В истанбулския квартал Сан Стефано двете империи – Руската и Османската, подписват предварителен протокол, който повече от сто години неправилно наричаме договор. Според този протокол Русия подарява на Сърбия цялата Българска Морава: обширна територия, в която влизат българските градове Ниш, Пирот, Лесковац и Враня, както и десетки български села около тях.

Братушките не забравят да кажат „мерси” и на румънското участие във войната, като подаряват на северната ни съседка населената изцяло с наши сънародници Северна Добруджа. Това е компенсация за заграбената от руснаците Бесарабия.

По-късно Берлинският договор, в който българите не са допуснати да участват, одобрява тези щедри подаръци и окончателно разпарчетосва бъдещата ни държава. Това не омаловажава датата 3 март. За нас тя е сакрална, тъй като България, макар и осакатена най-сетне вдишва първите си глътки от Свободата. Която днес не всинца оценяваме, защото я имаме за подарена. Но тя не ни е поднесена на тепсия: защо продължаваме да подценяваме собственото си участие във войната, защо забравяме стотиците жертви, защо не зачитаме ролята биещите си в тила на противника четници? Още сме длъжници на герои като Ильо войвода, чиито име тъне в полузабрава, а трябва да се радва на национална слава. Но млъкни сърце, нали е казано: робът се стреми към свобода, а слугата само сменя своите господари...