Има хора с такъв цялостен облик, че оценката на тяхната личност не предизвиква спорове и разногласия. При тези хора делото не се различава от словото, а словото им е винаги твърдо и точно, продиктувано от съвестта. Към тези хора, без съмнение, можем да причислим проф. Иван Д. Шишманов, чиято 150-годишнина отбелязваме сега по инициатива на българския П.Е.Н. център и неговия председател поета Георги Константинов. И това не е случайно, защото тъкмо проф. Шишманов е основал през 1928 г. нашия клон на тази престижна световна организация. А може би мнозина не знаят, че след Първата световна война той един от учредителите на ПАН - Европейския съюз / Европейските съединени щати!/, първообраз на днешния ЕС. Току- що излезлият юбилеен сборник на „Пен-България” със съставител поетът и публицистът Георги Константинов е отлично подготвено издание, което ни припомня за личността и творчеството на този наш будител.

Днес с името на проф Иван Д. Шишманов свързваме част от най-хубавите години от историята на Новата българска литература след Освобождението до края на 20-те години на ХХ в. За съжаление, ние, българите, за разлика от други народи, напоследък започнахме да забравяме духовните си първенци. Или да ги споменаваме само мимоходом на 1 ноември. Не ги издаваме и четем достатъчно, не ги честваме и почитаме – оправдаваме се с кризата и бедността, но нима руснаците или румънците живеят по-богато от нас, а там личности от ранга на проф. Шишманов се честват национално, мащабно. Изучават се в училище. Той е знакова фигура в нашата история, един от градителите на нашата духовност и култура, той измежду първите българи, които ни представиха достойно в Европа, както го определя още в заглавието на книгата поетът Георги Константинов – „възрожденецът и европеецът” Шишманов.

Книгата е с два големи дяла – текстове за юбиляра и текстове от него. Във встъпителния си текст съставителят наистина постига целта си: да възвърне „естествения блясък на легендата Иван Шишманов”, да очертае личността и делото му във всичките му хипостази – на международно признатия професор по сравнителна история на европейските литератури, на изследователя на българската литература, етнография и фолклор, на университетския преподавател, редактора, дипломата, на министъра на народното просвещение, на критика и общественика – инициатора, организатора и пионера на голям брой обществено- културни начинания като Учителския съюз, Софийския университет, Консерваторията, Етнографския музей, Читалищния съюз, Археологическото дружество, Народния театър, Софийското музикално училище... Едно наистина колосално по мащабите си дело. Начало на началата. Можем да го назовем и като „институционалното изграждане на българската култура и наука”, както много точно го определя в прекрасния си, много задълбочен очерк „Феноменът Шишманов” в книгата поетът, литературоведът, преводачът, ерудитът Петър Велчев. Да, проф. Иван Д. Шишманов е бил от онези не често срещани /особено днес!/ хора, които, извършили едно или друго голямо културно дело, не са считали, че трябва да се хвалят и парадират с него. / Тук неволно изниква паралелът – контраст с днешния ни културен министър и неговото твърде неадекватно поведение.../

В сборника има и един безспорно приносен текст към изучаването на наследството на професора. Той е на литературоведа Йордан Василев, който разглежда „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” на Иван Шишманов, като подчертава изключителното значение на този труд за развитието на българската наука, като „първи форум на нашата хуманитаристика”. „Шишманов е, без съмнение, първият ни учен - методолог, оставил като свой завет убеждението и ползата и навременността на един нов, психосоциологически метод на изследване на литературната история”, твърди Йордан Василев.

Отделено е място и за изключително плодотворната дейност на Шишманов като основател и първи председател на българския ПЕН- център. През 20-те години той е вече международно известен и се радва на признанието на знаменити писатели от епохата като Джон Голдсуърти, Ромен Ролан, Максим Горки, Георг Брандес, с които общува и поддържа активна кореспонденция. Той е сред първите ни културни дейци, достойно представящи страната ни на различни европейски и световни форуми. Един посланик на България.

Умира внезапно от инсулт точно на рождения си ден, 22 юни, през 1928 г., по време на писателския конгрес в Осло. Твърде много и интензивно е работил за България, без да се щади, да очаква почести, признание и награди. Просто е градил, както малцина са го правили – щедро, всеотдайно!

За съжаление, въпреки огромните си заслуги към нацията, след фаталния Девети е забравен умишлено от „народната” власт, защото неговият син, талантливият писател и дипломат Димитър Шишманов /1889- 1945/, е осъден на смърт и разстрелян като „фашист” от т.нар. народен съд .

В негова чест, в сборника са поместени спомени и мисли на български писатели и членове на Центъра: Елисавета Багряна, Богомил Нонев, Виктор Барух, Петър Караангов и Бойко Ламбовски, които допълват много сполучливо портрета на тази изключителна ренесансова личност. От онези, от които имаме нужда и днес, в това бездуховно време, когато се „реформират” или съкращават цели институти с традиции и принос към българската култура.

Критикът Димитър Танев представя кратка, но много ценна статия- размисъл под надслов „Иван Д. Шишманов и Иван Вазов” / С отпратки към днешните ни реалности !/ Според него: „тежка, „трегерна”, широкомащабна, общокултурна и литературоведска” е дейността на юбиляра. Той се спира на изключително позитивната роля на Шишманов в българския литературен живот, на дружбата му с Вазов, на помощта, която по-младия литератор оказва на големия писател, на идеализма и на „неизтлялата още възрожденска пламенност” на двамата приятели. Чудесно е, че Димитър Танев ни припомня и знаменитата Анкета на професора с народния поет от 1885 г.

Втората част на книгата, надявам се, ще изненада и зарадва културния читател у нас. В раздела, озаглавен „Из творчеството на проф. Иван Д. Шишманов”, съставителят е подбрал в 150 страници някои от най-хубавите му и ценни текстове, чиито заглавия говорят сами за себе си: „Западноевропейското и Българското възраждане”, „Паисий и неговата епоха”, „Кога се начева българската литература?” / тук е много интересна тезата му, че Българското възраждане започва много преди Паисий – с Йосиф Брадати, от чийто род произхождам и аз/, „Първата ми среща с Вазов”, „Една среща с Георг Брандес”, а също и много интересните лекции- портрети на световните класици: Робърт Бърнс, Даниел Дефо, Джонатан Суифт, Волтер, Гьоте – без съмнение, текстове с приносно значение от началото на българското сравнително литературознание. Всъщност, той е неговият основоположник.

Книгата е напълно достойна за този велик българин. Днес нямаме подобни фигури, истински личности от неговия интелектуален мащаб.