Спомнете си какво сте учили в училище. XVI век - това е хуманизмът на Франсоа Рабле и „Плеяда”-та на Жоашен дьо Беле. XVII век – класицизмът на Молиер като реакция на барока. XVIII век – Просвещението на Волтер и Монтескьо. XIX век – романтизмът на Юго и Нервал, реализмът на Балзак и Флобер, натурализмът на Зола и символизмът на Верле и Рембо. XX век – сюрреализмът на Бретон и „новият роман” на Роб-Грийе и Сарот. Но след тях няма какво ново литературно течение да добавим, което да характеризира последните 30 години.

Разбира се, прибързано е да се твърди подобно нещо като се има предвид необходимостта от дистанция във времето, когато се говори за история на литературата. Самите днешни писатели обаче също избягват да се обвързват с едно или друго литературно движение. Днес трудно може да се срещне нещо подобно на предговора към „Кромуел” /1827 г./ на Виктор Юго или „Защита и прослава на френския език” /1549 г./ от Жоашен дьо Беле.

„След разпространяването на научната критика под форма на исторически изследвания, писателите започнаха да се плашат от понятието „школа”, защото интуитивно усещат, че подобна връзка се отразява на самобитността им, свеждайки всичко до баналните и разпространени идеи на това, което наичаме епоха”, твърди Люк Фрес (Luc Fraisse) от Института по френска литература на Страсбургския университет.
Очитайки че обществото и писателите винаги са подържали оригиналността и творческия подход, „въпросите за плагиатството предизвикват безкрайни спорове, докато само преди два или три века понятието личен стил е означавало нещо съвсем друго”, казва главният редактор на сайта Actualitté Виктор де Сепоси (Victor de Sepausy). „Днес на новия Рабле, Молиер или Лафонтен ще му се нахвърлят от всички страни!”, смята той.

Излиза, че днешните писатели защитават индивидуализма и робуват на принципа „всеки за себе си”. Описанието на самия себе си в света на литературните хватки и трикове е характерна черта на цялата съвременна литература. Този подход писателят Серж Дубровски (Serge Doubrovsky) нарича самосъчиняване или автофикшън. Това е граничещо с автобиографията повествование, в което авторът-разказвач описва лични събития пречупени през призмата на ходожествената измислица. Макар и набрал популярност след разказите на Кристин Анго (Christine Angot) и Ани Ерно (Annie Ernaux), автофикшънът е по-скоро литературен жанр, отколкото течение.

Канони от друга епоха

Класификацията на теченията е още един от проблемите на литературната съвременност, която „до ден днешен се оценява според литературните канони на XIX век”, смята Камий Блумфилд (Camille Bloomfield) от Университета в Париж. „Подходът, базиращ се на определяне на теченията, стана толкова разпространено явление в историята на литературата, колкото и жанровата класификация”, продължава тя. Често подобна класификация се извършва за сметка на експерименталната литература.
Съществуването на дадено литературно течение не лежи само на плещите на писателите: за продължаването му във времето отговарят и други дейци, оценяващи неговата обоснованност. За каква литература говорим днес? Има три възможни варианта, според Доминик Виар (Dominique Viart), професор по съвременна френска литература в изследователския център за литературен анализ и история на езика към Университета в Лил. Той разграничава три литературни „режима”: „според литературата”, при което читателят може лесно да предвиди бъдещия си литературен опит (започвайки книгата, той вече знае, че ще се усмихва/смее/плаче/недоумява; „съгласувано с литературата” (нещо от рода на споразумение между автор и читател) и „озадачаващ режим”, който трябва да предизвика учудване.
Към първите две категории може да се причислят онези автори, които със завидно постоянство издават бестселъри във Франция, например Марк Леви (Marc Levy), Ана Гавалда (Anna Gavalda) или Гийом Мюсо (Guillaume Musso). В интервю за la Libre Belgique през май 2008 г. Мюсо, който активно отхвърля каквато и да е принадлежност към някакво течение, определя този „лагер”, както го нарича, като „разказвачи на истории, а не писатели”. И засега има късмет: нито един експерт не е рискувал да класифицира литературния му стил или да го причисли към определено течение.

Въпреки това популярната литература и литературните течения не са антиномични понятия, напомня литературният наблюдател на списание l’Express Делфин Пера (Delphine Peras). Существува например литературен „кръг Брив”, група от осем писатели от началото на 80-те години на миналия век, като Клод Мишле (Claude Michelet) и Кристиан Синьол (Christian Signol), които са били привърженици на така наречения местен роман и са публикували в едно и също издателство - Robert Laffont. Брандът „кръг Брив”(от името на панаира за книги в Брив ла Гайард) дори е бил патентно защитен през 1993 г. от Бернар Фиксо (Bernard Fixot), когато оглавява издателство Robert Laffont.

Краят на теоретичната литература

Както литературната творба, така и литеатурното течение отговаря на изискванията на формата и съдържанието. „До края на 70-те години на миналия век наблюдавахме зацикляща в себе си литература, която до голяма степен беше теоретична и формалистична”, смята Доминик Виар.
В началота на 80-те години се появи една литература, която „не прави манифести, а просто не знае за какво да пише” и в обстановка на растящо социално напрежение „отново се обръща с лице към света и става преходна литература”. Освен с естетическа еднородност, течението се характеризира с принципи и ценности, които се споделят от всички принадлежащи към него.
Опитвайки се да определим дадено литературно течение, ние свързваме произведението с определен времеви отразък, със състоянието на обществото и политическия контекст. Литературата  резонира със социологията. Наследниците на Балзак и Зола много добре разбират това.

От началото на ХХ век формата става определящ критерий за оценката на едно литературно течение. Освен това понятието форма има отношение най-вече към романа - най-разпространеният и гъвкав жанр днес („вездесъщ и всеяден”, както го определя Жан-Пиер Сескос, писател и сътрудник в Националния център за книгата), изместил поезията и театъра, които някога играеха главната роля в авангарда на литературните течения. „През XIX век, за да имаш правото да се наречеш литератор, трябвало да пишеш поезия”, подчертава Робер Мартен (Robert Martin) от Дома на писателите.
Върху литературната форма са съсредоточили работата си и членовете на Работилницата за потенциална литература (OuLiPo), които не признават себе си за школа или течение. На журналистически въпрос, е ли OuLiPo школа, Франсуа Карадек (François Caradec) отговаря така: „По-скоро ясли”.
OuLiPo, чиито сбирки се провеждат всеки четвъртък в Националната библиотека на Франция, стои на пресечната точка между математиката и литературата и „приема церемониалната форма на литературно течение”, но всъщност в много по-голяма степен прилича на работилница за експериментална литература и в този смисъл разглежда себе си по-скоро като работна група, а не като течение, посочва Камий Блумфилд.
Когато през 1960 г. основавали OuLiPo, Реймонд Кьоно (Raymond Queneau), авторът на „Зази в метрото”, и Франсоа Ле Лионе (François Le Lionnais) се стремели най-вече към това, формалните характеристики да станат източник на литературно творчество. OuLiPo до голяма степен прилича на неидентифициран литературен обект. Подобен отказ от следване на догми може да се обясни със скъсването на Кьоно със сюрреализма на Андре Бретон (André Breton), който му се струвал прекалено строг (резултатът е появата на пламенния памфлет „Труп”).
Въпреки това, известна форма на авторитарност се наблюдава и при избора на нови членове на OuLiPo: в него може да се влезе само с единодушното решение на вече членуващите. В същото време починалите литератори биват изключвани от редовете му. С други думи, OuLiPo е замислено така, че да надживее своите членове, за разлика от другите литературни течения, които в по-голямата си част изчезват заедно с основателите си.

Кои са лидерите?

„Говорим за литературна школа, а разбираме лидер”, отбелязва Люк Фрес. „Литературното течение изисква поне минимална координация и предполага колективна работа, докато днешните писатели предпочитат да работят самостоятелно”, допълва Доминик Виар. Освен това, едно ново литературно течение често пъти се появява в отговор на господстващото положение на друго. Например класицизмът е реакция на патоса на барока през XVI и XVII век, а поетите от кръга „Парнас” като Теофил Готие (Théophile Gauthier) са се борели за „изкуство заради самото изкуство” в условията на хипертрофирания лиризъм на романтиците от XIX век. Според Жан-Пиер Сескос, „съвременните писатели заимстват определени моменти от авангарда на отминали епохи”, например сюрреализма и философията на Емил Чоран (Emil Cioran).
„Новият роман” на Ален Роб-Грийе (Alain Robbe-Grillet) и Натали Сарот (Nathalie Sarraute), определян от критиците като самоцелна работа над формата, се появи като изкуствен етикет в противовес на опиващите се от собствената си различност /другост/ автори. А впоследствие се оформи и като литературно течение, посочва Нели Уулф (Nelly Wolf) от Университета в Лил. „Информационно умение да се създаде събитие (за масовата преса), символично умение да се даде име на културен обект (за интеллектуалните списания), икономическо умение да се осъществи продажба на литературна продукция (за издателите), умение да се заеме ясна и различима позиция в сферата на литературното творчество (за авторите) – това са главните моменти, залегнали в основата на извършената работа за идентифициране на новия роман”, пише тя в есето „Литература без история”.  

Когато Ален Роб-Грийе формулира основите на това литературно течение в есето си „За новия роман”, към него се числят много ограничен кръг писатели. По-късно щафетата се приема от сформиралото се около издателство Minuit ново поколение автори, като Танги Виел (Tanguy Viel) и Кристиан Гайи (Christian Gailly).
Подобна класификация може да представлява определен интерес за издателствата: тя им дава възможност да проследяват връзките между писателите. По-рано, читателите пък се интересували от представителите на дадено литературно течение като източник на препоръки във време, когато още ги нямаше Amazon и социалните мрежи. Днес на мода са рекламните анотации на издателствата, „съвременната форма на предговор”, напомнящи по-скоро благословия от страна на прочут автор към по-младия и неизвестен писател, смята Делфин Пера. Това явление, разбира се, няма нищо общо с литературното течение, но в същото време представлява нова форма на връзка между писателите.

 

Жюдит Шетри (Judith Chetrit)