Непрекъснато съм обграден, окупиран, обсаден от букви, от знаци, от затворени мълчания, които говорят само когато ги разтвориш – като музикалните кутии. Щом открехнеш капачето им, започваш да ставаш механичен, зъбчат, загадъчен като музиката, която извира от някаква полуиграчка, полузакачка...
Сигурно ви е любопитно как си подбирам книгите, в които се давя, или пред които с часове се дивя... Няма да ви излъжа, ако призная, че книгите ме избират, а не аз тях – къщата ми е затрупана от стари и нови издания, най-пресните долитат по различни пътища до мен, но всички стоят на купчини, на купчини и чакат.

Всъщност не те, а аз чакам да ме заговорят, защото с почти всички съм се запознал, стиснали сме си поне по веднъж ръцете, но от това не си ставаме по-близки или по-далечни. Това е като мимолетен флирт, игра на флуиди и на биотокове, които или задействат веднага, или се отлагат за някога, понякога това някога е никога, или тези тайнствените кодове остават завинаги и въобще нечути. И по въжето на тази глухота минаваш над пропастта, на пръсти, и като че ли завинаги се разминаваме... Защото привличането не е достатъчно взаимно.

Но тъкмо си забравил всичко, не помниш нито лицето, нито нослето на книгата, когато тя се изправя с откровеното си присъствие и те кара да я разлистиш за малко, като лятна жена в замръзналото безвремие...

...Още, и още, и още имена и заглавия – тези словесни екстракти от духове и духчета висят в гардероба на съзнанието ми и чакат да им се вмъкна в невидимата кожа. Но и аз чакам. Понякога нямам душа да си поприказвам с която и да е от тях. Така човек понякога отбягва близки, роднини или приятели, по-скоро отлага срещата си с тях, не му е до тях, до никого не му е, или ако ги срещне случайно – обещават си в най-скоро време да се видят и пак не се чуват дори... Това не е нищо друго и не означава нищо друго, освен умора от себе си, от животинското риене между четирите стени на кочинката – на работа – вкъщи – работа – вкъщи. И обратното в същия ред.

Докато накрая всичко се взривява и вдигаш телефона заедно с тънкото стъкло на здрача и всичкото съдържание изливаш в себе си на екс... И част от ненужните ти допреди секунда същества те наобикалят като на погребение – с радостни възклицания и необяснима нежност...

Така е и с книжките. Имам си някакъв тих диалог с тяхното присъствие в стаята, в която спя и пиша, те ми казват нещо, аз се правя, че не ги чувам, друг път пръв се сещам за тях, а те се крият леко обидени под някой стар вестник или новопоявило се заглавие. Да, говоря ви за някакъв тип еротика, независимо дали авторът е мъж, жена, гей или гений, но когато не съм готов за връзка с Бога, с неговото вдъхновено дишане, не посягам никога към никое тяло. Пък било то и хартиено. Ето го и двутомника на Любен Гройс – голям режисьор, перфиден дух, естествена ерудиция, ум и талант, да ти падне шапката – чака ме от няколко месеца, а е мъртъв отдавна. Сякаш има повече време от живите и не бърза да ме пресрещне в мигновението на вечността – моментът, когато друг диктува, друг ми дума, а аз съм само биологически високоговорител, неспокоен писец върху кардиограмата на божествената аорта...

Понякога не ми се чете, както не ми се и пие. Или както не ми се яде месо. Понякога животното у мен е отстъпило назад към дървото, а е на път да се сгърчи в камък...

Но усещам, че и на теб, непознатий читателю, май невинаги ти се чете. Дори като че ли въобще не ти се четат дебели книги. Тези, които четат вестници, не си купуват романи, а тези, които си купуват книги, не четат вестници. Днес повечето хора у нас не правят и двете. Напоследък и аз съм един от тях. Не препрочитам като някои познати старите си екземпляри, а предпочитам да потъвам в полезните книги. Предпочитам да съм им полезен – да ги кача в класацията си на точното и нужно място. И да не ги оставям без внимание, на каквото само аз съм способен. Преди да се забравим. Завинаги или за достатъчно дълго завинаги...

Гледам сина ми и неговите връстници как се дрогират пред мониторите и с часове тънат в своите странни, мъртви за мен и моите старчески сетива светове, гледам и дори не се възмущавам, защото не само бързо се примирявам с фактите (но не и с боговете им), а защото уважавам другостта – на теория и на практика.

Наскоро бях в Кюстендил, където в галерията на Майстора се покръстихме за втори път с моя приятел, богомилият поет Венци Филипов, за когото отделно, когато ми дойде езикът на място, ще ви разкажа... Събраха се над 60–70 души под румената светлина, струяща от картините на Майстора, и зазвъня онова безпонятно общение между себеподобници, вкарани в дежурен ритуал – премиерата на новоизлязла книга. Как от запланувания празник стана непредвиден празник, не разбрах, но се пречистих с изненада от онова, което в мига ми поднесе живота. И сепнато ме развълнува това мнозинство от непознати люде, стърчащи прави в осветената от студа зала, понеже и малкото налични столове бяха заети.

За какво става дума? За невидимото братството на сиамските близнаци по манталитет. За хората с подобни миризми и с идентични духовни сфери, с общи антени и рогца, за обичащите да потъват в книгите. Сигурно ще бъдем изместени от този свят от милиардите зяпачи на телевизии, от воайорите, дето си плакнат безмозъчните мозъци. Няма значение, че душите им мухлясват от безсмислие и затлъстяват от безсмислие, защото когато умът се използва само за скоростни команди на ръцете, ръцете стават най-важният придатък на ума. А най-висшето действие е мисленето. За което няма нужда непременно да размахваш ръце, защото по принцип не знаеш къде да ги завреш...

Според древния Платон, ученик на Сократ и учител на Аристотел, мисленето е разговор с душата за нейните общения с Бога... Сложно ли се изразих? Едва ли...

Компютърът уби пишещата машина, изчезна индигото, после изчезна лентата за електрическите им посестрими, появиха се и изчезнаха дискетите, дисковете унищожиха дискетит, но и те са пътници – засега флашките убиват рибата. Класическата епистоларност е минало, на мода са имейлите, електронната поща, но утре...

Да извадиш от някой скрин дървена перодръжка с тънък писец и стъклена мастилница с червено или зелено мастило, заедно с канцеларска попивателна – е вече наистина материален архаизъм от миналия век... А той още не е отминал, и няма скоро да си отиде, докато сме живи.

Още дълго ще се мъчат да ни изтрият с грубата гума на битието, но няма лесно да им става играта – просто гума за нашата същност няма открита. Няма открита...

И ще мълчим неправописно в тетрадката на живота, докато някой ден някой случайно не ни разлисти и не изохка от щастие – Господи, какви необикновени букви са обикновените хора!