Национална митология и национална литература

/откъс/

 

Николай Аретов

 

 

От времето на М. Дринов традицията неизменно поставя Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“ в началото не само на Българското възраждане, но и на манифестирането на българската нация. Споровете са били по-скоро около наличието на предходни явления и тяхната връзка с Паисий, а оттам — и с евентуалното по-ранно датиране на началото на двата взаимопреплетени процеса. Едва в последно време се правят опити да се проблематизира Паисий, като „следствие от по-късни идеологически ангажименти и аранжименти на историографията ни — не начало, а по-скоро знак, увенчал късни митостроителни процедури“. Подобно мислене, което несъмнено носи в себе си постмодерното съмнение в легитимността на „големите разкази“ (Лиотар), в никакъв случай не трябва да се приема като някакъв „атентат“ срещу „изконни национални ценности“, по-скоро то подтиква към продължаване на търсенията по посока на осмисляне на представите за нация, национално и тяхното формиране, видени през призмата на „История славянобългарска“. То подсказва и двата аспекта на проблема Паисий — национална митология. Единият е Паисий като митостроител, а другият — Паисий като мит, като митична фигура.

Мястото на Паисий в този процес може да се потърси по много начини. Тук се акцентува върху идентификационните ядра, които „История славянобългарска“ предлага, тяхното наличие или отсъствие в други текстове от Паисиевото време и следващите десетилетия. Прави се опит да се види в каква степен „История славянобългарска“ събира исторически и псевдоисторически сюжети и ги натоварва с митичен смисъл, в каква степен творбата е генератор както на митични сюжети, така и на митични модели, насочени към други сюжетни ядра.

Като цяло „История славянобългарска“ може да се съпоставя с, казано най-общо, митографските текстове и на първо място с Библията. В Паисиевата книга са наблюдава характерното редуване на възходи и падения, натоварено с особен апокалиптичен смисъл, което Н. Фрай открива в Библията. Така българската история в представите на Паисий започва с възход (времето на Батоя, Тривелия и др.), последван от падение (Телезвия, Сабин и др.), нов възход около покръстването (Крун, Муртагон, Симеон Лабас), ново падение (Долан, Алусиан), нов възход (Асен) и т. н. до последното падение — завладяването на България от турците. Без да е посочено в текста, позитивният апокалипсис, т. е. възстановяването на българското царство и излизането от печалното настояще, се подразбира от аналогията с Библията и от цялостния християнски светоглед на автора.

Съзнателните нарушения на хронологическия разказ при изрежданията на владетели и светци също има своите аналогии в генеалогическите части на Библията. Библейската аналогия присъства и открито в началото на главата „Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе“, където е казано за Тривелия: „Бог го дарувал на българския народ за велика полза, както Мойсея на еврейския народ и Константина на латините и гърците, така и него на българите.“ За митологическото мислене е характерно въвеждането на Мойсеевия тип персонажи в ключови места от повествованието за миналото.

Сериозен опит за осмисляне на „История славянобългарска“ като мит в по-ново време предприема В. Смоховска-Петрова. Тя извежда аргументите на своята теза в аналогията между българи и старозавретни евреи, която наистина може да бъде открита в „История славянобългарска“, във внушението, че Бог е определил специална мисия на българите, в съпоставянето на преминаването на Дунава от българите с достигането до Обетованата земя от евреите, в старозаветнатата етическа норма, която се забелязва при представянето на по-старите събития, и след това е заменена от новозаветната, и в редица по-конкретни наблюдения. Авторката аргументирано отхвърля някои неубедителни тези, на първо място на Г. Гачев, спори с други, а и допуска известни увлечения. Те могат да се открият в безусловното обвързване на жеста на Крум, който пие вино от черепа на Никифор, със старозаветната етика, в липсата на каквото и да е проблематизиране на представата за съществуване на българска нация през Средновековието, в прекаленото акцентуване върху чудесата в „История славянобългарска“, които са относително малко, в някои не докрай убедителни славянски аналогии и т. н.

„История славянобългарска“ поставя няколко акцента в миналото на българите:

- етногенезиса,

- държавността и постоянните войни с враговете, на първо място Византия,

- делото на Кирил и Методий и покръстването,

- българските светци.

Погледнато глобално, до голяма степен тези акценти са естествени, дори единствено възможни и по-късната национална самоидентификация ги възприемат като цяло, като на отделни места се забелязват някои повече или по-малко значими нюанси. Във вековете преди Паисий на български език не съществува подобна митопораждаща конструкция, която да е обвързана с етноса и да има ясно забележимо обединяващо въздействие. При това по-късните представи са извели на по-преден план, струва ми се, само още един или два акцента, свързани с разглеждания от Паисий период. Първият е богомилството (конкретен вариант на ересите, на които Паисий отделя не малко внимание), като отношението към него е разнопосочно, вторият е налагането на исляма. Наистина потурчването и то като безспорно зло присъства в „История славянобългарска“. Но то още не е изведено на преден план, не се е превърнало в символ на народната съдба и не е натоварено с идеологически смисъл. Вместо това то е трагично, но закономерно следствие от военното поражение на българите и е отнесено към началото на „робството“.

И за султан Мурад имало там [„в една кратка немска история“]: когато взел българската земя, избрал много народ, млади и красиви юноши, със сила ги грабел и събирал в Едрене, записвал ги еничари в турската войска и ги турчел насила. Така хората в онова време имали скръб върху скръб и жалост върху жалост. Плакали горко и жалостно за българското царство. Така майки, бащи и сродници ридаели безутешно и въздишали за чедата си. Хората в онова време имали голяма тъга и жалост под турска власт. Избирали черквите, които били хубави, и ги обръщали в джамии; така отнимали черковните и манастирските места от християните: и големите къщи, и ниви, и лозя, и хубави места, каквото пожелаели, грабели. Убивали първите и предни християни и им ограбвали имота. Така хората от онова първо поколение, при които било завладяно българското царство, имали голяма скръб и жалост, и плач, докато преминало това първо поколение. Следващото поколение полека-лека навикнало да живее с турците. Така и турците изпърво били свирепи и големи грабители. Когато се затвърдили в цариградското царство, научили много от християнския ред и право и за известно време в началото престанали малко, засрамили се да ограбват незаконно християнските вещи и имотите им. Но в сегашно време окаяните пак нямат никаква правда, нито съд. (с. 67)

От всички налични акценти в „История славянобългарска“ единствено проблемът за етногенезиса на българите е пораждал сериозни различни тълкувания, а вероятно и в бъдеще може да породи други ценностни преподреждания на етническите елементи, образували днешната българска нация. Следователно от известна гледна точка твърденията, че Паисий действително налага по-късната представа за българската идентичност, са основателни. При това, ако се приеме, че нацията е мисловна конструкция, „въобразена общност“ (Б. Андерсън), то не е нелогично едно частично връщане към Дриновата представа за Паисий като „създател“ на нацията и отдалечаване от представата за „обективен исторически процес“.