Излезе страхотна книга с документи, съставени от рапортите на българските владици в Македония и Одринска Тракия през 1912–1913 г. и посветени на отношението на турската, сръбската и гръцката власт към завареното българско население. Издевателствата над него са описани недвусмислено: с конкретни имена, цифри и факти. Представени са списъци на арестуваните на остров Трикери, в Подрум кале, в солунските затвори и др. Проследен е процесът на ликвидиране на българските училища, църкви и читалища, както и на физическото унищожаване на интелигенцията. 

 

 

 

 

 

 

 

 

За живота на епархиите в Македония и Тракия - тяхното възникване, архипастирската дейност на техните митрополити и незавидната им съдба - се знае твърде малко от обобщаващите трудове на протопрезвитер Стефан Цанков или от периодичния печат. Довоенните издания, отнасящи се до просветното дело на Екзархията или нейната благотворителна дейност в Македония, са малки студии без претенции за пълнота и обективност. Издадените напоследък книги на Борис Цацов и „Летописите на Българската православна църква“ до голяма степен запълват нуждата от подобна информация, но липсата на препратки към ползваните източници в тях ги класира по-скоро към справочната, отколкото към научната литература. Тези съображения стоят в основата на нашия интерес към запазените Рапорти на българските владици в Македония и Тракия в периода 1912-1913 г. Разпилени в различни фондове, при това не винаги подредени в тяхната цялост и хронологична последователност при архивистичната им обработка, те се нуждаеха от преоткриване и систематизация. Подбраните тук текстове дават ясна представа за отношението на нашите съюзници по време на двете балкански войни както към българското духовенство, така и към екзархийските учители. Тук е мястото да обърнем внимание и върху един друг факт – прогонването на нашето духовенство е съпроводено с изземване на митрополитските архиви, чиято съдба до ден днешен не известна. Дали са унищожени на място, или са пренесени в съседни държави – отговор на този въпрос засега няма в научното пространство. По тази причина оцелелите Рапорти придобиват още по-голямо значение като автентичен и неподправен източник за драматичните дни на Балканската и Междусъюзническата война. Редица от описаните в Рапортите зверства са известни още от времето на Карнегиевата анкета, от събирателската дейност на проф. Л. Милетич, от консулските и дипломатическите донесения. Те обаче акцентират главно върху съдбата на бежанците и гражданската история. Събраните тук Рапорти дават друга гледна точка – съдбата на екзархийското ведомство, ликвидирането на българската културна и религиозна идентичност в Македония и Тракия по време на балканските войни, прогонването на владиците от техните епархии, психическият и физическият тормоз над беззащитното православно население. В редица случаи те дописват информацията, която гражданските документи представят индиректно, тъй като самите владици са свидетели на част от ужасите, съпреживени и от тях. Повечето от Рапортите са ръкописи на български митрополити. Някои обаче само препращат донесенията на своите архиерейски наместници, които, оставайки и след тяхното депортиране, продължават да събират сведения за случващото се в съответната епархия. Информацията е изключително пунктуална, изложена в повечето преписки по дни, с конкретно обозначаване на лица и събития по населени места. В текстовете не са спестени нито сръбските цинизми, нито гръцките извращения над населението. Напротив, разказите често се прекъсват от цитати на реплики, произнасяни от безчинстващите окупатори. Това прави изложенията изключително живи и автентични. Тук можем да прочетем сведения на свидетели за убийството на архимандрит Евлогий, за изгарянето на учителя А. Лютвиев, за малтретирането на игумени на манастири или знаковата сцена с плесницата на сръбския престолонаследник заради отговора на десетгодишно дете, чистосърдечно казало, че е българче. Извън тази служебна църковна преписка, в документалния сборник са приложени и писма на арестувани и изтезавани български интелектуалци и първенци, пребиваващи в чуждестранни затвори. В тях те описват от първо лице не само своята злощастна съдба, но и случващото се с техни съграждани, роднини и приятели. Тази преписка е отправяна към Българската екзархия с молба за намеса и помощ, поради което нейното логично място е сред църковната документация. Изключително емоционален е документът за положението на българите в първия концентрационен лагер в Европа – на остров Трикери. Интересът към това събитие напоследък се поднови и всички опити за замъгляване и скриване на истината остават безсмислени на фона на разказите на самите оцелели потърпевши. Сведенията на Рапортите и тяхната достоверност са едни от малкото документи, които са легитимирани и от международни представители – членовете на известната Карнегиева комисия. Няколко страници от тях, главно донесенията на Охридския митрополит Борис, дори са прецитирани в докладите на Карнегиевата анкета. Заслугата за това е главно на руския историк, политик и държавник Павел Милюков, както и на английския журналист Хенри Брайлсфорд, които пренебрегват сръбските и гръцките заплахи и съвестно разкриват денационализаторската политика спрямо българското население в Македония. Относно политическата страна на процесите, протичащи по време на двете балкански войни, предпочитаме да ограничим своя коментар, тъй като документите са достатъчно наситени с безспорна информация. Водещи анализатори като Маршал Маклуън искат да ни убедят със своите теории за „глобалното село“, че светът вече е скъсал с етнонационализмите от миналото. Пиер Бурдийо дори смята, че „хабитусът“ е отживелица. Един привърженик на транснационализма – Арджун Ападурай, все пак си задава въпроса: „Защо някои държави слизат от международната сцена, докато други трескаво се опитват да се качат на нея.“ Ако се опитаме да обясним съвременната ситуация в нашия регион с теориите на Урс Алтермат за „времевите зони на национализма“, може би без излишна ирония трябва да кажем, че Македония днес живее в пълно безвремие, а Сърбия няма и намерение да излиза от него. Достатъчно е да проследим съдбата на някогашните български села, разпокъсани днес между три съседни държави, за да се убедим, че всички усилия на Белград да посърби Балканите са били напразни – твърде малък е процентът на населението, което според последните преброявания в някогашните български селища се смята за „прави сърби“. Дори най-яростните глобалисти признават, че семейството си остава „класическо място на социализацията, което никога няма да изчезне, защото препредаването на културата е тясно свързано с възпроизводството“. И тъй като това ни изглежда логично, бихме задали контравъпрос: тъй като днес от нашите съседи албанците се възпроизвеждат най-много, не е ли близък денят, когато ще започнем да граничим с тях... Докато македонците продължават да хабят националната си енергия в словесни битки с мними врагове, шиптарите успешно изкупуват поземлената им собственост и започват да доминират в икономическото пространство. Днешният свят наистина изглежда малко шизофреничен в стремежа си за безродственост, в изграждане на битие „без корени“, с отчуждението и психологическите дистанции. Въпреки своята показна театралност, македонският позакъснял национализъм обаче звучи не по-малко смущаващо. В традиционната антропологична терминология такава поведенческа поза предполага наличието на „проблем с окултуряването“. Едва ли някой здравомислещ човек би искал в близко бъдеще да живее в един Балкански Дисниленд, а още по-малко в етномалцинствен Джурасик парк.

* * *

Накрая бихме искали да маркираме архивистичните параметри и структурирането на документалния сборник, тъй като тук принципите на хронологичния и тематичния подход са приложени съвкупно.  Българските епархии в Македония и Тракия възникват по различно време. Най-ранните от тях – Охридска и Скопска – са узаконени след всенародни допитвания (истилями) през 1873 г., в които населението категорично заявява своята българска принадлежност и желанието си да премине в лоното на Екзархията. След Освобождението на България те са ликвидирани, за да се възстановят отново по силата на султански берати: през 1890 г. – Охридска и Скопска, 1894 г. – Велешка и Неврокопска, и 1897 г. – Пелагонийска (Битолска), Дебърска и Струмишка. В тях резидират български митрополити, които управляват своите духовни епархии с помощта на архиерейски наместници. Въпреки че липсва законова санкция, от документите се вижда, че за митрополии са смятани също и Воденска, Драмска, Костурска, Одринска и Солунска. За улеснение при ползването на документите обаче епархиите не са подредени по старшинството на тяхното създаване, а по азбучен ред. За всяка от тях поотделно Рапортите са класирани по времето на тяхното написване, а не по грифа на получаването им в Екзархията, което често е с голямо закъснение заради военните условия. Последните два документа са от Цариград и София, и отразяват позицията на българите от Македония, живеещи в османската столица, както и на българските владици след прогонването им от техните епархии. Всички документи са номерирани и придружени с анотирано съдържание. Изходните данни – дата, място на издаване и адресат са поставени под заглавието, независимо къде са отразени в текста. Легендата под всеки документ включва изходни архивни данни и вид (ръкопис или машинопис) на оригинала. Рапортите на българските митрополити не са запазени изцяло. От текста личи, че много от тях не са достигнали нито до София, нито до Екзарх Йосиф в Цариград. По тази причина след прогонването и установяването им в София или другаде, някои от македонските владици са пренаписали данните за отминалите събития. По тази причина в някои текстове има повторения. Те са запазени, тъй като отделните Рапорти не се припокриват изцяло. Напротив, дори в онези, които са написани повторно, има добавки на сведения, които владиците са получили от македонските бежанци, прогонени след тях от родните им огнища. Друга особеност, която също е запазена, се отнася до адресата на селището, за което се дават сведения. Има Рапорти, например от Пелагонийския митрополит, които се отнасят за положението на населението в Дебърско. Независимо от това, този документ не е класиран в Дебърска митрополия, а в Пелагонийска. Този подход е предпочетен, тъй като сведенията понякога са доста смесени и едно разкъсване би лишило текста от неговата вътрешна логика. Други Рапорти са запазени само в отделни извадки, без дата, начало и край. Независимо от това, те са поставени на съответното място, в зависимост от информацията и вътрешната датировка в текста. Относно езика на Рапортите е запазена максимално архаизацията на думи и изрази, което позволява на читателя да усети пряко духа на времето, както и да почувства езиковата култура на всеки архиерей. Подменени са само онези думи, които звучат прекалено неблагозвучно или са употребени граматически неправилно под натиска на напрежението и липсата на време за писане. Буквата „ъ“ в края на думите е избегната. Всяка намеса на съставителя е отразена в бележка под линия, посочваща оригиналния текст или други пояснения. Добавките на съставителя в самия текст са в квадратни скоби, а думите в кръглите скоби са на самите автори. Изказваме своята благодарност на Любомир Юруков, който благородно ни предостави илюстративен материал от своята уникална колекция, като част от снимките се публикуват за първи път. Впрочем впоследствие не бяхме учудени да разберем, че Любомир Юруков е представител на издателство „Изток-Запад“ в редакционната колегия на библиотека „Забравените българи“ и отговаря именно за илюстративния материал към всяка от излизащите в нея книги. Накрая на текста са дадени бележки за най-често срещаните в документите села и лица. Пълното азбучно изреждане се оказа нецелесъобразно, тъй като сведенията са изключително много, често се повтарят и това би натоварило научния апарат, който и в този си вид е обемен. Обърнато е внимание на български села, които вече са изчезнали от географската карта или са запустели, както и на лица, за които няма данни в друга специализирана литература. Убедени сме, че този документален сборник за последните български владици в Македония, по различни причини ще намери както своите противници, така и своите доброжелатели. Достатъчно удовлетворителен е все пак фактът, че и двете страни ще бъдат негови читатели. За нас издаването на тези документи е повод да припомним за невинните жертви, покосените животи, съсипаната младост и поруганата чест на цяло поколение хора, чийто единствен грях е бил този, че са се родили българи...