Горното подзаглавие може би вече започва да остарява, особено след като най-сетне доживях да прочета следното: „Сърбия не може да стане член на Европейския съюз, ако не реши въпроса с българската общност в Западните покрайнини", заяви вицепрезидентът Маргарита Попова при посещението си Българския културно-информационен център в Босилеград. "Сърбия ще стане член на ЕС, обаче без решаване на вашите въпроси няма как да се случи това", обърна се вицепрезидентът ни към сънародниците в Босилеград.

 

 

 

 

 

 

Подзаглавието може и да остарява, но проблемът си остава същия. Затова реших отново да го публикувам, макар че го написах преди две години. Тогава в заседателната зала на Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, при пълно медийно затъмнение, за първи път у нас се проведе национална дискусия за днешната съдба и бъдещето на Западните покрайнини след разпада на република Югославия.

Съорганизатори на дискусията бяха Българската академия на науките и изкуствата /БАНИ/, на нейния Научен център за българска национална стратегия, Институтът за външна политика към БАНИ, Асоциацията на българите по света и Световният парламент на българите.

 

Както е известно въз основата на Ньойския договор от 1919 г. от царство България тези територии са откъснати „по стратегически съображения” и присъединени към Кралството на сърбите, хърватите и словенците, което десет години по-късно се преименува на Кралство Югославия.

От 1991 г. държавата Югославия не съществува на картата на Европа – тя се разпадна на шест независими държави, а по-късно и Черна гора се отдели от Сърбия. Съгласно международното право, когато една държава престане да бъде държавноправен субект, всички подписани от нея договори губят правната си сила. Бившите югославски републики, днес вече независими, не взеха решение за правоприемството на Западните покрайнини, и в нарушение на международното право Република Сърбия присъедини тези територии към своята държава.

В доклада си акад. д-р Емил Александров, директор на научния център по българистика на БАНИ, бяха ясно формулирани

 

и нейните държавни позиции:

 

1. След като Югославия не съществува и пописаните от нея международни договори губят правната си сила, едно от възможните решения е Западните покрайнини да бъдат безусловно върнати на България. Това е най-правилното и справедливо решение.

Ако сръбското правителство откаже да преговаря, трябва страната ни да потърси арбитража на международния съд в Хага с участието на другите пет бивши югорепублики.

2. Другата възможност е Западните покрайнини да се превърнат в протекторат на шестте бивши републики и тези земи да не се управляват еднолично от Сърбия, а от създаден от тях Кондуминиум /съвместно управление/.

Но това е могло да стане още през 1991 г., веднага след разпада на Югославия. Днес този вариант е малко вероятен за осъществяване и едва ли има някакъв шанс.

3. Най-реален е вариантът да се постави въпросът за съвместно управление на тази територия от Сърбия и България, като се осигури на местното население административна и културна автономия поде егидата на двете съседни страни.

В продължение на повече от 15 години нито едно българско правителство не повдигна пред международната общественост въпроса

Какво налага всичко това? На това логично питане обстойно аргументирани отговори даде дописен член Иван Николов, директор на Културно-информационния център в Босилеград. Той изнесе основния доклад на дискусията, озаглавен: ”91 години национален гнет и асимилация на българското население в западните покрайнини”.

По официални сръбски данни българите през 1960 г. са 63 000, а през 2001 г. вече са само 20 500. От 1960 г. до 1987 г. българският език поетапно е изхвърлен от българските училища. И сега се преподава като чуждестранен, само по 2-3 ч. седмично, а сръбският се учи от българчетата по 4-5 ч., „като майчин”. По законите на Югославия малцинствата мога да учат майчин език, ако най-малко 15 родители на деца изразят такова желание. Отделен проблем е, че в Сърбия все още няма учебници на български език.

След свалянето на Милошевич през 2000 г. държавата все още оказва силна съпротива срещу възстановяване изучаването на нашия език.

Едва от учената 2006/2007 г. с усилията на българските организации в Западните покрайнини е открита първата паралелка от 11 първокласници, които се обучават изцяло на български, а всички останали само на сръбски.

В Босилеград досега са открити общо 4 български паралелки, в които 43 деца учат на своя език. Като допуска една малка група от ученици да учат на родния си език, правителството на

 

Това става на принципа „колкото поискали, толкова са получили”. И българските деца започват да се делят на пробългарски и на просръбски, за да стигне до абсурдната ситуация, че учителите трябва да ги пазят, да не се сбият през междучасието.

От май 2009 г. спират да излизат българските издания ”Братство”, сп. ”Мост” и детският вестник ”Другарче”, финансирани от Скупщината на Сърбия. Още преди това са съкратени са емисиите на български по Радио и телевизия Сърбия.

Българското малцинство има 45 църкви и двама свещеници, които са наши сънародници. През 2009 г. сръбски владика Пахомий отказва да освети построената с български пари черква „Св.Иван Рилски” в с.Парлово, Босилеградско, и започва да преследва родния отец Йоан. На двамата млади български свещеници от Димитровград, но Сръбската православна църква не им разрешава да служат в родния си град.

вобластта на вероизповеданието нашето малцинство е много по-лошо, защото братската православна църква е основно опора на великосръбския национализъм.

Някои стари черкви и манастири са сринати, други са варосани, за да не се четат българските надписи, трети с научни фалшификации се приписват като сръбски. Изчезва надгробни паметници на българи, загинали при защитата на Босилеград от сърбите през 1913 г., а новите плочи са написани изключително на сръбски. Същевременно се издигат множество паметници на „жертвите на българските фашистки окупатори” и „невинно избитите жертви”, което е груба историческа фалшификация.

В Босилеград и Димитровград има само болници за първа медицинска помощ, но няма родилни домове. При нужда болни и родилки се карат през планината Власина в съседния град Сурдулица, който е на 70 км. През зимата този път е фатално непреодолим.

като сърби,

 

 като на момичетата се слага неправилното женско окончание „ -в”, а не „-ова”, което е по-лесна основа за придаване на сръбското „-ич”. Българският език не се използва пред държавните органи и власти. Зачестяват случаи на сваляне на двуезични фирми и надписи, променяне на българските имена на улици, градове, населени места и местности.

Не се издават двуезични лични документи, свидетелства, дипломи, призовки и др. Едва през 2006 г. са направени първите опити на български език да бъде водено съдопроизводство в Босилеград и Сурдулица.

В икономическо отношение българските общини са най-изостаналите в Сърбия, защото държавата съзнателно не е инвестирала в тези общини. С това тя индиректно насърчава миграцията на населението към вътрешността на страната, където българите могат по-лесно да бъдат асимилирани.

Стоките за широка употреба са 10-20% по-скъпи. Поради огромната отдалеченост от централните пазарни средища, сръбските бизнесмени нямат интерес да инвестират в Босилеград.

През последните няколко години се забелязва рязка промяна в националния състав на полицията и граничната полиция в общините с българско население като над 90% са сърби.

 

че Западните покрайнини са освободени през 1920 г. През 90-те години на миналия век бе лансирана научната теза, че в Сърбия няма българи, а някакви шопи и торлаци, които живеят в областта на Стара планина и стигат някъде зад София. Започнало е дори създаването на „шопски” речник, комбинация от сръбски и български югозападни диалекти, както и легитимирането на този изкуствен език със сръбска граматика. Дори на този нов език са били преведени няколко книги от българки писатели. Това е трябвало да стане финалната фаза за асимилацията на българското малцинство. Само общата криза на сръбския национализъм и острата реакция на българската дипломация са спрели това начинание.

За да получат българско гражданство жителите на Западните покрайнини трябва да пътуват от Босилеград до София най-малко 6 пъти в продължение на два месеца, за да си извадят необходимите документи. Явно нашият законодателят също се е постарал с куп административни пречки да накара кандидатите за българско гражданство да се откажат от намеренията си.

 

Участниците в дискусията подчертаха, че като член на ЕС държавата ни има право на вето при гласуването за влизането на Сърбия в европейското семейство. Вместо да чака и да се ослушва политическата ни класа трябва да интернационализира проблема и да постави въпроса в Европарламента и пред международния съд в Хага. Издигна се и предложението да бъде потърсена дипломатическата помощ на САЩ, които единствената велика сила, която не е подписала несправедливия мирен договор в Ньой.

Гостите от Западните покрайнини, участници в дискусията, споделиха, че българското малцинство в Сърбия е силно разколебано от поредното бездействие на българската държава.