение на изгонените и ограбените тракийски българи. Дупедавството е сладко, особено ако имаш ибрик под ръка. Но битият бит ...Българските депутати не признаха и турския геноцид през 1915-1917 г. над арменците, докато френският Сенат одобри закон, криминализиращ отричането на арменския геноцид.

„Докога, дами и господа, ще злоупотребявате с нашето търпение?” –  ехото от гласа на Цицерон към Ката(и)лина пак не отекна в България и отекна без морален рефлекс нито в „националните” ни журналисти, нито в интелектуалния „елит”. Няма изненада в това, че България беше класирана в последните дни на почетното 80 място в Европа в класацията на организацията „Журналисти без граница”, която подрежда страните според свободата на словото. В България свободното слово е като пазва на фолк певица. Напира отвсякъде, но рядко изтича.

Нашето търпение, нашият грях, Народе!!!!

Продължителността на това търпение ще бъде и едно от първите изпитания за достойнството на новия български президент.

 

Имаме много добри колеги-приятели в Турция. От тях сме чували похвали и уважение за техния първи президент Кемал Ататюрк – “баща на турците”, както и за втория им президент –  Исмет Иньоню. И за неговия син - професор Ердал Иньоню. Преди десетина година по едно и също време в един турски университет Ердал Иньоню и един от нас (ГЧ) бяхме поканени да изнасяме лекции – той за физика, аз за невробиология. След това вечеряхме заедно и говорихме за наука, университети и за нашите страни. Аз му разказах и за нашата философия за приятелство с мозък-и-сърце (brain-and-heart friendship), той ми отговори с турската поговорка eline beynine saglik (здраве за твоя мозък и ръка).