Мемоарите на Никола Обретенов, член на щаба на четата, се приемат за едни от най-автентичните свидетелства за последните дни преди гибелта на нейния лидер. В документално-историческата му книга "Спомени за българските въстания" се натъкваме на впечатляващи факти. Те убедително подкрепят изложената от психотроничката Слава Севрюкова теза.

Първо – акостирали на Козлодуйския бряг, ентусиазираните Ботеви четници са грабнати от обаянието на напетия снажен войвода. Нека си го представим. Той е в стихията си. Респектира с блестяща униформа и красива стройна осанка. Покорява с огнен поглед. Да се вслушаме в бликналите възторжени слова. Поетът се вълнува. Пламенната му реч за избавлението на роба и сладостта на свободата взривява. Вижда как България гори и стене в стихията на бунта. Поробените братя се сражават и трепетно търсят подкрепа. С радост, с усмивка, с оръжие гинат за Родината. Там жени берат цветя и плетат венци, да закичат барутните пушки... Там... Лее се, лее вълшебното слово на екзалтирания войвода. Тръпчиво, завладяващо, като полета към независимостта. Възпламенява сърца. Окриля души. Поетът умее това повече от всеки друг. Четниците са очаровани. От оживелите пред тях героични картини. От обреклия се на саможертва магнетичен водач, повел ги към изгряващата Свобода. Просълзени са. И опиянени. Пролет е. Дърветата упоително избухват в бели и огнени цветове. Природата е в стихията си. От това още по-силно възвира и кипи буйната кръв в жилите на момчетата. Сладостно тръпчив е досегът с раззеленената родна земя. Тя, която скоро ще попие неукротимата бунтовническа кръв и майчински завинаги ще приюти младите им тела.

Войводата стремително предвожда дружината. Снажен, с грабваща окото хусарска униформа, с перо на самурения калпак. С кобур, сабя на кръста и високи черни лъскави чизми. (Груба стратегическа грешка – водачът в никакъв случай не трябва да се набива на очи, за да не се превърне в лесна мишена за врага. Това би могло да се окаже фатално за четата. Подобен лукс опитните войводи Филип Тотьо и Панайот Хитов за нищо на света не биха си позволили - б. а.). При Ботев е обратно – одеждите му са блестящи. Излъчват приповдигнатост и някаква странна тържественост. Сякаш е поел не на смърт, а на парад. (В интерес на истината той е бивш актьор от трупата на Добри Войников в Букурещ. Униформата му е от реквизита на един от тамошните театри - б. а.)

Второ – едва дебаркирали на Козлодуйския бряг, върху четниците твърде бързо се стоварват нелеки прозаични проблеми. Точната дума е трагични. Не проблясва искрица въстание отвъд Дунава. Врачанската кааза е утихнала повече от всякога. Населението е не само мирно, но и жестоко наплашено от чудовищните зверства на поробителя. Дистанцирано, хладно. Някъде дори враждебно. Там, където ги има, мъжете и жените са се изпокрили и заключили по домовете. Повечето за по-голяма сигурност са далеко извън тях.

Трето – задават се не по-малко мъчителни, вече битови проблеми. Новите лъскави чизми на напетия войвода набързо се превръщат в бреме за него. Стягат, подбиват краката му. Нима в напрегнатия продължителен поход той, предвождащият дружината, трябва да куца? Героично понася несгодата, но се налага членовете на четническия щаб, загрижени от началото за него, да го снабдят с кон, а по късно и с цървули, за да превъзмогнат стоварилите се неудобства.

Четвърто – когато на пътя на четата се изпречват група черкези-кавалеристи, експлозивният Ботев с извадена шашка, пришпорил коня, полита срещу тях. (Съпоставяйки го с Апостола, феноменалната Слава Севрюкова констатира: "За разлика от Левски, той е непрактичен. Като всеки роден поет, във висша степен е идеалист.")

За втори път щабът на четата в лицето на опитния й военен ръководител Никола Войновскиспешно се намесва. С тактически маньовър отблъсква нападателите. Запазва преждевременно да не погине войводата с барутен характер. А после благоразумно охлажда бликналия му ентусиазъм.

Това са факти. Доказват – гениален поет, журналист и революционер, Ботев не е подготвен като военни знания и практика. Затова трудно се адаптира към нелекото изкуство на четническата стратегия. Пламенен публицист, не притежава, като някои от участниците в четата, боен и хайдушки опит. (Сред тях с военна подготовка са братът на Левски – Петър Левски, участвал в легията на Раковски, Димитър Икономов с чин капрал от същата легия, Спас Соколов – учил в Белградското военно училище, Никола Войновски – служил в руската армия, Йордан Йорданов-Инджето – с три години стаж в румънската войска и участие в четата на Стефан Караджа, Димитър Дишлията – другарувал с Хаджи Димитър и обикалял България с четата на Панайот Хитов, Хаджи Костадин поп Хаджидимитров – учил в Одеското военно училище, Тодор Илиев – служил в румънската жандармерия, Теофан Раданов – командир на доброволческа чета в Босненско-Херцеговинското въстание, Никола Кючуков – участник в същото въстание и други – б. а.) Практическите умения в тази ситуация са много по-ценни от ентусиазма, колкото и заразителен да е той.

Какво ли би коствало това на четата? Възниква сериозен проблем – има ли войводата качества успешно да я води? Инициативният комитет, подготвил изпращането й в разтърсеното от бунта сърце на Отоманската империя далновидно е предвидил изход. Нелеката стратегическа задача е възложена на военния й командир Никола Войновски. Като офицер на руска служба, той притежава добра подготовка.

Друг безспорен факт. Нека отново се върнем към прорицателката с безпогрешен психотронен поглед Слава Севрюкова. Неведнъж тя подчертава: "Напетият войвода е с чувствителна, нежна, ранима духовна настройка на поет, но е лишен от пълководчески качества."

След мъчителен поход четниците са въвлечени в унищожителни обезкръвяващи ги огнени схватки. Ожесточените сражения взимат все повече жертви. Дружината редее. Кръвопролитните битки при Милин камък, Вола, Камарата и Околчица сериозно я разтърсват и обезсилват. Все по-често се долавя приглушеният, засилващ се тътен на назряващо недоволство. Понася се гневен ропот срещу населението на Враца, което не е въстанало, срещу изпокрилите се апостоли на окръга и бездействието на революционния комитет там. Опасно е искрата на брожение да не се раздуха и прехвърли срещу водачите на четата и най-вече срещу войводата. С камшичното си слово той е обещал възторжено посрещане на шепата храбреци. При героичния поход към Балкана обаче все повече се разбира - каузата им е обречена. Поели са към предизвестена смърт. Дали всички с охота са готови да се превърнат в кървав курбан в името на Свободата?

Как ще реагира на това войводата с душа на поет?Може ли да бъде безразличен?Такъв навярно би бил всеки друг, не и Ботев. Зареден с драматизъм, дълбоко изживява стоварващите се сриващи събития над малцината оцелели бунтовници. Виждайки как един по един загиват четниците, чувствителен, болезнено раним, той, според пророчицата, изпада в неприкрит емоционален смут.

Бързо топящата се дружина навлиза все и все по-навътре в Балкана, а вест за въстание няма и няма. Не пристига помощ ни от Враца, ни от околните села, както горещо се е очаквало. На път е да се реализира най-жестокият кошмар. Противникът, зверовит бошибозук, настървен и все по-многоброен, подкрепен от редовна войска, затяга смазващ обръч. Жертвите растат. Без спасителен изход за обречената чета, във върховните мигове на напрежение първоначалната възторжена екзалтация на войводата отстъпва. Задава се полюсно противоположна – на покруса и черно отчаяние. Да се учудваме ли? Сякаш навлизаме в съкровената територия на Ботевия лирико-драматичен свят. Ако си послужим със съвременни понятия, младият войвода доброволно е поел роля на "български камикадзе", врязал се в болната снага на разпадащата се Отоманска империя. Но и това едва ли е най-точно определение. Той не е фанатик, а бунтарска душа, обрекла се на Свободата. Истината: Ботев няма практическа подготовка да бъде водач на четата, но любовта му към Родината го тласка към саможертва. Има ли обаче право да обрича на това своите подчинени?

"В мигове на свръхчовешко напрежение – отбелязва Слава Севрюкова – той не съумява да потисне обзелите го крайно мрачни чувства и настроения. Оживява поетът в него. В разрастващите се етапи на сътресение, достигащи логичната си кулминация, фината му изящна душа допуска груби тактически грешки."

Това ли е вината на войводата – че е аристократ на духа? Нека се опрем отново на спомените на Никола Обретенов за боя при Милин камък. Летописецът представя пред нас автентичния вид на младия войвода – посивял за дни от стоварилите се мрачни изживявания, почти неузнаваем: "Ботьов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите си и ранени другари. Слезе в малката пещеричка, подпря се на стената и започна да охка. Апостолов, Давид Тодоров, Георги Митев и Петър Йорданов го насърчаваха, но нищо не помагаше. Апостолов ме потърси във веригите на момчетата. Намери ме и пошепна: "Ела, че Ботьов паднал много духом." Извикахме и Войновски. Смъкнахме се в пещерата и отново взехме да увещаваме войводата. Най-сетне той се съвзе и доби първото си настроение. Излязохме всички горе. Четниците нищо не разбраха. Ботьов извика: "Дръжте се момчета! Стреляйте на месо!"

(Информация за подобна криза в пещерата се прокрадва и в спомените на друг оцелял Ботев четник Никола Кючуков - б. а.) Със задружни усилия на щаба кризата успешно е преодоляна. Възвърнато е "бойкото настроение" на войводата. Но дали е намерен изход за все по-очертаващата се, надвисваща със страшна сила черна орис над обречената дружина? Войводата за пореден път помръква, когато повторно изпраща призивно писмо за подкрепа до Врачанския революционен комитет по свой четник, а няма ни вест, ни кост от поредния вестоносец. Не се забелязват и най-малки признаци на въстание.

"Ботьов почна да се тревожи – спомня си Никола Обретенов за този трагичен епизод след края на сражението при Веслец, - макар никой да не ни безпокоеше." Изправен пред суровата прозаична реалност, лиричният войвода все повече се угрижва. И не прави опити да го прикрие. Третият, документиран от летописеца вече върховен етап на разтърсваща покруса, е от реакцията на овчаря, доброволно дал шилета, да се нахранят и подкрепят прегладнелите омаломощени четници. При вида на настъпващата потеря (цитирам отново Н. Обретенов – б. а.) "се изправи пред Ботьова овчаря, от когото бяха взети агнетата. Подпрян на тоягата си, с един дивашки тон захвана да вика:"Хайде, платете ми шилетата, защото потерята наближава!" Ботьов си повдигна главата и просълзен, с болка в душата каза: "И аз съм дошъл народ да освобождавам!"

В тоя сюблимен миг страданието на поета проличава повече от всякога. Ефектът е опустошителен за фините струни на оголената му чувствителност. Трябва ли да се премълчават и подминават с безразличие тези ярки свидетелства, така красноречиво открояващи болезнените разочарования на войводата? Сривовете в неговото настроение са психологически обясними. Верижна последица от апатията на населението от Козлодуй до все по-очертаващия се погром във Врачанския Балкан.

Такива са фактите, съхранени от свидетелитена разигралите се събития Никола Обретенов, Димитър Икономов, Никола Кючуков и други четници. Подобно на Обретенов – съвестен летописеци член на четническия щаб – те също подхождат към тях изключително отговорно. В потвърждение на изнесеното дотук, ето какво пише Димитър Икономов за сражението при Милин камък: "Нашият войвода Ботев отслабна духом. Като виждаше какви млади и здрави момци падат от куршумите на врага и какви мъки и страдания изпитваха всички, неговата поетическа душа се покърти и той се почувства сломен. Голямо разочарование и разкаяние терзаеше душата му."

Ако хроникираните събития на посочените очевидци изглеждат пристрастни, нека се обърнем и към спомените на Никола Кючуков, отразяващи физическото и психическо състояние на водача на четатаслед битката при Милин камък, само ден преди смъртта му: "Войводата ни Ботев бе физически отпаднал. Краката му се бяха подбили, тялото му изнемощяло. Той не беше привикнал да понася несгодите на хъшлашкия живот. Толкова време без сън, пресилено пътуване, глад, убиване духом и телом, това, разбира се, не беше лесно поносимо от кого и да е, тъй че беше вече на конец. Нито ботуши, нито цървули, нито езди, нито пеш да продължава можеше. Страшно се възмущаваше, дето силите му го бяха напуснали и не му се подчиняваха. Но той направи напън на последните остатъци от сили и продължи."

Нека отново се върнем към развихрилите се драматични събития, но разкрити вече през психотронния взор на Слава Севрюкова. Тя забелязва – ропотът в дружината срещу това, че няма и следа от въстание и срещу онези, които са я повели (и подвели), става все по-явен. Расте, неуправляемо се усилва. Назрява остра реакция срещу водачите.

Ботев с изострените си рефлекси не може да не го забележи. Още по-невъзможно е да не откликне. Поетът в него в тези кризисни трагични мигове все по-често проговаря в скръбни тонове. Какво ли ще му коства? Членовете на щаба, според психотронния феномен Севрюкова, след една от поредните покруси, за сетен път отново и още по-решително се намесват в стремежа, поддържайки духа на войводата, да възвърнат сплотеността на оцелелите от четата.

Ботеве отчаян. И вече не прави каквито и да са опити да потисне и прикрие чувствата си. Близките му съмишленици изтеглят изпадналия в униние войвода-поетвстрани, до уединена скала. Сурово предупреждават: "Замълчи, войводо!" А той: "Всичко се срина!.,. Избиха момчетата... Нахалост... Нахалост..." –  Ботев  рухва психически. Най-близкият по чин до него неочаквано изважда револвер. Заплашително го размахва. В тоя решителен миг на крайно напрежение и безизходица – Слававижда: не са издържали и неговите нерви. Свръхафектиран, без опит във военното дело и психология, войводатане съумява да се овладее: "Аз ли да мълча, аз?!... Избиха момчетата!... Подведоха ни... Враца мълчи... Защо?!..."

Всеки може да изпадне в моментна слабост. (Драмата се разиграва при едно от ожесточените сражения. В оглушителния, развихрил се на живот и смърт кървав бой, никой извън щаба не забелязва все по-заплашващата да се стовари трагедия над обречената дружина.)

...Сражението приключва. На групи, на групи бунтовниците се оттеглят. Тревожно напрежение витае, съпроводено с чувство за мрачна безизходица. Какво да се предприеме? Дали оцелелите четници да се насочат към отстоящата недалеко спасителна Сърбия? Или да продължат все и все по-навътре в непристъпните спасителни дебри на стария хайдушки Балкан? На труден кръстопът са. А всеки кръстопът е едно разпятие.

Това обсъжда войводата със своя щабзад прикритието на невисока канара. Без да се стигне до единно решение. Ботев се изправя, за да види къде е поела дружината. В тоя фатален за него и четниците миг изтрещява пушка. Пронизан в гърдите, войводата рухва на земята.

Прорицателката забелязва – куршумът е изсвистял откъм гърба. Кой е стрелял? С психотроничните си умения Слава Севрюкова "забавя"и внимателно проследява ракурса в пространството на светкавично протеклите събития: "Добре прецеленият куршум, отпратил извисената душа на поета в други светове, не е турски. На четник е – висок едър мъж..."

Има ли покушение срещу войводата? Ако да, кои са доказателствата за това? След неговия край остатъкът от дружината се разпада на части. Поведени са от отделни членове на щаба и редови четници с повече опит: Никола Войновски, Георги Апостолов, Димитър Икономов, Никола Кючуков... Не издава ли липсващото единно ръководство все по-пролазващите дълбоки вътрешни сътресения и разногласия? А, може би разрастващо се тягостно вцепенение? Неодобрение на станалото? Малцината очевидци на покъртителната сцена едва ли са съзрели успокояващи знаци в зловещата, непредвещаваща нищо добро кървава развръзка. Как е трябвало да реагират? Имали ли са друг изход? Дали при не особено вещ във военното дело войводае било задоволено чувството за водачество на най-близкото му обкръжение, част, от което е имало все пак някакъв боен опит?

В спомените на Никола Кючуков се откроява странен епизод, на който дълго време, кой знае защо, никой от по-късните изследователи на събитията не обръща внимание. Касае се за внезапно настъпило охладняване в отношението към Ботев на един от щаба на четата, отказващ да изпълнява заповедите му, по-късно повел част от нея. Събитието е непосредствено преди смъртта на войводата. За какво говори това?

(На въпроса дали е обсъждана възможността за евентуално покушение над Ботев от негови четници, Никола Обретенов споделя пред комисия, създадена през 1929 г.: "Да, много се коментира това в затвора". Мнението не е пристрастно. Сходни са становищата и на други участници в Ботевата чета по време на заточението им – виж в. "Независимост", бр. 2406-2414, 1 -11. 06. 1929 г. - б. а.) Дни след покъртителното събитие екзекуторът на войводата и повечето от заменилите го посилата на обстоятелствата на свой ред ще погинат в неравна битка. Не е ли тук причината малцината доживели Освобождението очевидци на страшната трагедия да запазят и отнесат в гроба една зловеща кървава тайна? Казано е: "за мъртвите – добро или нищо."

Краят на един голям революционер през погледа на психотроничката: с горест и тъжна почуда се взира в него. Изненадана е. Веднъж, два, три пъти... С тягостно чувство разкрива: това е истината. Но в разигралата се гибелна катастрофа изгрява Ботевото безсмъртие...