В поредната особено дъждовна и ветровита нощ, след поредно пиянство, Енот се нахвърли върху жена си и я облада жестоко. Тя не беше пияна, а приятно изненадана.

Валеше дъжд, нощта бе черно-лилава, а небето – непробиваемо и блажено, като лице на садист, нападнал жертва.

В същото време, в другия край на града, Питбул сдави жена си и наченаха живот. Вятърът свиреше остро и зловещо под вратите на къщите.

Във вторият случай, резултатът, появил се девет месеца по-късно, беше мъжка рожба - черна, космата и пъстроока. Рожбата нададе страшен вик и се оказа, че цял живот щеше да вие от глад, студ и немилостив живот.

В първия случай се появи нежно бяло-розово момиче, което Енот и Пасха, жена му, нарекоха Есха. Появи се невинно същество, чиито живот бе застрашен от съдбата.

 

Питбул нарече сина си Скот. Жена му умря при раждането. Питбул беше висок и силен. Едва ли имаше нещо в този град, което да го уплаши. Имаше нрав на куче. Работеше в местната кланица като общ работник. Ползваше се от страховете, които всяваше в хората и се чувстваше великолепно в ролята на супермен. Скот растеше бързо – хранеше се с охота и често гледаше баща си, който пиеше на едри глътки червено вино преди лягане. Скот обичаше да го наблюдава. Случваше се в два през нощта да се събужда и да го гледа, как люби поредната жена с онова жестоко настървение, с което бе създал и него.

Скот често ходеше за вода и дърва в гората и винаги се връщаше със стиска цветя в ръката, която поставяше на гроба на майка си. Беше точно като баща си – силен и жесток, но за разлика от него – честен и предан. Имаше приятели навсякъде в градчето.

Скот бе роден дивак. Имаше нрав на мечка и растеше бързо. На единадесет години попадна в някакво мазе, напомнящо бодизала, където видя снимки на културисти. Спря се на Франк Зенг и реши да постигне неговите резултати. Започна да бъхта – през деня на полето, през нощта - в залата. За три години получи свръхразвита физика. Веднъж в компанията на няколко момчета се съблякоха и премериха бицепси – Скот се оказа най- добре сложен. Стана нещо като тържество и Скот се видя прегърнат от ръцете на бяло-розово момиче. Целуна я и я попита как се казва. Вместо отговор, тя каза, че ужасно напомнял среднощните й сънища. Скот беше поласкан, но в същото време изпита ревност – не искаше да се съгласи, че е просто летен блян. Искаше повече от себе си.

Сутринта се събуди от крясъци – погледна и видя как Питбул давеше някаква жена, красива и чаровна като страст и лудост. Скот скочи от леглото, грабна ножа и го заби в ръката на баща си с такава сила, че прободе бедрото на жената – нямаше представа защо го стори. Питбул се озъби, извади ножа и го запрати към Скот. Скот се наведе и ножът се заби в стената. Побягна. Изпита ужас. Тича, докато падна в калта на полето. Питбул го настигна, ритна го в корема и каза:

 

Новината зарадва Есха. Веднага си помисли, че не бива да пуши или краде от избата вино. Никой от родителите не допускаше, че дъщеря им вече е опитала от тях и е останала очарована от насладата.

Есха покани Хъски и Гроздана – приятели от училището. Беше щастлива и не познаваше Скот. Дори не го бе забелязала в тълпата на градчето. Дойдоха и роднини – най-смешната част от празника.

Беше есен и досущ като в зачатието й, духаше студен вя­тър и се лееше дъжд. Есха бе облечена като за истинско тър­жество, а приятелите й - в дрешки, подходящи за положението им.

Хъски бе облякъл дрехата на баща си – шофьор с две присъди за кражба на бензин и опит за бягство от страната. Гроздана – с роклята на сестра си и бели пантофи на боси крака. Въпреки различията, или по-скоро именно поради тях, имаха чудесно детско приятелство.

Хъски тайно се надяваше Есха да бъде негова приятелка, в смисъла на първа целувка. Гроздана се опитваше да разбере, защо той не й обръща внимание, а Есха сияеше като слънце, че най-сетне наближава възраст, в която би желала да осъществи мечтите си. Виждаше се като кралска особа, седнала в коленете на мъж, чиято физиономия не различаваше. Имаше повече фантазия и не малки възможности, но нали оттам идва всичко.

Енот и Пасха посрещаха гостите от рода и се опитваха да докажат колко са богати и преуспели. Енот беше бригадир, а Пасха – метачка и принципна по отношение на изневерите. Роднините ги прегръща и целуваха, без да помнят това в следващия миг. Бяха щастливи артисти, поради кръглата годишнина на Есха.

Късаха печените пилета и лакомо ги поглъщаха. Есха също се хранеше с охота. Приятелите й свенливо дъвчеха, а Енот наблюдаваше всички с поглед на разтревожен ястреб, застрашен от гладна смърт.

Обичаше безумно дъщеря си. Пасха пък непрестанно я на­силваше да набляга над книгите и цигулката – нещо като мираж за много по онова време, когато всичко беше възможно, след телефонен звън и свенливо деколте.

Пасха искаше дъщеря й да стане известен цигулар. Но Есха бе на друго мнение. Имаше желание да реши сама живота си, без подкрепа, но с много любов. Е, тя все пак си оставаше дете с амбиции и мечти.

Вечерта мина в насладени приказки и анекдоти. Когато празника привърши, Енот подаде ръка на Хъски и Гроздана. Сбогува се с роднините и се разплака в тоалетната. Разбра, че неговата дъщеря скоро няма да е същата, нямаше да му принадлежи и той щеше да е вечно сам.

По друг начин гледаше Пасха – тя ценеше добротата и бла­городството на Есха и я събуждаше тихом за живота, който разбираше с ръце и сърце, но без любов и без мисъл. Енот я прегърна и отведе в спалнята. Есха легна в детската стая и заспа с палец в уста. Беше самотна, макар и едва на десет. Имаше цветни сънища, където хората се превръщаха в животни и се хапеха по ръцете и краката. Обичаше да сънува елени и жребци, но не подозираше, че тези сънища един ден щяха да бъдат част от действителността, от съдбата, от живота, радостта и скръбта. Тя беше потънала в блян и скоро щеше да срещне Скот.

По това време той наблягаше на работата около къщата и домакинството. Питбул отдавна беше забравил, че има син, а това бе фатална грешка. Скот откри, че баща му е безотговорен и непрекъснато греши. С годините бе станал тромав и тежък. Очите му - подпухнали от пиянство – издаваха нестабилитет. Скот беше разочарован едва на десет...

Беше във възрастта, в която детето в него започваше бавно да се превръща в мъж и се вглеждаше дълбоко в душата. Взираше се в хората. Искаше да научи нещо за живот сам – без книга, без контрол от Питбул, без спомен за жената, която с раждането си го изостави умирайки. За едно лято, за един ден той разбра, че хората се развиват бавно и тромаво. Деградираха още докато се изграждат, проваляха се, преди да са стигнали апогея на възрастта си, падаха ничком пред изкушенията на живота, често доста дребнави, и смяташе, че ги превъзхожда. Разбира се, той никога не забравяше за съдбовността на човешкото същество. Ограмотяваше се, когато най-малко искаше. Питбул беше пример за отвращение от живота.

Скот носеше сърцето на майка си. Беше двойствен и не разбираше, че това ще го отведе до прага на скрито отчаяние.

Изобщо Скот се намираше в назряваща мъжественост. Нощем често получаваше ерекция и онанираше без представи. Това, в същото време, въобще не го занимаваше. Имаше желания за велики неща. Искаше да отвори очи и да погълне света, да протегне ръка и да спаси отчаяните и слабите. По-късно разб­ра, че за това се е погрижил Силен Човек.

Ежедневието му се състоеше от закуска, работа на полето, където Питбул отглеждаше картофи, за да се препитава, и междувременно работеше в кланицата. По това време работата им бе нецензурирана и строго наказуема - никой нямаше частна собственост и си беше чиста авантюра - единственото нещо, което караше Скот да вярва, че баща му все още е силен и не се страхува да търгува с мнението на хората от градчето. Това го упойваше и той нощем заспиваше спокойно след поредно онаниране. В него зрееше човек. Вярваше в прераждането на душата. Бе чул нещо от по-големи приятели и познати, които поркаха и чукаха местните неозаконени (все още) проститутки. Скот не разбираше. Живееше без миражи. Всичко се свежда­ше до физически труд и някакво училище, в което учителите бяха нещо средно между деца и садисти. Скот често плачеше, но никой не го виждаше. Тайната му надежда бе, някога да престане да се страхува, че живее живот, отговарящ на името му. Жадуваше за власт и сила, независимост и смелост. Не искаше да се чувства оскърбен от света, който още в детска възраст го бе изхвърлил на брега като ненужно същество, неподвластно на нищо водно, но на всичко земно.

На единадесет той откри, че не желае да мечтае. Това за миг го стресна, но упоен от кипящата си кръв, той зажадува друга силна кръв, която да му даде сила и воля за борба. Питбул остаряваше всяка нощ над шишето и оглупяваше. Напиеше ли се, преследваше сина си с ножа и му крещеше:

- Защо ме прикова, защо? Защоооо!

Скот бягаше в таванското помещение и се заключваше. Питбул виеше на прага и плачеше:

- Ти ми четеш морал, а аз не искам, но ти си скот. Още като те видях в люлка, знаех, че ще станеш скот... затова ти дадох това име! Ти ме убиваш... а аз искам да дишам и да живея... защо ме прободе, защо ме съдиш строго, та аз съм твой баща...

Скот, свит в ъгъла на помещението, скимтеше от болка, тъпа и непоносима. Разбра, че вече не обича баща си, че се страхува от него, не желаеше да го гледа вечно пиян, с разни жени. Тайно ревнуваше, тайно обичаше, явно мразеше Питбул.

Питбул се върна обратно на масата, наля си вода и ракия. Пи. После заспа, с глава, опряна върху тезгяха, с ръце, уловили чашата.

На другата сутрин Скот се събуди от студ. Боляха го краката и ставите. За първи път не пожела да ходи на полето и остана сам в къщата. Едва тогава забеляза колко малка и тясна беше. Не можеше да побере две души с различни интереси. Взе решение, че след шестнадесет ще работи и живее сам. Жадуваше да погледне на света с други очи. Не искаше да се заблужда­ва и тогава влезе в „залата“. Видя Франк Зенг и реши, че иска да прилича на него. Така започна живота му –  на мечтаната възраст той бе красив и силен. Срещна Есха - прелестно същество, притеснителна и жадна, красива и облечена добре. Умна и мнителна, тя би се очертала като жена в манастир, ако не го бе срещнала. „Ти си нежен сън!“ – каза с надежда и се влюби. Скот не остана по-далеч в чувствата си. Само тънка усмив­ка го издаваше. Забелязвайки това за първи път, устните й на­бъбнаха в целувка. Споделиха своя трепет... Той я прегърна и отведе в другата стая. Целуна я, разгърди ризката й и я целуна по гърдите. Тя стисна очи, а по лицето и плъзна влага. За първи път изпита изгарящо чувство - по-силно от изгрев на слънце, по-мечтан от най-прекрасния сън. Стори й се, че не е истина.

 

След инцидента, приключил без акт, Скот я отведе до вкъщи и стоя дълго под прозореца. Тя загаси лампата, но се скри зад пердето и жадно го наблюдаваше.

Стоя час-два, докато се умори и тръгна с тежка стъпка към къщата на Питбул, който вече бе така съсипан от алкохола, че не можеше да говори - по-скоро лаеше. Нали беше единак, но фазата на живота му отминаваше.

Скот го гледаше с презрение. Питбул беше пиян и спеше на масата. Скот не трепна. Прибра се в стаята, заключи се и легна. Заспа след поредица от спомени от краткия си живот, изпълнен с побой и скандали. Замисляше как да промени живота си, без да ограбва Питбул, въпреки омразата. Тогава му хрумна да стане военен, за да служи на родината достойно. Както щеше да му внушава учителят му по военно обучение. Той вярваше, че страната има нужда от силната му ръка. Изпуши си цигарата и заспа непробудно.

 

Есха имаше приятелка. Казваше се Гонче и много обичаше животните. Бе по-голяма от нея с три години и познаваше себе си по-добре, отколкото предполагаха собствените й родители. Бе разбрала тайната на зачатието и още в детството си се опитваше да си доставя удоволствие – нещо, което бе открила от майка си – беше я видяла в банята да мастурбира и това я впечатли. Без особено размишление, тя го направи същата нощ. Беше на дванадесет, а Есха на девет.

Гонче имаше вродено чувство за себесъхранение и съвсем не смяташе, че всичко трябва да се споделя, макар и на приятели – имаше малка тайна, в която потъваше бавно и спокойно. Наследила бе нрава на майка си, прибрана и чиста! Тя спеше отделно от мъжа си, но Гонче скоро откри, че майка й заспива трудно без прегръдката му, всъщност доста измъчена и изто­щена от ежедневието. Гонче започна с всеки изминат ден да разбира проблемите на жените и ставаше такава. Имаше нужда от ласката на бащата и от съвета на майката, но те неволно я държаха далеч от себе си, като смятаха, че й помагат. Гонче не се сърдеше. Знаеше вече доста за анатомията си и търсеше на­чини да се освобождава от напрежението, което натрупваше, докато общуваше с хора, които въобще не я засягаха.

По стечение на обстоятелствата, веднъж Гонче разкри дребната си тайна против досади и умори на Есха. Тя се стресна. Бе първият й допир със сексуалността. Гонче й духна нежно в ухото и каза:

- Как ти се струва?!..

Есха не беше очарована, а объркана. Посланието по някакъв начин я засегна и уплаши. Не отвърна, само я стрелна с поглед и си отиде вкъщи, където Енот записваше нещо в дневника си. Есха го видя – един такъв дребен, нисък, с криви ръце и крака и си помисли какво толкова бе харесала Пасха у него. Първият въпрос, който си зададе след тъпоумието на действителността, преставаща да бъде детска. Изчерви се. Енот я погледна, нищо не я попита. Събра книжата си и ги отнесе в хола, където имаше малка библиотечка с книги и енциклопедии, с които не се разделяше, освен нощем, когато лягаше при Пасха. Правеше го за да бъде доволен и разкрепостен, единствено в сънищата му.

Есха легна разтревожена в леглото си и си спомни за Гонче. Гонче бе прекрасно момиче. Приличаше на конче. Очите й бяха големи и тъжни, а носът малко сплеснат, но чувствен и нежен. Есха стана от леглото, тихо светна нощната лампа и се загледа в огледалото. Не видя нещо отчайващо грозно или пък нещо възторгващо красиво. Беше деветгодишна, дребничка и с едро лице. Опита се да се сравни с Гонче и разбра, че или е още дечко или просто е по-стандартна. Помисли, че всичко ще реши зрелостта. От майка си бе чувала, че много жени като деца са ужасно некрасиви, но като се задомят, се разкрасяват като нея – това окуражи Есха. Спомни си за Гонче и нейните тайни. „Дали пък и аз ги имам?!“ – попита се Есха и си повдигна пижамата. Изведнъж почервена от срам и скочи обратно в леглото. Корема я заболя и тя разбра, че трябва да внимава. Спомни си Хъски. Не трепна. Гроздана се появи в съзнанието й, доспа й се. Есха се прозина, зави се през глава и се унесе.

Беше на прага на близка зрялост. Сънуваше черен кон. Той тичаше след нея и я преследваше, говорейки й, че трябва да го обуздае. Есха се плашеше и съвсем се затресе от страх. Събуди се от собствения си вик и видя, че наближава шест сутринта. На вратата Енот бе подал тревожно глава и се чудеше какво да направи.

- Имах кошмар – оправда се Есха, а Енот затвори вратата и стана тихо. Година по-късно Гонче не дойде на гости на Есха. Тя не беше между поканените. Есха бе започнала да изпитва омраза към нея, Гонче непрестанно я тормозеше като й говореше какво прави с батковците от горните класове. Есха беше приела нрава на майка си. Гонче стана нещо като кошмар в мислите й. Тогава Есха прекъсна връзката.

Когато се срещаха на улицата, Гонче й подхвърляше:

- Здравей монахинче!... – и отминаваше в прегръдката на някой закъсал юноша с пъпки по носа.

Внезапно Есха престана да свири. Майката забеляза:

- Есха, защо не свириш!

Есха се разрида, облегна се на рамото й и каза:

- Но аз съм само едно дете и не желая да ставам известна цигуларка. Искам да играя...

Пасха се усмихна и я прегърна:

- Кой те е обидил? – попита тя и се наля със сълзи.

- Живота! - ненадейно отвърна Есха.

- Как тъй живота... няма такъв филм! Животът е красив, а ти си едва на десет, ще порастнеш, ще обиколиш с цигулката света и накрая ще се омъжиш за принц...

Есха разбра, че не е нужно да се циври. Обърса носа си с ръкав и каза:

- Отивам на урок!

Пасха я целуна и забрави инцидента. Но Есха го запомни.

 

Разбирайки себе си, Гонче тръгна да обикаля града. Харесваха й летните нощи, изпълнени с дъх на цветя и липа. Небето, обсипано със звезди, я омайваше и тя мечтаеше за Любов, така както я правят големите. Още по това време тя иска­ше да срещне своя черен кон, с нежен поглед и... го откри!

А той още не беше готов. Нямаше опит, но Гонче беше в състояние да го улесни. Скот се стресна - помнеше още ножа, забит в крака на блудницата. Търсеше идеала си. А това забавляваше Гонче и тя го влуди като му нашепна мръсотии в ухото:

- Нали знаеш кой е щъркелът... – но Скот я удари по лицето с опакото на ръката си, а тя се изуми. До сега никой не се бе осмелил да направи нещо подобно. Беше впечатлена. Тръгна си объркана и нещастна. Не знаеше какъв беше този жест - любов или отвращение. Във всеки случай, второто я засегна.

Дълго време Гонче не излезе от стаята си.

 

6.

По това време отношенията на Питбул и Скот се влошиха, беше казал на баща си, че докато не го види облечен като човек с достойнство, няма да му помага на полето и заплаши, че ще престане да ходи на училище.

Питбул се изсмя и отиде в кръчмата. Скот беше ядосан. Предстоеше му гимназия. Записа се в училище, което приличаше на ресторант, а не на учебно заведение. Още първата година попадна в лоша компания. Имаше проблеми със здравето. Въп­реки мощната си физика, изпадна в депресия. Още тогава откри, че светът няма специална мотивировка за оцеляване, та ка­мо ли да имаше смисъл от цялата вакханалия, в която попадна. Започна да пие. Работеше отново на полето, а Гонче още го смяташе за своя малък жребец.

Питбул внезапно се разболя. Беше получил натравяне от сурово месо, ядено по време на работа. Скот трябваше да се грижи за него. Питбул се оказа капризен и зъл. Всъщност той винаги бе такъв. Скот се грижеше за живота му, въпреки омра­зата, която растеше с дни и часове. Бащата повръщаше кръв и бавно гаснеше. Скот го наблюдаваше и си задаваше въпроса, защо Гонче го харесва. Не знаеше, че расте мъжествен и силен, по този начин, по който жените приемат мъжете. Докато правеше компреси на баща си, Скот мислеше за свои неща. Не изпитваше угризения. За него бе важно просто да му помогне, а как щеше да живее сам, изобщо не го разтревожи.

Така започна действителният живот на Скот – баща му умря. Той остана сам. Гонче го преследваше по улиците по особе­но прям начин. Но Скот вече бе направил избора си.

 

Годините се изнизаха бързо - Скот стана абитуриент. Нямаше кой да го изпрати на балната вечер. Беше му студено отвътре. Смяташе, че е от мислите и не се лъжеше. Едва сега разбра, че бе загубил своя макар и омразен родител и го налегна тъга. Есха звънеше на вратата. Тя разбираше почти всичко и бе постигнала скромни успехи с цигулката. Имаше нужда от прегръдка, а Скот – от нежност. Нещата се сглобяваха добре. Гонче ревнуваше, макар вече да работеше като касиерка и бе намерила заместителя на Скот – Териер. Териер се оказа добра партия – беше бригадир в завода за полупроводници и мощен като бик. Зодията му бе такава. Въпреки това, Скот остана в паметта на Гонче като несбъднат сън. Скот бе отегчен от сладострастните й погледи – имаше подарък от съдбата – Есха. Безумно приключение, впили уста в уста. Сграбчени от силата на любовта, те прекараха неотлъчна нощ. Стори им се, че откриват себе си. Всеки по отделно и по лек начин. Беше зашеметяващо и вълнуващо, докато утрото не ги приласка и поздрави като светица и ги сътвори несъвършени.

Есха влезе в банята, пусна топлата вода и започна да нагрява тялото си. Изпитваше наслада от отминалата нощ и стичащата се вода по кожата й. Това я караше да смята, че е жива. Пожива от друг път, по-себеприятна – беше на осемнадесет години.

Спомни си за майката на Гонче. Седна на цимента и леко погали срамните си устни. Усети дъх на лято и си спомни за Скот. Тогава вратата се отвори и там се появи Енот. Есха се вцепени – Енот я гледаше някак кървясало и зло. Очите му ста­ваха все по-големи, а устата му се кривеше в гримаса на ужас. Енот преглътна. Гледаше и трепереше. В него заговори животното. Тръгна. Спря. Ужасът продължи, докато тя реши, че всичко е някакъв гаден сън, илюзия, лош вкус, погрешна тръпка. Опита се да стане и да се загърне. Енот стоеше срещу нея. Докато се изправяше, тя се олюля и падна. Удари главата си в стената. От носа й потече кръв. Едва тогава Енот се съвзе. Вдигна я, загърна я и я пренесе на леглото в хола. Есха бе получила малък припадък.

Когато дойде на себе си, видя Енот да диша учестено, бял като платно. Не си даде сметка, какво точно бе се случило. Но се уплаши. Пожела да се скрие и сподели с някого ужаса си, може би с Гонче...

 

Енот тази нощ не спа. Лежа до жена си, която леко похъркваше и мислеше притеснен от възбудата, която бе получил, когато видя дъщеря си гола. Съзнавайки своето преживяване, той си даде сметка за естеството на човешката природа. Унесе се в размишления, докато се опитваше да заспи. Беше получил сносно образование и добра работа. Нямаше любовница и ни­кога не му бе хрумвало да изневерява на жена си. Тя имаше същата кратка биография. Енот бе упорит, постоянстваше и много прилежен в завода, където играеше вече роля на Началник смяна. Имаше и получаваше уважение и (без да подозира) подигравки. Работеше съвестно, което задължително вкарваше някой млад работник в беля. С други думи, наказваше по- мързеливите и награждаваше с комсомолска милост по-работливите. Тази нощ той размишляваше с тревога. Запита се, дали дъщеря му си има приятел, дали прави любов, дали е щастлива с родителите си? Имаше ли си проблеми или просто беше саможива и самостоятелна, такава каквато си я представяше и познаваше! Това го отрезви. Есха също не спеше. Беше стресната. За втори път в живота си се почувства провокирана от съдбата и отново си спомни за Скот и първата целувка, получена от него. Дълго и нашироко се размисли над проблема с Гонче. От една страна я презираше, от друга – обожаваше. Каквото и да означаваше всичко това в нейния закъснял пубертет, тя се опитваше да разбере, открие и реши. Изпита нужда да прегърне някого. Страхът я обзе и тя обгърна възглавницата. Стори й се, че открива самотата и откритието я смути. Помисли прибързано, колко ли време ще продължи и също така прибързано си отговори – „Цял Живот...“ Възглавницата се напои със сълзите й и едва тогава тя разбра, че дори когато плаче, получава нещо като удоволствие от плъзгащата се по бедрото й ръка. Добро усещане или не, тя разбра, че няма избор. Скот... Гонче... Другото беше цигулка, ноти, притеснения от оценки за труда й,... угризения! „Упреците на самотата понякога са ужасни“ – през цялото време виждаше лицето на Енот и пяната на устата му. Стори й се, че преувеличава. Заповяда си да заспи, но сънят бе прогонен от кошмара.

Тогава Есха направи нещо необичайно. Облече се, сложи шал и ръкавици и излезе тихо в нощта. Времето беше ветровито, но натрапчиво спокойно. Погледна небето и видя звездите. Помисли, че бе изучавала астрономия, но нищо не бе останало в съзнанието й. Тялото на преподавателя приличаше на бъчва, пълна с джибре. Имаше недоспал и вкиснат вид. Очите му бяха блатисто сини и нещо жабешко прозираше зад тях. Тя не можеше да приеме небето такова, каквото се опитваха да й внушат. Стори й се, че е прекалила с търсенето на спокойствие, докато си е драскала рисунки в тетрадката по време на час. Нещо беше й убягнало, но тази нощ небето я завладя със страшна сила. Тя различи няколко съзвездия и няколко звезди, но не получи покой. Краката я водеха към Гонче, мисълта – при Скот. Когато спря да се движи, Есха видя къщата. В стаята му светеше. Тя се огледа, потърси камъче и го хвърли по прозореца. Някой го отвори и от там се показа... Гонче! В първия момент Есха се слиса – не разбра какво става. Огледа къщата и „откри“, че тук трябва да живее Скот... „Гонче?!“ – изведнъж й просветна и тя прие, че е излъгана!

- Монахинче! – гальовно измърка Гонче и затвори прозореца.

Есха не трепна. Стоя цяла вечност, права, висока и стройна, като елха и бавно осъзнаваше, че всъщност Скот не е идеалният мъж. Тя нямаше база за сравнение, но женската й интуиция й го подсказа...

 

В същото време Енот едвам го свърташе в кревата. Беше къпал дъщеря си до десет годишна възраст и никога нищо не бе го смутило. Но тази жена в банята бе негово наказание. Отново не разбираше себе си и също като Есха излезе на улицата. Седна на някаква пейка и запали цигара. Загледа се в силуетите на късни граждани, прибиращи се от ресторанта и пушеше. Искаше да се освободи от болката. Стана и се раздвижи по крайните улички. Това прави цяла нощ. Уморен от мисли и чувства, той се прибра вкъщи и легна до Пасха. Тя спеше. Енот легна тихо и се унесе в нездрава дрямка...

 

Заслепена от ревност, Есха си спомни за Лудия на града. Казваха, че бил надарен и нищо не разбирал от Любов, но от секс. Решението й бе просто. Отмъщение! Поведение, нехарактерно за нея. Отиде при Лудия и го събуди с вик, но не само той бе чул. Всъщност нищо не се получи. По прозорците се накичиха любопитковци и взеха да се смеят. Есха се наежи и примири. Обратният път я отрезви и тя изпадна в криза. Така приключи този период от живота, за да се появи друг. Тя не знаеше какво се случва в момент на стрес с всяко момиче, освен психоаналитиците, но по онова време тях въобще ги нямаше...

„Самота!“ – реши Есха, а на другия ден отиде при учителя си по цигулка. Каза му, че не е доволна от резултатите. Той я окуражи и обясни, че животът е пред нея, а талантът й е убийствено силен. Заблуда я спаси от самоубийство. Мразеше Гонче и Скот... Разбра, че не бяха тези, които би желала да вижда и тогава се реши да завоюва място в светския живот. Самозалъга се, че светът има нужда от таланта й. Това не я спаси от лудост.

 

Всъщност Скот съвсем не бе спал с Гонче, ами я беше пребил до смърт, след като разбра, че Есха е открила тайното му намерение, да се отвори на вълна секс. Гонче се уплаши, после се озлоби. Започна, след същата вечер, да нарича Скот „романтичен педераст“, като смяташе, че така го унижава. Само че Скот имаше свое мнение и свой разум. Така се получи, че не се записа в училище за военни, а отиде в друг град, където искаше да забрави и започне всичко отначало. А беше едва на двадесет, отбил военната си служба, все по-силен и висок, все по-зъл и неприветлив, все по-голяма лудост за жените. Съзнавайки то­ва, той се замисли, как да подреди живота си занапред. Хрумна му да си намери работа, където да изразходва цялата си енергия. Искаше да спи спокойно и да не разсъждава за нищо. Прекомерно много въпроси си зададе, докато издирваше работа в град Д. Попадна на компания в ресторант, наречен „Златното Магаре“. След като изпи всевъзможни напитки, при него се довлече пиян бабаит и го удари.

- Кой си ти бе, калтак?! – бе попитал нахалникът. Вместо отговор, Скот го улови за косата и разби носа му в масата. Ритна го и се разкрещя, че следващият ще умре!... Така си спечели „приятели“. Годината бе 1980-та.

 

На осемнадесет години Есха изпита болки в корема. Повърна, призля й, докато се миеше в банята. Енот отново се появи. Когато го видя, Есха колабира.

Енот я пренесе в спалнята, накисна кърпа със студена вода и седна до Есха. Забеляза, че коремът й е нараснал. Това го отрезви. Тъкмо се опита да запали цигара, когато Есха дойде в съзнание. Прибра пакета и се огледа. Искаше му се да е мърт­ва, но не бе...

- Бог... - каза сънливо Есха... Бог... той ме приюти...

Енот си спомни за детските години, когато баба му говоре­ше за непорочното зачатие на Дева Мария и той се усмихна.

- Да, Бог, Бог, скъпа Есха!... - после се опомни и попита:

- Какво Бог...

-... той ме е избрал... аз съм мъченица... аз съм...

Енот си отдъхна. Излезе на терасата и запали цигара. Вер­сията за Бог му допадна повече, отколкото идеята за бащата, изнасилвач. Цигарата димеше в пръстите му на насладен човек.

„Есха не бива да знае...“ - Енот беше щастлив повече, от­колкото това става на Нова година.

Есха не можеше дори да предположи, че докато бе колабирала тогава, в банята, Енот се бе възползвал от отсъствието й на съзнание и я беше обезчестил... Кръвта не му понасяше от дете, а сега направо го влудяваше и той искаше да сложи край на кошмара. Идеята за Зачатието го спаси от насилие... Скоро Есха престана да се занимава с музика. Смяташе, че корема й расте по Божия воля и това я направи звезда в друг отрязък от времето, когато ще стане ясно, кой бе Бог!

Енот беше повече от доволен. Дъщеря му се разболя и прекара в болница за душевно болни цяла година. Междувременно той и Пасха се грижеха за нея като за дете и знаеха, че е била „непразна от Бог“, защото Есха настояваше да е така... Енот носеше бонбони и локуми в болницата.

Когато Есха роди, кръстиха детето Дог. Лекарите не знаеха, защо болестта на дъщерята продължава. Смятаха, че след като е родила, тя ще оздравее.Изписаха я от болницата. Лепнаха й некадърна диагноза и я посъветваха да си почива. Забраниха й да свири на цигулката и я подложиха на домашен режим. Така Есха остана отвъд играта на живота, а Енот извън подозрението на обществото, за което имаше разкривени представи. Беше пролетта на 1979-та.

Лудия на града не престана да стои пред вратата на къщата, докато Енот се ядоса и го изгони, но онзи се изсмя и каза:

- АЗ ЗНАМ КАКВО СЕ СЛУЧИ... ТОГАВА!... - и ухилен си отиде. Енот прежълтя, хвана се за сърцето и без малко ще­ше да умре, ако не бе така подвластен на злото, което шестваше. „Няма да я бъде тая!“ - помисли той и скоро откриха Лудия с прерязан гръклян. Разбира се, убиецът остана неизвестен. Така бе с юрисдикцията във времето, когато всичко беше изпра­на риза и лош парфюм...

Енот стана още по-активен в работата си. Уж остаряваше, а вършеше работа за петима. Нищо не убягна от погледа на Партията и бе приет в БКП. Дойде му отлично и пусна пипалата си дълбоко в коренищата на държавата... Така създаде своя система за правосъдие и никой не го спря, дори беше поощрен... Енот, ех той беше Щастлив!

Някъде в подсъзнанието си твърдеше, че вече има „внук“ от самия себе си и фактът го разнежваше. Целуваше жена си, даваше лекарства на дъщеря си и стана така, че изведнъж животът му се превърна в песен и той й акомпанираше с доноси и тайни грабежи на държавно имущество. И отново беше сух, чист и прекрасен, като Майка Тереза, за която не бе чувал въобще... Енот съзнаваше, че отива някъде, където властта е сладкото убождане да вадиш душите на хората... Той се гордееше с това. Тържеството на Енот би могло да продължи вечно, ако не бе взел под внимание факта, че Лудия е братовчед на Скот и обичаше да се катери по дървета и покриви на къщи, с цел опознаване човешките нрави. Лудия не бе толкова луд. По-скоро натрапчиво променлив и различен. Имаше видения и прозрения, които не подлежат на описание. Те бяха красиви, смели и твърде драстични. За тях никой нищо не знаеше, дори самият той. В града се говореше, че общува с извънземни, но това не му пречеше да ходи без гащи по улицата, за да го тикат по болници – нещо, което го забавляваше. Беше преминал през Гонче, Гроздана и ред други любителки на природата такава, каквато му бе... е, Есха се размина с него... но той имаше улика срещу „Божието й Зачатие“.

Преди да умре от неизвестна ръка (нещо, което предвиди), той занесе на Скот снимка. В предишния си живот, Лудия беше фотограф. Той знаеше какво ще стане с него, затова побърза да фотографира Енот и Есха, преди да бъде заклан.

Енот, разбира се, не знаеше какъв номер му е скроен и бе­ше съвършено спокоен. Нещастието дойде внезапно - сутринта Пасха влезе в стаята на дъщеря си и я видя омърлушена. Не й обърна внимание. Наля й кафе и приготви лекарствата. После чу нещо, като прибягващи стъпки, погледна през прозореца и видя мъж в черно сако да тича някъде.

Върна се в коридора. Там се блъсна в мъжа си, който бе сънен и леко разцентрован. С периферията на зрението си Енот улови като в кадър плик от писмо, подаващ се под вратата на къщата. Прегърна жена си, целуна я и я отведе в кухнята:

- Гладен съм - каза той - Ей сега се връщам. Отивам до тоалетната.

Върна се в коридора, изтегли внимателно плика и ненадей­но получи сърдечна криза. Взе „пратката“, отвори я безшумно и видя снимката. Прежълтя, но се овладя. Пъхна плика в сли­повете си (беше рано сутринта) и се върна при жена си в кухнята. Пасха го погледна:

- Какво ти е, изглеждаш съсипан?

- Диария. Трябва да съм се натровил от тия яйца, дето са уж кокоши.

- Защо не се прегледаш? Паунов е приятел на семейството –

добър лекар.

Но Енот не я чу. Седна на стола и му се стори, че остарява с десетилетия...

- Ще ми мине, може да е от киселото зеле, тая зима беше дълга, но топла, явно е нещо от храната... Отивам на работа.

„Кой може да бъде?!“ - мисълта го сряза и той се сви на две. После стана и каза:

- Не забравяй диазепама за Есха, успокоява я...

Пасха кимна и си свърши работата в кухнята.

Енот се отправи към завода. Опита се да не мисли за нищо, освен за работата си на доносник, какъвто бе станал.

Когато Енот излезе, Есха пи лекарствата си и стана от леглото. Погледа й попадна на калните отпечатъци, които водеха към бедния квартал, където живееше Хъски.

Есха се усмихна и се върна в леглото. Взе книга и се зачете. Когато Пасха отвори вратата, за да я навести с внимание,

Есха беше заспала и леко похъркваше.

Изглеждаше спокойна и някак усмихната. Пасха се учуди. Взе книгата и откри, че Есха чете Библията. „Бедната!“ - помисли Пасха и отиде в кухнята да свари някаква храна.

Наближаваше зима. Навън бе сипнала слана. Пасха се усмихна - спомни си как Есха събира есенни листа, а после ги херберизира. Това я настрои сантиментално. Седна до печката и се разплака без гримаса.

 

В град Д. имаше завод за мляко. Търсеха се пласьори на три смени. Скот сметна това за свой вариант. Отиде и още първия ден показа сръчност, сила и бързина. На втория пожела да работи сам и през нощта. Обикновено пласьорите бяха по двама, пред вид тежкия труд, но Скот не се страхуваше от работа. Скоро стана ясно, че той действително притежава талант. Не само воля, но и разум, който умее да спечели доверието и на най-мнителния.

Работеше поне два пъти по-бързо и от най-бързата двойка в завода. През нощта имаше какво да се види - всичко онова, което щеше да се превърне заплашителна истина - някой старец да спи до кофа със смет или зрял мъж паднал пиян в локва кръв. Скитници и странници, които явно бяха неспособни да се грижат за себе си. Видя онова, което по-късно щеше да се нарече „по друг начин“. Разбира се, той нямаше представа за предстоящето, но имаше предчувствия. Но в сърцето му остана обичта към приятеля и любовта към Есха.

Веднъж камионът с мляко настигна някаква, която зали­таше по улицата. Скот накара шофьора да спре. Когато слезе, видя жена на около тридесет и мъртво пияна:

- Мъжът ми е умрял от колела - каза тя и залитна. Скот я качи в камиона, постави я на малкото легло зад шофьора. Ко­гато утрото разцъфна в метафорична романтика, жената беше трезвена, а Скот - изненадан от красотата й. Нещо трепна в него. Почувства се необикновено нов и различен. Есха изчезна от съзнанието му. Гонче бе притеснение, Питбул - животно! Стори му се, че природата на баща му се обажда със страшна сила.

Така започна всъщност елементарната история от един трик на живота. Нито за вярване, нито за внимание. „Но нали това е обекта на сложното!- онова, което човек не може да из­живее, изчезва и се появява друго, за друг“. - помисли Скот.

 

В онази вечер, когато се срещнаха, Иглика, жената, която Скот качи в камиона, не намери покой до мига, в който го видя отново.

Може да се каже, че бе любов или пък непресметнато задължение към добрата обноска. Първото по й се нравеше. Иглика беше жена с изключителни заложби. Работеше в цех по металокерамика и рисуваше.

Когато Скот за първи път видя картините й се разтрои. Спомни си за онези години, в които след работа носеше цветя на гроба на майка си. Нещо го развълнува и той се оказа пленен от Амур, като в някаква блага приказка. Даде си сметка, че цял живот не бе прочел нито един художествен текст.

Сподели с Иглика, а тя обеща да му чете нощем преди сън, или след любов. Така светът пред очите на Скот се разшири и той беше онова момче, което баща му не би желал да бъде.

В работата му потръгна. Скоро стана бригадир на смяна. Приеха го в комсомола, наградиха го с грамоти, а Иглика гледаше и разбираше, че Скот ще стигне далеч, ако съдбата отново не се намеси, но този път от по -“висша“ инстанция.

В желанието си да направи съществуването добро, Скот прояви завидна недалновидност. Започна да се интересува от политика и откри стотици грешки, облегнати на други. Забърка се в опита да промени нещо в работата. Последваха заплахи по телефона. Иглика не знаеше. Скот ненадейно се затвори в себе си и изведнъж се промени. Загуби цвета на кожата си, очи­те му хлътнаха, а речникът му стана бавен и тежък. Силата му започна да се стопява и Иглика забеляза. Попита го, но той отказа разговор. Помисли, че е прекалил с алкохола, четенето на вестници и работата. Но не там беше причината. Скот се бе върнал в детството и го тревожеше онази липса на вяра в себе си, че бе започнало да му дотяга. Тогава се случи нещо неприятно - Иглика започна да любопитства, какво става с него. Това огорчи Скот и той се отдаде на чашката. Телефонът престана да звъни, поради простата причина, че бе изключен. Получи ужас от ниския, тих глас, който му шепнеше: „Откажи се да защитаваш работниците, те са добитък - ще ти се случат неп­риятности...“, или нещо от този род.

Но Скот дойде на себе си. Скоро пак включи телефона, отиде при директора на завода, който се преструваше, че му е другар, и проведе с него дълъг разговор. Работниците негодуваха от ниските заплати, нямаха пари да си плащат наемите на жилищата и колите си, не можеха да изхранват семействата си и нямаха никакви права в ничия сфера от живота... Въобще Директора остана потресен от смелостта на Скот и веднага се приготви да го накаже. Работниците хранеха счетоводители, докато те си клатеха краката и пиеха кафето си спокойно!

Скот беше готов за битка. Събра се с работниците и им обясни, че скоро в страната нещата ще се променят и хората ще заживеят не само с онова измамливо спокойствие, но и с реално освобождение от страха, който Държавата всяваше и сред най-дивите.

В същото време Иглика започна налудно да го рисува. Тялото, лицето, очите, ръцете, дълги и фини, с божествени пръсти, носът - гърбав, римски, волевата брадичка, гъстата коса, тъмният пиян профил. Може да се каже, че бе готова за изложба. Според нея - за бесилката... Рано сутринта се позвъни на вратата. Скот отвори. Грабнаха го четири ръце и го отведоха някъде. Иглика не разбра, че става въпрос за нещо ужасно, но не с кой да е, а със Скот, нейното най-голямо откритие. Разплака се. Уплашено застана зад пердето и видя как Скот бе напъхан в милиционерска кола. Иглика не разбираше кому е навредил. Милицията тогава беше религия, пред която никой нищо не казваше. Предстояха събития.

 

Енот прескочи от Бригадир в звание Началник на Отдел по Охрана на Труда и стана сътрудник на МВР.

По някаква случайност, когато Скот попадна в милицията, той беше там. Скот се намери вързан и седнал на стол, а дълъг и сресан чиновник му се усмихваше насреща: беше двуполов, нереален и стабилен - качества, които трудно биха се съчетали, при неналичието на интелект. Милиционерът беше добронамерен човек, попита Скот, в какво е обвинен, но когато не получи нужния отговор, посочи карцер с вода и змия.

Скот за първи път в живота си разбра, че се сблъсква с трудност, чиято степен беше подходяща за издръжливостта му.

Прекара цял ден прав. Пред него змията съскаше и го дебнеше, но той не й обърна внимание. Тя пък не беше активна и някак вяло се виеше във водата, всъщност наказание и за нея.

През нощта стана тъжно - Скот искаше да поспи, а не мо­жеше да си намери покой. Искаше му се да легне. След колеба­ние, той се изпружи във водата и захърка. Сънува кошмари. Когато се събуди, видя как змията е легнала върху гърдите му - на топло - и го гледаше някак сляпом. Тогава Скот се усмихна – змията в действителност сляпа, а изглежда и глуха, тъй като не се развълнува, когато Скот й каза тихо: „Махай се!“... Скот пак се усмихна и потъна в сън. Беше му лошо и студено, но го топлеше мисълта за Иглика... Някъде към полунош вратата скръцна и Скот различи силует в тъмнината. Силуетът спря пред него, улови главата му и каза тихо:

- Не ме очаквахте, нали?!

Скот не трепна:

- Кой сте вие ?

- Вашият овъзмездител...

- По каква причина ?

- Вие се гаврехте с дъщеря ми... Освен това сте фашист !

- За какво говорите ? - отново попита Скот - Не ви познавам.

- Ех, Скот, помня баща ви - беше истинско животно... като вас...

Скот млъкна.

- Не се ли страхувате, Скот? Нима не ви е студено? И от змии ли не се плашите?!... Приличате ми на герой от книга!...

- Може да продължите да говорите...

- Да, но аз искам диалог!

- Няма какво да си кажем.

- Напротив, напротив... та кой говори за политика в наше време, Скот... кой подклажда огъня на работниците? Защо не се подчиняваш на думата на директора на завода, Скот?

- Вие сте страхливец, Енот, вие сте мародер, бъдещ хамелеон, издънка от всичко най-елементарно... това харесва ли ви като начало?

- О, браво, браво, хапете значи?!

- Баща ми обичаше да се храни със сурово месо, а това опреснява паметта и удължава живота...

- Намеци значи...

- Не, просто диалог...

- Чудесно, Скот... какво прекрасно име ви е дал баща ви... покъртително...

- Абсолютно!

Всъщност Скот разбираше, защо Енот иска да го унижи: той бе открил писмата на Есха, прочете ги и го намрази, особено след като видя дъщеря си в банята. Тогава откри, че животът му се променя, така както и този на семейството му. Проклятие се вклини в съзнанието на Енот и той пожела да си отмъсти. Нямаше план, нямаше идея, но решението беше взето... И ето, днес, в този ранен утринен час, той разбра, че Съдбата му предлага с реверанс услуга...

- Е, Скот, какво ще кажеш за суровото детство и за ша­мара от живота?!

Скот не го погледна.

- Познавам нрава ти - ти си смел, но глупав и скоро ще разбереш какво имам пред вид! - Енот улови змията за шията, а тя интуитивно се уви около ръката му: - Това е змия удушваш... иска ли ти се да опиташ?!...

Скот не трепна.

- Характерът на Питбул... същински месар...

- Сам избирам начина, по който живея, другарю! - настървено отвърна Скот. - Моят свят няма нищо общо с вашия.

- Но това е само илюзия...

- Дори да е така, то не ви засяга...

- Скот!...

- На ваше място бих се престорил на сляп.

- И защо така?!

- Защото имам доказателства срещу репутацията ви на честен човек!

- Заплахи, змии...

- Истини!

- О, истини?! Хо, та вие сте идеалист, Скот. - каза го високомерно, но сърцето му се сви. - Ще се оплача на прокурора, че сте изнудвач и че нарушавате спокойствието в града.

Скот се раз кикоти:

- Безсрамен и пълзящ пред страха на истината.

Енот отново пребледня, улови решетката и каза хъркащо:

- Ще се погрижа за щастието ти... - рязко обърна гръб, изкашля и изчезна в здрача на утрото.

Скот се умисли.

По обяд се появи двуполовият експонат и каза делово:

- Освобождаваме ви.

И без да уточнява каквото и да било напусна площадката.

Скот се прибра вкъщи. Иглика го очакваше. Когато го видя мокър и посинял направи чай, оправи леглото му и го прегърна:

- Скъпи...

Скот затвори очи и си спомни Есха. Много му се искаше да знае какво става с нея. Допускаше варианти, след като знаеше какво се е случило.

Забеляза рисунките на Иглика и в просъницата на умората

каза:

- Ти си вълшебница... - и заспа.

Иглика дълго гледа почернялото му лице. Стори й се, че е минало година, откакто не се бяха виждали. Легна до него и се впи в профила му.

 

Есха пиеше чай, седнала на масичката до прозореца. Така можеше да наблюдава улицата и съответно хората, които неизменно едни и същи минават по нея. Още не можеше да свикне с Гонче, която имаше неприятния навик да спира и да гледа към нея с подигравка. Есха не помнеше нищо, откакто роди и сега смяташе, че живота й започва от начало. Разбира се, илюзия за мъченик, разбрал какво е да се страда.

Синът й растеше бързо. Вече сам можеше да си набоде пържено картофче или резен краставица. И годината бе 1981. Усмихнат и щастлив, караше хората да му се радват. Вкъщи също му се радваха, като изключим Енот. Той винаги го гледаше някак хладно. После го прегръщаше. Кой знае защо, повръщаше в банята и се връщаше обратно в хола или кухнята, където беше „внукът“ му.

Веднъж Енот плесна детето по ръката, защото се накапа със сос от ястието. Това подразни Пасха и тя го изгледа тъпо:

- Какво става с теб?!

Есха не реагира. Детето беше стъписано, но не се разплака. Есха се прибра в стаята си. Запали цигара и се загледа отново в улицата. Минаваше куп клюкари, които я обсъждаха. Всъщност малък театър за нея. В крайна сметка това й носеше наслаждение. Тя искаше да бъде център и обект на внимание, но откакто чу за Гонче, се уплаши.

Случи се трагедия. Целият град говореше за ужасната й смърт. Всички знаеха за лекия нрав на Гонче - нещо от което се дразнеха по-“моралните“ и по-"благородните“ и по- "неблагосклонните“.

В краен квартал на града намериха тялото й - голо, поси­няло от студа - изхвърлено от петия етаж на жилищен блок и нанизано на малка желязна ограда за цветя. Плъзнаха слухове. Едни твърдяха, че тя се е самоубила, а други - че е била убита. Трета версия нямаше. В действителност беше убита. Ето какво се бе случило с малката палавница (ако това е прилично да се каже, предвид смъртта й): беше си харесала Териер за мъж и дори имаше вече дете от него, но стръвта й към секса я отведе до „крайност“ и тя скоро престана да го лъже в леглото с номера. Бе влюбена във висок рус мъж от краищата на града, който ра­ботеше като инженер в градският завод и припечелваше добре.

Харесаха се внезапно - той я притисна в мазето на завода и я облада така, както Гонче желаеше. После започна да я кани вкъщи, където се любеха с драстично откровение. Гонче й харесваше, а онзи също сумтеше в хрипове и бе доволен. Нарича­ха го Булдока, заради обратната захапка. Всичко беше красиво и приятно до утрото, в което Гонче се събуди в леглото му са­ма. Не се учуди. Помисли, че е отишъл на работа. Бе станало дванадесет по обяд. Реши да се изкъпе и да се прибере вкъщи при Териер, който я очакваше с досада и омраза.

Отвори вратата и изпищя - на цимента лежеше Булдока, с прерязан гръклян. Кръвта му се стичаше към улея за вода и бавно се съсирваше.

Гонче грабна телефона и позвъни вкъщи на Териер. Обясни му ужасено историята, а той отиде в милицията; два часа по- късно се появиха служители и огледаха апартамента. Попитаха я защо не си е вкъщи и какво прави в чужд дом. Един от тях я плесна през лицето и я нарече „мръсна курва“, а Териер само гледаше и не знаеше какво да предприеме.

Заведоха дело срещу Гонче. Тя се опита да се защити, като каза, че случилото се е просто неслучайно послание от Бога към мировата скръб на хората, а тя била изкупителна жертва. Сподели, че Булдока често я заплашвал, че ще се самоубие, ако не му изпълнява сексуалните прищевки. Случката отекна като бомба в града и всички любопитстваха. Разбира се, обвинението беше отхвърлено в съда и я осъдиха на двадесет дни принудителен труд, предвид ясният смисъл, че тя действително беше развратница.

Гонче беше „мръсница“, а не убиец. За убиец бяха нужни други качества и беше досадно очевидно, че тя е невинна. Започна издирване на убиеца, но скоро нещата утихнаха, а случката запомни само местният клюкар, който водеше дневник за онова, което чуеше и вадеше около себе с цел удоволствие...

... ужас плъзна в града в деня, когато намериха Гонче убита от някого по особено жесток начин. Експертизата доказа побой, изнасилване и брутално изхвърляне отново там, в онзи краен квартал, в който живя и умря високият рус мъж, чиято смърт остана неразкрита. Този път милицията не остана безучастна и скоро откри трима младежи, които на четвърти юли празнуваха мъртво пияни деня на Свободата на Америка и много бързо ги прикани да си признаят греховете.

По този начин Гонче изведнъж се превърна в нещо като светица в очите на тълпата, а убийците - във врагове на всичко, което можеше да се очаква в онези времена, в които косъма на главата на хората се крепеше на магия. Осъдени бяха условно, тъй като бяха малолетни, но ги пребиха до смърт.

 

В същото време Енот изживяваше мъчителен период. Случваха му се неприятности. Веднъж стана, за да се обръсне, а когато натисна самобръсначката се поряза дълбоко. Отвинти капачето и видя, че вътре някой е сложил парче стъкло. Премълча. Обърса кръвта, попи със спирт и отиде на работа. Струваше му се, че всички го гледат с намерение да го наранят. Стана нервен. Започна да допуска грешки в работата, а това не убягна от погледа на Партията и бе повикан на нещо като рапорт за „действителни грешки“, като отстраняване на работник от работа, защото бил закъснял с десет минути, фактът не влизаше в сметките на БКП. Беше недостойно подобно отношение... Смъмриха го и го върнаха на Поста му.

Веднъж реши да се пулверизира. Беше си купил скъп, по онова време, дезодорант. Пръсна, а оттам изхвърча кръв. Това го втрещи. Започна да се плаши. Нощем не можеше да заспива. Дълго лежеше с ръце под главата си, сънят все не идваше. Страхуваше се. Имаше основание за това, както всички други нямаха.

Загледа се в Есха. Естествено, тя не знаеше нищо, но богоугодният от БКП подозираше вече, че дори кучето на съседа му е надушило тайните. Ядоса се. Започна да следи Есха. Какво прави вкъщи. Къде седи повече - в стаята или в детската при „внука на Бога“. Стана мнителен и зъл. Престана да люби жена си. Тя се изнерви и започна да го малтретира. Имаше желание да я гилотинира, но нямаше как. Мислеше непрекъснато как да се отърве от дъщеря си. Кроеше планове да я убие така ловко, че никой нищо да не разбере. Нощите му се превърнаха в ад. Реши да я измъчи по друг начин.

Една нощ стана от леглото тихо като котка. Влезе при Есха, издърпа от ръцете й Библията и пъхна вътре лист хартия. После се върна обратно и усмихнат се унесе в дрямка. Сънуваше как Скот се гърчи в ръцете му и го моли да остави любимата му приятелка на спокойствие, а той се смееше. На сутринта Есха се събуди. Видя листа в книгата и ето какво прочете: „Наченала от Дявола, а не от Бога!“ - Есха изпищя и скочи от леглото. Майка й я последва. Енот състрадателно я прегърна. Когато разбраха причината за ужаса й, той я успокои, като каза, че това е дело на демон, който ще си получи заслуженото. Есха се уплаши и отново се разболя. Решиха пак да я лекуват в болница.

По този начин Енот си осигури спокойствие. Есха влезе отново в Психиатрията и потъна в забвението на лекарствата. Тя получаваше пристъпи всеки ден. Тъпчеха я с приспивателни. Понякога, ако буйстваше, я връзваха за леглото с кожени каиши, а санитарят й говореше мръсотиите, на които бе способен.

Енот потри ръце и се закле дъщеря му да не види бял ден от лекарствата и „милостинята“ на любовта му...

Заговори се за промяна в климата (политическия) на страната. Пресата раздуваше версии. Но Енот не взе отношение и го повикаха в Изпълкома на БКП. Там му поискаха сметка, че е престанал да служи на родината. Не докладва, какво става в завода. Имаше слухове, дошли от други места, че там се говори за революция. Енот тъпо кимаше и не отвръщаше нищо, тъй като бе получил с течение на времето травма. Имаше халюцинации и неприятни сънища. Докато го питаха какво смята да прави занапред, той мълчеше, а това беше Предателство! Не го стреснаха. Вървеше по улиците и си мислеше, че сънува кош­мар. Смяташе, че стъпва на друга планета. Размишляваше, че хората около него не са същите - нещо беше ги преобразило и той ги приемаше като чужди. Размишляваше над живота и смъртта със спокойствието на философ в напреднала възраст. Приемаше всичко под разкривеното огледало на въображението си и смяташе, че е мъченик.

В работата престана да говори. Не го виждаха така енергичен и духом цял и това пак го отведе до Изпълкома. Питаха го, а той мълчеше и кимаше дружелюбно на всеки въпрос и не говореше. Сметнаха, че се е разболял и му дадоха отпуск по болест.

Междувременно Териер яростно го търсеше по телефона. Той подозираше, че Енот знае нещо повече за Гонче. Мъчеха го съмнения, че по някакъв начин е виновен за смъртта й.

Енот мълчеше. На лицето му цъфтеше сатанинска усмивка и изглеждаше доволен от себе си. Разбира се, почивката, която му дадоха се превърна в ад за личността му. Той бе престанал да обича жена си. Едвам я търпеше. Доволен бе от съдбата на дъщеря си, а философските му разсъждения отидоха далеч: стигна до извода, че смъртта е венецът на човешкия живот и смяташе себе си за предопределен да я сее.

Един ден се разхождаше чалнат по улицата и се срещна с Териер. Това бе фатален миг в живота и на двамата - Териер го захапа с въпрос:

- Ти си помогнал на онези пишлегари да убият жена ми?! Защо?!

Енот настръхна:

- Тери, нещо бъркаш!

- Знаеш, а мълчиш! Ще те изпратя в съда.

- А аз ще ти задам въпрос.

Териер го зяпна:

- Какъв е смисълът на живота?!

Териер се ядоса:

- Ти се подиграваш с мен! Фашист!

Енот се усмихна мъдро и тихо:

- Да се издирва смисъла на живота не е подигравка или глупост!

И бавно се отправи към ембрионални разсъждения, тъй като това му допадаше.

Териер побесня. Прибра се вкъщи и вдигна телефона. Говори с някого дълго и разпалено. После затвори, запали цигара и се загледа в тавана: „Докато някой се заблуждава, че животът е прекрасен, се появява съдбата и те кара да преосмислиш всичко отначало...“

 

Междувременно Енот стоеше пред къщата на съседа, а кучето го лаеше. Енот се вдъхнови и съчини песен за помияр: Докато стоя в относително състояние, чета вестник и ям семки, а това е чудесно. Хвърлям малко от семето, но кучето продължава да гледа във вестника!.. Какво покъртително заблуждение, че притежава интелект?!... А дали може да говори, след като умее да лае?!... - това за миг го притесни и той получи видение...

Пасха се събуди от крясъци и каране. Погледна през прозореца, който се намираше до леглото й и се изненада: видя Сръндаков - съседът да крещи и размахва нож. Докато се чудеше какво става, Енот също се събуди и попита:

- Какъв е този крясък?!

Отвори прозореца и видя Сръндаков. Беше вбесен и кре­щеше:

- Хей, комшу, какво става?! - попита Енот.

- Някой е отровил кучето ми... ще го убия!

Енот се угрижи:

- Не се притеснявай, ще пипнем негодника...

Затвори прозореца и се опита да си доспи:

- Как може да си такъв! - сръга го Пасха - Какво като е неделя...

Енот преглътна слюнка от наслаждение и каза тихо:

- Той не бива толкова да се притеснява заради някакво животно!

 

Докато Енот и Пасха си почиваха, Есха ридаеше в болницата и се оплакваше от мръсните чаршафи, които не биваха подменяни, както и бельото й и екскрементите, които бе изхвърлила от себе си.

Създаваше „главоболия“ на санитарите с крясъци, а те я биеха с каиши. Заливаха я с вода и не я подсушаваха. Другите болни гледаха тъжно и страхливо.

Една санитарка купуваше вафли от магазинчето и ги продаваше двойно по-скъпо на болни под „затворен режим“ и печелеше добри пари за онова си време. Тя беше по-благосклонна към страданието на момичето и редовно оправяше леглото и - нещо, което не се хареса на останалите. Но баба Цонг се усмихваше на „гяволите“ и те се плашеха. Имаше ужасни резци...

Баба Цонг успокоително говореше на Есха:

- Не се притеснявай, гълъбче, оттук няма да излезеш скоро, но аз ще ти кажа нещо благо - като умреш, ще отидеш в Рая, а там всички се обичат - и хората, и зверовете, и животните!

- И как така?! - не разбра стресната пациентката.

- Защото всички ще бъдат нахранени от Бог и няма да гладуват!...

Репликата дълго звуча зловещо в ушите на Есха, докато накрая престана да се надява на каквото и да е било.

Мъчеше се да се види занапред, но не успяваше. Връщаше се в детството, когато всичко бе приказно красиво. Като в Рая, като сън от най-бързи и чисти потоци. Птиците пееха, а тя ходеше в гората и ги имитираше, летеше, танцуваше... Бляновете й свършваха сутрин, когато вратата се отваряше и някой от санитарите крясваше:

- Ставайте за закуска! Бързо!

А тя оставаше вързана на леглото. Така беше до дванадесет. После идваше милостивата баба Цонг и й продаваше вафли срещу усмивка:

- Не се мъчи, миличка, ти си наченала от Бога! Така че

спи!

Есха дъвчеше вафлата и се усмихваше. Баба Цонг й обясняваше, как мъжа й я карал да му прави „мине“ и се хилеше. Разказваше, че нощем я щипел по задника и й говорил повече мръсотии, от времето, когато са били млади:

- Тва е момиче, живото не чека, той си сака неговото.

Но Есха преставаше да чува и отново потъваше в приказната гора, където баща й бе нещо като бог, а майка й - светица. Помнеше и баба си - усмихната, вечно работеща нещо, дебела като погача, топла като слънце. Може да се каже, че детството й бе минало спокойно и без травми... травми...

Чувстваше се уплашена и застрашена. Баба Цонг не винаги бе така мила към нея, но единствено тя й подаваше ръка. Имаше случаи, в които Цонг се преобразяваше и говореше нещо от рода:

- Ти кво като си ми наченала от бога, да не би да не си жена?! Да не би да не ти липсва мъж?! О, я стига си циврила, мъже колкото щеш. Я го виж наш Янаки, ей сега че ти го тури!Но скоро Есха свикна с всичко това. Споменът за Скот не я напускаше. Не я напускаше и подозрението, което зрееше в главата й за личното й нещастие...

 

Скот се взираше в мрака. Беше пил. Виеше му се свят и го болеше глава. Иглика лежеше до него като не издаваше, че не спи. Също неспокойна - усещаше, че нещата между тях не са както преди. Скот стана съвсем мълчалив. Не говореше. Яде­ше много и работеше. Вечер беше на работа, денем в кръчма­та. Беше станал непроницаем. Иглика тъгуваше. Не й се искаше да се разделят, но вече твърде много неща се случиха, за да можеше нещо да излезе от разкривения им брак. „Животът започва едва когато човек се почувства безнадеждно сам!“ Иглика помнеше строфата, записана някъде в дневника й, докато беше още момиче.

Израснала в дом майка и дете, нямаше родители. Не ги познаваше. Искаше да открие безотговорните, но нямаше сме­лост да го направи. Така живя живота си - в страх и мизерен вътрешен свят. Там не присъстваше нищо, освен, споменът за бивш съпруг, който я пребиваше до смърт винаги, щом не му сготви вечеря или когато се е опитала да бъде в близост с него. Той непрекъснато я упрекваше, че му се бърка в личния живот. А такъв по онова време беше особено опасно деяние. По тази причина мъжът й си изкарваше гнева с побой. Тя търпеше. Нямаха деца. Макар да имаше мощна физика, мъжът й бе стери­лен и не можеше да създава поколение.

Една нощ не се върна от работа. Тя го чака до сутринта. Но утрото донесе лоша новина - съпругът й бе премазан от влак. Работеше като стрелочник на гарата. Пъхнал се под ко­лелата пиян и заспал.

Никой нищо не знаел - намерили тялото му разфасовано, готово за скърпване. Беше ужасно. Иглика трепна - Скот спеше. Почувства се самотна и застрашена от близка раздяла с човека, който бе решила, че е променил живота й. И не беше далеч от истината.

Скот също имаше проблеми. В работата започнаха да му се пречкат някакви странни новопоявили се чиновници, които умееха да се подиграват и да измислят нови правила на работа. Директора се кълчеше като влечуго в нозете им и се бе предал изцяло в периода на тая история, без особени белези за истина. Това вбесяваше Скот и той не криеше нищо от другите. На поредното събрание след работа, стана и заприказва с тон на човек, който е фактор. Никой не го прие сериозно, освен Директора. Той беше безволеви човек, но умееше да говори. Беше късен есенен следобед. Директора го повика в кабинета си и се разприказваха ожесточено. Директора търсеше отговорност от Скот за бунтарските му изказвания, които напоследък се превръщаха в заплаха за репутацията му, а работниците стояха объркани и не желаеха да си вършат работата.

Скот се позова на факти - светът на изток и на запад се променяше. Отпадаха старите форми на уважение към системата, притиснала обществото с догми и се задаваха нови времена, когато всичко би било по-добро за обикновения човек.

Директора се вбеси и го изгони. Два дни по-късно, Скот беше уволнен без всякакво обяснение.

Тогава се запи. Чашата не излизаше от ръката му. Налегна го носталгия по времето, когато беше ученик и работеше на картофената нива. Сега не можеше да си представи, как я е стопанисвал! Не разбираше и как баща му се бе добрал до частна собственост при положение, че всичко принадлежеше на Дър­жавата. Това го удивляваше и той бавно вехнеше, налегнат от грижи, спомени, тъга.

Престана да се занимава с Иглика. Рисунките й му се виждаха незначителни и елементарни, в сравнение с мъката му. Нямаше къде да отиде и да потърси правото си на човек в зряла възраст, изхвърлен на произволна улица с непозволени средства и не му се искаше да е жив или най-малкото да живее по този начин.

Иглика правеше отчаяни опити да го върне към предишния му живот, но труда й бе напразен - Скот не искаше да се захваща с всичко отначало - силата му бе момчешка - разсъжденията - глупави, постъпките му - недостойни.

Иглика разтвори страниците на спомените си от живота й със Скот и откри, че всичко е било така, както днес - само че тя не бе забелязала. Гледаше го как спи и си спомняше ден по ден как бяха живели, как бяха неотлъчни. Приказката им беше вкусна, като целувка, погледът му - винаги впит в очите й - тези нейни очи - ужасно черни - кладенчови извори. Да потънеш и да се напиеш или удавиш, ако си слаб. Той беше силен. Не просто красив. Тя - вдетенена от ласките му. До мига, когато разбра, че ще ражда. Какъв чудесен ден бе тогава! Тя сияеше. Искаше всички мъже в света да се казват Скот, затова така нарече сина си - на неговото име. Щастлива. Усмихната. Беше вече тридесет и три, когато видя малкото чудо на живота си. Може би най-мечтаното - Дете!...

Скот бе едва на двадесет и една, но вече оформен, сериозен и твърд. Разбира се, Иглика не подозираше, че той все още обича друга жена. Дори да знаеше, би му простила, но той не говоре­ше за миналото си. Пазеше своята малка тайна и се усмихваше.

Постепенно ставаше все по-нетърпимо за Иглика. Тя впи­ваше очи в очите му и крещеше:

- Защо не казваш нищо, защо?! Защо ме гледаш, а мълчиш?!...

Скот се усмихваше, целуваше я по ухото и казваше:

- Мъж, ако не мълчи и жена, ако не гълчи, няма дом... - палеше цигара и изчезваше някъде.

Иглика реши да го проследи. Изчака го да се изкъпе и изб­ръсне. Когато излезе на улицата, се облече набързо, обу обувки с мека подметка и тихо тръгна на разстояние от него. Изглеждаше угрижен. Главата му - клюмнала на страна, подсказ­ваше страдание. Иглика разбираше, че той не мисли за нея или за липсата си на работа, а за нещо друго.

Наближиха спирката на рейса. Иглика се скри зад телефонната кабинка и го видя да хвърля цигарата и да се качва в автобуса. Седна и изчезна от погледа й. Тя остана до следващия автобус. Появи се - димящ и гърмящ като влак. Качи се и се загледа по спирките. Какво бе учудването й, когато го видя на крайната спирка да разговаря с Хъски - приятел от детинството му, който тя не познаваше. Слезе от рейса и се скри зад близкия РЕП. Скот нещо обсъждаше с Хъски, говореше някак уморен, но превъзбудено гледаше с празен поглед буквално в РЕП-а, зад който се бе спотаила тя. Сърцето й се чувстваше ужасно. Предчувстваше, че има нещо, за което не бе знаела преди.

Хъски го хвана за ръкава и му заговори нещо в ухото. После тръгнаха нанякъде и изчезнаха от очите й. Иглика притича и видя Чудото! Намираше се пред входа на местната Психиатрия. Стори й се странно, какво може да прави тук мъжът й. Помисли, че търси някаква помощ или съвет от лекар и се озадачи. Но скоро разбра, че се лъже и отдъхна. После спря. От вратата излезе баба Цонг, за която съвсем нищо не знаеше. И се вцепени. Скот бръкна в портфейла си от крокодилска кожа и извади пари. Поговори нещо с бабата. Видя го да бърше очите си. Пушеше цигара. Явно дим бе влязъл в очите му. Баба Цонг изчезна. Хъски я последва.

Скот хвърли цигарата на земята и я стъпка нервно. Още повече се озадачи. Когато Хъски се върна, поговориха още. После си подадоха ръце и се извърнаха към нея. Иглика отново изтръпна. Скри се зад РЕП-а и се разтрепера. Искаше да знае при кого отива. Имаше ужасното предчувствие, че е било при жена... Друга, Жена...

Скот се приближи до РЕП-а и се облегна на него. Вътре дремеше някаква жена, която продаваше вестници и междувременно размишляваше за какво точно се е родила...

Иглика пристъпи назад и съвсем изгуби от вниманието си обекта. Стори й се, че е сама - много сама, много влюбена, много ревнива. Нямаше подобна представа за себе си. Мислеше, че е порядъчна, спокойна и любяща. Качества, които бе придобила по естествен път от майка и баща напълно непознати. Но ето че чу гласа на Скот:

- ... Тя дали е толкова болна?

- ... Лекарите казват, че е изживяла кошмар, който я е объркал. А баба ми твърди, че такива като нея е виждала цял живот и че й е липсвало човешко отношение. Обеща да й купи кифли с парите!

- А как ли се чувства... дали ме помни?!

- И това ще разберем - успокои го Хъски и се качиха в рейса.

Иглика се размисли: „Значи, наистина друга... но болна! Или влюбена?!“

Мисълта я инжектира с безперспективна размишления и тя изчака следващия автобус.

По обратния път й минаха стотици спомени. Припомни си първите прегръдки на Скот и отмаля. Беше вълнуващо, но сега – някак подло и криво - като въображение на пиян скитник, загубил нишката на мисълта си, прекъснал връзката със света, изоставен някъде на дъното на нищото, което Иглика определи като „Живот!“.

Мина й през ум, че това едва ли може да се нарече трагедия, ако бе в чужда власт. Животът беше започнал - а тя стоеше като мислител в този рейс, пътуващ към втора реалност, като небрежна шега от съдбата, като черен куплет от писател, без намерение за истина, без лице, без личен облик - просто човек...

Видя как Скот върви по улицата и смяташе да му кресне нещо вулгарно, но в този миг беше опасна, ухапана, злобна - наранена и предпазлива. Скот запали цигара и се отправи към блока, където живееха. Гарсониера, с малка кухня, без балкон. Един широк прозорец, от който имаше навика да гледа как слънцето изгрява и как нощта се посипваше като пепел в косите й, всъщност изтощени от евтини лакове и бои за оцветяване. Стори й се, че внезапно е остаряла и забравила, защо не слага вече лак на ноктите си и не ги подрязваше така стриктно.

Скот я посрещна с ненадейна прегръдка, притисна я до себе си и каза:

- Ако не беше ти, не знам какво щях да правя...

Иглика въздъхна, но премълча. Така животът им престана.

Годината беше едва 1986, когато синът им наброи пет лета. Тогава получи нещо като страх от ходене - падна и си удари главата в пода. Разплака се. От носа му шурна кръв, а Скот се вбеси. Скара се на Иглика. Тя не отвърна. Погрижи се за хра­ната - наближаваше обед. Скот нервно бършеше носа на детето и го целуваше по челото. На татко мъжа! Един ден заедно ще строим социализъм! - каза го някак гнусно. Стори й се, че псува. Но пак не реагира. Скот бе напълнял последните няколко месеца и всички дрехи му бяха отеснели, а нямаше пари да си купи нови, затова сам си прекрояваше и панталоните и ризите.

Годината беше подходяща за празник. Наближаваше да се чества честития ден, който той би трябвало да помни. Иглика щеше да бъде жестока, но справедлива. Или поне така си мислеше. Беше открила гадното правило на живота - „очакваш едно - получаваш друго!“...

Беше намислила да купи някаква дрешка на детето. Скот работеше в Чистотата с циганите и пак се наливаше с алкохол. На двадесет и шест години изведнъж му олекна. Есха излезе от болницата и на него му светна пред очите. Беше щастлив повече за нея, отколкото за себе си. Имаше прекрасно настроение, когато чу Иглика да казва:

- Ти ходиш с друга...

Скот се извърна с цяло тяло към нея:

- Какво искаш да кажеш?

- Истината.

- Бълнуваш.

- А ти ме лъжеш.

Скот отново запали цигара:

- Не ми е до разправии. Детето става на шест, а ти ме тормозиш.

- Не, Скот, ти си щастлив и аз знам защо!

- Тогава говори, няма да те нараня.

- Обратното ще стане.

- Интересен диалог. В какво ме подозираш?!

Иглика внимателно махнаха цигарата от устата му и каза:

- В лицемерие.

Скот притъмня. Взе цигарата и я захапа някак нагло:

- Какво е станало, Иглика?

- Ти трябва да ми отговориш!

- Очаквам въпроси, за да дам отговори... но защо точно Днес!

- Защото синът ни носи твоето име, а аз не желая някой ден да се срамува от майка си и баща си!

Тук Скот прихна в смях:

- Що за идиотщина! Какво толкова съм направил?!

Иглика го улови за брадичката и го стисна силно:

- Ти,... Скот... обичаш Друга!

Скот отблъсна ръката й:

- Ако това е истина, променят ли се нещата?!

- Значи съм права!

- Не, не си права, вдетенена си... имам болна приятелка от детските си години, когато...

- Любовта е най-силна...

- Чиста!

- Да, Чиста, Ч-и-с-т-а... - тук Иглика не издържа и се разплака.

Скот я прегърна:

- Не се тревожи, обичам теб и детето повече от всичко. А това е достатьчно, за да не си създаваме неприятности.

Иглика стисна очи, а от клепките й рукнаха сълзи, притисна се до Скот и му каза нещо неочаквано:

- Не ми позволявай да те намразвам!

Скот я целуна, но мислено бе прегърнал Есха, която вече имаше син на осем години. Стана му топло и мъчно. Хвърли Иглика на леглото и я облада. Така петгодишният им син не означа­ваше нищо и за двамата. Скот я люби, докато изведнъж се измори и легна до нея. Тя оправи прическата си и каза някак мило:

- Детето вече е мъж.

Но Скот го нямаше много в приказките, затова запали цигара, отвори прозореца и разбра, че наближава нова година. Синът му се усмихваше и го караше да се чувства сам, излъган и самотен. Усъмни се, че Иглика означава нещо за него. В този миг, след като бяха един в друг, той за пръв път не беше истински и някак не му се мислеше за това. Смяташе, че любовта му отдавна е забранена, като на Адам. Нещо като грях, нещо като кошмар или лош сън. Не можеше да се съсредоточи. Мислеше за фабриката за Мляко и загубеното там време. Не знаеше, защо всъщност трябва да живее като животно, без правото да се чувства свободен. Иглика бе остаряла някак внезапно. За миг разхубавена, но само за миг и Скот знаеше това. Разбра, че преди осем години Есха бе най-желаното същество на света. Мислеше, че е загубил най-ценното - вярата в красотата, тази красота, която Есха носеше в сърцето си, а не под полата си. Беше преситен, оскотял и уплашен. Нямаше представа, как ще продължава животът му с жена, към която не изпитва нищо или по-скоро желание за бягство. Имаше ненужната идея да проме­ни местоживеенето си. Искаше му се отново да е на картофената нива с баща си. Липсваше му детството, с неговите приятни мигове на себеразкрития. Искаше да се грабне сам и да се запокити някъде, където никой да не го вижда, защото се беше... разплакал, нещо, което никога до този момент не бе правил! Усети се и се скри в банята. Знаеше, че някога, когато баща му беше млад, правеше такова нещо само в клозета, тъй като нямаха баня... стана му непосилно и нещо в него се пречупи... Есха отново се появи в живота му. Лежейки повече от осем години по болници, тя остана най-милият блян на Скот. Спомни си и за Гонче. Изпита болка. Хъски беше вече прехвърлил години, но живееше сам с болната си майка, всъщност сляпа. Ходеше с някакво случайно момиче. Чукаше я от страх пред неизвестното. Не искаше да се огледа в реалността - плашеше се. Ходеше по кръчмите и пиеше. Често го биеха. Прибираше се вкъщи с ужас. Хранеше майка си с дървена лъжица, купена от някакъв дядка срещу някакви пари, които не видя, поради пиянство. Всъщност Хъски бе тръгнал по пътя на Есха и ако не беше Скот, отдавна щеше да е полудял или да се е самоубил...

Скот престана да разсъждава. Излезе от банята и каза:

- Ще се разходя малко!

- Но Скот вече има рожден ден! - изненада се Иглика. -

Къде ще ходиш в този дъжд!

Скот махна с ръка. Беше Самотен! И никакъв син не го вълнуваше. Не го вълнуваше нищо друго, освен чаша студено вино и глъчката на кръчмата или... Есха!...

 

Междувременно Есха беше вече вкъщи и грижите около нея бяха повече от родителски. Енот не се беше успокоил, но смяташе, че всичко е забравено от гузната му съвест, когато чу Познат глас да крещи под прозореца:

-Есха!

Беше Скот. Енот се вбеси. Грабна първата чаша, която му попадна, отвори прозореца и я запрати навън. Чу се звън от строшено стъкло, а Скот млъкна. Мислеше, че ако не види веднага Есха, няма да продължи живота си...

Есха чу. Погледна към Енот и го разтърси с поглед, в кой­то се четеше Заплаха:

- ТОЙ не е виновен за нищо! - каза тя режещо, след което отвори прозореца и извика:

- Влизай!

Енот прежъля:

- Ако влезе, ще го накълцам!

- По-добре си гледай внука! - сряза го Есха - Гладен е. И вече не се меси в живота ми...

Енот грабна ножа и кресна:

- Ще те изкормя, кучко!

В това време Пасха се разкрещя. Влезе Скот. Оценката му бе правилна - Енот беше вбесен! Улови го за ръката и го удари. Енот падна, но веднага се изправи. Потърси ножа. Не го напипа. Взе напосоки вилица и се нахвърли върху Скот. Пак не успя да го нарани. Скот беше по-силен и млад. Рефлексите му бяха отлични, а ударите - тежки.

Побоя прекрати Пасха. Грабна от масата бутилка и цапардоса ревнивия си съпруг, който мигом рухна на цимента и като че ли умря. Пасха се хвана за главата и започна да крещи. Беше нощ.

Крясъкът й накара внука да се събуди. Беше нисък, но си­лен като Скот. Излезе от стаята си и попита хриптейки:

- Мамо, какво става тук?!

Погледа му попадна върху Скот и дядо му:

- За бога, повикайте лекар! - и се обърна към Пасха. - И стига си крещяла, жив е!

Така Скот видя за първи път, че прилича на него. Съвсем същият, само че по-дребен. Спомни си за Есха и първата й ласка. Първият контакт с тялото й. С утробата, която беше горе­ща. Разбра, че има не един, а двама сина и две жени! Внезапно изтрезня и си спомни за снимката, която му даде Лудият фотог­раф. Беше озадачен. Не по-малко от Енот, който отдавна вече знаеше, че не трябва да не си спомня нищо за онази нощ, когато мислеше, че Есха е бременна от него.

Скот беше объркан и щастлив. Но скоро всичко приклю­чи. Дог го погледна строго:

- Кой сте вие?!

Скот се изчерви и каза някак тъжно:

-  Приятел от детство на Есха... – Дог се усмихна и се прибра в стаята. Погледа се в огледалото и се намръщи: „Лъжец!“ - но се усмихна. Хареса му лявото круше на Скот. Легна и си спомни, как понякога дядо му го малтретираше да чете Библията и да се моли за греховете си. А той беше дете...

Есха помогна на Енот да се съвземе. Сложи му кърпа с вода и оцет на челото и каза вещо:

- Бог, татко, Бог не забравя!...

Енот се огледа:

- Къде е Скот!

- В леглото си. - отвърна Пасха.

- В своето, татко! - добави Есха.

Енот стана, огледа се и каза:

- Ако е още тук, ще го убия!

Пасха застана срещу него и го изгледа с отвращение:

- Идиот! За малко щеше да нараниш невинен гост! Кво става с теб?

Енот ненадейно се изправи и каза високо:

- Служа на родината!

Есха и Пасха се спогледаха. После прихнаха да се смеят. Наистина, откакто стана Директор на завода за Мляко в град Д-, той се бе побъркал.

 

Скот беше на улицата, когато този разговор се състоя. Не знаеше, че Енот е станал Директор на Завода за Мляко и се усмихваше доволен, че го е пребил. Есха всъщност успя да му нашепне, че го бе чакала вече осем години, когато се разделиха, тя го целуна. Скот се прибра вкъщи при Иглика. Тя не спеше. Седеше до прозореца. Мълчаливо погледна часовника си, когато го чу да се прибира. Не каза нищо... „Когато беше на двадесет, Скот беше мил и силен. Едва на двадесет и шест ми става ясно, че той не желае да принадлежи никому.“ Тази мисъл огорчи Иглика. Скот си легна, след като целуна заспалия си син и каза:

- Прекрасна вечер!

Бяха минали шест години, откакто живееха заедно, докато стана ясно, че това няма да продължи дълго. Преди да заспят Иглика каза:

- Да беше се върнал в Млекокомбината, ще умрем от глад. В „Чистотата“ не печелиш добре.

Скот премълча, но се досети, че не случайна реплика. Не успя да заспи. Кой знае защо си спомни за Питбул. Някога не бе го обичал, но отмаля, като осъзна, че е останал без човек, който все пак беше Баща, макар груб, жесток и глупав. Искаше да знае как изглежда майка му, но нямаше снимка от нея. Беше му тъжно, тягостно и нервно. Стана и отиде в малката кухня. Направи си кафе, запали цигара и се успокои, като си мислеше за Есха и по-големия си син.

Спомена за побоя с Енот го развесели. Отдавна беше чакал момент, в който да може да го накаже за причинените страдания. Дори му се видя малко. Но при спомена за лицето на Дог беше зашеметен. Енот отдавна бе открил своя притча за себеотричане от погрешни впечатления. Дори не допусна, че това е внук от Скот, макар да бе удивен от приликата.

Всъщност през тези дълги осем години той успя да култивира в себе си личност със завидни качества. Едно от тях бе да не показва страдание, нещо което Иглика беше открила, но мълчеше. Другата - да чете книги с настървение, а третата - да съхрани душата си чиста и бяла, като лице на кокиче.

Иглика знаеше, но оставаше безмълвна. Бе решила да не отстъпи от думата си, която си бе дала. Въпреки добрите си качества, Скот с течение на времето бе станал алкохолик, но се въздържаше от грубости. Тя не знаеше как ще свърши всичко, но бе убедена, че ще се случи нещо и тя щеше да отмъсти, за празния живот, който се бе обрекла да търпи, за да се появи друг безсмислен период. Не се вълнуваше. Искаше да си вземе детето. Така или иначе, тя вече си беше намерила друг добронамерен мъж. Готов да я следва, готов да й помага. Скот не подозираше.

 

Що се отнася до Енот, още по времето, когато Гонче беше убита, той се скара с Териер и тенденциозно пусна слух в града, че е издевателствал над Гонче, нещо, което я накарало да си потърси друг мъж, имайки предвид начина й на живот.

В деня, когато Териер заплаши Енот, че ще го изправи пред съд за блудство и подстрекаване в убийство, Енот взе мерки: обади се до Другар (отговорен във всяко отношение) от БКП и пусна жалба против Териер, предвид неговото нагло, долно малтретиране на човек с репутация и положение в обществото, в което дори вратовръзките бяха червени.

Когато Териер попадна под ударите на собствената си глупост, той се обади охлузен и прегърбен по телефона на Енот. Попита го дали има нужда от нещо дефицитно за Нова Година. Можел да му осигури свински бут безплатно, а Паунов бил готов да прегледа старата му болка – ишиаза! Енот изслуша пълзящият и каза някак делово:

- Вече съм вегетарианец и не ми се иска да те оставям без отговор. Намери ми работа в град Д., а аз ще оправя всичко останало.

Тогава Териер си спомни, че в Млекокомбината работеше Мисирков - директор на завода, с лоша репутация и обвинен и уличен в хомосексуализъм с мъже от персонала.

Имаше малко странна връзка в Партията и реши да я използва. Прекрасното момиче, което му бе любовница още по времето, когато Гонче му изневеряваше с внезапно убития ви­сок рус мъж. Териер я потърси и изложи набързо плановете си. Тя ги взе присърце и каза, че е още красива отдолу. Усмихна се и го ободри като излъга, че има солидна връзка с Поров. Човек, с огромно влияние в Партията над хора, които държаха ключови позиции в държавния апарат. Ненавиждал обратни мъже, падал си по катеричката й и въобще не само можела да му помогне да избегне измислени скандали, но и да накара Енот да замълчи завинаги... Сигурно имаше право, но тя подозираше, че Енот и Поров са приятели, още по времето, когато се каля­ваше мъжеството на хора с възможности, както интелектуални, така и чисто физически.

За известно време Териер беше доволен. Смяташе, че Енот ще удари на камък. Радваше се. Дори започна да мечтае, как да го обвини в тежки престъпления, за които само се догаждаше, но нямаше смелостта да повдигне въпроса.

Той не можеше да знае, че приятелката му е глупачка. Тя отиде при Поров, повдигна въпрос, повдигна пола, повдигна кра­ка и изведнъж телефонът в кабинета звънна. Беше Енот. Поров се зарадва и докато си обуваше панталона се заприказваха. Онзи му наговори съобразителни приказки във връзка с Териер и изведнъж цветът на лицето му стана морав. Той изгледа момичето. Затвори телефона. Запали цигара и впи поглед в нейния:

- Как смееш да ме настройваш против приятел?! Кучка! Махай се, докато не съм те уволнил!...

 

Време е да се поясни, защо Енот предпочете трудното и невъзможното пред делничното и обикновеното.

Когато внукът му бе грижа и наказание, той влезе във връзка с някакъв актьор. Той беше нисък, пълен и талантлив. Притежаваше завидната дарба да печели приятели и обичаше да похапва. Не пиеше и не пушеше. Обичаше кухнята без преструвки. Този човек изигра ключова роля в бавното побъркване на Енот. Последният изпаднал в немилостивата мисъл, че е направил от дъщеря си „внук“, бе получил кошмар. Всяка нощ преди лягане, той целуваше детето по челото и се прибираше в спалнята. Там го чакаше Пасха, зажадняла наслада. Но Енот не реагираше. Лягаше и заспиваше и ето какво сънуваше:

Стои на брега на река. От реката се издига студена пара. В парата се киснат хора. Сочат го с пръст и му се присмиват. Енот се хващаше за главата и се плашеше. Тогава от реката излизаше малчуган от злато и му казваше:

- Дойдох да те взема!

- Защо?! - плашеше се Енот. А детето бършеше очи и му казваше:

- За да те вразумя!...

Така беше всяка вечер. Търпеше се. Но стана горещо, когато веднъж детето каза: „Ти си демон и ще се пържиш в ада, защото нарани дъщеря си!“ Последваха и по-тежки сънища: детето идваше, улавяше гърдата му и казваше: „Навеки проклет, задето разби сърцето ми! Ще ти взема душата и ще я превърна в лайна! Ще останеш гол като охлюв. Ще бъдеш низвергнат във всяко отношение. Ще ти направя живота ад, за какъвто и не си сънувал! Ти си Мръсник!“... Така беше половин година. После срещна Хекс. Актьорът. Той познаваше местна „магьосница“, която разваляше черна магия и правеше бяла.

Всъщност всичко беше смешна олелия, поради гузната съвест на Енот. В същото време той вече не желаеше да знае кой ден е, колко е часът или коя година тече, както винаги все напред към някаква поличба за отвъден свят.

Ужасът му бе прекомерен, за да го понесе: Хекс, артистът, имаше гадния навик винаги да бъде различен. Във всеки миг той беше друг - ту бе селянин от китайски произход, с огромна ръбеста шапка или шегаджия от виц с пошло съдържание, друг път - просяк, който свири на гайда и кара хората да го съжаляват, но безспорно, той имаше качеството - никога да не отказва помощ. По същата причина той го заведе при Магьосницата. Енот беше уплашен. Стори му се, че е халосан с мокър парцал от съдбата. Имаше ужасното чувство, че е роден без късмет и че Магьосницата ще му разкрие спатиите. Но както става понякога - оказа се, че дяволът не е толкова черен. Той отдъхна, когато хлътнаха в апартамента на Магьосницата. Хекс го предупреди да внимава как ходи. Походката издавала много човешки качества!

Магьосницата се казваше Кобра и имаше голям нос. Тя го посрещна студено, спокойно и безпристрастно. Надникна в разума му и каза вещо:

- Вие сте Пилон!

Енот се стресна:

- Как така Пилон?!

- Ненавиждате червения цвят.

- Напротив, обожавам го.

- Отвратително развратен. Освен това и маниакално депресиран!

- Но как тъй, какво се е случило с мен... Какви са тези обвинения?! И какъв пилон ми навирате в лицето?!

- Ще дойде ден и ще разберете, другарю! Сега е време да надникна в мислите ви.

Кобра сложи очила на големия си нос и се взря в Енот:

- Вие криете от света безобразие!

Енот изтръпна:

- Какво искате да кажете?

- Лицемерен, последователен и подъл! Имал сте си работа с развратни деяния, които ви измъчват!

Тук Енот пребледня и припадна. Когато дойде на себе си, Хекс се усмихваше:

- Не се притеснявай, ние отдавна знаем всичко за теб! - и го целуна по челото. Енот прежълтя:

- Що за уродства ми приписвате?!

- Заслужени! - беше отговорът и Енот отново припадна. Така част от съвестта му бе излекувана. Помисли, че наистина ще се превръща в Пилон...

Детето от кошмарите му отново се появи. То твърдеше, че Енот е шизоидно префасонизиран или с други думи - претърпял промяна на личността, без това да е дало отражение на външния му вид. Всъщност, откакто повярва на Кобра, той се взе за ясновидец и привилегирован от съдбата да изиграе важна роля в живота на съгражданите си.

Находчивият му характер го отведе до идеята да служи на всеки цвят, но не на синия. Имаше внук, а не внучка. Цялата история около Енот беше мътна и кървава - той не подозира­ше, че Кобра му е прочела присъдата - след време той щеше да бъде Еталон за Мярка на отговорност от висша класа... Енот още не мислеше за тези неща и много му се искаше да го екстрадират от града на неговия ужас, а той да се превърне в Директор на Млекокомбината, при положение, че Скот вече не бе там.

Без да си дава сметка, съдбата го бе изиграла! Тайно се надяваше да нарани Скот, да го обезличи и превърне в посме­шище. Това веднага бе разкодирано от Кобра и тя го посъветва да не се поддава на демони от ниско интелигентно ниво. Самата тя била дълго време в плен на тяхното пиянство от грехове и го посъветва да се обърне към приятели и приятелки от детска възраст. Това допадна на Енот и той се замисли колко приятели има. Оказа се, че няма. Стреснат и напрегнат, Енот изплези език и се задуши. Лицето му стана пепеляво, а от устата му излезе пяна. Кобра бързо го ухапа по ръката и той дойде на себе си. Пресекливото дишане оправда заслуже­ната почивка. Порозовя и му стана весело:

- Какво стана?! - попита той щастлив.

Кобра го изгледа проницателно и обясни:

- Току-що те излекувах от бяс!

- Но аз съм здрав! - реши Енот.

- Така е, но не беше! - каза Кобра. Извади цигаре, постави БТ“, запали и някак мрачно процеди:

- Значи те нападат демони?! Нищо чудно, след като умря

Булдока!

Енот се засмя:

- Що за шега, скъпа?!

- Понякога хората смятат истината за смешна, а тя е прос­то безкомпромисна като лъжата!

- Аз също знам нещо...

- Твоите правила са прости - ти си Нож и си касапин по душа! А това обяснява много убийства и много други грехове... но никой, освен аз и Хекс не знае това!

- И как тъй - не се предаваше Енот - Аз съм чисто човече. Наистина съм малко кривокрак и грозен, но едва ли съм убиец!

- По-добре помогни на дъщеря си! - ненадейно цъкна Коб­ра.

Тук Енот се смали:

- Не ви разбирам!

Кобра посочи с поглед вратата и остана мълчалива. Хекс обясни, че жеста й влиза в табиета й на ясновидка и лъжепророчка:

- Енот, не се притеснявай, тя го прави нарочно. Иска да те провокира, а що се отнася до Булдока или до дъщеря ти, нищо не знам! - каза и се превърна в сираче: - Нахрани ме, много съм гладен! - проплака той и улови Енот за ръка така, както дете хваща ръка на родител. Това не се понрави на Енот и той го плесна:

- Престани да се преструваш!

Хекс веднага се превърна в кошмара от сънищата му и каза резливо:

- Аз съм истината! Трябва да се вслушваш в гласа ми!...

Енот не издържа и падна на земята. Стори му се, че е минал цял век, когато дойде на себе си и видя, че се намира в леглото си и сънува небивалици.

По същото време, около смъртта на Гонче, Териер направи нервна криза и се сби с някакъв хлапак. Разби му носа и Щеше да си навлече неприятности. Спряха го други. Териер изпадна в нещо като депресия и ненадейно стана наркоман. Разправията с Енот усили желанието му да се дрогира и той бавно заприлича на руина от древен римски произход, като фасадата му бе на стабилен, спокоен и велик някога вожд на племе, понастоящем глупак и смръдливец.

Последното допадна на Енот и той го направи свое вярно куче. Постави му за задача да слухти, какво става в града и лично го награждаваше с крем-карамел и наркотици.

От своя страна Териер беше доволен - до сега не бе изпитвал наслаждение от нищо и ролята му на „персона нон грата“ му се виждаше далеч по-сносна, отколкото бита карта на покер с началници като Поров и Енот.

Тогава всичко се промени. Териер смяташе, че е негово дело, но не знаеше за проблемите на Енот и неговите кошмари, иначе би било другояче с дереджето му. Териер не подозираше за Хекс и Кобра!

Не след дълго той беше зареден с друг род енергия и името му се бе преобърнало от кучешко в интелектуално - нарекоха го Протеинов, имайки предвид, че вече бе загазил сериозно с наркотиците, но не представляваше опасност за никого.

Вече изглеждаше достолепен дори в очите на собствената му съвест! Велик и мъчително остарял, той скимтеше нощем, когато Гонче му липсваше и когато студът ставаше нетърпим. Самотата го влудяваше, но под въздействие на себевнушения издържаше всичко. Така тръгна новият му живот - черно на бяло - тъп и скучен - погледнат през калейдоскопа на въображението, интересен и пъстър като перушина на папагал! Понякога му се струваше, че е страдалец в името на човечеството, който го предпазва от евентуални издънки. Всъщност Териер - вече Протеинов - живееше добре. Сносно. Беше доволен, че има гръб, жилище и добра занимавка, каквато беше тя в работата му и в музикалния му провокаторски слух. Вслушваше се какво се говори около него и веднага го записваше в тефтер, който той нарече „чер тефтер“!... Доволен от своята почти литературна находка, той се оказа пленен от страстта да изпепелява с жарта на перото си умовете на заобикалящите го така артистично, че престана да вярва в кучешкото си потекло и се замисли дали всъщност не е доносник, а творец!

Скрит зад гърба на пъкленото си занимание, той тайно ликуваше, но още ближеше стари рани от времето, когато беше просто Териер - човек без основа под краката си, нефундаментален, а прозаичен и бял като лист хартия.

Някога приятелите му го наричаха „фасулкьо“, заради просташките му изказвания - никога неподготвени, но днес той беше Друг. А това за него означаваше не просто Велик, а дори Мисионер!

В момента, когато другите отчетоха промяна в характера му се стреснаха и замислиха, какво става с Териер. Но той мълчеше и се усмихваше като Джокондата и мислеше, че е няка­къв номер на съдбата.

Нищо не убягна от погледа на Партията и той се видя в кожено кресло, подходящо за Друг... „Явно моят Чер Тефтер променя живота ми!“ - рече си той и се изпъна в креслото като същински господар на зверовете и останалите животни в джунглата.

Изведнъж му се стори, че отива твърде далеч - някъде, където всичко човешко е смешно и просто като детска игра и имаше намерение да променя света около себе си с помощта на дар божи, каквото той нямаше.

Протеинов забрави кой е и се превърна в нещо като звезда от небе, което не обичаше, но което наричаше Свое!

 

Тогава, както е прието да се казва в разкази с лошо съдържание, се случи така, че Енот завърза връзка с приятелка си кобра от същия онзи мрачен квартал, където се мътеха убийства и изнасилвания, с които неговото име никой не свързваше. Подозренията на Хъски, Скот и Есха бяха прости - Енот се бе превърнал в чудовище и поглъщаше чужди съдби и животи ка­то чакал мърша.

Случките не засягаха виновния. Той живееше чудесно, като човек с оформена плът на ловец и сенките, които падаха върху гърба му, но не му се отразяваха зле. Той смяташе, че е издирван винаги и само за едно. Имаше лошата идея да подозира, че всички знаят какво е направил с Есха, когато бе едва на осемнадесет.

Нямаше представа (тогава), че всъщност неговото нежно изнасилване беше изпреварено от първа любовна тръпка. Скот, както вече стана ясно, го бе изпреварил. Осъзнавайки фактите с течение на времето, Енот се озлоби и затвори в себе си. Искаше му се да се измъчва цял живот, но внукът му да е от негово­то семе. Съжаляваше, че не е така. Искаше да си го върне на всяка цена и тогава кобра му каза, че той не е човек, а Вампир, и че трябва да пие кръв от плъхове и котки, за да придобие сили и да победи страха! Всъщност страховете на Енот продължаваха да дълбаят дупки в съзнанието му и докъде ли щяха да го отведат, ако ненадейно не му се яви странно създание с други убеждения и размислително-отделителни възможности. Съществото много напомняше лъв, окован почти впрегатно, но в златни вериги, изпускащ дим през ноздрите си, а очите му бяха непосилно твърди и благородни за сметка на неудоволствието, ко­ето изпита Енот.

Нещото разпери нокти насреща му и каза:

- Ти си мъченик!

Енот се стресна:

- Тогава какво?!

- Трябва ти килия без прозорец. Свещ, кибрит и цигари!

- Защо?!

- Също тамян и тоалетна хартия.

- Кога?!

- Днес! - отвърна съществото и се засмя - ти си страхлив, но дееспособен, а моят господар търси такива като теб!

- А аз какъв съм?

- Мързелив и мълчалив... чудесна комбинация. Издирва се от цяла група вселенски заможни духове!

- Нима съм толкова важен и велик?!...

- Качествен и всичко най-прекрасно за нискоинтелигентни, които ще ти повярват.

- В какво?!

- Че си Определен!

- Интересно... но от кого...

Тук съществото се намръщи и каза гръмко:

- Най-лошото качество, което притежаваш е любопитството. А то не води до никъде!

- Знам!

- Тогава се заеми със себе си! - изкрещя съществото и изчезна.

Едва сега Енот разбра, че е нагазил в дълбоки води и че съществото не е живо или мъртво, а преднамерено поставено да го съблюдава и наказва, както си поиска. Енот се досети, че вероятно съвестта го мъчи по-лошо от зъбобол. Но тази вер­сия отпадна и той се зарови в учебника на душата си. Там се видя като първокласен преподавател по български, колкото и грешки да е извършил през последните десет години, и му стана тъжно. Не страшно, а просто меланхолично. Отпусна се и си каза: „Майната му!“... Но нещото вече беше влязло в него и го мъчеше.

Грабна телефона и завъртя шайбата седем пъти. В слушал­ката прогърмяха три „тапи“ и се чу тежък бас. Беше Поров.

- Поров, обажда се Енот, търся килия под наем, цигари, свещ, тамян и кибрит, разбира се!

Поров се засмя:

- Какво ти става, бе приятел? За карцер ли си се размечтал?! Престани да ме занасяш! Имаш ли представа, че е два през нощта!

- Извинявай, не съобразих...

- Хайде, не се притеснявай, ще уредим и този въпрос. Нали знаеш, че за теб съм способен на всичко!

- И тоалетна хартия! - изпищя Енот.

- Ти си пиян! - разтрои се Поров. - Я лягай до жената и заспивай... Карцер да искаш от мен... е, хайде, лека нощ!

Но нощта не беше лека. Някакъв комар цяла нощ кръжа около ухото му, докато го ухапа и се засмя от постигнатата цел.

Енот се чувстваше ужасно зле. В стаята му замириса на лимфа и той се уплаши: „Май стана най-лошото - Сатаната от­ново ме преследва!“ - не щеш ли се изпусна в гащите. Замириса, а Пасха се събуди и изпищя:

- Есха, баща ти се осра!

Вестта накара дъщерята да се засмее. Но в тъмното не я видя никой, освен Създанието, което бе посетило дома им.

 

Докато Енот се насираше пред дъщеря си, Хъски шибаше жестоко приятелката си, лекувайки депресивни състояния. Това го правеше щастлив като скакалец, който скача из треволяка и се усмихваше на способностите си безподобни.

Лампата проектираше на стената буйните им страсти и те бяха като деца в гора, пълна с вълци и вампири, за които не знаеха нищо. Луната прелюбодействаше зад пердето, а звездите воайорстваха по същия дребнав начин.

Дружбата между Хъски и Норка всъщност бе плод на случайността - просто бяха в компания от космати и безинтересни хора, когато пияните им погледи се кръстосаха и изведнъж се почувстваха създадени един за друг.

Тяхната страстна връзка продължаваше вече упорито да ги тормози в късните часове, когато се мятаха лудо в кревата и Хъски се празнеше, където му падне, а Норка го обожаваше. В нейните очи той бе като вулкан, изпълнен с огън и жупел, които я изпепеляваха до крайности всевъзможни!

От своя страна Хъски смяташе, че Норка е последното животно, което е прекарало повече от три месеца с него под общ юрган или под обща черга или и той не знаеше какво... най- вероятно под него.

Веднъж, когато вече спяха след стотици пъти напъвания за постигане на оргазъм, Хъски сънуваше странен сън: Преследваха го двама души. Единият - безсрамно висок и здрав, а другият - смахнат, весел и перверзен, които му предлагаха да правят любов. Хъски се стресна и той в просъница целуна Норка и я наръга с език в ухото. Езикът му стопли поизстиналата Норка и тя се събуди. Хъски лежеше и продължаваше да сънува бисексуален сън, в който откри нещо загадъчно и непознато. Зададе си въпроса защо точно на него се случи да сънува подобно нещо и си каза някак на ум, че това е като краста за много хора без особени качества или точно обратното. Норка го ухапа по езика, а той я затисна с тяло и започна да си отмъщава на сънуваните герои. Когато свърши се успокои и отново заспа.

Посреднощ нещо загърмя на улицата и двамата влюбени се събудиха. Норка се гушна в Хъски, а той се наежи:

- Тези идиоти от квартала, отново са спукали на някого гумите! Хайде, престани да се страхуваш... вагабонти! Ще ги пипнем със Скот и ще им счупим главите!

Норка пъхна нос под потната му мишница и заспа сладко. Миришеше й на сено и слама. Липсваше трета компонента, така нужна за красотата на кожата й. Всъщност можеше да се спори дали тяхната връзка беше любовна или чисто и просто сексуално успокояваща. Хъски нямаше чак толкова интелект, за да разграничи едното от другото, докато Норка подозираше разлики. Но не я тревожеха и тя добре съчетаваше нещата в живота извън очертанията на леглото и рамката на ежедневието, което я обграждаше с некадърни ухажори и по една или друга причина това й бе радост.

Хъски все още не смяташе да се задомява, поради болестта на майка си и злия нрав на баща си, когато се случиха неприятности. Една сутрин, докато бъхташе Норка, телефонът бясно иззвъня и той вдигна. Чу гласа на баща си - резлив и неприятен като зимен вятър:

- Веднага си ела вкъщи!

- Какво е станало, едва е пет сутринта! - ядоса се Хъски.

- Нямам време да ти обяснявам! Прибирай си маркуча и идвай, кучета те яли!

Хъски стана, облече се опиянено и каза на приятелката си:

- После ще продължим!

Чутото не я накара да се превърне в птичка. Усмихна се на спомени и с други и въздъхна някак прималяло и освободено.

Хъски си тръгна почти бегом. Имаше лоши предчувствия.

Бащата беше пълен и нисък човек. Лесно изпадаше в бяс и трудно прощаваше грешките - и свои и чужди. Не понасяше приятелката на сина си, тъй като я приемаше като долна курва. Изглеждаше му неблагонадеждна като евентуална снаха. Но никога не го показваше. Имаше кръвнишки поглед, придобит от дългогодишен опит и не беше някак миролюбив, а по-скоро трогателно потиснат. Други качества не притежаваше, като изключим, че болезнено обичаше сина си. Възлагаше големи надежди, на с течение на времето се оказа, че се е излъгал в неговите възможности. Това го бе огорчило и накарало да се пропива до пълно отчаяние. Беше болен от диабет и зрението, както и мускулният тонус, бяха отслабнали. Съжаляваше, че никога не успя да възпита в Хъски борба за живот. Останалото беше лична природа, придобита с течение на някакъв негов си малък опит. Хъски остана верен приятел на Скот до преклонна възраст. Но какво ли има толкова в приятелството, щом няма начин то да се опише. Така че Скот също остана верен приятел на Хъски, но от друга гледна точка, той въобще не се интересуваше.

Когато Хъски се прибра вкъщи, изпита нещо повече от ужас - видя баща си седнал на стол, покрил главата си с кърпа, мърморещ, а майка му, някак неестествено вдървена, лежеше в леглото. Изведнъж надеждата на фамилията увехна и се свлече на пода. Като в просъница чу баща му да крещи:

- Ставай, малодушно копеле! Майка ти умря! Бъди мъж!

Два страхотни шамара го пробудиха, но момчето остана в

печалната участ на човек, изпаднал във внезапна скръб. Не подозираше, че смъртта на когото и да било ще го трогне, но в чисто мисловен план сега всичко му се стори в повече.

- Ставай! - кресна бащата и пак го удари.

Хъски преглътна обидата и стана. Седна на леглото, улови все още топлата длан и някак се разкисна в сълзи. Баща му го гледаше с отвращение:

- Не ставай смешен! Няма да я върнеш, като я оплакваш! Ама че мъж!

В същото време той изпита не по-малък ужас от сина си. Връзката се бе разпаднала отдавна, но кръвта, която му бе дал, все още кипеше и в двамата.

Всъщност последното, което изрече майка му бе: „Искам Хъски!“. Затвори очи и се унесе в нездравата дрямка на смъртта.

Бащата я хвана за ръка и каза нещо от рода на „Е, той все някак ще се оправи в живота!“ - плачеше. И сам не вярваше. Не го бе правил никога през живота си, който му се виждаше скучен и неприветлив като януарски ден.

Бащата го разтърси за рамото и каза:

- От днес ти си домакин в къщата. Аз вече съм твърде стар!

Хъски се стресна. Не можеше да си представи, как ще гледа Баща си и себе си, когато нямаше сила за това. Стори му се, че е на прага на отчаянието. Поиска да скочи от прозореца, но примката на съвестта го прикова към действителността. Всъщност баща му бе наистина стар и похабен, но през последните десет години той не даваше повод, по който да стане ясно, че вече е старец. Но в днешния ранен утринен час си призна. Хъски помисли за Норка и се ядоса - стори му се, че тя го използва за разтуха и че никога не би му подала ръка за друго, освен за любов. „По-скоро секс!“ - уточни Хъски.

Опита се да бъде твърд и разбра, че не може да плаче. Сърцето му се бе свило на топка.

От днес нататък той не биваше да бъде слаб! Изводът доста го озадачи... Хъски бе дръзко момче. Не се отказваше лесно от нищо. Но в целия му арсенал от волеви дарби, той не можеше да понася самотата и задължението да я надмогва. Качеството си бе наследил от майка си, която на младини беше здрава, весела и работоспособна. Прочее, тя беше ослепяла при нещастен сблъсък на трамвай с камион. Получи удар в главата. Тогава нещо стана със зрението й. Беше прекъснат нерв и тя остана в тъмната одая на тялото, като дълго време живя в ужасна депресия.

Хъски беше все още юноша, когато онова се случи, и за цял живот запомни майка си такава - трепереща, добронамере­на и тъжна. Имаше дълбок белег на слепоочието, а душата й изведнъж стана още по-красива. Така запомни Хъски любимия човек. Но разбра, че процесите в живота протичат необратимо все по-напред, там, където лакомо се усмихваше съдбата.

На погребението дойдоха Скот и Иглика. Гроздана също. Норка стоеше до него някак тъжна, но различна. Хъски си мислеше, че цял живот бе огорчавал майка си и съвестта го глождеше като куче кокал.

Баща му се потеше, въпреки зимния студ, и смяташе, че оттук насетне действителността се променя. „Хъски ще стане по-затворен и по-мрачен!“ Искаше му се да е умрял. Но последното бе нещо, което някой знаеше...

Когато гробокопачът хвърли първата пръст върху ковчега се появи Есха. Всички се стреснаха. Скот трепна, а Хъски пусна ред солена вода. Забелязано бе от Иглика и от Норка, но доброто им възпитание ги създаде мълчаливи.

Животът на Хъски щеше да се промени. Но той не подозираше, че Норка щеше да му донесе вест, колкото радостна, толкова и тъжна, поради настъпващите промени в страната.

Годината беше подходяща и се заговори за мораториум. Скот очакваше своя час да си възвърне самочувствието на интелигент, работник, човек, мъж, личност...

Иглика го гледаше внимателно как попива с поглед Есха. Утробата й се сви на камък и тя за сетен път разбра, че ревнува, защото беше безнадеждно влюбена и реално застаряваща.

На помена, веднага извършен след погребението, Хъски се напи ужасно и изчезна някъде. Гроздана и Скот разговаряха. Иглика подхвана захапан разговор с Есха. От страни не личеше. Есха не подозираше. Скот, увлечен в разговор с Гроздана не забеляза, че Хъски го няма. Тогава Иглика каза ниско:

- Скот, Хъски го няма. Потърси го. - и продължи да дъвче мисли, докато говореше или мълчеше с Есха. „Първа среща.“

- помисли тя и леко се отпусна. Тогава Скот отиде и завари приятеля си да лежи мъртво пиян в дъсчения клозет в градината и го вдигна на ръце. Хъски изхърка и каза нещо от сорта:

- Божичко, ще се удавя!... Вече плувам...

Скот пребледня: „Моят приятел се оказва малодушен!... Ще трябва да го подкрепя!“

Хъски се пързаляше по канал в друго пространство и вре­ме, но плиткият му ум не можеше да ги обхване. Затова на него просто му се струваше, че плува, докато всъщност беше влязъл в контакт с неизмеримо неземно битие.

Някои наричат това Смърт! Но идеята не бе така проста, макар Хъски да бе обикновен човек, той имаше рядкото щастие да попадне там, където по-сложно устроени, само биха меч­тали. Беше чувал от Гроздана за Бог и слабото му въображение го накара да мисли, че е застанал пред него.

Видя се като рицар, облечен в сребърна ризница, с голям меч на кръста. Този, когото бе взел за Бог, се оказа негов мъртъв приятел от детство и Хъски ненадейно се уплаши:

- Шаро, ти ли си това?! - успя да възкликне гласно Хъски, а Скот го сряза:

- Какъв ти Шаро бе, ти си пиян като задник!

Скот не вярваше в задгробен живот и Бог, затова му стана тъжно и смешно като в неясно време. Неговото мислене бе устроено по-различно, но ето какво видя Хъски в престоя си в „Небитието“... В гигантското небе, осеяно с ясни облаци, плуваха красиви и нежни създания, които се усмихваха и му предлагаха да прави същото. Хъски чекнеше уста и се зъбеше, а те му обясняваха, че това е нискоинтелигентно и ужасно. Неговите опити били жалки, на сам той бил Велик и заслужавал да лети в космоса, заедно с тях. Тук стана ясно, че Хъски бе попаднал в измерението на Извънземните, които пазеха планетата от евентуален „пожар“!... Хъски беше отчаян и възторгнат. Две състояния, от които се излиза трудно. Но ето че ненадейно той си спомни за майка си и попита къде е. А те му отвърнаха, че е отскочила до друго, още по-красиво място. Така Хъски се освободи от напрежението, почувства се топъл и чу в просъница гласа на Скот:

- Хъски се напика!

Тогава Хъски се пробуди и дойде в съзнание. Първото, което каза бе следното:

- Навън е ужасно хубаво... - и изтрезня.

Второто, което изживя пийналият си тъгуващ бе лицето на Скот. Видя му се дребен и грозен, в сравнение със съществата от делириума, в който бе изпаднал:

- Ти си тъп! - излая Хъски.

Скот се сепна и озърна:

- Мен ли имаш предвид?!

- Теб и твоята душа! - тросна се Хъски.

- Това пък откъде ти хрумна?! - изненада се съвсем Скот.

- Не видя ли, че през цялото време жена ти наскърбява „кротко“ Есха!

Скот настръхна:

- Приятели сме, не бива така...

- Прав си, но си тъп! - потвърди отново Хъски - И жена ти е много тъпа, да не говорим за сина ти!

Скот се засмя:

- Абе, Хъски, откъде такива прозрения в теб?

- От чашата! - реши онзи и додаде: - И от извънземните...

Скот кимна с разбиране и се отправи към „наскърбените

от Смъртта...“

 

Когато Скот и Иглика се прибраха вкъщи почти пийнали и леко раздразнени, не си казаха нито дума. Скот се изкъпа, но не се обръсна. Облече чисто бельо и си легна. Иглика повтори стореното и също легна. Синът им се преструваше на заспал. Не спяха и родителите. Мислеха един за друг като за неудачници. Това не им допадаше и те не заспиваха, но не се и прегръщаха.

В тъмното не се виждаха лицата им, но биотоковите им полета ясно даваха да се разбере, че между тях наистина вече няма нищо градивно. Скот стигна до някакъв извод в размишления, стана, запали цигара и излезе в коридора. Седна на стол и започна да си припомня всичко от живота, който бе се изни­зал така левашки изпод приетите му. Налегна го тъга. Докато пушеше, Иглика заспа леко и някак трогателно нервно. Сънуваше огромно бяло куче, на което подаваше ръка, а то както я близваше по дланта, внезапно я ухапа. От болка се събуди и разбра, че Скот я е затиснал с тяло. Всъщност той също иска­ше да има приятел, който да не хапе.

Това сънливо разпятие го накара отново да се събуди и отново да пуши. Беше пет и половина сутринта и стомахът го глождеше. Сложи чай, взе парче сирене и седна край тясната масичка.

Наложи му се да се опари няколко пъти в цигарата, за да разбере, че живота му вече не е мелодия, не е авантюра или шега, а лоша прищявка, поднесена от съдбата с тежки фрактури от спомени. Скот знаеше от опит, че такива мелодрами са вредни за храносмилането, затова се задоволи с мисълта, че няма нищо, което да бъде така трайно, както случайностите, на които сме подвластни. Окуражен от тази находка, той наля чай, запали нова цигара и захрупа ръжен хляб със сирене. Доставяше му удоволствие да пуши и да се храни.

Внезапно си спомни за Териер и му стана весело:

„Този кучи син, казано направо, не заслужава даже бонбон. Той вкара в беля много хора... дори мен!“ - и тук изведнъж му стана ясно, защо всъщност напусна Млекокомбината и се прехвърли в „Чистотата“. Причината не бе в заплатата. Имаше нещо друго. Но тогава Скот още нищо не подозираше.

 

Хората не изглеждаха доволни, а ядосани! Някой кресна:

- Хляб и салам!... - викът се понесе над главите и отекна в душата на Скот с горчивина.

Тогава той си даде сметка, че идва Неговото Време!... БЕШЕ 1989 година и навсякъде ехтеше песен:

„Времето е нашеееееееее!

В същото време Енот изнемогваше. В завода за мляко искаха оставката му, тъй като бяха открили, че той е некадърник, облечен в дрехата на властта, нещо, което не бе лъжа. Енот знаеше и се боеше да не го изхвърлят от кабинета, затова се бе затворил здраво вътре и не допускаше никого. Работниците не­годуваха и го псуваха. Енот се гърчеше под звуците на музикал­ните комплименти, които получаваше под прозореца и плаче­ше като дете. Страхуваше се от всичко и това му се виждаше незабавно и опасно.

Не знаеше какво да прави, затова си казваше на ум, че не бива да се поддава на провокации и да търпи като... СКОТ!... Това откритие го инжектира с ярост и той отвори прозореца...

Крясъците за миг спряха. Енот се почувства по-свободен и кресна:

- Прекратете стачката, в града има болни и много деца, които не могат без труда ви!... - това впечатли собствения му интелект, но скоро той бе разочарован.

Работниците се разкрещяха отново и го приканиха да сле­зе при тях.

Той затвори прозореца и падна в креслото като в несвяст.

Изведнъж както си стоеше така кротко и безволно отпуснат, усети, че креслото му отеснява, а той расте някак бързо. Докато се осъзнае, разбра, че е станал висок около три метра, усети сила и тъга. Чу се да крещи и видя как тялото му, някога дребно на ръст, се източи и разчупи тавана на кабинета. Тухлената сграда изведнъж се спука под напора на „природата“ и Енот си спомни за Кобра, която бе предвидила, че ще се превърне в Пилон! Видя, как тълпата от недоумяващи и уплашени ра­ботници изведнъж оредя и млъкна. Никой не вярваше в чудеса н Великанът Енот бе посрещнат със Страх! Той от своя страна гордо им каза:

- Елате с мен! - и грабна червено знаме.

Стреснатите работници не го последваха, а го изгледаха невярващо и се усмихнаха един на друг:

- Това е поредната лъжа! - изкрещя някой. И този някой беше Скот!

Енот се извърна, съзря го някъде долу под себе си и каза тържествено:

- В Името на Народа Ела с Мен!

Но Скот му отвърна със среден пръст.

Енот се усмихна и каза:

- АЗ СЪМ ВЕЛИКАН, КАКТО В УМА, ТАКА И В ТЯ­ЛОТО И СЪМ НЕУНИЩОЖИМ!

И вдигна крак с желанието да настъпи бунтовниците.

Едно денонощие преди Енот да се превърне в Пилон на Знаме и Идея, жена му усети как той става, отива в кухнята, а сетне влиза в стаята на внука си. Усетът я накара да повярва, че става нещо НЕПРИЯТНО!

Изсули се от леглото и проследи мъжа си. Когато го видя надвесен над леглото на детето с нож в ръка, тя нададе вой и събуди Есха. Детето подскочи и видя дядо си да се усмихва гузно и да се брани от шамарите на Пасха и Есха.

- Идиот! - кресна Пасха. - Кво става пак?! Ти си полудял съвсем! Искаш да убиеш собствения си внук ли?! - и го налагаше, докато Енот блаженстваше...

Докато го наказваха строго, той говореше някак задъхано:

- Да си идиот е чудесно, а що се отнася до внука ми, то той Ще бъде един ден щастлив да чуе колко много го обичам и съвсем не съм искал да го убия, а да му се порадвам на лунна светлина, докато си режа салам с ножа... Обожавам кървавицата и Детето, все пак ние сме роднини и любовта единствено може да ни свърже в невидима връзка, за която поетите пишат и с която Бог е Сътворил Човека, неговия Универсален герой!

Пасха си скубеше косите, а Есха трепереше от ужас. Тя отдавна беше разбрала, че Енот не е с всичкия си. Това я караше да се страхува от всяко негово движение, а любовта му към сина й май беше сходна с тази към кървавицата.

Енот невъзмутим си легна, зави се презглава и захърка тежко. Пасха за пореден път се замисли, за кого се е оженила. За първи път се изплаши. Легна си в кухнята на малкото диванче, което бе запомнила с насладата от създаването на Есха, но въобще не заспа.

На другото утро Енот се събуди, обръсна се, облече празнично лилав костюм и потегли на работа като каза:

- Днес денят е подходящ за сърцераздирателни бури... - не стана ясно какво иска да каже, но прозвуча странно величаво...

Пасха го изпроводи до вратата и се облегна на мисъл: „Той наистина не е вече същият... Есха от своя страна мислеше, че баща й вече няма да се върне вкъщи и беше някак щастлива.

В същото време внукът се блещеше пред огледалото и говореше врели-некипели:

- Аз имам дядо и никакъв баща...

 

Когато Енот стигна до някакъв площад, изпълнен с хора, които крещяха нечленоразделно, Пасха се спусна подире му. Според нея мъжът й отново се правеше на интересен и тя имаше намерение да го изкрещи пред всички.

Вдигна се от постелята и се залетя към площада. Но каква бе изненадата й когато го видя отдалеч - лицето му, станало едро и подпухнало, в очите й се наби знамето, което държеше, а пък ръстът му я порази съвсем.

В малкия мозък на Пасха се зароди идея да опетни съпруга си пред целия град, като обясни внимателно на всички, че той е луд, объркан и подтиснат от идеята да моделира хората около себе си така, както сам не подозираше това.

Есха пък се готвеше да признае, че бащата на сина й е съвършено чист човек, докато баща й, Енот, е просто човек с объркани представи за роднинство.

От своя страна Скот се озова на друг площад и в друг сектор на града, където някак случайно попадна пред някакъв микрофон и изкрещя екзалтирано:

- НЕ, на Времето, което ми отне Децата!!!

Когато го изрече, той се почувства особен и добави:

- Да Живее Времето, което ще донесе на децата ми красиви дрехи ... - и сам не разбра, колко прав ще бъде само след време...

Някъде в тълпата зоркото му око откри Хъски и отново кресна:

- Да живеят всички бащи, които не се страхуват от мизерията и създават деца в наше време! - и пак позна, но вече не беше много сигурен в онова, което каза. Спомни си за Иглика и му стана тъжно. Изпадна в комоциум от спомени и го изнесоха на носилка. Някой го беше ударил с камък по главата...

Докато идваше на себе си, кой знае защо, Скот си спомни книга, четена в детството: „Време разделно“... - и се разплака. Имаше предчувствия и за други събития, които нямаше да засегнат честта му, а само ще усилят апетита на група хора, в която нямаше да попадне. Но за кой ли път той се питаше „Защо!“. Връщайки се назад във времето, Скот си спомни за убийството на Гонче и Високият рус мъж. Спомни си за всички убийства, а в главата му отново се мътеха съмнения относно Енот.

Докато идваше на себе си Скот си зададе въпроса, защо Енот ще иска да убива Гонче или любовниците й, спомни си и за Териер, който не мярна никъде.

Мислите и на Енот не бяха по-радостни. Той пък се тревожеше, че след като е порастнал толкова висок, ще стане лесна мишена за какви ли не цели на тълпата. От дете не понасяше улицата и мразеше да играе на прескочи кобила. Виждаше му се немърливо и лошо, дори като намерение. Така че днешният ден му се видя красив, само защото беше Великан и държеше в ръка знаме, което обожаваше поради цвета му... Спомни си за Дог и се разхлипа. Последното бе оценено като политически трик и внезапно престана да съществува. Може да се каже, че стана чудо - пред лицето на тълпата Енот загуби човешкия си облик и се превърна наистина в гигантски стоманен Пилон, а знамето заплющя от силния вятър. Когато Пасха видя това, изпищя от ужас и припадна. Есха се оказа по-силна. Стисна ръката на сина си и му каза важно:

- Това става с лошите хора!...

Детето се учуди:

- Ама дядо лош ли е...

Есха го погледна и съжали за казаното:

- Той просто е глупав!

Детето отдъхна:

- А аз мислех, че е станало нещо с него, когато е бил на моите години.

Есха обърса сълза и отвърна:

- Дядо ти е човек на думата!

 

Когато Скот се върна в квартирата си, намери врата запечатана. Стана му тъжно. Наближаваше краят на ноември, а той беше вече остарял с цяла година, с мисълта, че са изминали двадесет. Откри, че няма къде да пренощува и тогава си спомни за Хъски. Реши да го помоли да го приеме, докато си купи жилище и да заживее един по-добър живот. Сигурен бе, че Хъски няма да го изостави.

Тръгна по пустата улица, чувайки някъде в края на града да се крещи и гърми, но не обърна внимание. Каза си, че това е лошата услуга на едно време, което го е отнесло на брега на самотата, без право на мечти. Без да си дава сметка, Скот беше станал вече човек с друго мислене и други интереси. Докато вървеше към Хъски си даде обет да заслужи обичта на Есха отново и завинаги или пък да не взема присърце трагедията, че остава сам, сред хора, които искаше да защитава.

Замислен не се усети, че вече звъни на вратата на Хъски. Онзи пък отвори и се вторачи в него:

- Скот? Кво има? Защо си тук?! - някак се тросна Хъски.

Скот отвърна:

- Вече нямам дом... Иглика ме заряза.

Хъски му стори път и каза очакваното:

- Знаеш, че сме приятели, влизай!

Хъски го покани в кухнята, запалиха по цигара и му каза:

- Можеш да използваш всичко... - усмихна се и добави - Само не Норка.

Скот го прегърна и каза:

- Радвам се, че те има...

Хъски се усмихна и каза ненадейно:

- Срещнах Протеинов... беше много пиян... каза, че е написал статия за теб...

- За мен?! - Скот се стресна: - Какво е направило копелето?!

- Нарекъл те е патриот и комунист, облечен в синя дреха.

Скот дръпна от цигарата:

- Лайно! Ще го пребия като куче!

- Не можеш...

- Защо?!

- Защото е станал важна клечка в партията на СДС.

- СДС-е, ли?! Това пък какво е!?

- Абе, ти не виждаш ли какво става в града?! Хората са ядосани. Местят се политически пластове в страната. Такива като Енот не желаят да отстъпят на младите и способните!

Скот се хвана за главата и каза:

- Чувствам се зле, къде мога да полегна? Моля за чаша

вода!...

Хъски се изненада:

- Ей сега.

Наля му вода и го улови за челото:

- Изглежда имаш температура. Да не би Енот да те е проклел? В такъв ден да настиваш!...

Скот го изгледа тъжно:

- Помниш ли Гонче?

- И още как! Защо?

- Не подозираш ли, че нещо стана тогава... нещо между нея и мен... знам, че това звучи глупаво... но Гонче беше добро момиче.

- Какво искаш да кажеш?!

- Трудно е за обяснение.

- Аз съм схватливо момче.

- Така е, но... има нещо, което не знаеш!...

- Какво се опитваш да кажеш?

Скот се изтегна в кушетката и някак дрезгаво заяви:

- Аз я убих...

Хъски пребледня и се облещи.

- Какво?!... ти... ?! Как тъй?!... Шегуваш ли се... НАЛИ ЕНОТ СЕ ЗАБЪРКА В ОНАЯ КАША...

- Не беше той, бях аз...

Хъски седна до него:

- Това е лудост, ти си болен!

- Не можеш да повярваш, нали... но има и друго, което никой не знае...

Хъски се съвземаше:

- Но това също е толкова идиотско, колкото и всичко останало.

- Казвай - Хъски се състари с години напред: - няма да се учудя на нищо...- Напротив, ще си глътнеш езика...

- Е?!...

- Есха ми помогна да. убия Гонче и всички останали, които се бяха докоснали до нея... Енот е невинен... Всичко беше скалъпено от самото начало от Есха... истината е, че тя си отмъсти заради грешката, която Енот извърши с нея...

- А кучето на съседите им... ти ли го уби?!

- Аз...

Хъски се засмя:

- Ето ти серийният убиец, който никой не подозира в нищо?!

- Абсолютно точно.

- Тогава какво правиш още тук?!

- А къде да се дяна?!

Хъски се замисли:

- Помниш ли, че когато бяхме деца си дадохме обещание да се закриляме дори и в най тежки ситуации.

-Да.

- Тогава забравям всичко и те пускам да живееш в къщата, докато си намериш квартира.

- Разочарован си...

- По-скоро изумен... никога не би ми хрумнал такъв вариант... Какво смяташ да правиш?!

- Все още не знам .. ще работя някъде... може да стана полицай. Нямам досие, което да ме уличава в нещо.

- Защо ми каза всичко това?!

- Исках да ми олекне.

- Олекна ли ти?!...

- Разбира се, че не...

- Поспи, разбирам те...

Хъски се прибра при жена си, която спеше и се замисли, че на пръв поглед Скот е порядъчен човек, а всъщност не беше. За миг му се доиска да го изхвърли, но бяха приятели от детство, а това го задължаваше да бъде коректен. Не разбираше как е възможно такова нещо. За него Скот беше пример за подражание... още не вярваше, по-скоро му се стори, че приятелят му действително е настинал и бълнува... А това за Есха съвсем го уби. Тогава Хъски взе решение да помогне на себе си, като забрави този ужасен монолог. „Енот е невинен... хм“... после заспа. Съвестта му бе чиста. В това време Скот също спеше и сънуваше как си реже пръстите с нож в името на справедливостта.

Докато градът бдеше в неспокоен сън, Енот мислеше. Имаше отвратително настроение и никак не му се искаше да е Пилон, та макар и със знаме в ръка. Преследваха го кошмари от незабравимото бащинство, с неговите неправилни постъпки и тежкото себеразпознание, че е преминал границата на нормалното.

Докато стърчеше насред пустия площад, започна да вярва, че убийствата са негова работа. Не подозираше, че може да е бил шантажиран. Спомни си как се бе порязал в банята, кръвта от дезодоранта, смъртта на Гонче, убийството на Високия рус мъж, с обратната захапка, а сетне и гибелта на кучето, за което се смяташе виновен. Сякаш се изправи пред съда на съвестта и си даде сметка, че тук има нещо гнило. Помисли, че той не е Извършител на нищо от изброеното.

Допусна, че може би има раздвоена самоличност, споменът с ножа над внука му го пресова с невероятна тежест. Искаше му се да знае, защо всичко се е обърнало против него, но подозираше, че няма да му стане ясно.

А Скот спеше и сънуваше, как се разправя с Енот по най- долен начин и се чувстваше безпределно щастлив, че има кого да малтретира.

Хъски спа неспокойно. Ето какво му се присъни: Скот държи в ръката си нож. Устата му е разкривена в паралитична усмивка. Есха го целува по лявото ухо, а Иглика ревнува. Самият Хъски пък гледа с отвращение и съвсем не желае да приеме положението, че се намира между убийци, всъщност негови приятели. Енот хлипа и крещи, че е невинен. Скот тика нож в устата му и говори на зъболекарски жаргон. Есха се усмихва тънко и се почесва по челото като мисли всеотдайно за вселената, като за каприз на съдбата. И ето какво й хрумна: „Не желая да знам, как е създадена вселената, но искам да й се наслаждавам!“...

Но всичко изсънувано едва ли съдържа смисъла на нещо вечно, като изключим факта, че всички бяха заподозрени в убийства и изнасилвания, освен Хъски, разбира се!

Енот бе паднал ничком и признаваше каквото и да е, макар Да смяташе признанията си за чиста дивотия. От друга страна, Скот се държеше прилично - налагаше с голям и железен юмрук челюстта на Енот и му напомняше стари разпри по карце­ри със змии.Хъски се стресна и се събуди. Когато дойде в съзнание, той се хвана за главата и се замисли: „Но това е идиотско... нищо не разбирам. Скот снощи ми ги наговори едни, ум да ти зайде! Но дали е вярно?!“ - и хукна към кухнята. Там Скот спе­ше сладко и изглеждаше чист като новородено. Хъски се зарадва. Той го целуна по ухото и каза важно:

- Скот, знам, че беше пиян снощи!

Скот го погледна с едно око и отвърна:

- Така беше!... - засмяха се.

Хъски порозовя от радост:

- Но защо ти трябваше да ме лъготиш!

- Навик от детство!

Хъски въздъхна:

- Напоследък чувството ми за хумор е намаляло.

- И при мен е така...

- Тогава нека изясним ситуацията! - ядоса се Хъски. - Винаги си обичал Есха, а не Иглика. Защо го криеш от години насам?!

- Нямам избор... Иглика е добра партия, но Есха е в кръвта ми! Е, тя не е добър избор, баща й е олигофрен и мазник!

- И фокусник! - усмихна се Хъски. - Как тъй стана Пилон?

- Нали си чул, че човек като си внуши нещо, може и да го направи!

- Ама това не е шамарена фабрика, а жива стомана...

- И тя има своето място в историята! - отвърна Скот - Знаеш ли колко са умрели заради една Стомана или заради една прищявка на някой луд?

- Звучиш ми като старец! - каза Хъски - Но я по-добре кажи защо ме подведе снощи или е... вярно?!

Скот се усмихна:

- Допуснах те до вътрешния си свят, а той е пълен кошмар. Бях пил, бях се втренчил в тоя Енот, в тези убийства, които трябва да тежат на съвестта му... за миг ми се стори, че това съм аз!

- Проблем с унификацията...

- Да, на пияна глава...

Хъски запали цигара и се замисли:

- Всъщност, защо живеем?!

- За да умрем! - отвърна Скот и също запали цигара. - Винаги, когато си задавам този въпрос, ставам нервен. Ужасно…

- И каква е противоотровата срещу този въпрос?!

- Любовта към Есха!

- Вече си станал романтик. А времето започва да се променя.

Ненадейно навън нещо гръмна и падна под прозореца на Хъски. Той скочи, отвори го и изкрещя. Чу се още по-силен гръм и Хъски падна.

Скот скочи на крака, наведен до нивото на дограмата, видя млад мъж, облечен в черен костюм, бягащ нанякъде. Хъски дишаше тежко. Скот го прегърна, отвори окото му и видя, че е пълно с кръв. Стана му зле. Дотича до телефона, набра Бърза помощ, но след като постоя около пет минути в очакване някой да вдигне, разбра, че губи време.

Хъски имаше рана в челото. Скот нищо не разбираше от медицина, но му се стори, че е несериозно. Извади от аптечката бинт и спирт. Тогава дотърча и Норка, която изпадна в паника. Завайка се, а Скот я спеши да мълчи. Проми раната, превърза я и каза тежко:

- Нищо му няма, ще се оправи.

Хрумна му да търси полиция, но скоро разбра, че и там не си поплюват - никой не му обърна внимание.

- Времето наистина се променя... Край с играта на Детска Градина!

Скот се ядоса и счупи чаша в пода:

- По дяволите, къде живея?!!!

Тогава си спомни за Пилона Енот и се ядоса още повече:

- Заради онова гадно копеле стават неща, които не могат да бъдат променени и след двеста години!!! - но и той не подозираше докрай, идващото време, в което мъжете и жените ще се къпят в общи бани и нищо няма да ги притеснява.

Той се разхлипа, прегърна Норка и Хъски и каза съкрушено:

- Ще трябва да се изтърпи този живот! Живот... без причина за радост и щастие, така както беше до днес!

Норка хленчеше и не разбираше какво става. Детето в нея се разтропа и тя нададе вик:

- Раждаааам!!!

СКОТ СЕ СТРЕСНА И ПРЕСТАНА ДА ПЛАЧЕ!

Взе ножица и няколко кърпи. Беше чувал как се „бабува“. Детето излезе с главата напред. Лесно под напъна на Норка. Скот прекъсна пъпната връв и я върза ловко. Улови детето както бе виждал за краката и го тупна по дупето. То изплака, а Норка каза в несвяст:

- Момиче!

Скот го обърса с кърпата и едва тогава отново се взря в Хъски. Той спеше. „Раната е малка. Ще живее...“ - Скот изпи­та облекчение. Не си зададе въпроса, колко време ще продължи то!...

 

Енот продължаваше да се преструва на стоманен Пилон и се взираше в душите на хората, които ту го галеха, ту го удряха. Нямаше представа какво става, но по някакъв странен начин му бе приятно. Изглежда цял живот бе търсил внимание и признание за леконравния си престой на земята и се изпълваше с достолепие, неподходящо за Знаменосец или тъкмо обратното... Всъщност Енот беше се скарал със света отдавна, но кой знае защо още му се искаше да живее и да развява буреносен облак над челото си в кървави краски.

Това пък, от друга страна, веселеше другите и Енот беше щастлив. Спомена за разхубавяването след баня го втресе и той се оказа тъжен. Имаше неща, които не желаеше да афишира, а се налагаше да се изправи пред обществеността. Тогава той се смали и отново стана Човек! Това порази околните него и той разбра, че изведнъж бомбите на паветата, които залетяха към главата му, са вредни за здравето.

Сви се като куче и побягна. Но се оплете в чаршафа на знамето и падна по очи. Енот тутакси се появи пред Бог. Смразен, не очакваше да изглежда така строг, макар да знаеше. Застана мирно и каза:

- Аз съм комунист, атеист и предател! Така че можете да ме съдите!

Но Бог се усмихна благо и каза:

- Не ти е изтекъл срока на земята!...

Освен това ще бъдеш център на внимание от най-добър цвят!

- Не ви разбирам, Господи...

- И не е нужно!

Енот бе разтърсен и той чу глас:

- Жив е мръсникът му с мръсник!

Бяха двама гладко обръснати младежи в широки панталони и ризи.

 

Когато Норка гушна бебето, Скот попита как ще го нарекат. Ненадейната майка изтърси глупаво:

- Христина... от Христос!

Три дни по-късно, Хъски беше на крак, а Норка и Христина гордо дефилираха в прегръдка от любов. Хъски мислеше, че Скот, който както трябва да бъде в такъв лош сезон на годината, ще си остане без работа и без жилище. Но и двамата бяха философи, а не материалисти и всеки взе по свой начин да помага на другия.

Иглика също имаше какво да прави през последните няколко седмици с мъжа, който я прие в дома си. Той беше тих човек. Обичаше гроздовата, но умерено.

Той дори не я бе попитал, как се казва бившият й мъж, а това я изпълваше със затишие пред малката драма, която не се състоя нито в онази, нито в тази нощ. Драмата бе в това, че Скот въобще не я потърси и изчезна някъде. Иглика не биваше да се сърди, но го правеше с охота. Скот не подозираше, а нови­ят й съпруг остана мълчалив и спокоен, като началник гара без проблем в трафика.

В близкия двор на полусрутеното училище някакви хора искаха да отсекат дърво за подпалки. На Иглика й хрумна да нарисува нещо върху тях. Отиде до групата хора и каза тъжно:

- Аз съм художник, искам да си взема няколко трупчета, за да рисувам.

Тълпата спря олелията и я огледа гадно:

- Значи, ние да не се топлим и да гладуваме, а вие госпожо, да печелите зелено! - ядосан се намеси едър мъж. Иглика се стресна:

- Рисувам, за да радвам, а не да печеля!

Мъжът почерня от гняв:

- Вие за какви ни смятате? Не знаете ли, че времето е за раздори, а не за изкуство... - но го спря друг от присъстващите.

- Госпожо, за мен е чест и удоволствие да вземете под моя закрила толкова, колкото искате!

Гласът беше познат.

- Благодаря, но... - Иглика отново трепна: - „Скот“?!

Едрият мъж кресна:

- Какво става тук, по дяволите!

- Това, което става и между ангелите! - сръфа го в свой стил Скот.Мъжът отвърна:

- Да не сте приятели...

- Нещо такова... - Скот прегърна Иглика.

- Махай се оттук! - каза тя, взе няколко добре изрязани парчета и побягна.

Скот видя стройния й силует да се отдалечава. Не изпита болка, само поносима тъга!...

До него беше Хъски. Норка и Христинка се топлеха на малък огън, направен в двора край дървото. Когато нощта узря, а звездите лумнаха като пътеводни огньове, четиримата се прибраха вкъщи. Вечеряха и легнаха да поспят. Очакваше ги тежък сезон.

... Иглика се прибра вкъщи, погледна в стаята на сина си. Спеше. Вмъкна се като крадла в стаята на мъжа си и се опита спокойно да легне до него. Той се извърна в просъница, прегърна я. После я целуна и тежко я затисна. Иглика мислеше за Скот - но ето, че нощта напредна и тя остана неизлъгана в надежди за второ дете. Това за миг я разхубави. После се замисли, че постъпва несправедливо към себе си. Не желаеше да ражда втори път. Беше на години и имаше опасност за здравето й. Пак си спомни Скот и поиска да го забрави. Той винаги й бе носил неприятности.

Когато утрото дойде, мъжът я грабна отново в шепи и тя се стопи като парче лед в длани... За нея живота ставаше друг. Тя ставаше чужда. Скот се превръщаше в насилие, Хъски и Норка във врагове, а малката Христинка - изкушението да си отмъсти с грозни думи. Тя мразеше пияните деца, а Христинка беше такова. За радост или не, Иглика се оказа строг и съсухрен човек, облечен в жегава плът и втвърдени кости. Имаше навик да спори със себе си и до никъде не стигаше. Така беше и със Скот - все пак в нея остана кътче, където неговото има беше свързано с надежди и мечти.

Когато излезе на улицата, тя разбра, че става нещо, което не проумява: потънала в грижи и лични пресмятания, тя не бе забелязала, че хората в Града се бяха променили. Едва сега видя как те крещят и където минаваха, събаряха всичко след и пред себе си. Тълпата бе подивяла и това я изненада с неподправен ужас. Иглика се огледа и реши да разбере какво става. Тогава си спомни думите на мъжа, който не й даваше дърва. „Време за насилие и жестокост!“ Иглика не вярваше на очите си - някаква кола блъсна човек и избяга. Полицай беше ударен

по главата с камък и никой не му помогна. Дете бе прегазено от тълпата - никой не забеляза!... Това й се видя достатъчно, за да изпита желание за бягство. Стори й се прекалено и не разби­раше каква е причината. По-късно, когато отиде на разходка до работното си място се натъкна на затворена врата с надпис:

„СТАЧК А“

Това я отрезви и си даде сметка, че правителството е паднало - мъчително, но поносимо, за да се появи друго, с други интереси и разбирания - плод на умове, жадни за власт, но понесени на раменете от напълно екзалтирани тълпи.

Мъжът й я прегърна и обясни:

- Тоталната власт вече не съществува - свободна си да ми родиш дете...

- Ами ако е момиче?!

- Ще бъде като теб - беше неопределеният отговор и тя се отпусна в прегръдката му:

- Нима идва по-доброто време?!

- Това ще покаже историята - отвърна мъжът й - Всъщност властта си е власт и ще остане такава! - добави той, наля си чаша кафе и додаде:

- Имам късмет, че съм обикновен работник, инак скоро ще умрем от глад!

- Откъде това предчувствие?!

- От книгите, обясняващи разместванията на политическите пластове, нещо което става почти на всеки сто години...

- А какво ще стане с хората?

- Никога не съм бил ясновидец, радвай се, аз съм прост строителен работник, а от такива като мен винаги ще има нужда. По-добре си помисли къде другаде можеш да работиш! Идват изпитания! Трябва да си твърда и да ги приемеш! Действи­телно, това е само метафора...

-Кое?!

- Това за властта!

Иглика отпи от кафето. Беше отново привечер. Навън се крещеше и стреляше.

- А онова, което става навън, също ли е метафора?!

Мъжът се усмихна:

- Това е ПРЕДЯСТИЕ!...

- Представям си какъв ще бъде обяда и какво ще има за вечеря...

Мъжът отново се усмихна:

- Всичко зависи от главния готвач! - и добави тежко: - На­й-добре е да не гадаем, от татко го знам... е?!

- Нима искаш близнаци?!

- Искам теб... - и се впиха в ярка прегръдка, обрисувала пирамидата на внезапната им любов.

Иглика отново зачена. Това я разведри...

 

Скот изпадна в паника. Не можа в течение на половин го­дина да си намери нито работа, нито жилище.

Това подразни Хъски, а Норка се вбеси. Нямаше намерение да храни чуждо гърло във време, което беше нещо като нож в гърба.

Хъски също беше съкратен от длъжност и остана на ули­цата. Норка изпадна в депресия и взе, че започна да пие. Това не се хареса на Хъски и той я преби от бой. Скот се опита да се намеси, но бе наруган и се намери пред вратата, която завинаги затвори последното приятелско сърце.

 

... След деня, в който Хъски го изгони, Скот започна да се скита безцелно из тревожно настръхналите тълпи ограбили пространството на уличките и трепереше като есенен лист под напора на вятъра.

Обикновено се разхождаше из Парка на Свободата, потънал в мръсотия, с ограбени бюстове на Лидери от комунистическо време, всъщност още държащо здрави позиции между тълпите и надписите от други тълпи и по друг начин...

И днес се разхождаше, мислейки че вече всичко е приключило - и интересът му към живота и наклонността му да побеждава, жилавостта да оцелява... Струваше му се, че всичко е така произволно, че е безсмислено, а това му напомни за диалога с Енот и отново болката по Есха го жегна, когато чу непознат глас да го заговаря. Обърна се и видя Дама на възраст, с поддържана физика, пълна чанта с лакомства и мираж в очите. Скот чу корема си как изревава от щастие, а Дамата каза някак свойски:

- Изглежда сте в затруднено положение, господине? - каза тя, докато очите й танцуваха върху раменете му...

- Това е само временно... - чу се да отговаря Скот и се

изчерви.

Дамата потъваше в мечтание, говорейки нещо, което не достигаше до съзнанието на Скот. По тази причина, той кимаше любезно с глава, и не си правеше труда да слуша. Усмихваше се гальовно, трогателно и чаровно и „правеше на панталона ръбчето...“, нещо, което раздаваше очите на Дамата:

- Смятам, че мъж като вас не бива да се занемарява по този начин - Дамата звучеше догматично истински и откровено...

- И това е само временно - отвърна Скот - Аз съм човек на чувствата...

... Едва сега се стресна - бе разпознал истинското си лице, ето така, случайно, както това става само в разкази с евтино съдържание. Даде си сметка че е ужасяващо чувствителен и уязвим, че това му качество, за което не бе и подозирал, го е подкрепяло или проваляло през живота който изживя, така, като на шега... За миг да се разплаче, добре че в сърцето си оставаше верен на името си. Мислено подви опашка и се усмихна философски „Какво пък, може би така е по-добре...?!“ - знаеше че се заблуждава и отново плувна в пот. Времето беше ветровито... Тъкмо минаваха покрай група циганчета които пееха и свиреха на китара странна песен, когато Дамата се стресна. Песента звучеше така: „КОЙ не керел БОТИ, НАНАЙ ТАХАЛ МАРО! ОПЕНГЯСИ ДИМИТРОВ!“ - Скот се засмя.

- За какво толкова си дерат гърлата?! - стресна се Дамата

- Изглеждат щастливи - и интуитивно улови ръката на Скот.

Скот се усмихна:

- Те пеят, че „Който не работи не трябва да яде!“ - ТАКА Е КАЗАЛ ДИМИТРОВ!...

Дамата се стресна:

- А те работят ли?!... - и стисна здраво дръжките на чантата

си.

Това не убягна от погледа на Скот, измъчен от глад. Помисли евтино, че наближават дни, в които щеше да се пита „дали трябва да живее, за да яде, или да яде, за да живее“, когато си Даде сметка, че храната лесно се претопява в лайна, които но­сят своите останки в реки и морета и му стана тежко...

От допира с дланта на Скот, Дамата се стопли и разприказва. Оказа се, че живее сама - била вдовица - чувството й за самота така гнетяла, че била готова на всичко, само й само да не се затваря в себе си, да не бди над безсмислена гозба приготвена с болка, че не си представяла живота така, а била все още млада... Скот също се поотпусна и спомена, че е разведен и тъгува по синът си... Това впечатли жената и тя се просълзи... Така Скот прие милостинята на съдбата. Заживяха като мъж и жена...

Ставаше рано, ходеше на пазар. Парите на дамата се оказаха повече, отколкото бе очаквал. Чувстваше се унизен, но затова пък стомаха му бе пълен.

Пенисът му - твърд и голям - все още не го предаваше. На това разчиташе Скот, съзнавайки че целият му чар се изчерпва с него. Ненадейно разбра, че трябва да преглъща живота си така, както правеше устата му с хляба и салама, с който се тъпчеше. Беше станал някак породисто стар. Възрастта обременена от страдание не се четеше като стара износена обувка, а по- скоро като фасада зад която живее Човек, без огън в кръвта. Не този огън подлудил дами, а друг - Скот остана поразен от факта, че много скоро, Дамата започна да се отегчава от мощната му ерекция и безкрайното среднощно „клатене“, което владееше безупречно... Скот преглътна и тази връзка продължи близо месец или два, вече не помнеше. Не си водеше дневник. Блудствайки, Скот започна да приема ролята си на неудачник. Вече не се залъгваше, че може да спечели нечие сърце. Споменът за Есха го тормозеше като задник нашарен с коприва. Мислеше с тревога за Иглика, за синовете си, но си даваше сметката, че пътя към Миналото започва от спомените, които Състаряват...

Започна да се дразни от почти майчините ласки, които получаваше от дамата. Те бяха лишени от жар и смърдяха на безразличие. Това го наведе на мисълта, че явно вече е остарял преждевременно и му стана ясно, че пътя към свободата не ми­нава в спални чаршафи и скъпи закуски с шунка и масло...

От своя страна, Дамата бе преценила, че е пренаситена откъм секс и мисълта за евентуална раздяла ще й се стори празник...

Скот също изпитваше особената жажда да скъса за пореден път с нещо, от което нищо не произтича - нито добро нито зло - просто изживяване, мъка, разлъка... Безразличие... „Моята болка вече е наркотик, който ме награждава с размишле­ния за друга болка...“ - Скот плачеше в клозета както тогава, когато беше дете. Дамата не подозираше. Тя беше зашеметена от добрия тонус, който й бе поднесъл Скот, а сега беше настръхнала котка, бранеща спокойствието. Откритието й, че скот е мъж за легло, я отпрати при желанието за приятелска раздяла...

Същата нощ, като по безмълвна уговорка те правиха любов - диво и не естество, и това бе краят!...

На другият ден Скот стана рано, събра си оскъдният багаж и без пукнат лев в джоба, напусна апартамента, преди Дамата да се е събудила.

За пореден път си даде сметка, че нещо при него не е на ред. Хрумна му странното предположение, че това вероятно е липсата на възпитание и му стана ужасно...

 

В това време, Енот продължаваше да бъде Пилон, замислен над живота, който му предложи болна дъщеря и отмъстителен копелдак. Често мислеше за Гонче и Булдока, но така и не разбра, кой беше извършителят на убийствата и злодеянията в Града... Нямаше представа, че е работа на хора, за които не бе чул нищо по никакъв начин. Времето беше такова, че никой дори не си спомни за това...

Енот имаше неизмамливото чувство, че Времето вече не е за него, а за други, но не се примиряваше...

В деня, когато Скот напусна Дамата, Енот остана изненадан от неговата странна „визита“, породена от чисто любопитство. Скот застана до Пилона - Енот и загрижено го погали по стройното тяло:

- Не ти ли омръзна тази роля?! - каза Скот - Твоето положение на Пилон е страхотно, а и за завиждане - летем не се потиш, а зиме не настиваш... Какво по-добре от това да си Стоманен?!...

Енот нямаше как да му отвърне, затова помаха с крилцето на червеното си знаме, като колибри - бързо, нежно и страхливо.

А Скот се чу изумен да казва:

- Грижи се за сина ми... той носи силна кръв... Всъщност, време е да си отивам...

Енот помаха отново с крилце, този път някак победоносно, макар да беше силно учуден.

Скот скърцаше със зъби от гняв. Вече съжаляваше за твърде много неща, за да се преструва на разумен пред собственното си Аз,... Търсеше изход от ситуацията, но такъв не намираше.... РЕШЕНИЕТО дойде внезапно! Вихъра на безумието изфуча в размътеният му мозък и Скот разбра, че иска да умре!

Насреща му се носеха две ченгета замръзнали от студ. Бяха високи, стройни и изглеждаха нещастни. Прехвърляше сняг.

Скот застана на пътя им и някак левашки попита:

- Да имате огънче?! - и се усмихна с фалшива дружелюбност.

Престорен в страстен пушач, Скот трескаво обмисляше как да се добере до пистолета на по-дребния от ченгетата. Да­ваше си сметка, че това е повече от авантюра и ставаше все по- любопитен и нетърпелив. Ченгето се бръкна за запалка, а Скот бе бърз и изненадващ - просна мигом и двамата, а после се опи­та да откопчае кобура на ченгето, но не успя. По-ниският се съвзе бързо и се нахвърли върху Скот с палката си. Миг по- късно другият го подкрепи и започнаха страхотен побой над Скот. Болката не бе приятна. Скот се срути на земята и започна да издъхва.

Духаше пак онзи гаден студен вятър, с който се бе надвиквал, в деня на раждането си.

Докато гаснеше като вощеница, с остатък от съзнание, Скот вида надвесено над него лице - беше Есха. Изглеждаше като портрет от скромен художник. Само спомен... Скот се ус­михна. Устата му бе пълна с кръв. Ръцете му бяха счупени, а мозъкът - пихтия. Искаше му се да я попита как живее с двуликия си баща, как е Дог... Есха го погали по челото.

Наоколо се носеше тълпа разярени хора. Те тичаха към площада, където Пилона - Енот понасяше дъжд от камъни.

Миришеше на сняг. Студът бе сковал лицето на Есха, а Скот съвсем угасна. Главата му падна безволно в полите й, а тя се разрида.

В ръцете й угасваше човека, на когото най-много бе държала.

 

След кончината на Скот и оскъдното му откъм приятели погребение, уважено от Есха и Дог, всичко около приятелите му се подреди като зимнина разположена в хладко мазе.

Валеше сняг. Вятърът свиреше в ушите на синът му, който гледаше някак уплашен жълтото лице на баща си, за когото не знаеше нищо. А беше любопитен. Макар и в ковчег от най-обикновени дъски, Скот все още излъчваше сила и мощ объркала живота му за вечни времена.

Дог мечтаеше да прилича на него. Сълзи и усмивка кривяха лицето му в тъжна гримаса. Есха галеше главата му говорейки успокоителни неща. Детето вече бе подразбрало нещо за зачатието си, белязано с догмата на изкълчен финес...

Внезапно му хрумна, че Скот прилича на герой от мафиотски екшън и съвсем го обикна. Есха плачеше. Нямаше идея как ще продължи живота й, а сълзите бяха единственото й средство да изкаже мъката по Скот. „Оттук нататък, трябва да търся мъж, който да ми помогне да отгледаме Дог добре...“ - помисли тя сконфузено и още по-крадешком помисли, че не бе разчитала на Скот...

Когато ковчега беше закопан с черна пръст, и окичен със замръзнали от студа цветя, Есха и Дог си тръгнаха. Пътьом срешнаха Хъски и Норка. Изглеждаха ужасно подтиснати. Христинка кашляше, а Норка я загръщаше в шал. Хъски сухо поздрави Есха и се разминаха като непознати, и също остави цветя на гроба. Постояха като наказани под снега и си тръгнаха наскърбени. Но не смъртта на Скот ги бе разтроила, а затрудненото финансово положение, в което бяха изпаднали не само те... Градът вече не беше същият...

Що се отнася до Иглика, тя дори не се поинтересува от съдбата на Скот. Толкова сълзи вече беше проляла по него, че нищо не бе в състояние да я разчувства. Смущаваше я приликата между Скот-Младши и Скот-Старши и тя не можеше да го по­нася. Често го биеше и също се пропи. Мъжът й изпадна в по­ложение на човек, който трябваше да решава проблеми, но той нямаше сила за това...

Един ден, Скот-младши откри, че е пораснал и станал висок и строен като Скот-старши. Завърши училище с отличие. Имаше амбиции, но го влечеше селото на вторият му баща. Там живееха леля и вуйчо и Скот напусна Града и се пресели при тях.

Отдаде се на полски труд и гроздова ракия, но скоро му стана досадно и реши, че е време да помисли сериозно за бъдещето си.

Няколко години по-късно, той завърши Право в „СУ-то“ и стана свадлив. В същото време, Дог се бе заел да твори живопис, макар да следваше Медицина.

Срещнаха се на гроба на Скот. Размениха си хладни погледи и някак трудно понесоха траурното си настроение.

Бяха чисти, невинни и добри, а Един ДЕН, Скот-Старши щеше да изгрее в сърцата им като лятно слънце и прикове Завинаги в рамката на генетичният им код. Носеха в кръвта си много бисери и диаманти. Кръвта на Скот. Лидери по природа. Неотгледани от Старши, но обичани с жестока сила от него...

За щастие или не, Есха престана да пие лекарства. Енот продължаваше да се преструва - този път на Демократ, без да му омръзва, в името на Живота, който за негово съжаление не произтичаше от неговите жлези!... Докато потъваше в странната си медитация, Енот не си даваше сметка, че е започнал да играе на прескочи кобила.

 

В желанието да не провали живота си, Есха се задоми с мъж носещ име на Човек...

...Това й беше достатъчно...