„ …каза тя. И слезе от небето” е седма поетична книга на Виолета Христова. След „Пеш до земетръса“, „Звездна карта“, „Да бъде нощ“, „ Другата стая“, „Сняг от друга зима“ и „Тревата ли?“ – и тук, родената в Чирпан поетеса, прави крачка на опитен и отговорен към думите автор. Именно тази опитност я предпазва от езикови излишества, тя владее формално и семантично текста.

Виолета Христова принадлежи на поколението, което излезе на българската литературна сцена през ранните 90 години, когато на малко хора им беше до поезия, а съвременната ни проза беше почти в колапс.

Когато един автор изгражда поетическия си арсенал, той всъщност оформя собствен стил. А Виолета Христова е категорично разпознаваема. Тя реконструира образа на свят, в който действат фини връзки и в който структуроопределящ е субективният поглед – от „сега сме уморени и покъртени” до „няма никакъв страх, /всеки страх е премръзнало коренче”.

Виолета Христова използва един привидно ненатрапчив набор от тропи, ритъмът й е точен. Поезията й е пропусклива за светлината и доверчива към всички посоки на човешкото търсене, но внимателно етажирана. В тази поезия небето, корена, вратата, дъждът и изходите имат ясно определени места. Те носят едновременно метафизична натовареност и плътността на реалии.

Метафоричното казване не е разхищение на образност, не е самоцелно и показно търсене на фойерверк от интересни хрумки. Метафорите на Виолета Христова са изящен механизъм, който успява в своята неочакваност да акцентира, да спечели вниманието на читателя, да подпомогне семантичната цялост.

 

Снегът не заваля

 

И помня как снегът не заваля.

И как не се стъмни докрай небето.

И нямаше нагоре стъпала,

водеха надолу – към мазето…

От думите пристигна тъмен звук,

а беше невъзможно да е тъмен.

И нито сняг, и нито бял памук,

в който сладостта ми да потъне…

Плачливият апостол на съня

изгря и над тополите се вдигна,

камбаните звъняха до една,

но нищо до ушите ми не стигна.

Върху небето яростен петел

кълнеше и надвикваше душите…

А сребърният утринен пергел

отново очерта кръгът на всичко.

… Защото много дълго ме боля

и цялата тъга потъна в мене –

запомних, че снегът не заваля…

После вече нямаше значение.

 

В стихотворенията на Виолета Христова центърът е човешкостта. Човешката ранимост, тъга и суетливост, лукавство или неизбежност... Порастването. Желанието да се търсиш в-себе-си, което не е просто интровертност, а доверие. Вселените на Виолета Христова не са враждебни. Те са част от умния калейдоскоп, който се пренарежда така, че да видиш картината на собствената си емоционалност. Вселените на Виолета Христова са безпристрастни, но щадящи. Тази книга не престава да търси етичните измерения на съществуването. Не готовите екзистенциалистки фрази, а търсенето, пътят са плътта на „… каза тя. И слезе от небето”.

Позволявам си да говоря за лирически герой на стихосбирка, а не на отделните текстове в нея, защото „… каза тя. И слезе от небето” е прецизно конструирана цялост. Книгата е разделена на пет части: „Ехо от Йерихон”, „Concerto grosso”, „Зимен музей”, „Сляпа светулка” и „Сърдечен минотавър”. Така озаглавени, те могат да се възприемат и като жалони за пътя, който ще измине героят/героинята на стихосбирката. Лексикални отпратки от всяка част могат да бъдат открити в предходните, което допълнително усилва впечатлението за пропускливост. Един по-внимателен поглед ще забележи, че движението е през времена, а не през пространства. През житейски сезони, а не през полярни състояния.

 

„Все забравяш, че си слънчев кораб,

с който боговете са пътували.

Че не можеш да изключиш говора

и да спреш очите да сънуват.

А светът във тебе е уплашен,

въобще не диша от вълнение…

Но страхът е само гравитация –

лунно чувство, че не си навреме.

Хладна е ръката на съдбата,

пръстите не вярват, че са пръсти.

Вятърът развява дървесата –

все едно изпраща някой вкъщи.

И те дърпа тази гравитация –

лунно чувство, че не си докрая?

И това, което те разплаква,

е това, което те изправя.”

 

„… каза тя. И слезе от небето” не се доверява само на ума („Умът е болест. Или е възможност / да знаеш всичко, без да го обичаш”). Това е книга, която вярва, без да декларира – в емоционалната интелигентност, в безизкусната, но не безпочвена доброта на живота. В стремежа. В корените и окореняването, в логичната последователност на екзистенциалната опитност. Но опитността при Виолета Христова е емоционална узрялост, готовност да съпреживяваш, доверие в думите. Защото думите правят света лесен за обичане.

Цялата стихосбирка е пронизана от лексикеми-топоси: смисъл, живот, небе, думи, дърво и семантичните му корелации, тъга, лукавост, поглед или гледане, взиране, про-виждане, посока.

 

„Не тръгвай по онези коридори,

в които тъмнината е насрещна!

А страшното на друг език говори

и бавно трупа горделиви преспи…

В епохата на гъстите тревоги,

когато мисълта ти е безръка,

с две прости думи да запалиш огън,

за да преместиш планини от мъка…

Светът е късен – вече е умирал,

ала напук на земното въртене,

не е безкрила всяка съпротива,

търпението не е за търпене...”

 

Тази книга разказва истории, без да размахва дидактически пръст. Тя е посвоему тиха и вглъбена, но и меко-диалогична. Един разпознаваем в поетиката на Виолета Христова модел. Механизмът на нейното говорене предполага реципиент, читател, с когото лирическия герой да споделя себе си. Стихотворенията й са скрито драматични, напрежението в текста предполага не хиперболизирани жестикулации на лирическия герой, а търпеливо изследване на движенията на душата. Една все по-рядко срещана емоционалност, която се разгръща навътре, която изследва, а не показва: „каза тя, / че думите са празни, / когато не пристигат от сърцето. / И лесно се превръща във съблазън / умелата усърдност на поетите.”

Условността в поезията й не изключва категоричност. Тя наблюдава скритото, ъгълчетата на живота, малките белези, спасителните мисли, завоите, светлото стъписване. Всяко от стихотворенията тук е завършена, обла цялост, защото Виолета е маестро на поантите. Поантата при нея има силата на удивителен знак, на епиграф, на семантичен гвоздей.

За финал бих искала да насоча вниманието към заглавието на тази стихосбирка. „… каза тя. И слезе от небето”. Посоката не е просто на снизхождане, защото от небето слизат ангелите, а от личните си небеса – всички смъртни. Напук на всяка логика заглавието е тихо и оптимистично. Защото тази така категорично артикулирана „тя” сваля думи от високото, от надчовешкото пространство. И защото хоризонталът, който описва многоточието в началото, дава възможност да запълним „долната земя” на екзистенцията със смисъл. Заглавието е предизвикателно и по изящен начин създава усещането за кръгова композиция - след прочитането на последния текст лично моята реакция беше да си река: „… каза тя. И слезе от небето”.