ФАКЕЛ

Най-дългият таратор

20.02.2012 | автор: Евгени Велев

Откъс

В живота на всички вярващи и невярващи човеци има по едно, две, три или повече знакови събития, които го обръщат по един или по няколко пъти наопаки като клошар дрехата си с хастара навън, за да я носи по-дълго време, без да я пере или дава на химическо чистене. Някои от людете успяват да разпознаят в тези събития, определени божи знаци или знаци на съдбата и заживяват с мисълта, че са започнали живота си наново, други се сриват като доверие към провалил се политик, а трети продължават напред сякаш нищо не се е случило. Има и такива, за които тези събития се превръщат в лош кошмар, преследващ ги до края на дните им.

В досегашния ми живот нееднократно се преплитаха първият и последният вариант. Смятах, че Бог ми е показал правия път, измъквайки ме на два пъти от инобитийната прегръдка на смъртта и забвението, а кошмарите ми се явяваха с точността на швейцарски часовник всяка нощ, която прекарвах в къщата на родителите си, по времето на моите, иначе редки напоследък пътувания до родния край и всеки път, когато в ноща преди Георгьовден оставах да преспивам край църквата „Свети Георги” в село Златолист и късно преди полунощ затварях очи под стария хилядолетен чинар.

В моя „тараторен кошмар”, както аз наричам единия от сънищата си за Падналият Ангел, който винаги е един и същ и който ми се явява след полунощ в малката стаичка на втория етаж на бащиния ми дом, виждам как се давя в един огромен плувен басейн с олимпийски размери, пълен с таратор. Басейнът прелива, а копърът, натрошените орехови ядки и едрите кубчета краставица се заклещват между преливните решетки и образуват внушителни зелено-кафяви купчини. Навсякъде е мазно от зехтина. Спасителят на спортното съоръжение, който ми крещи на някакъв странен език, държи в ръцете си нещо като тояга вместо спасителен пояс. Когато го приближавам гребейки отчаяно с ръце към неговия край на басейна, той изненадващо ми подава тризъбеца си откъм трите му остри върха. Въпреки, че знам кой всъщност е той, аз му се доверявам. Тогава черният дявол, който специално за моя сън се е превъплътил в ролята на спасител, рязко издърпва атрибута си, преди още да съм се хванал за него и започва да се превива от смях. Всичко това се повтаря многократно на всеки следващ край на басейна, докато изляза напълно ограбен от състоянието „пребиваване”, както в тази книга назовавам сънищата си за Лукавия.

В последния „арабски кошмар”, така наричам другия си сън за бедния Мефисто, който ми се явява в навечерието на Георгьовден, край гроба на Преподобна Стойна, се виждам да седя чисто гол в много тясна дървена сауна. На мястото на електрическата печка със струпани обикновено отгоре ѝ вулканични камъни, има голям бакърен казан, пълен с врящ катран. Главата ми е покрита с бяла арабска гутра, привързана с черен огал, която виси върху едрото ми тялото, като сексуално проклятие над порно звезда. В ръцете си стискам огромен пясъчен часовник, в който песъчинките от горния стъклен съд се стичат напълно закономерно в долния през тясното гърло, което ги свързва, но никога не свършват. Независимо, че обръщам часовника във всички възможни посоки, резултатът се повтаря с досадна точност. Зад матовото закалено стъкло на вратата на сауната виждам как черният дявол от „таратореният кошмар” играе хоро, размахвайки тризъбеца си, сякаш е гега. И пак се превива от смях.

Тази полуизмислица, която нарекох „прозаична какафония” заради бутафорно изградената художествена постройка, стилистичния разнопис, безразборното подражателство на различни мои любими автори, прекомерното използване на смазващи религиозно-идеологически и неактуални литературни клишета, независимо от реалността на преживеният от мен екшън, е художествено произведение. Част от героите в него, премеждията, описаните злощастия и тяхната закономерност и хронологичност са плод на моите творчески инвенции. При все това, не всяко съвпадение с конкретни имена, дати и събития е случайно. Несъвпаденията обаче на имената на съществуващи държави, градове, села, улици, мегдани, паланки и личности с тези от „какафонията” се дължат на една напълно умишлена и абсолютно преднамерена пародийна интерпретация.

Най-вероятно „прозаичната какафония” е моя пореден художествен опит да изляза от тежкото греховно състояние, в което се намирам, породено от досегашни ми чувства, мисли и желания на сърцето ми или може би скрит под рехавата корона на старото акациево дърво, в акациевата горичка край село Борован, аз все още чакам да спре дъждът, за да си доям таратора. Не съм сигурен! Може би, тайничко се надявам дъждът да продължи да вали.

І Светлината на мрака

„Хората могат да придобият разбиране за Божиите пътища, съвсем ясно да видят пред себе си хаоса и да кажат: "А! Ние падаме в хаоса, ние се заблуждаваме! Всички назад, всички назад! Върнете се назад, сгрешихме!" И отново ще застанат на пътя Божий и ще възсияе нашата православна вяра. Бог действа съкровено и не желае да потиска свободата на човека. Той прави така, че човек лека-полека се обръща и върви натам, накъдето трябва."

Старецът Амфилохий от о. Патмос

Има думи и словосъчетания, които нахлуват безпричинно в съзнанието ни или поне така ни се струва, и започват да се търкалят безконтролно като футболна топка по неокосена ливада. Точно такъв бе случая със словосъчетанието „Светлината на мрака”.

Съдбата най-после е решила да ме отведе до родното място на Преподобна Спасина и аз пътувам с автомобила си по шосето София – Драма. След няколко часа ще разбера, че това не е така, но в този момент съм обсебен единствено от мисълта за изживяванията, които ме очакват в Хазнатарово (това е старото име на селото, където изначално се е появила на този свят Преподобната, а сега гърците му викат Хрисополи). Още приживе людето са нарекли Спасина – Преподобната, защото е била облечена като монахиня, обичала е доброто и го е предпочитала пред злото, живяла е истински пустиннически живот, и е имала дар от Бога да служи вярно Нему и на останалите Му чеда.

Преди Сандалски завалява дъжд и за начало хиляди малки водни капчици се настаняват удобно на предното стъкло на Ситроена. Карам с деветдесет километра в час и се чудя с колко трябва да увелича скоростта, за да принудя капчиците да запълзят нагоре към покрива на колата. Точно в този миг словосъчетанието „светлината на мрака” изкача отнякъде, тупва шумно в съзнанието ми и се търкулва по добре утъпканата пътека на моите мисли. Инстинктивно поглеждам встрани от пътя за да видя откъде се взе „проклетото” словосъчетание и като не откривам източника, премествам погледа отново на предното стъкло. Там капчиците вече пълзят упорито, като сълзи по чувствителната кожа на разплакана девица. Стрелката на километража гали плавно цифрата сто и двадесет и се насочва упорито към съседната сто и четиридесет, и я подминава. Осъзнавам, че тридесет километра в час е разликата между дремещите капчици и пълзящите капчици.

„Светлината на мрака” тупва встрани от пътеката на моите мисли и после пак се търкулва по утъпканото. Какво ли означава всичко това? Защо петнадесет години подред не ми се отдаваше възможност да зърна онова кътче от земята, където се беше намерила Преподобната. Какъв е смисъла на живота? Кой ми изпрати „светлината на мрака”? Кой преди това ме изпрати на земята? Какво би направило всички хора щастливи и изобщо, възможно ли е това? Защо Господ беше отнел Светлината на Спасина? Защо я беше дарил с Мрак, чрез който да дарява Светлина на другите? Този ли, който беше казал: „Аз съм светлината на света” (Иоан 8:12) и после беше продължил: „Който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота”, я донесе на Своите и „Своите Го не приеха” (Иоан 1:11)? Защо не Го приеха? Поради това, че делата им бяха лоши или защото бяха обикнали повече мрака? Мисля, че знам отговора на този въпрос, но готов ли съм да сторя добро? „Защото всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши” (Иоан 3:19-20). Възможно ли е да открия любовта и да я запазя, за да я споделя с другите или съм надарен само да руша? Каква е разликата между спящите сълзи и падащите сълзи? Едва ли е тридесет километра в час. По скоро е тридесет добрини в година или тридесет лошотии в час. По дяволите, какво е Светлина?Къде бях чул това: „Колкото и да е непрогледен мракът, любовта е възможна”?

Капчиците вече не пълзят, а приплъзват уверено към своя генезис. Тази тяхна увереност явно има нещо общо със стрелката на километража, която се е спряла на цифрата сто и осемдесет. Господи, толкова ли е труден компромиса между чувствата и разума. Отнемам газта и капчиците отведнъж изтрезняват и тутакси се отдават на сладка дрямка. Питам се: „Толкова ли е просто всичко”?

Минавам през десетина дупки и разбирам, че съм се отклонил от главното шосе и пътувам в посока на село Катунища. След около още толкова, дори повече, удрям спирачки. Колата занася и едва не отнася дървената пейка с четирите железни крачета от подцинковани водопроводни тръби с различен цолаж, която от години стои под липата пред бащината ми къща, без да подозира колко е уязвима в близост до пътя. Някога на това място чакаше да бъде изпразнен двеста литров варел от нафта с отрязано дъно, пригоден от баща ми за разделно сметосъбиране, както сега е модерно да се казва. В него родителите ми изхвърляха само пепелта и сгурията от старата печка на твърдо гориво.

Слизам и се навеждам да взема от асфалта пластмасовата лайсна от страни на ситроена, която пада всеки път, независимо от това, дали затварям вратата с лек натиск или с удар. Приятелите ми се интересуват защо не монтирам лайсната така, че никога повече да не пада. Аз пък се интересувам, какво ще се случи с мен, ако един ден затворя вратата и лайсната не падне? Една мисъл подскача нависоко като ритната топка, но като вижда, че не и обръщам внимание, пада встрани на тревата и продължава по пътя си. Тази мисъл се интересува от смисъла на живота. С нея се познаваме отдавна и не изпитваме топли чувства един към друг. Когато се изправям, погледа ми се приковава в църквата „Свети Георги” на отсрещната страна на пътя за Катунища, който разделя Долно Испанчево, моето родно село от неговите собствени гробища.

Докато избърсвам ръцете си от прахоляка и калта с края на черната си тениска се взирам в ламаринения покрив на неестествено прилепената камбанария за бялата църква, заобиколена от стари килнати и нови спретнати надгробни плочи. Странно как с течение на годините, дърветата, кипарисите, зелениката и перуниката през пролетта все повече растат и белите гробовете между тях сякаш надничат като кокичета изпод избуяли плевели в запусната градина.

Нямам представа дали навсякъде по света живите хора засаждат перуники върху гробовете на мъртвите си роднини, но в Долно Испанчево е точно тъй и навярно така си върви от памтивека. Когато тези невероятни цветя цъфтят, гледката откъм селото наподобява фантастичен пейзаж от лилава планета. Един приятел от детските ми години, който е с десетина години по-голям от мене и който ме е учил на разни неща, казва, че няма по-красиво нещо на света от разцъфнали перуники, освен разцъфнали девойки. Според него разнообразието и богатството на цветовете на перуниката могат да се сравнят единствено с едно от най-красивите природни явления – небесната дъга. Когато се разгорещи твърди, че жените, които интуитивно избират парфюм, в чиято композиция е включен аромат от перуника, са изключително упорити, свободолюбиви, неудържими, умеят да се забавляват и винаги да изглеждат съвършено. Странно е, че не намирам особена връзка на всичко това с отвъдното, но какво значение има, след като в известен смисъл може да се каже, че съм късметлия, задето се намирам откъм правилната страна на тези, наистина прелестни цветя.

В съзнанието ми изплуват фрагменти от един споделен и записан разговор със съвременничка и съименница на Преподобната, който публикувахме в книгата „Спасина Преподобна – Неканоничната светица”: „Ми я така, щато вятър от гората вдига, кара га, кара – тук в България де. Та сетне га карали – в коя цръква иска да вляза, и на Испанча га карали, та на Златоцвет аресала тая църква, и там си мря она. А, истрана от народо (извън гробищата), като на горичката, я така в цръквата.”

Не бързам за никъде. Всъщност, тръгнал съм за Гърция, но ми е все едно кога ще пристигна и кога ще се върна. Ако питате баба ми Неда (по бащина линия); но няма как да я питате, защото тя е някъде там под перуниките в двора на църквата „Св. Георги” отсреща и последното нещо, което може да прави в този, и в друг бъдещ момент е да говори, то тя ще ви каже, че по-важното е човек да се върне, оттам закъдето е тръгнал, а не само да пристигне. Но и без да я питате, тя може би ще окаже права, като се замисля за последното ѝ пътуване.

Тази седмица нямам лекции със студентите в университета, в който преподавам, защото се заформи нещо като великденска ваканция. Ще се опитам (навярно няма да се получи) да се съсредоточа върху задачата, която съм си поставил. А тя се състои в това, да поработя върху текста, който четете в момента. Смятам, че трябва да довърша това писание и за онези, които няма да го четат в същото това време, а ще го четат в съвсем друго време или изобщо няма да го четат. Откъде ли ми хрумва това? Всъщност никога не съм знаел със сигурност, откъде ми хрумват разни неща, било то умни или глупави. Сега си мисля, че в повечето случаи (когато изобщо нещо ми хрумва) става въпрос за глупави неща. А друг път си мисля точно обратното.

Пак онова словосъчетание подскача в мислите ми, но този път се търкулва в обратната на правилната посока. И като е така, ми се струва, че се получава нещо като: „Мрака на светлината”. Това съвсем ме обърква и аз отново се качвам в колата. Чудя се защо го правя. След това завъртам ключа. Двигателят не противоречи на стартера, но въпреки това започва да мърмори. А може би, точно заради това. И от двамата ми е дошло до гуша, затова натискам газта. Точно встрани от дървената пейка с четирите железни крачета, където съм спрял Ситроена има голяма дупка на асфалта. Включвам на първа и когато отпускам съединителя попадам право в нея. Не мога да си позволя да ругая в момент, когато съм поел по пътя към родното място на Преподобна Спасина. Не го правя. В същият момент не мога да се позная. Това ме подтиска. Словосъчетанието отново си възвръща първоначалната форма: „Светлината на мрака”. След първоначалният шок автомобилът запълзява нагоре по стръмния път към площада на селото ( така поне му викат).

На мегдана, както може би е по-правилно да се изразя, няма жива душа. Всъщност има една жива душа и тя е на магарето, което дърпа някаква мокра трева с пожълтелите си зъби на потъналата в бурени бетонна естрада между читалището и някогашната детска градина, където започва селският парк. Как само звучи: „селския парк”?! Много смешно! Като деца, дори наричахме тези петстотин квадратни метра засадени с няколко бора, две липи, три брези и много люлякови храсти „градската градинка”. Може би защото точно по средата на това чудо на градинско-парковото строителство, тогавашния селски елит, в лицето на партийния секретар, ОФ-председателя и кмета, беше съградил зрелищен шадраван, или по съвсем различна причина. Шадраван, в центъра на който малко невинно момченце, яхнало незнайна люспеста риба се облекчаваше неспирно по двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, четири седмици в месеца, и така дванадесет месеца в година. Вода при социализма бол; няма причина да не го прави. Само един ден в годината, момченцето прекратяваше заниманието си, за да може Люно да почисти шадравана от паднали листа, мърсотия, хартийки и от милионите люспи. Люспи от слънчогледови и тиквени семки, а не от рибата – кон. Истинското име на Люно беше Леонид, а зевзеците от селото му викаха Леонид Илич. Сега като си спомням, че и аз съм лющил семки и съм хвърлял люспите им в шадравана на селото ми, става грозно. Може би е по-правилно да се изразя „гадно” или „гузно”, но „грозно” ми звучи по-убедително.

Люно беше мъж на Живка, чистачката в кметството. Не си спомням съвсем точно, дали Люно чистеше шадравана през цялото ми детство или тази чест за известно време не споходи и друга една светла личност от селото – Лесо. Лесо всъщност беше Александър. Много е вероятно родителите му да са го кръстили на Алесандър ІІІ Македонски или както още е известен Александър Велики, но ми се струва напълно откачено в Долно Испанчево през тридесетте години на миналия век, когато е роден Лесо, някой да е чувал за кръвожадния пълководец. А що се отнася за хрумването на Люновите родители да почетат Леонид I, цар на Спарта от 488 до 480 година пр. н. е., също не звучи съвсем правдоподобно, както е и малко вероято в далечната 1951 г. в селото някой да е имал хабер за предстоящото изкачване на партийния връх от маршала и героя на Съветския съюз Леонид Илич Брежнев. Но и в двата случая за мен остава загадка въпроса, дали родителите на родителите Люно и на Лесо са по- просветените в културно отношение люде или това са прародителите на техните родители? Странен въпрос.

А може би нито едното, нито другото. Просто имената са се предавали от дядо на внуче, от баба на внучка или понякога и обратното от дядо на внучка, от баба на внуче, и така от незапомнени времена до днес. Както Долно Испанчево е съвсем близо до границите ни с Гърция и с Македония, и както днешните гърци и днешните македонци смятат себе си за преки наследници по ред на древнаЕлада и на древна Македония, то нищо чудно пра-пра-пра-дядовците и пра-пра-пра бабите на Люно и на Лесо да са кръстени на великите си съвременници Леонид І и Александър Велики. Странна работа.

Не толкова странен бе факта обаче, че Лесо чистеше шадравана по времето когато жена му Величка беше чистачка в кметството. Величка! На кого ли пък беше кръстена тя. На кой му пука? На мене не.

Сега ми пука за магарето. Дали горкото животно има душа? Библията не дава конкретен отговор на този въпрос. Аз обаче, като се позовавам на някои общи библейски принципи, бих могъл да хвърля известна светлина върху него. Бог вдъхва жизнено дихание в човека (Битие 2:7) и животните (Битие 1:30; 6:17; 7:15, 22). Основното различие между човешките същества и животните е, че човекът е направен по образ и подобие на Бога (Битие 1:26-27). Животните не са създадени по образ и подобие на Бога. Фактът, че човекът е създаден по образ и подобие на Бога (Битие 1:26-27) означава, че хората са като Бога – те са духовни същества, които притежават личностните характеристики: ум, емоции и воля. Те притежават такъв аспект, който продължава да съществува и след смъртта. Ако домашните любимци, каквото е магарето за немалко хора по света и другите животните имат душа или някакъв нематериален аспект, той би трябвало да е с различно естество или с по-ниско качество от душата на човека. От това различие би могло да се предположи, че душите на домашните любимци, в това число и душата на магарето не продължават да съществуват след смъртта.

Друг фактор, на който трябва да обърна внимание е, че животните наистина са част от творческия процес на Бога. Бог е създал животните и е казал, че са добри (Битие 1:25). Ето защо, нямам основания да смятам, че няма да има животни на новата земя (Откровение 21:10). Със сигурност животни ще има по време на хилядогодишното царство (Исая 11:6; 65:25). Невъзможно е обаче със сигурност да твърдя, че сред тези животни ще бъдат и същите домашните любимци, които сме имали на земята. Убеден съм, обаче, че Бог е справедлив и когато отидем в рая ще бъдем напълно съгласни с Неговото решение по този въпрос каквото и да е то. Много сложно!

Магарето, което дърпа някаква мокра трева с пожълтелите си зъби в дъното на площада, между читалището и някогашната детска градина, едва ли ще бъде сред животните, които ще обитават новия Йерусалим, но ако го срещна, със сигурност ще го позная. Тези жълти зъби! Тази испанчевска осанка! Красота!

Защо ли съм сигурен, че аз ще се заселя в Рая?

„Мрака на светлината” пак ме спохожда. Може би заради проявеното самочувствие и прекомерната самоувереност, че ще се разхождам необезпокояван от който и да е било във вечната райска градина. Магарето е виновно. То обърка и без това обърканите ми мисли. „Светлината на мрака”, така е по-добре. Дали в райската градина, ще има перуника? Мамка му!

Ето, че си позволявам да ругая. Пак съм си аз и пак ме е срам. Това също ме подтиска, но ми е някак си по-леко. Наистина не трябва повече да ругая. Мамка му!

Преди няколко седмици прочетох книгата „Истинския лик на Яни Сандалски – убиецът на Боре Сарафски, Ивайло Чернев и Михайло Пантев” (издадена през 1915 г.). Направи ми впечатление изложението към нея, написано от родителите на убитите, затова го запомних наизуст: „През време на „Хуриета” Яни Сандалски получи от младотурското правителство експлоатацията на Морекостинските бани. Тези бани първоначално са били използвани от вакъфа на село Морекостиново, но по-късно турската власт ги е отчуждила и ги е давала под наем. През време на младотурския преврат наемателите били арнаути, чиито контракт бил преждевременно развален, за да се дадат баните на Сандалски без наем срещу известни ангажименти от негова страна към младотурския комитет”. Това е станало някъде в началото на хиляда деветстотин и девето лето Господне. Мамка Му! Мамка му!

Моята дипломна работа в Софийското рисувално училище, което завърших през хиляда деветстотин осемдесет и първо лето господне, и която представляваше фигурална композиция, в чийто център Яни Сандалски размахваше юмрук на невидимата пред него турска сган, ала творбите на мексиканския художник и автор на „Манифест на революционното изкуство" Давид Алфаро Сикейрос, ме скара за дълго с баба ми Неда, защото тя твърдеше, че Яни е „обикновен кокошкар”. Проблемът беше в това, че по принцип аз й имах пълно доверие, а нямаше как тя да не знае пикантни подробности от живота на „големия революционер”, след като е бил личен душманин на нейния баща и мой прадядо Костадин Сандалов и след като заедно с дядо ми Илко и със другите си съселяни, многократно са крили добитъка и покъщнината си в близките дъбови курии, преди всяка негова „височайша” и „високохуманна” визита в селото. Като се замисля, едва ли баба ми е правила разлика между турци и младотурци, разказвайки ми още тогава за странния подарък, който „рязаните” са направили на Яни Сандалски – Морекостинските минерални бани. Мамка му!

« назад