а Елеонора се омъжва за България...”

 

 Великата княгиня Мария Павловна Романова 

 

 

 

Тя е четиридесет и седемгодишна неомъжена принцеса от княжество Ройс, едно от онези многобройни германски княжества, смятани от европейската дипломация на 19 век за „второразрядни величини”, състоящо се от 6 града и 93 села в област Тюрингия.

Тя е световно известна самарянка, удивила Европа с участието си в Руско-Японската война като старша медицинска сестра в санитарния влак на Великата руска княгиня Мария Павловна Романова и отличена от руския император с ордена „Света Ана” – равен по стойност на кръста за храброст на цивилни лица.

Тя е втората съпруга на цар Фердинанд, отгледала децата му и превърнала се през Балканските войни в майка, лечителка и утешителка на стотици ранени и умиращи по фронтовете българи, а после и на сираците им. „Народът е нейното дете” – писаха вестниците.

Тя е първата коронована особа от Европа, поканена от американския президент да посети страната му.

Тя е „коронованият ангел на България”, така пламенно обезсмъртена в стиховете на Вазов.

Тя е царица Елеонора Българска.

 

 

 

 

ПРИНЦЕСА ЕЛИСАВЕТА ФОН РОЙС-КЬОСТРИЦ: СЕСТРА МИ

 

 

 

Много пъти досега съм се опитвала да си представя изумлението на княз и княгиня Ройс-Кьостриц, когато сестра ми Елеонора – едва седемгодишна – им заявила, че възнамерява да се оттегли в манастир.

Баща ми оставил ръкоделието си – той обичаше между военните походи  да бродира гоблени – а мама, меланхолична както винаги, с въздишка хлопнала томчето на Байрон – едно такова измачкано като молитвеник – и след пауза, в която двамата удостоверили с поглед вменяемостта на голямата им дъщеря,  татко попитал:

„Добре. А защо?”

„За да не ми се налага да се омъжвам!”

После Ела[1] припряно се заела да събира куклите си в кошницата за пикник, където вече била скътала малко дрехи, сандвич и чифт резервни обувки. Предупредила, че ще тръгне рано на другата сутрин и да не я изпращат.

По думите на мама това събитие станало само два дни след като на Ела и на брат ни Виго[2] с подозрителна небрежност било съобщено, че тази година за празника Рождество в замъка ни в Гера [3]за пръв път щял да гостува някой си Алберт Сакс-Алтенбург. Той бил  доста по-голям от нас и ни се падал близък роднина, защото бил син на мама от нейния първи брак.

Виго – тогава дванайсетгодишен – уж спокойно приел новината, но в деня на пристигането на госта неочаквано вдигнал температура и лицето му се покрило с пъпки. А Ела след като научила вестта, изкрещяла пред гувернантката ни Матилде Шулц:

„Дори в Тюрингския лес не живеят толкова лоши майки !”

„Не говори така, госпожа княгинята те обича!”

„Тогава защо й е бил този Алберт !”

Но въпреки явната си неприязън към натрапника сестра ми излязла заедно с мама и прислугата да посрещне каретата на Алтенбург и толкова била очарована от мъжествения усмихнат Берти, [4] ,че през краткото време на престоя му все гледала да седне до него с надеждата, че ще успее да откъсне частица от дрехата му и да си я запази за спомен. А той – съдейки по снимките – наистина е бил хубав в униформата на поручик от пруската армия. Дошъл бил за малко, колкото да се сбогува с мама, защото му предстояло да постъпи на руска военна служба.

Като най-голям от трима ни  Виго трябвало пръв  да научи семейната история.

Оказа се, че мама и татко били привързани един към друг още в детството си: заедно прекарвали летните месеци в къщата ни в Кьостриц, там си били изградили тайна колиба от клони в най-отдалечения ъгъл на огромния парк и се криели, когато искали да отмъстят за нещо на гувернантките си. По едно и също време двамата претърпели операция на апандисит, а после пак едновременно боледували от шарка. Още тогава общата им прабаба ги виждала свързани чрез брачен обет, независимо че децата били втори братовчеди. И двамата произхождат от семейство Ройс, но мама принадлежи към старшата линия на рода – Ройс-Грайц, а татко – към младшата – Ройс-Шлайц. Добавката към фамилното ни име е станала възможна през 1848 година, след обединяването в едно княжество на дребните градове-графства, когато към владенията на младшата линия Ройс е прибавено и градчето Кьостриц.

Малко преди това обаче мама, макар и вече сгодена за баща ми, била поискана за съпруга от княз Едуард фон Сакс-Алтенбург, също неин братовчед, но трети. Тя връща – не без пререкания със съвестта си – годежния пръстен на баща ми – княз Хайнрих IV Ройс – и заминава да краси  замъка на съседното княжество.

В онези години повторното сгодяване при жив годеник не е било нито необичайно, нито укоримо деяние. От подобна благосклонност на обществото се възползва по-късно нашата братовчедка Михен[5], чиято майка е сестра на баща ни. Макар че беше сгодена за един от принцовете Насау, Михен без угризения се отрече от дадената дума, когато в нея се влюби красивият и богат Владимир Александрович, предлагайки й диадемата на руска велика княгиня.

Дали поради силното си чувство към „несравнимата Луиза”, подхранващо някаква смътна надежда, или пък поради временна липса на братовчедки на възраст за женене, баща ми (уж по здравословни причини) напуснал полка, в който служел, и следващите пет години живял сам в старата ни столица Шлайц. Вероятно тогава се е научил да бродира.

И когато станало ясно, че мъжът на мама е убит по време на лов, че брат му определил на вдовицата скромна издръжка и още по-скромна част от първия етаж на лятната къща, където детето й рядко бивало допускано поради влагата и зле отоплените стаи, пред масивната желязна порта на замъка Сакс-Алтенбург на бял кон се появил рицарят Ройс и останал да чака върху седлото толкова време, колкото било нужно на домакините да приготвят вдовицата за годеж.

И само след месец красивата Луиза фон Ройс-Грайц приема името фон Ройс-Шлайц-Кьостриц.

Синът й останал в бащината си дом, тъй като Алберт, поради бездетството на чичо си, се явявал единствен наследник на алтенбургската корона.

Двамата – Берти и Михен – по-късно се оказаха най-важните хора в живота на Ела. На тях тя дължи срещата и любовта си с граф Марк Александрович Оспени и омъжването си за българския княз Фердинанд.

 

През годините на ранната ни младост аз много харесвах сестра си и се стараех във всичко да й подражавам, навярно, затова казваха за нас, че си приличаме като близначки, макар всъщност да бяхме доста различни. Вярно, че и двете бяхме високи и кестеняви, но аз съм по-слаба, косата ми лятно време прелива в медни оттенъци, а очите ми напомнят цвета на орехова черупка. Косата на Ела е по-тъмна и леко червеникава, а по цвят очите й приличат на зърна кафе. И двете владеехме онази безупречна плавна походка, за която може да ни завиди само човек, комуто не се е налагало стотици пъти да обикаля салона с дебел том на Дикенс върху главата, а в ръцете с купа до ръба пълна с вода. Еднакви бяха само прическите ни – косите си носехме вързани на темето с панделка, а краищата им разпускахме край лицето във вид на масури.

Толкова харесвах Ела, че я смятах за безгрешна и във всичко съвършена. Но възхищението ми трая само докато тя, едва навършила 14 години, получи първото си брачно предложение. До бледата й, твърда и с фини пръсти ръка се домогваше обаче не очакваният принц от някоя европейска монархия, а отново наш братовчед – милият Фрицхен, син на татковия брат принц Хайнрих ХIII Ройс.

Макар че предстоящото събитие трябваше да изглежда като обикновена семейна вечеря, поведението на бъдещата годеница бе предварително репетирано. От нея се искаше само да се усмихне в знак на съгласие, да докосне от смущение червената панделка на бялата си батистена рокля и след като направи трудния за всяко високо момиче полуреверанс, леко и грациозно да напусне салона.

Но в последния момент Елеонора заяви на баща ни, че няма да слезе при гостите. И се заключи в стаята си.

Причината беше – както после ми обясни –  че малко преди това била видяла мистър Грийнберг, учителя ни по английски, да гали косата на разплаканата мадмоазел Дюра: „Не се упреквайте, скъпа Жюлиет! Вие не сте виновна, че малката Зизи [6] е толкова посредствена в учението. Принцовете и принцесите на княжество Ройс от векове се женят помежду си… Ето защо потомците им не се отличават с възприемчивия ум на хората с чиста и здрава кръв…” „Да, но Ела… Ела е толкова умна… ” „Съществуват и изключения…”

Помня, че се разплаках.

Можеше да не ми го каже, но да премълчи истината, за Елеонора бе толкова тежък грях, колкото да даде на сляп просяк фалшиви монети.

Милият Фрицхен обаче не се обиди от отказа на своенравната си братовчедка и пет години по-късно, когато в началото на 1879 година му предложиха да се кандидатира за престола на новото българско княжество, Фриц (Хайнрих ХХV  Ройс) за втори път попита Ела, дали, ако се наложи, би го последвала в онази непозната страна, за да се заеме там с благотворителност – едно от първите задължения на всяка владетелска двойка.

Ела не му отговори.

И макар че още обичаше граф Марк Оспени, а и Европа предпочете да види на българския престол принц Александър фон Батенберг, Елеонора дълго време след това не можеше да се освободи от мисълта за необятното поле за милосърдна дейност, което с надежда и благодарност би й предоставила една полудива и изстрадала страна като България.

 

 

Зимните месеци от годината семейството ни прекарваше в двореца Ернстбрун край Виена, а през лятото се пренасяхме в замъка Остерщайн, разположен на хълм над Гера – сива и тежка каменна сграда с лъв-щитодържател на фронтона, със светли стаи и тъмни коридори, водещи до богата библиотека и уютен ъглов салон, украсен с гоблените на баща ми и с портрети на старите владетели на княжеството, а над камината – образът на жена с леко притворени тъмни очи, същите като на Ела, облечена в черни кадифени дрехи и със завързано под брадата бяло дантелено боне – Августа фон Ройс, бабата на баща ни и на кралица Виктория.

В Гера живеехме в провинциална тишина и почтеното изобилие на пруски буржоа. „Трябва да се пести, но само от излишното”. Този закон мама беше наложила още с идването си като стопанка на Остерщайн.

Докато тя беше жива, животът в замъка течеше спокойно и приспивно като тракането на влак: ние тримата бяхме здрави, баща ни обичаше нас и мама, мама обичаше Берти, имотите ни в Северна Германия – около Любек – и в Долна Австрия даваха добри приходи, населението на скромното ни княжество почиташе конституцията и княза, прилежно гласуваше в изборите за ландтаг и по празниците устройваше овации на княжеското семейство в очакване на поредната сватба, когато главата на дома щеше да даде всенародно угощение извън крепостните стени на столицата.

 

В замъка често уреждахме музикални вечери. Ела и баща ми свиреха – той на чело, тя на пиано, а мама с възхитителна проникновеност четеше стихове на Байрон и Хайне. Накрая аз изпявах с кристален глас „Гледам планината Харц…”, обирах овациите на скромното ни общество и щастлива се прибирах в стаята си. Мисълта, че Ела ми завижда, предизвикваше у мене приятен вътрешен гъдел. Нейният глас твърде рано се уплътни и някак си не съответстваше на възрастта и крехката й фигура, а това предизвикваше лека, но видима изненада у всеки, който за пръв път разговаря с нея.

В неделя и по празниците цялото ни семейство заедно със слугите се отправяхме в малката протестантска църква в близкото до Гера село Вистенд, смирено изслушвахме дворцовия проповедник, а после участвахме в лютеранското песнопение. Дори и тук – пред очите на Бога – Ела, вместо просто да вярва, си позволяваше да размишлява. Веднъж дори заяви на капелана, че се отнасяла с уважение и към другите вероизповедания, защото Всевишният е един за всички хора на земята, различни са само имената му.

След литургията господин капеланът помоли мама за кратък разговор.

 

Най-яркият спомен от детството ми – била съм на шест – е свързан с посрещането на войските ни през седемдесет и първа. Баща ни – на кон, а главата на коня му украсена с лавров венец. „Защото сме победители!” Така мама ми обясни възторжените викове на тълпите от двете страни на пътя Алтенбург – Гера и шумния марш на татковите войници, приглушен тук-там от нахвърляните по пътя цветя и клонки.

 

И тримата получихме добро домашно образование, подходящо за съсловието, към което принадлежим: чужди езици и литератури, музика, танци, езда и история на религията. За момичетата бяха предвидени допълнително рисуване и бродерия, а за Виго – фехтовка и счетоводство.

И, разбира се, ежедневни занимания по руски дворцов етикет – най-сложния в Европа.

С родителите си говорехме на френски, (по майчина линия ние сме пряко свързани с бретанските барони Роан-Рошфор чрез баба ни Гаспарина), с прислугата – на немски, а помежду си използвахме живописна смесица от думи на трите езика, които владеехме, с особено предпочитание към английския. След запознаването си с граф Марк Оспени сестра ми започна да изучава и руски.

От трима ни Ела яздеше най-добре. За разлика от татко, който, макар дебел и тромав, на седлото се чувстваше като на трон, брат ми Виго се страхуваше от конете и това бе причината пред военната кариера да предпочете аграрните науки, които после му осигуриха място в Райхстага.

Когато аз станах на десет, а Ела на петнайсет, мама ни напусна завинаги. Отиде си с диагнозата „слаби гърди”, както в доброто общество се наричаше туберколозата. А когато същата болест отнесе руската императрица Мария Александровна, а преди това сина й престолонаследника Николай Александрович, туберколозата бе възвеличена като „царския бич”.

Погребахме я в семейната гробница на дворцовата църква в Шлайц. След погребението баща ми отказа да се храни. По цели дни седеше в долния край на маминото легло и камериерката Марта чувала князът да си говори сам.

И така Ела остана най-възрастната жена в семейството.

Винаги усмихнатият ни кочияш Самсон започна да се обръща към нея с почтителен поклон и с „ваша светлост, господарке …”, икономката често  я подсещаше, че не е платено на доставчика на платове, на бижутера или на железаря за ремонта на каретата, а гувернантката няколко пъти трябваше да й напомни, че е време да намери учител, който да замести татко в усилията му да ми предаде голямата си любов към математиката, наричайки я естетика на бъдещето.

 

Ела твърде рано навлезе във възрастта, когато човек е готов да прегърне целия свят, но като не може да си обясни равнодушието му, потъва в терзания и търсене на вината у себе си.

След като отказа още две предложения на принцове от рода Ройс (семейният закон не ни позволяваше да се омъжим за човек от гражданското съсловие, а за равните ни по потекло ние със сестра ми не бяхме достатъчно богати и – според Виго – красиви!), Ела изпадна в отчаяние. Цялата пролет на седемдесет и шеста прекара в самотни разходки покрай крепостните стени на града и в препрочитане писмата на Михен, където с неукротимия почерк на човек, трудно понасящ сполетялото го щастие, се изреждаха имената на барони, графове и князе, тълпящи се всеки четвъртък в салона на нейно Императорско Височество Великата княгиня Мария Павловна. Може би там някъде – в натрапчиво самодоволните изблици на братовчедка ни – да се е мярнало и името на граф Марк Оспени, но по това време Ела вече започваше да губи сетива за света , опитвайки се да разгадае и опознае себе си.

През лятото на същата година тя писа на Виго, че имала намерение да се настани във виенския ни дворец за постоянно и да се заеме с н е щ о сериозно, но какво точно, още не знаела. После промени намерението си и се накани да замине за Венеция заедно в Матилде Шулц и – по настояване на баща ни – с пастор Клуге. Но само месец по-късно се отказа от пътуването и поиска позволение от татко да превърне двете празни стаи в къщата на прислугата в нещо като училище за деца от бедни семейства в Гера... Дори получи окуражително писмо от игуменката на бенедиктинския манастир в Дизибоденберг в отговор на молбата на Ела да й бъде изпратена сестра-монахиня, която вечер да обучава бедните жени от града в умението да разпознават, събират и използват билки.

И точно когато Ела си мислеше, че бе открила целта на живота си, от Русия пристигна телеграма: починал бе малкият Александър, първородният син на братовчедка ни Мария Павловна и Великия княз Владимир Александрович.

По традиция, спазвана през вековете, европейските владетелски родове задължително се събират по два повода: сватба и погребение. Княжеската фамилия Ройс щеше да бъде представена в Петербург от принцеса Елеонора.

Придружена от Матилде Шулц, от няколко огромни куфара с дрехи и още толкова кутии с шапки – черни за самия ден на погребението и бели за задължителния ритуален чай в пет часа след обед на третия ден от издъхването на покойника – Ела замина за Русия.

На Варшавската гара я чакала каретата на Берти – по това време брат ни бил вече зачислен в императорската свита – и адютантът му граф Марк Оспени. Как е минала тази първа среща на погледите, имало ли е трепване, някакво предчувствие или видим знак от съдбата… – за това сестра ми не обичаше да говори .

Няколко дни по-късно – пак на Варшавската гара - граф Оспени в присъствието на Ела попитал брат ни:

„Ваше сиятелство, ще ме удостоите ли с привилегията да пиша на уважаемата Ви сестра, ако тя позволи?”

„Привилегия?! Кълна се, Оспени: всеки, който познава Елеонора Ройс, би ви уверил, че общуването с нея е цяло изпитание! Макар че цитира библията на три езика, сестра ми не се свени да обича двама мъже едновременно - денем твърди, че обожава Гьоте, но съм я хващал тайно да чете Шилер на свещи. Пред Вагнер предпочита Моцарт, но ако все пак я срещнете на фестивала в Байройт, то е само заради господин абата Ференц Лист.”

И след като намерил за уместно да отведе Матилде Щулц на гаровия бюфет, Берти уж тихо предупредил Ела:

„Скъпа, уверявам те, че след сабята, жените и виното хусарите най-много обичат съпругите си.”

 

Първото писмо на граф Оспени се превърна в изключително важно събитие за княжеската фамилия в Гера. За пръв път от много години принцеса от рода Ройс-Кьостриц бе станала обект на личен интерес от страна на благородник, който не принадлежеше към същия род.

Затворената и необщителна Ела, с нищо не отличаваща се сред тълпата неомъжени княжески дъщери Ройс, изведнъж придоби ореола на някаква висша избраница.

Скоро писмата започнаха да идват два пъти седмично – най-често в понеделник и петък.

Всяка сутрин Самсон запрягаше файтона да слезе в града, където в полицейското управление се пазеше сейфа с пристигналата княжеска поща. А докато траеше пътуването, слугите по негласно споразумение един по един дежуряха на прозореца и щастлив бе оня, комуто се в удадеше пръв да зърне размаханата шапка на Самсон – „Има!”

Писмата си сестра ми държеше в махагоновото ковчеже с бижута на мама.

Любовта се отрази на Ела по доста неочакван начин.

Вместо унесения и замечтан поглед, щастливата разсеяност и безпричинния – най-често редуван с усмивка – плач, тъй често описвани в любовните романи, сестра ми ни удивяваше с концентрираната си енергия и с една неприсъща на младия женски ум практичност, подреденост и последователност на мисълта. Същите качества тя изискваше и от всички край нея. А това я правеше неприятна.

Сутрин сестра ми ставаше рано, поглъщаше набързо скромната си закуска и отиваше в къщата на прислугата, за да следи работата на майсторите, които трябваше да приготвят стаите на малкото й училище.

Едно от писмата на графа обаче, пристигнало в Гера в началото на април седемдесет и седма, първо парализира, а после взриви замъка Остерщайн. То бе адресирано до баща ми.

Марк Александрович с възможно най-дълбоко уважение и при пълно спазване на чинопочитанието, което един граф дължи на един херцог, уведомяваше княз фон Ройс-Кьостриц, че има удоволствието да познава дъщеря му принцеса Елеонора и че смята срещата си с нея за едно от най-щастливите събития в своя живот. Нататък граф Оспени пишеше, че му предстои да придружи майка си до Карлсбад, където графиня Оспени, Марфа Петровна, щяла да лекува болежките си, и питаше баща ми, дали на връщане би могъл да се отбие в Остерщайн и да поднесе своите почитания на семейството.

Каквото и да значеше това писмо, то не биваше да остане без отговор.

 

Марк се оказа симпатичен синеок младеж с типичното за чистокръвните руснаци широко и светло лице, чип нос и усмивка, готова да оправдае и опрости всичките грехове на света.

От краткия му престой в замъка запомних само високия му ръст и почитта, с която разглеждаше сбирката с оръжия на прадедите ни и слушаше дългия и пълен с ненужни подробности разказ на баща ми за бойните му подвизи през седемдесет и първа като командир на пехотния полк от 4-ти корпус на Пруската армия, и за историята на рода Ройс, датираща от дванайсети век.

Сгодиха се същата вечер.

За случая Ела бе облякла бялата си батистена рокля с червена кадифена панделка. Заедно със задължителния пръстен с диамант годеницата получи и красива огърлица от изумруди, принадлежала някога на самата Екатерина Велика и подарена от нея на прабабата на Марк, първата графиня Оспени. Това се случило през 1768 г., когато в знак на благодарност за една твърде важна за здравето на империята услуга прадядото на Марк – Александър Марков – тогава съвсем млад син на дребен търговец, бил въздигнат в графско достойнство, а после оженен за богата вдовица от рода Демидови, притежателка на диамантена мина в Сибир.

 

На следващия ден – 14 април 1877 година – Марк получи телеграма, че спешно трябва да се върне в Петербург: войната на Руската империя с Турция всеки момент можела да бъде обявена и Девети хусарски полк, за командир на който наскоро бил назначен княз Алберт Алтенбург, трябвало незабавно да се придвижи към Кишинев.

„Ще сънувам гласа ти… Не ме забравяй! Войната може да трае дълго… Не ме забравяй! Не ме забравяй!” – това й казал Марк на раздяла, без всъщност да осъзнава какво точно й казва. И я целунал.

 

Не успяха да определят дата на сватбата.

 

„Моята сватба мина без мене…” Така Елеонора после говореше за Войната.

 

На 24 юни руската армия пресече Дунав и освен че описаха събитието подробно и донякъде преувеличено, вестниците поместиха и лично писмо на императора до баронеса Юлия Вревска: Александър II благодареше на доскорошната фрейлина на императрицата за готовността й да жертва здраве и сили за благото на ближния. 

В писмото си от Кишинев Марк също споменаваше за санитарния отряд на младата вдовица, който се установил в Яш, но по настояване на баронесата скоро получил разрешение да следва армията на българска земя.

Няколко дни по-късно Елеонора напусна замъка Остерщайн в Гера и замина за Любек да се запише в курсовете за милосърдни сестри, организиран от Ордена „Свети Дух” и Германския Червен кръст.

„Войната може да трае дълго…” – така Ела обяснила на татко решението, а може би и надеждата си.

Сред вещите й камериерката Марта забелязала махагоновото ковчеже с писмата и вестник с портрета на Юлия Вревска.

Пет месеца по-късно, след като получи званието „сестра милосърдна”, което до последния си дъх се стараеше да защитава, принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц бе отличена и с членство в Германския Червен кръст..

 

На 22 октомври същата седемдесет и седма в решителна за Руската армия битка при село Телиш край Плевен Девети хусарски полк дал шест жертви – един убит и петима ранени.

Дали защото раната на Марк изглеждала повърхностна, той бил превързан набързо и дори му било разрешено да вземе участие в благодарствения молебен, отслужен на следващия ден направо на бойното поле.

Няколко дни по-късно раната започнала да гнои, а раненият вдигнал температура и взел да бълнува. Санитарна кола със закъснение – поради задръстения понтонен мост на Дунав – откарала Марк в болницата в Букурещ, там ампутирали посинелия крак, а хирургът промърморил, че като дворянин, графът имал право на патерица от варено дърво и на пожизнена годишна пенсия, отпусната лично от императора, равна на цената на чифт впрегатни коне.

Понеже след последния щурм на Плевен притокът на тежко ранени бил голям, Марк – не съвсем оздравял – бил натоварен на талига и отправен за лазарета в Яш, но на шестия ден от пътуването се почувствал много зле и бил оставен в някаква плевня, за да умре що-годе спокойно.

Медицинските власти констатирали отравяне на кръвта. Отдали случая на замърсената при пътуването превръзка.

Граф Марк Оспени беше погребан в родовото му имение Будники, Смоленска губерния.

Времето – по думите на Матилде Шулц – било студено, а ковчегът – затворен и покрит с имперското знаме. Представителен взвод от полка на Марк дал прощален залп, командван лично от Берти.

На другия ден Елеонора отишла в църквата на имението да попита свещеника, какви според канона на православието, са изискванията към една вдовица?

„Търпение, дълг и упование на Бога, чедо! И никого не обвинявай за мъката си.”

Според Матилде разговорът в храма траял доста по-дълго или поне така й се сторило, докато стояла в студения притвор, зазяпана в икона на Богородица, дело на страстната ръка на самоук художник.

Графиня Оспени – упоена с успокоителни – сякаш не разбирала какво става около нея. Когато Елеонора и придружителката й си тръгнали, Марфа Петровна като че се събудила от унеса си, прегърнала сестра ми и между хлипането се чувала една единствена дума: „ … винаги… винаги … винаги…”

 

Нищо в живота ни не се промени, ако не смятаме решението на Елеонора, да върне на доставчика топовете коприна, сатен и венецианска дантела, от които трябваше да бъде изработен чеизът й и да ги замени с памучно платно, предоставено после на поредния руски санитарен отряд, преди той да замине за театъра – както го наричаха вестниците – на бойните действия в България..

По средата на зимата Ела заяви, че иска да бъде сама и помоли баща ни за разрешение да се оттегли в голямата къща в Кьостриц. След като заключи неоткритото още училище – едва осемнайсетгодишна – тя се самоосъди на вдовство и се затвори в къщата като в манастир. Остана там две години. Времето си прекарваше в свирене, четене на медицински справочници и в търсене и разпознаване на билки, както за това я съветваше книгата на светата Хилдегард фон Бинген.

Понякога там я навестяваше татко – двамата прекарваха тъжни вечери в споделено мълчание пред камината, през деня се разхождаха в гъсто обраслия и почти непроходим парк, сядаха в любимата беседка на баба ни Елеонора Ройс, на която се бе възхищавал самият Наполеон, понякога свиреха, бродираха или плачеха, без да се срамуват един от друг.

Две събития прекъснаха отшелничеството на Елеонора: сватбата на брат ни Виго и коронацията на руския император Александър III.

Макар богат млад земевладелец и представител на княжеството в Райхстага, Виго (Принц Хайнрих ХХIV) не успя да получи ръката на Мари-Кристине фон Макленбург, а после и на Каролине фон Лойзингер. И се ожени за сестрата на Фрицхен и наша първа благовчедка Елисавета фон Ройс-Кьостриц. За да ни различават в семейството, тъй като официалните ни имена напълно съвпадаха (каква липса въображение: всички момичета в рода приемаха едно от четирите имена – Августа, Луиза, Елеонора или Елисавета, а всяко от момчетата получаваше името Хайнрих, придружено с римски цифри, които в някои случаи не обозначаваха реда на раждането му), братовчедката-снаха наричахме Вета.

Баща ни отдаваше голямо значение на предстоящата коронация. В Петербург щяха да пристигнат държавни глави и принцове от целия свят, щяха да бъдат поканени и генерали в оставка или някой и друг таен статски съветник-вдовец.

Петте тоалета на Елеонора, предназначени за петте официални събития, включени в коронационните тържества – възлагане на короната в Успенския събор на Кремъл, коронационен обяд за триста души, вечерта – куртаг, на другия ден бал у френския посланик и накрая прием у губернатора на Москва – трябваше да бъдат поръчани (по настояване на Великата княгиня Мария Павловна) в ателието на Уорт. Елеонора обаче отказа да пътува до Париж и цялата й подготовка за бляскавото събитие се изчерпа с посещение на дворцовата шивачка, която трябваше само леко да стесни в кръста някои от рядко обличаните поради траура рокли на сестра ми.

„Княжеското облекло също е униформа – казваше тя. – Достатъчни са четири модела - по един на сезон - от всеки вид: официална, ежедневна, бална и траурна.”

Ако е истина онова, което мама обичаше да повтаря – че от многобройните събития и обстоятелства, които наблюдаваме, ние помним само отредените да се случат в собствения ни живот – Елеонора би трябвало да се е върнала от Петербург влюбена в Кобургския принц Фердинанд, с когото на коронационния обяд седели един срещу друг, но вместо него, сестра ми бе запомнила само напрегнатото лице на съседа му, българския княз Батенберг – една пружина, натегната до край и готова ако не да отвърне на удара, поне да го понесе без огъване. Общото между двамата млади мъже било омразата, която предизвиквали – по различни причини – у току-що официално възцарения Александър III – огромен, надут и набожен мъж с лице на татарин, ненавиждащ всяко интелектуално усилие, освен църковното песнопение и свиренето на флигорна в императорския оркестър.

„Можем да очакваме нови събития на Балканите” – така Елеонора обясни на баща ни впечатленията си от тържествата в Москва, а вечерта ми разказа колко смешна двойка изглеждали огромният и мечешки грациозен император на Русия, и дребната му с птиче личице съпруга, дъщеря на датския крал.

„Слон и мъниче, обгърнати от хермелинови мантии и с изопнати шии, вдървени под тежестта на короните.”

Само месец по-късно из европейските дворове вече се носеше слух, че Фердинанд Кобург се заел с изучаването на български език. Майката на принца Клементина Бурбон-Орлеанска потвърдила мълвата, обяснявайки я с всеизвестната дарба на сина си да овладява чужди езици.

 

Сватбата на брат ни – като всички сватби на династията Ройс – бе отпразнувана в замъка Остерщайн.

Този път на официалната маса срещу Кобургския принц седях аз, а после с него танцувахме полонеза. Той се оказа не особено изкусен в сложните фигури, но пък осанката му бе наистина царствена. На външен вид ми се стори любопитен – малки сини очи, впечатляващи уши и нос, толкова натрапчив с размерите си, че чувствах неудобство от това, че го забелязвам. Тънките му устни сключваха твърде остри ъгълчета и това му придаваше вида на човек, трудно преодоляващ отвращението си. Имаше фини бели ръце, окичени с пръстени и умееше да бъде язвително духовит. Харесваше ми, но се страхувах от него. Бях на деветнайсет.

 

Елеонора - според предварителните планове - трябваше да развлича изкривения от подаграта си и наскоро овдовял барон Роан-Рошфор – братовчед на мама и боен другар на баща ни. Той навярно и недочуваше, щом Ела бе принудена през цялото време да му говори с наклонена към него глава, което даде известни надежди на татко. На тръгване обаче баронът му доверил, че възнамерява да се ожени за икономката си.

 

През следващите години никой не поиска ръката на Елеонора. Кобургският принц, на чието внимание аз лично тайно се надявах, след като успя не само да заеме освободения от Батенберг престол на българското княжество, но и да се задържи на него, малко набързо се ожени за Мария-Луиза Пармска, тя прилежно му роди четири деца и неочаквано за всички ни се остави да бъде смъртно покосена не толкова от тежката простуда, колкото от умора и нежелание да живее.

Поне така ни осведоми Михен, която мина през Шлайц на път за Париж.

„По нищо не му личи, че е вдовец! О, трябваше да го видите в Байройт на приема на госпожа Вагнер! Чух го да убеждава Айседора Дънкан, че най-подходящото място за нейното балетно училище е дворецът му на черноморския бряг! И американката май бе готова да тръгне!”

 

Понякога ни се искаше да попътуваме из Европа – Венеция все още блазнеше сестра ми, а аз от дете не бях ходила в Лондон, но не се решавахме да оставим баща си сам.

Когато той заяви, че смята да доживее дните си край гроба на мама в Шлайц, Елеонора нареди да ремонтират южното крило на замъка и през деветдесет и трета тримата се преместихме там.

В началото баща ни прекарваше времето си в криптата, но после все по-често го виждахме да се разхожда до потъналите в трева ровове, свидетели на последния национален позор на Прусия – победата на маршал Даву над частите на Таунсен на 9 октомври 1806 година. Отиваше там, дори когато вали. В един слънчев зимен ден го намерихме задрямал край скалата с паметната плоча на загиналите. Почина от двойна пневмония. На смъртния си одър поръча на сестра ми: ”Не изоставяй Зизи”.

В завещанието си баща ни се бе опитал да бъде справедлив, доколкото законът и традицията му позволяваха. Ние с Ела получавахме по 2,000 марки годишно пожизнена рента и правото да живеем в голямата къща в Кьостриц до омъжването си, а в случай че някоя от нас не се омъжи – до смъртта си. Полагаше ни се и по един апартамент във виенския дворец – пак при същите условия. Всичко останало бе завещано на Виго, на когото братовчедката Вета бе успяла да роди двама сина и дъщеря.

И ето ни – свободни от задължения към родители и лишени от ангажименти към деца, ние можехме да харчим времето и парите си както желаем.

 

И досега си спомням чувството на страх и объркване, което преживях след смъртта на татко. Усещах се като дете, оставено само сред огромно поле, в което има слънце, свобода и всякаква природна прелест, но няма хора, нито път или друг някакъв знак за човешко присъствие. Нямаше дори река, по която детето да тръгне, за да е сигурно, че не се движи в кръг.

Имах живота си, имах го като лична собственост и можех да правя с него каквото искам, но не знаех как да го употребя. В такива моменти ми се струваше, че да си жив прилича на изпитание.

Не знам за Ела. Тя не обича да говори за себе си. Който не я познава, би помислил, че никога не изпитва чувства.

„Знаеш ли, хората могат да си помислят, че отвътре си облицована с дърво или камък.”

„И ще сгрешат. Облицовката е стоманена.”

Една вечер отидох в нейната стая и изплаках, че е ме е страх.

„От какво?”

„От това, че съм жива. От това, че утре ще се съмне и аз пак ще съм жива. Но защо ми е да продължавам да дишам, да се храня или да правя нещо, щом това няма смисъл…”

„Пийни чаша студено мляко и се връщай в леглото.” 

”Ако татко беше жив… макар и болен, щях да се грижа за него и това щеше да ми помогне…”

„Ей, нали не искаш да кажеш, че чуждото нещастие ти е нужно, за да се чувстваш добре?”

Не исках да кажа това, но за миг си го помислих. А може би и тя си го е мислила.

Беше в началото на август. В Шлайц, където продължавахме да живеем, имаше дом за глухонеми и ние често им изпращахме храна, а Ела понякога вземаше болни деца и се грижеше за тях, докато оздравеят. По празниците се стараехме да ги зарадваме с дребни подаръци.

Детският дом се казваше „Света Мария” и в средата на август имаше празник. Вече не помня на коя от двете ни хрумна да поканим всички деца в парка на замъка и да организираме бал с маски.

Преживяното в онази приказна вечер за мене беше божие откровение.

Те, миличките, не можеха да говорят, но бяха щастливи и изразяваха щастието си с особени широки движения, с танци, с жестове…Толкова много тиха радост, безмълвна благодарност, искрящо в очите обожание, и прегръдки… прегръдки по-разтърсващи от най-топлите и съкровени думи…Малките скачаха като животинчета, усукваха се в полите на роклята ми, хапеха ме нежно по лактите… По-големите хванати за ръце се събираха в кръг около мене, постепенно стягаха кръга, докато притиснат телцата си до моето, целуваха дрехите и ръцете ми, безпомощно отваряха уста и ми се струваше, че всеки момент ще изкрещят…

Онази вечер за пръв път разбрах какво значи да бъдеш обичан, макар и само от благодарност…

Бях намерила отговора. Побързах да го кажа на Ела.

„Винаги съм го знаела. Но ти досега не беше готова, Зизи.”

 

За награда си подарихме мечтаното пътуване Лондон – Париж – Венеция. Цял месец се усещахме като пансионерки във ваканция. Радвахме се на всяко утро, на всяка нова мелодия, на непознатите ястия и вкуса им, на красивите пейзажи и младите хора, които срещахме. Купихме си нови дрехи – любимите на Ела тоалети в три части (пола, блуза и дълъг жакет), глезихме се със сладкиши и екзотични плодове, дори влязохме в бирария. Може да сме изглеждали и малко лекомислени, щом ни попитаха дали все пак не сме американки.

Приличах на човек, внезапно намерил душата си. Попитах Ела:

„А ти?” 

„Почакай и ще видиш !”

Още тогава Елеонора знаеше всичко.

 

Виена – вълшебният свят на нашето детство !

В калейдоскопа от образи на този магически град ние от малки имахме няколко любими места: лабиринта от улички около църквата „Света Ана”; малко ресторантче с голи маси на дървени магарета, където дъвчехме жилав шницел и пиехме възкисел ябълков сок; испанската школа по езда с ежеседмичните демонстрации с бели коне; и, разбира, се Операта и парка на Шьонбрун… Но най-често молехме Матилде Шулц да ни заведе горе на хълма с боровата гора, и там прекарвахме часове, загледани в пъстротата на града под нас, вдишвахме издишания от мощните му дробове въздух и усещахме – поне аз – едновременно необяснима тъга и смътна надежда. Не се чувствахме част от Виена. Възхищавахме й се като на нещо прекрасно, но сътворено от друг. Не бяхме свързани с нея. Приличахме на често пребиваващи в града чужденци.

И бързахме да се приберем в Гера или Кьостриц.

През деветдесет и пета, след като се върнахме от пътешествието, Ела заяви на брат ни, че възнамеряваме да се възползваме от наследственото си право и да се установим в Ернстбрун. Отделиха ни по три стаи на първия етаж – салон, спалня и стая за тоалет – а кухнята, камериерките и готвачката ни настаниха в мансардното помещение. Нямахме собствена карета. За посещение на театър, опера, църква или просто за разходка в града използвахме каретата на брат ни или наемахме от пиацата.

Нямахме и приятели.

Преди да настъпи есента Ела реши да се разходим до имението ни край Любек. После ми обясни, че мама й се явила на сън и я попитала: ”Зизи още ли не е пораснала”? Приживе тя обичаше да казва, че цял живот щяла да си остане дете, защото твърде малко се била грижила за другите. 

По-пъстър Любек никога не е бивал – попаднали бяхме в града по времето на благотворителния панаир на занаятите. Купихме няколко дреболии и се отбихме в църквата „Свети дух”. И друг път сме влизали в храма – целия розов отвътре – но този път там беше пълно с млади жени и момичета, облечени в униформата на Германския Червен кръст.

Тогава разбрах какво е искала да ми каже мама.

Аз от дете усещах страх от кръв, рани, болести и всякакви физически страдания. Ела – напротив – непрекъснато проявяваше едно досадно за другите желание да помага и да бъде полезна. Достатъчно беше аз или някой от прислугата да кихне и тя хукваше да кипва отвари или да прави компреси. Самата тя никога не е боледувала или поне аз не помня.

„Само веднъж. Цяла нощ прекарах в беседката в Кьостриц. Беше след…” И се прекръстваше, вместо да спомене името или смъртта на Марк.

„Но не само от простуда. Не ми се живееше и много исках да се разболея и да отида при...”

Избягвахме да говорим за него. Само веднъж Ела ми каза:

„Мразя биещи часовници.”

И друг път:

„Знаеш ли колко пъти на денонощие удря часовникът на кулата в Гера? Сто петдесет и шест. Седемдесет и осем пъти през деня и толкова през нощта. И всеки удар кънти: „Мааарк… Мааарк… Мааарк…”

В Кьостриц нямахме биещ часовник.

 

Върнахме се във Виена и малко по-късно аз също завърших медицинските курсове към болницата на ордена „Свети Дух”. Освен диплома, получих и униформа. Не бях единствената принцеса в курса, но бях втората от едно и също семейство.

Виго каза, че напразно сме си губили времето.

„Доколкото следя събитията, май скоро няма да има война. Измислете си друго занимание.”

„Аз съм го измислила”.

И Елеонора помоли брат ни да разпореди на слугите така да преподредят нашите стаи, че две от тях да останат празни и в по-голямата да се поставят четири детски легла.

Преди това бяхме успели да спечелим битката с братовчедката Вета, която макар че по баща е Кьостриц, твърде високомерно се отказа от най-ценното ни семейното наследство – милосърдието – и дори документите, удостоверяващи факта, че майка ни – нейна леля и свекърва – по времето на виенската си младост е била санитарка в болницата към църквата „Света Ана”, не й направиха впечатление.

„Аз имам деца и не желая в дома ми да влизат разни болестотворни лица и предмети.”

Наложи се да отворят една отдавна зазидана задна врата, през която пациентите ни и ние да влизаме в отредените ни стаи на двореца.

Първите наши болни бяха четири сирачета, които се нуждаеха от долекуване, но нямаше къде да отидат след изписването им от болницата: Макс, осемгодишен, с гипсиран крак ; близнаците Хелене и Руди – тя след прекаран менингит, а той с частична парализа; и тригодишната Ане – красиво русо дете, полусляпо по рождение.

Всички те се нуждаеха от внимание и силна храна. Ела им даваше цялата си обич – прегръщаше ги, пееше им, сменяше чаршафи и мъкнеше подлоги, хранеше неподвижните, къпеше всички, четеше им приказки вечер -  а за храната се грижеше милият Самсон: той два пъти седмично слизаше с двуколката си в града и освен продукти, задължително купуваше и цветя.

Някои от децата за пръв път виждаха ваза.

 

Късната есен на деветстотин и първа ми донесе онова, която ми бяха отказвали всички предишни години: любов.

Той се казваше Карл Маховиц, слаб, рус и с очила. Четиридесетгодишен. Дойде да замести стария д-р Краус.

По това време аз като доброволка от армията на Червен кръст вече бях започнала да давам нощни дежурства в болницата към църквата и за персонала и пациентите бях просто „сестра милосърдна Елисавета”.

Никой от двама ни не попита другия кой е и защо е тук.

Зимата мина в безсмислени разговори, в докосване на разтреперани ръце и пиене на чай след нощно дежурство.

Бях щастлива, но не исках да го кажа на Ела. Боях се, че моето щастие можеше да я нарани.

Една сутрин, десетина минути след като се бяхме сбогували и аз вече обличах палтото си, Карл нахълта в стаята и дръпна ръката ми така рязко, като че ме спасяваше от връхлитащ автомобил:

„Ще бъда добър съпруг. И винаги ще ви обичам.”

И преди да ме бе целунал, заяви, че още същия ден трябвало да види родителите ми.

„Нямам родители”.

„О, това е чудесно!”

Вечерта все пак се реших да кажа на Ела.

„Знаеш ли… той иска да се оженим...?”

„Кой?”

„Карл.”

„Карл фон Айзенбах? Или фон Ербах-Фюрстенау?”

„Доктор Маховиц”.

Ела се опита да говори с Виго, но той с лека прозявка й напомнил, че семейните въпроси на дома Ройс се решават от неговия глава – Хайнрих V - чичо ни Лико. После брат ми попитал кой е избраникът.

„Лекар”.

„Нищо. Сигурно е много беден. Трябва да му се разяснят правилата, за да знае, че не може да се надява на нищо”.

Посетих лично чичо Лико в Еберсдорф и единственото, което можах да изрека, преди да се разплача, бе:

„Щастлива съм и не мога да се откажа…”

Чичо – стар и сух, някога представителен генерал от свитата на Нейно величество германската императрица Виктория Единбургска, се опита да ме успокои:

„А баща ти навремето се отказа.”

Дотогава знаехме само, че след като мама върнала годежния пръстен, нещастният влюбен временно напуснал армията, затворил се в замъка Шлайц и прекарал там пет години в самота. Оказа се, че самотата на младия принц е била споделена. По онова време в града току-що било открито средното училище по дърворезба. Немски език преподавала някоя си Ерика Лаудер, изключителна красавица, по думите на чичо Лико. А може би така се е струвала на самотния ми баща, който в отчаянието си поискал разрешение да се ожени за нея.

Тогавашният глава на дома Хайних LXIII – дядо ми – с искрено съчувствие изслушал молителя и му дал бащински съвет:

„Можеш, разбира се, да нарушиш правилата на съсловието, но преди това трябва да знаеш какво те очаква. Неравният брак лишава всеки от нас от името, произхода и владенията, на които дотогава е имал право като принц от рода Ройс. Още преди венчавката ти ще трябва да подпишеш документ за доброволен отказ и, прекъсвайки всякакви връзки със семейството си, да приемаш ново фамилно име, съответстващо на социалното ти положение. Нещо като Колвиц, например, Цукерман или Щросмайер. При среща с братята или сестрите си и техните потомци ти и твоите наследници следва да им отдавате цялата почит, която обикновеният смъртен дължи на лицата с благороден произход. Така че,

сине, преди да поискаш ръката на любимата си, гледай да усвоиш занаят, годен да изхранва бъдещите ви деца.”

 

Храбро заявих, че приемам условията, а чичо Лико ме прегърна: „Дано човекът си заслужава!”

Но само след седмица, когато в болницата, а после и в двореца Ернстбрун нахлуха журналисти, а на другия ден във вестник „Нойе Фрайе Пресе ” се появи статията „Сестрите фон Ройс-Кьостриц – принцеси на милосърдието”, Карл разтреперан ме причака на излизане от тоалетната и се нахвърли върху ми с истеричен глас и замъглени от пот очила: 

„Защо не ми казахте!.. Защо не ме предупредихте, че сте от т а к о в а семейство…”

В лицето на бъдещата си жена той виждал най-вече безропотен помощник, доверен съратник и пожертвувателна по-малка сестра, готова да го последва в мисията му в Южна Африка, без да очаква от него признателност или деца.

Аз също бях готова да го последвам, но той не ми даде възможност да му го кажа.

В края на месеца д-р Маховиц напусна болницата. А камбаната на „Света Ана” дълго след това ехтеше: „Кааарл…Кааарл…”.

Продължих да помагам на Ела и скоро прибавихме в голямата стая на нашата домашна болница още едно легло – за двегодишния Виктор, дете на бедно семейство от предградията на Виена, силно изоставащо в умственото си развитие.. За да бъде с момченцето си, майка му идваше понякога да ни помага. Накрая Ела й определи скромна заплата и я остави за постоянно у дома. Нощуваше в стаята на децата и помагаше в кухнята.

Но през цялото време журналистите следяха нашата работа и не след дълго портретът на Ела в червенокръстка униформа и с новия ни пациент на ръце се появи и в английски вестници.

А когато лекарите констатираха неочаквано подобрение в зрението на малката Ане, постигнато чрез лечение с билките на светата Хилдегард фон Бинген и чрез подходяща храна (майката на момиченцето бе починала от прекомерно изтощение и глад веднага след раждането), френската преса нарече Елеонора Ройс „Милостива и Милосърдна”. А императрицата на Австро-Унгария лично я препоръча за член на Австро-унгарския Червен кръст.

„Цяла Европа ти се възхищава, сестричке! – прегърнах я аз. – Сега остава Азия!”

Кой можеше да предположи, че моят чистосърдечен детински изблик скоро щеше да се окаже пророчески!

 

През деветстотин и втора почина Берти.

Нашия скъп брат, мъжествен, благороден и щедър като истински разорен принц!

Живял бурно, храбро и великолепно – хусар! –  той бе възнаграден със смъртта на праведните: издъхна в съня си.

Погребението почти съвпадна с коронацията на английския ни братовчед Едуард VII. Въпреки семейния ни траур на тържествата в Лондон трябваше да присъства и принц от рода Ройс-Шлайц. Изпратихме Виго. Той единствен от нас не скърбеше за загубата на Берти.

На бала, даден от Външното министерство, към брат ни се приближила внушителна възрастна дама в сива рокля с черни дантели, чието най-впечатляващо бижу бил изящен обкован със сребро седефен рог, спомагащ според нея за преодоляване на старческата й глухота. Принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска.

„Скъпи Ройс, как е сестра Ви, Милосърдната?”

Виго смънкал нещо в смисъл, че Елеонора продължавала да се грижи за болни деца.

„Блажен сред смъртните оня, комуто е дадено да спечели ръката и сърцето й”.

 

Поредният намек на съдбата. Ела не му обърна внимание, но аз го запомних.

---