Поводът за това интервю Филип Найденов е издаването на третата му книга от поредицата „Абстрактна справедливост”. Сюжетът и в трите романа „се върти” около криминалните разследвания, провеждани от неформална група специалисти, водени от самия автор. Разследванията са опасни, засягат болни за обществото ни теми и стигат до върховете на властта, което придава на книгите задълбочено обществено-социално и политическо звучене. Но не се заблуждавайте: извън социалния, исторически, любовен и мъжкарски контекст, поредицата „Абстрактна справедливост” е първокласен, задъхан, неспирен и пълен с неочаквани обрати, стилен екшън.

 

 

Емил Златев е истинското ми име. Филип е псевдоним.

 

„Крие” е... силно казано. Първото име, с което са ме нарекли, като съм дошъл на тоя свят е Филип. Но им било намекнато, че е чуждо и поради този факт – нежелателно. Родителите ми трябвало да избират с позволените. Емил им се видяло най-добро. Когато завърших първия роман, реших да използвам първото си, неизползвано име.

 

 „Найден” означава сам, самотен, изоставен, единак. В общи линии и аз съм такъв.

 

Не е. Всеки от тия хора, бойци и специалисти е индивидуален характер, толкова силно изявен, че понякога помежду им прехвърчат искри, не съвсем безобидни. Те, обаче, подчиняват индивидуалността си на общата кауза, нещо което българите, за жалост, не сме научени да правим. Пет пръста винаги са по-силни от един, който и да е той. И, вижте, Карина, да говорим на „ти”, че и Емил, и Филип се изморяват от тази, ненужна в случая, учтива форма.

 

Въображението е водещо. Романите ми не са документални и не търсят внушение за документалност. Друг е въпросът, че за да бъде сглобен сюжетът, в основата стоят реално случили се събития.

 

За първата „Абстрактна справедливост” използвах реална случка от обществения живот – бизнесмен от „тъмния” регистър беше намерен мъртъв в пропаст, джипът му изгорял, а с него и телохранителят му. Има го по вестниците. Съчетах го с циганската следа и каналите за проститутки, които са факт, подсилих го и с друг реален факт – че наистина "някой" беше поискал да говори с мен и хората ми, за да подпомогнем официално разследване... и романът тръгна.

 

Напротив, имаше, но доста по-скучно от описаното в романа. Нещо от типа “отидохме, разходихме се, видяхме и си направихме заключенията.”

 

Вторият роман има и реална основа, заради която получих призовка от Софийска окръжна прокуратура. Ще спестя колко неетично се опитаха да ме натопят, само ще подчертая, че ако с мен не беше Румен Леонидов, нещата нямаше да приключат до тук.

 

Когато Костов беше премиер, имаше силни настроения срещу него. Някъде, някой беше мислил дори да опита физическото му премахване и на едно токшоу, където участвахме като част от програмата - кимона, ритници, трошене на керемиди и пр., с мен се опитаха да говорят за това.

 

Опитаха. Отрязах ги веднага.

 

Да, ясно е. Хората от системата са длъжни да проверяват всеки сигнал. Неетичното в случая беше, че казвах едно, те ме подтикваха към друго, а накрая в показанията си видях изписано трето, което, ако го бях подписал, влизах в затвора от раз.

 

Ние наистина влязохме, на майтап. Връщахме се от някакво състезание по карате, спряхме да се изпикаем и видяхме ограда. Нали сме си любопитни, прескочихме я, стигнахме до втора и там разбрахме, къде всъщност се намираме. Сградата на резиденцията беше на стотина метра. Мина ми през ума, че ако решим да си играем на терористи... В романа поразширих и поукрасих нещата и в отговор получих няколко заплашителни писма от НСО. Изпратиха ми дори кратко филмче, в което се показваше колко е добра охраната на президента, как бързо вади пищовите на специалните стрелкови упражнения и че ако предприемем ОТНОВО нещо авантюристично, ще ни видят сметката. С моите момчета изгледахме филмчето с интерес и открихме многобройни пропуски в подготовката на НСО. Жалко, но е факт. Иначе... стрелят добре, не може да им се отрече.

 

Известно е на моите читатели, че съм служил в армейско поделение, което беше аналог на Военната полиция в наши дни. Нещо като армейско поделение със специално предназначение. Няколко месеца, почти година, обучавах полицаите от СИГМА в ръкопашен бой. Разделихме се, защото от ръководството им налагаха ключова система, на основа на джудо, а аз и хората ми преподавахме и преподаваме по-груба и директна система за елиминиране на противника. За моите хора: един от тях е действащ командос, другият е служил като мен, а освен това е бил и шеф на охраната на зам. кмета във Варна. Останалите са специалисти по карате или други бойни системи, някои са бивши състезатели, шампиони. Има и такива, които са служили в системата на МВР. Не сме просто... мераклии-любители.

 

За щастие сме от добрите.

 

Един от моите ученици по карате служеше в НСО. Когато Петър Стоянов беше президент, една вечер прескочил балкона на резиденция Евксиноград, тръгнал по плажа, проврял се през една дупка в телената мрежа и излязъл при рибарите. Цяла нощ пили, яли рибена чорба, пели песни, а на сутринта президентът се върнал обратно по същия път. Службите открили липсата му половин час преди това и били на път да обявят военно положение в района. Когато цъфнал пред очите им, едва не получили инфаркт, горките.

 

Нереално, но е факт. Моят човек ми го разказа едно към едно и го вкарах в романа, без да го променя. От този факт и от факта, че прескочихме необезпокоявани оградата, сглобих действието с влизането в президентското имение. Естествено, след като направих задълбочени допълнителни проучвания.  

 

Фабулата в „Абстрактна справедливост – 3” е подчинена на няколко сюжетни линии и всяка от тях има своя фактологична основа.

 

Разследването започва от Събора на българите живеещи в чужбина. Този събор е факт, състоя се във Варна. После действието засяга начина по който действат НАП и донякъде ДАНС, във връзка с водещите оръжейни фирми. Специално това, второто, е буквална извадка от журналистическо разследване на мой познат в една от телевизиите. Предаването беше излъчено, беше подкрепено с реални факти, с изказване на наши и външни специалисти. Реакцията от страна на замесените лица и организации беше нулева.

 

Беше нулева в началото. После започнаха вътрешни размествания, въртележки, взаимно топене как един натискал друг за нещо и прочие кокошкарщини. Но успяха да прикрият, че самата система е проблемът, а не отделните хора.

 

Отново са стъпили върху реални факти. През 1995 г. екип от БАН, ръководен от известен професор, попадна на фрапиращи доказателства, описващи евентуалното пребиваване на историческия Исус по нашите земи и естеството на живота, който е водил. Също – бяха открити доказателства за пребиваването на т.нар. Дева Мария у нас, след разпъването му на кръста. Екипът на професора заминава за Ватикана, открива записки, че намереното у нас е истина и... до тук. От Рим изпращат писмо, с което настояват работата на екипа да бъде преустановена. Какво се случва? Професорът е уволнен, екипът - разформирован, а доказателствата изчезват. Това е другата фактологична нишка в романа.

 

Зловещо е и то в много по-голяма степен, отколкото можем да си представим. Истината е, че историята ни се подменя, подменят се ценностите ни, подменят се традициите ни и то с активното съдействие на българските управляващи. Отвън налагат, отвътре се подлагат. Вазов вече не е актуален, да не кажа вреден, Ботев е луд, Левски - терорист, заплашващ официалния ред в империята. В момента това са официалните тенденции в изискванията ОТВЪН, да бъдат прегледани и осмислени нашите официални светини.

 

Да, свързана е с научните постановки, които се проверяват в ЦЕРН. Организацията е научна, но спонсорите на науката през две-три звена са нечестоплътни организации, свързани с шпионски разузнавания, терористични организации на религиозна основа и частни лица, клонящи към едното или другото. Това също е проверен и документиран факт. С науката винаги е било така. Учените мислят, изследват и откриват, но в тъмното стоят хора, които използват постиженията им за своите цели и тези цели нямат нищо общо с доброто и хората. Спомнете си Робърт Ръдърфорд, разбиването на атома и в края... Опенхаймер, военните и атомната бомба.

 

В цялостната картина на романа са намесени корупцията по високите етажи у нас, начинът по който се манипулират медиите, шпионската основа, върху която е стъпила разрухата на обществото ни и псевдонаучнорелигиозни организации като масонството и разклоненията му.

 

Единственото, което целя, е хората да си зададат въпроси, да потърсят отговорите и да видят, че ако са заедно, много неща могат да бъдат променени. Качества и състояния като чест, достойнство, национална принадлежност, патриотизъм, хуманност, приятелство и любов... все още са реални, актуални и истинни. От нас зависи да не го забравяме.