Нещо идваше към него, следеше го, промушваше се през полумрака, гонеше го настървено, заплашваше го, сякаш отдавна му имаше зъб и сега се откриваше, за да му иска сметка, с вятъра се носеше, пръскаше ярост, връхлиташе. Бе неуловимо като сянка, безформено бе като дим, можеше да е човек или да бъде звяр, да е дявол или някакво чудовище възкръсваше от дебрите на времето и носеше унищожение.

Дали не сънува, тази мисъл събуди вяла надежда. Приличаше на кошмарите му, които от години го спохождаха нощем, докато спи: стигаше мътни реки, вклещени в остри скали, а между тях се усукваха безпътни пътеки. Но осъзна, че тази вечер не можа да заспи. През деня говори с познати, пооплака им се, каза им, че е много уморен и ще излезе извън града да се разсее.Тръгна на залез , прекоси полето, не срещна никой. Самотните мигове на привечерите го объркваха, излъчваха покой, но носеха и тревога, наближаваща от идващата вечер. Нивите издишаха лятна зной, задухът натежаваше, оклюмали птици се провесваха по клоните.

 Планината погълна слънцето, откъм реката избухна облак врани, потъмниха небето, заграчиха нестройно и отлетяха към града. Замяука вятър, после запищя, понесе прах, затроши сухи вейки. Той стигна реката, побягна по моста и шапката му хвръкна, водата я понесе надолу. От другия бряг съзря нещото, което го нападаше. То се виеше като дух във въздуха, преплува реката, гърчеше се под струите на вятъра, заскача по земята и се втурна към него. Приближаваше, той не знаеше какво да предприеме, да се крие или да бяга? Мислите му губеха сила, волята го напускаше, предавайки го на страха и страхът го стягаше в невидима примка.

Заплахата свистеше, разкъсваше простора, дърветата се гънеха, храстите трепереха, тревата се навеждаше. Всичко се отдръпваше и снишаваше, чакаше ужасено. Онова не спираше да го преследва, дебнеше мига, за да му се нахвърли. Защо го гонеше, в какво се бе провинил, защо тъкмо него бе избрало? И какво бе то, какви оръжия криеше, каква мощ го окриляше? Страхът му растеше, отнемаше и нищожната му решимост да се съпротивлява. Побягна. Забуча след него порой, съюзявайки се с чудовището.

Връхлитаха го страховете му, покълнали още в люлката, зъбели се в младите му години, сега избуяли като плевели. Спомни си как плачеше за майка си, ако тя отсъстваше, страхуваше се да не я загуби. Боледуваше ли, тя стоеше до него, но тогава изпитваше ужас от лекаря. Преди още да си легне вечер, в стаята му пропълзяваше страхът, бе сигурен, че някой се крие под леглото му. Вече пораснал, си свиреше с уста по стълбите, докато се прибира в тъмното – очакваше някой да му се нахвърли. Страхуваше се, че е грозен и момичетата не го харесват, че ще остане девствен и ще чува присмеха на съучениците си. После срещна първата си любов и полудя по нея толкова, че мисълта да я загуби не му даваше мира ден и нощ. И когато тя наистина си тръгна, той реши, че е безполезно да живее повече. Искаше да се самоубие и щеше да го направи, но не му достигна смелост.

Тръгна да кандидатства в университета, но вярваше, че няма да успее. А когато го приеха, не си представяше как ще завърши. Взе диплома и си втълпи, че не може да си намери работа. Започна да работи, но си лягаше с мисълта, че сигурно ще го уволнят и няма да преживее този позор. Смяташе, че не е възможно да го повишат, както и че няма да се справи, ако все пак това се случи. Дълго време не посмя да се ожени, после с много мъки склони да се разведе, независимо, че жена му отдавна го бе напуснала. Страхуваше се за децата си, че може тежко да се разболеят, че ще ги отвлекат, ще ги сгази кола или ще станат наркомани. Имаше безброй идеи да направи нещо значимо, захващаше се с тях, но се стряскаше от мисълта, как ще преживее един провал. Плашеше се от хората около себе си, във всеки виждаше потаен враг, всеки го предаваше, жените го лъжеха, началниците го унижаваха, държавата му се подиграваше. Страхуваше се да обича, страхуваше се да мечтае, забраняваше си да се влюбва, да захваща нови приятелства. Не пътуваше, защото го плашеха непознатите места. Втълпи си, че го гони някакво проклятие, че хваща уроки, че му правят черни магии, че е болен от рак, че може да загуби крак или ръка, да ослепее, да оглушее, че полудява, че го следят и подслушват, че е натрупал достатъчно провинения, за да го тикнат в затвора.

Бе решил, че без остатък е провалил живота си, че остарява дяволски бързо, ще остане сам на старини, ще го вкарат в старчески дом, а на погребението му никой няма да дойде.

Спъна се в нещо, залетя и падна. Помисли, че това е краят и въздъхна облекчено. Онова връхлиташе, предстоеше да го довърши. Той изцъкли очи срещу него и изкрещя:

- Хайде, изпий кръвта ми! Но знаеш ли, вече не ми пука. Не съм ти ценна жертва, защото живях мизерно и стоях на колене пред страховете си. Искаш ли още малко да си поиграем, за да бъде пирът ти пълен? – и свърна в храстите.

Нещото наближи, започна да се очертава, той го видя ясно, не можеше да бъде, нима бе възможно? Занемя, вцепени се, бе просто... обикновен, голям, сух трън, с който вятърът си играеше. Трънът се претъркули край него и се загуби в нощта. Нашият легна по гръб, не шаваше, мълчеше. Изневиделица се закиска, разсмя се неистово, избълва глас, какъвто не бе издавал през живота си. После се изправи и закрещя, крещеше диво, изхвърляше тонове страх, умора, отчаяние. Задави се в радостни хрипове, понаведе се и като изстрелян захапа склона, който водеше към селото. Някога родителите му бяха издигнали къщичка, той не ходеше там, но когато напуснаха този свят, все по-често мислеше за селското им жилище и нещо го теглеше нататък. Подскачаше, гонеше го весела ярост, носеше се нагоре и не искаше да спира, за да не развали вълшебството на просветлението. Разпя се, пееше песните, които бе слушал в детството си, когато майка му, баща му, лелите и чичовците, бабите и дядовците му пееха с повод и без повод. Защото знаеха да се веселят, знаеха и да страдат, а нима това не бе истинският път да се живее.

Стигна къщата, бе прегрял, дрехите му лепнеха. Хвърли ги на пода, остана гол. Запали огън, помете, обра паяжините, избърса прахта, отвори прозорците и пропъди спарения въздух. Дотича до потока, хвърли се във водата, тя го обгърна нежно, галеше го, както никоя жена не го бе галила. Погледна нагоре, през клоните му намигаха звездите. Излезе от водата, тялото му бе леко, като в детството. Влезе в стаята, изсуши се на пращящия огън и си наля вино.

Събуди се гол, загърнал се бе в черга и бе спал пред огнището. Разрови пепелта, просветна жар, хвърли дърва и сложи да вари кафе. След малко светът замириса на кафе, взе чашата, уви се в чергата и излезе на двора. Отпи първата глътка и си помисли, че сигурно така изглежда срещата с Господа. Изпита страшна жажда да живее, планините ликуваха и тръпнеха в очакване, върховете се подпалиха и той видя най-красивия изгрев.