Трудно е да се определи жанрово книгата на Румен Леонидов „Уплашеният човек”. Самият той я характеризира като сборник от есета, но освен есета има и други литературни, както и публицистични форми – очерци – маскирани като прощални слова, критични оценки, войнствуваща публицистика, интервюта. За мен бе изненада да чета тези негови текстове. Дълги години знаех Румен най-вече като поет. За това ми бе трудно да определя коя от неговите две книги, излезли почти едновременно, е и по-силна, и по-значима: сборникът с къса проза или поетичната му посестрима „Сляпа неделя”. Въздържам се да започна със суперлативи, при все че точно това е насоката на моето отношение. И в прозата си Румен е изненадващо свеж, безкрайно борбен, с образен, цветист език, който не може да не накара читателя да трепне, нито пък да забрави лесно след това прочетеното.

И в прозата си Румен започва с пълна газ и направо на трета скорост. Трета космическа, която веднага го извежда извън орбитата на земното и обикновеното. Той не се преструва, не крещи за да бъде забелязан. Румен е такъв и във всекидневния си живот. Съвсем наскоро се бе „изцепил” във Фейсбука: „Ставайте, удари вече шестият час!” Викаше на пожар – в шест часа сутринта(!) в неделя(!), първи юли. Разбира се, търсещите алегориите веднага ще свържат призива му с опита да разбуди заспалите духове, да разлае кучетата на рутината, макар че, мисля, повече се занасяше с приятелите си в ранните часове на ”Джулая”.

Търсейки подходящи сравнения за него и неговата проза, неминуемо стигнах до старозаветните пророци. Отворих и четох Исая и имах чувството, че чета един Румен от преди две хиляди и шестотин години. Същият патос и енергия, същото отношение към бездушните и към властта. Не се е ставало лесно пророк. Серафим държал в клещи разпален въглен и трябвало да „очисти” с него устните на Исая и едва след това Словото Божие е можело да излезе из неговите уста. Оставям всички изводи от притчата за вас, но явно след като е изстрадал допира с небесната жар, Румен е започнал шеметно да пророкува.

Три са китовете, върху които се крепи мирозданието на Румен – духовност, родолюбие, вяра. Разбира се, духовността при него е немислима без морал, а вярата – религията е не толкова метафизика и философия, колкото пак морал и връзка с традицията. В днешния сложен и толкова противоречив свят тези чисто възрожденски добродетели са може би недостатъчни. С нещо обаче трябва да се почне и Румен залага на тях, на тяхната доказана непреходност. Счита, че те са необходимият лек за нравствените проблеми на обществото и тези три постулата се срещат навсякъде в книгата.

Нека не се заблуждаваме. Истините в тази книга са болезнени, макар и изказани по удивителен начин, и колкото по-рано критиката оцени всичките й достойнства, толкова по-полезна ще бъде на читателите и на самата литература. В книгата често се споменава за Йордан Радичков и се сещам една негова насмешлива констатация - за огромната тълпа писатели струпани пред съкровищницата на българската литература, чакащи да дадат своя принос в нея. На Румен не му е нужно да чака с останалите. Отдавна той е вътре, в светая светих на този храм и не ръкописите си дарява, а сърцето си.

След като се позовахме на основните идейни компоненти, нека кажем няколко думи и за формата. Блестящи метафори! Алегории, от които виждаш звездички посред бял ден, все едно, че си скокнал внезапно след дълго улежаване, при това не самоцелни, а извиращи от самия ход на мисълта. Например:

 

 

Това са художествени образи родени от Поет! Постарах се да отговоря на себе си кои от всички текстове най-много ми допадат и най-много ме изразяват. Ще започна с краткия, но толкова плътен текст „Път към небето”. И сюжет си има тази история, и идея – гълъб със заплетена в краката му найлонова торбичка се опитва да литне подгонен от улични кучета. Налице е много образно предадена атмосфера – онази притихнала, подтискаща тъга, в навечерието на Рождество. И точно понеже е Рождество, не че се случва нещо вълшебно, а след кратък разговор с Метафизичното (Със самия Господ!!!) Р.Л. трябва да отговори на въпроса „Дали сме в края на Безсилието или в безсилието на края.” Сякаш ни подсказва, че всеки край сам по себе си е начало, т.е. е Рождество. Но затова самият читател трябва сам да се сети. Простичко и вълнуващо като коледна песен. Само една страничка е целият текст, а струва колкото цял том тлъста проза.

Най-силно ме впечатли „Умиване на лицето на Света Богородица”. Признавам си, доста се разкиснах от това есе. Историята е покъртителна. Йордан Радичков става кръстник на цял дом за сираци. Кръщенето става в църквата „Кирил и Методий” в градинката до пазара, болезнено позната за мен, срещу 13 училище. Това е старата ми махала от детските ми години. Преди това от катедралата „Александър Невски” отказват да приемат децата, даже искат по 50 лева на глава(!). Така скромната църква, в недобър вече столичен квартал – до Лъвов мост, ги приема, за да се осъществи тайнството. Спомням си кубетата на тази църква – с посивяла ламарина, пълзящите по стените й плесени и занемарените стенописи. Сега може би нещата са се променили. Румен със замах описва пазара с цялата му шумотевица, цветове и миризми, с всякакви зеленчуци – цвекло, зеле, чушки и изведнъж... щайга със смокини, при това по Никулден – 6-ти декември. Малко се поучудих и после загрях: черните смокини с ярката си петмезена сърцевина са точно тези 55 циганчета от дома за сираци. "Ококорените чернооки циганета” Румен ги сравнява още с “изсипани два тона слънчогледово семе”. Мазните архиереи отказват кръщенето в най-светлия храм, уплашени може би да не вземе някое от циганетата да се промъкне под златните ограничителни въжета и да седне с дръгливия си цигански задник върху Владишкия престол или, недай си Боже, върху трона на Патриарха или този, определен за гражданина Монарх! Тогава „Кощунство великое будеть!”, ако се опитаме да се изразим на черковнославянски. Като абсолютен техен антипод се явява самият Радичков с неговия отшелнически вид, разпознат от хората, които го поздравяват, а някои му целуват ръка.

Ето и текста на Румен:

„Радичков знаеше за отказа и бе до дъно оскърбен, въпреки че всенародното опиянение от присъствието му в черквата го омая, извиси и отново смали, макар че детското възхищение го омагьоса, с чернооката си закачливост и го осветли целия отвътре. Лицето му обаче остана лице на човек, който е угнетен от чуждия грях, но изпитващ болезнена вина, че е безпомощен да му се противопостави, да го предотврати...”

За приятелството си с Радичков Р.Л. споменава и в други есета – в „Отсъствие на светлина” и в „Простосмъртният пророк”. Малко странно е това приятелство между всепризнатия белетрист и близо 30 години по-младия от него непокорен поет. Исках да определя какво ги е свързвало. От една страна израсналият в Берковския край Радичков, човек разговарящ с глухарчета, с врабчета и смрадовранки, с коне, жаби и тенци дошли от отвъдното – за да си довършат къщните работи, или за да покарат колело, цялата олелия с музиките на Чист понеделник в Голяма Кутловица, когато старите ергени се утешават, че може да са загубени, но има и по-загубени от тях, селяните сучещи въженца, за да вържат ламята, пиеща водата на Софийската община, с други думи цял един вълшебен свят. Вълшебен, но не по градски и може би за това толкова интересен на човека от града. От друга страна – Румен, който като дете е тичал между трамваите, плъзгал се е по жълтите павета, за когото живата природа са били само градските гълъби и бездомните кучета. Израснал е всред софийските гаменчета, които с неприкрита насмешка наблюдават своите връстници от провинцията, остригани гола глава, нарамили мрежи с дефицитните по селата им надуваеми топки (!) и швепсове, разкарвани групово на окултучване в участъка между ЦУМ и Мавзолея. Това са два толкова различни свята, а ето че нещо ги е сближило. Може би старият писател се е радвал на нетърпеливата му непримиримост, а „младият” поет се е учил на стоицизъм и търпение... Може би точно тогава в подсъзнанието на Румен е започнал да тиктака часовниковият механизъм, или ако щете да пулсира ембрионът на бъдещите му фолклорни експерименти.

Навярно и сега Радичков наднича от отвъдното и ни пита: „Как така?”, точно както жабата от неговия разказ. Наскоро бях при паметник му на ъгъла до Художествената галерия, в сянката на бившия дворец. Скулптурата е много добра, но мястото ми се стори неподходящо – усойно, мрачно, нанадолнище и кал... Там няма как човек да не стане тенец...

С отвъдното са свързани и други от есетата на Румен, като най-изповедно и може би за това най-силно е „Нищо не помага на кроткия човек”. Не може да се преразкаже. Най-много да се спомене, че търсейки уединение и утеха в определена църква, авторът се сблъсква с крещящата простащина (буквално). Същото би могло да му се случи и в читалнята на Народната библиотека. Нали и тя е храм... Румен напуска църквата, с пожеланието да се срещне с обичните си покойници – там, в първичната „яйцеклетка” на Вселената...

Много от текстовете са прощални слова, както писах и по-горе, те са успешно завоалирани като очерци. Когато прочетох първото от тях – „Прашинка от Бога”, в момент на самосъжаление, помолих Румен, когато ми дойде времето, да ме спомене с две-три думи. Той хладнокръвно ме отрезви, че още не ни е дошло времето... След това, когато видях за колко големи творци е писал „in memoriam”, се засрамих от своята нескромност. Списъкът не е малък: Иван Методиев, Христо Фотев, Никола Фурнаджиев, Иван Радоев, Христо Смирненски, Пейо Яворов, Константин Павлов, Йордан Радичков. Писани по повод кончината или годишнина от смъртта им, тези текстове са, както се казваше през социализма, „Другарска жалейка” с нужното уважение и пределно точна оценка на творчеството им.

Творчеството като основен критерий за твореца се явява и в есето „Отровен мед от търтеи”. Темата е трудна. Става въпрос за писатели, обявени за сътрудници на тайните служби. И точно тук се вижда широтата в душевната нагласа на Румен, моралното му превъзходство. Няма реваншизъм, няма злоба. Само огорчение и доброта.

Последното есе дава и заглавието на книгата. Има такова стихотворение на поета още от 1982 г. Тогава Румен проявява съчувствие към малкия, уплашен човек. Счита го способен дори за подвиг: „...Мой малък, забравен, готов за подвиг човек...“ Склонен е да го оправдае. Счита, че той е преди всичко жертва, че не е нищожен, а унищожен:

Сега като че ли му е по-трудно да го оправдае, макар че знае - характерът му се оформя от повелите на системата, която не той е избрал, от властта - тази блудница Вавилонска, която първо развращава, а след това погубва жертвите си. И въпреки това на Румен му е болно, за този пасивен и уплашен човек. Есето, а и книгата завършват с: „Жалко, че и в уплашения човек има нещо човешко.“Дори и тези елементарни частици човешко заслужават неговата подкрепа и неговото съпричастност. Една много силна книга, с внимателно подбрани и добре балансирани текстове, в която надделява най-вече човешкото!