Може ли политически офицер – старши батальонен комисар (ЗКПЧ на батальон) да напише литературно произведение, в което вълнуващо и честно да разкаже истината за войната? Доколко той, в писателското си подсъзнание ще съумее да се освободи от партийните инструкции и пропагандните елементи? А също, как би се възприемало едно такова произведение половин век след написването му, ще бъде ли в състояние да събуди интереса на съвременния читател, ще издържи ли критиката на времето? Тези въпроси ме вълнуваха преди да започна четенето на „Живи и мъртви” на Константин Симонов. Признавам, на времето бях „пропуснал” тази книга, както и други от съветски автори, за което сега съжалявам.

Симонов има славата на сталински писател, носител на шест сталински премии. След смъртта на Сталин, в качеството си на главен редактор на „Литературна газета” пише статия, в която декларира, че основна задача на писателите е да отразят великата историческа роля на Сталин. Заради тази му позиция е освободен от поста Главен редактор. Остава обаче член на ЦРК (Централна Ревизионна Комсия) на КПСС до смъртта си 1979г. В неговия пасив е отрицателното му отношение като главен редактор на „Новий мир” към публикуването на „Доктор Живаго” на Пастернак. В актива му обаче, е „възвръщането” за идните поколения на Илф и Петров, както и на „Майсторът и Маргарита” на Булгаков – все според статията във Википедия за автора.

По класов произход писателят принадлежи към „бившите”. Майка му е княжна Оболенская Александра Леонидовна, с разклонение направо от Рюрик. Оболенски е известна руска княжеска фамилия. В песента за поручик Голицин се споменава «корнет Оболенский». Баща му Михаил Агафангелович Симонов е генерал майор от царската армия, изчезнал безследно през Първата световна война. Вторият мъж на майка му, човекът който отглежда Симонов е Александър Григориевич Иванишев – полковник, също от бившите, станал обаче преподавател по тактика в съветските военни училища, а по-късно командир в Червената армия.

Симонов следва в Литературния институт «Максим Горки» , а след това работи като армейски военен коредпондент. По време на войната е военен кореспондент (стига до званието подполковник) с длъжност приравнена към тази на старши батальонен комисар. Пикантен елемент в биографията му е голямата му любов с актрисата Валентина Серова – в последствие втора жена на писателя. В един момент тя напуска автора на «Жди меня», увлечена по... маршал Рокосовски! Нужна е намесата на самия Сталин, за да бъде вразумен маршалът – и «отзована» обратно невярната съпруга!!!

За писателите обаче съдим по техните произведения, а не по авантюрите на жените им. «Живи и мъртви» е първа част от едноименната трилогия и тя ще бъде разгледана по-долу. Останалите две са: «Хората не се раждат войници» и «Последно лято». Писана е в периода 1955 – 59 година. Първото и издание в СССР и в България е през 1959г. Второто е пре 1962г. от Издателството на Централия Съвет на Отечествения фронт! (а не това на БКП – Партиздат!!!) Тиражът е  15 100 бройки, по мое мнение  малък – 1000 бройки е тиражът на стихосбирките на младите поети). Преводът е на Атанас Далчев. Книгата е с твърди корици и обложка, 577страници и цената и тогава е само 1 лев и 70 стотинки!!! (за сравнение един черен «типов» хляб струва 15 ст. а, по-изисканият «Добруджа» 26 стотинки. Билетите за кино са от 20 до 35 ст. при минимална заплата 80 лева.Това са цените на хляба и на зрелищата!!!)

Романът започва със самото начало на войната. Младото семейство Маша и Иван Синцови току що са пристигнали на почивка в Симферопол, когато чуват съобщението по радиото. И: «...животът им изведнъж се раздели на две несъединими части, на онази която беше преди минута, до войната и оная, която бе сега.» Уводът е стремителен. Едната от четирите завръзки в романа е още от първите редове – самата война. Веднага след това е другата – детето на Синцови, заедно с бабата са останали в територията, която вече е окупирана от немците и от тях разбира се няма никаква вест.. Други две завръзки са случаят с военните и партийни документи на главния герой, а след това изпращането на жена му Маша в немския тил като конспиратор. Така читателят е силно заинтригуван още от самото начало. Ритъмът на повествованието е бърз. Диалозите – живи. Четивото е увлекателно. Става въпрос за наситена, емоционално завладяваща проза. Читателят има чувството че е изпил на екс голяма чаша водка. Безспорно Симонов е майстор. Много от тактическите приоми, които срещаме в днешните сериали изобилствуват в романа. Няма застой. Действието е стремглаво, ситуациите са бързо сменящи се и с неочаквани обрати. По класическата рецепта непрекъснато се поставят препятсвия пред героите, които те едва успяват да преодолеят, за да се сблъскат с нови, още по-големи. Авторът с удоволствие създава фатални разминавания, които още повече засилват напрежението и желанието ни да не изпускаме книгата от ръцете си. Симонов не описва неща, които не познава, или които не е изживял. Примерно – не се описва самото заляване на   немския «език», а виждаме направо как го довлачват по леда. Няма описания на движението на дивизията в обкръжение, този период се прескача, за да видим няколко седмици по-късно как се водят боеве за излизане при своите. Така авторът си спестява труда да пише измислици, а на читателя да ги чете. Във всяка глава успява да ни представи един цялостен характер, или да постави някои от водещите проблеми на съвременността си. Лицата се описват с едри щрихи само с по един или два характерни детайла за външността им, или за начина им   на говорене и мислене. Примерно, че всичките му зъби били железни, или че си бръсне главата. Всъщност, няма време за подробности. Героите непрекъснато идват и си отиват, някои са съвсем епизодични а пък многото информация би била досадна на читателя. 

Описанието на войната, както при Толстой, става на много нива -  от това на обикновенния войник, до нивото на Върховното командване. С придвижването на героите и на действието на различни участъци на фронта или в тила, се дава панорамна представа за цялата война.

Шокира абсолютната случайност на човешкото оцеляване. Героите загиват точно там където привидно биха били най-защитени, а като на пук, на трудните участъци се разминават със смъртта. Всеки може да загине по съвсем глупав начин и точно когато, най-малко го очаква. Нелепа смърт има както за редниците, така и за командирите на дивизия или за военните кореспонденти. Тази фаталност е изтъкната от всички военни автори. Липсата на всякаква логика в играта на живота със смъртта не прави хората безразлични, напротив. Естественият, човешки страх може да се изяви най-неочаквано, изненадвайки с проявите си и героите и читателя. Силните обаче се стремят да го преодолеят. Така страхът, стремежът за оцеляване, се превръща от биологическа, в нравствена категория. Определено Симонов е добър психолог, познавач на фините нюанси на човешкото поведение. Съчетава го с таланта на увлекателен разказвач, който умее да интригува читателя, и да го кара да мисли.

А истината? Това ли е точната картина на войната?

На този въпрос могат да отговорят само тези които са преживели нейната страшна действителност. Ние можем само да правим догадки. И въпреки това сме склонни да бъдем скептични за някои моменти. Проблемът е дали да се напише честно, цялата истина, или… да се пише правдоподобно т.е. убедително, разкривайки неприятни, болезнени истини, но без да се казва съвсем всичко, премълчавайки най-главното. Това зависи от целта, която авторът си е поставил, а също - от неговия характер и житейска позиция. Симонов си поставя за задача да пише за героичното, за сблъсъка на живота със смъртта, за човешкото достойнство. Това е темата – кръгът от пробеми на неговия роман. Това му позволява бидейки правдив, да вмести произведението си в поставените му идеологически рамки, без да занижава неговата художествена стойност. Друг въпрос е дали е могло да се пише иначе в онази трудна епоха и дали идейните патерици, не са все пак необходими при един такъв героичен подход.

Симонов не говори за щрафтбатальоните – от бивши затворници и лагеристи изпращани, често без оръжие да щурмуват непревзимаеми височини и минни полета, нито за отредите на НКВД, с картечници разположени в тила на своите. Всичко това ще научим много по-късно. Въпреки стремителното настъпление на нашествениците, в романа няма явно недоволство от съветската власт, няма огорчение от нея дори при жертвите на политическите репресии... Споменава се само, че всякаква мърсотия е изплувала на повърхността. Това са криминално проявени и за това отрицателно настроени към строя хора. Има обаче негативност срещу ръководителите от средно ниво – често некомпетентни, нагаждачи, кариеристи. Героите са гневни от липсата на организация. Сърдят се за недостатъчния брой танкове, самолети, дори и винтовки в критичните участъци. Но... до там. Поне в началото не се стига до критика на по-високо ниво. И въпреки това книгата не звучи фалшиво! Читателят нито за миг не е склонен да се усъмни в предложения му текст. Симонов не му спестява мрачните картини – целия хаос, обърканост, неочаквано мощното вражеско настъпление. Οписвайки съвсем реалистично всички тези детайли, авторът придава на произведението убедителност. Например, още в самото начало разказва за един «луд», така е описан, психично болен червеноармеец. По принцип, този човек не е трябвало изобщо да се намира в армията, но той се озовава на фронта и уплашен от бомбардировките изпада в криза. Грабва попадналото му оръжие и започва да буйства, ставайки по този начин опасен за другите. Чуват се гласове (от своите) да бъде застрелян, дори се стреля по него. За да го спаси, главният герой се опитва да му отнеме пушката и точно тогава без да иска, натиска спусъка и го погубва. Сцената е натуралистично нелепа, но точно с нея се придава убедителност на разказа.

В този дух, убедителен момент, е когато офицерът от специалния отдел – майорът граничар Данилов, изисква от излезлите от обкръжение бойци да сдадат трофейното оръжие. Официалното обяснение, е че то е по-нужно на предната линия, а не на отиващите в тила войници. Това изискване малко напомня цялостно обезоръжаване на току що оцелелите хора. Само дето не ги подкарват под конвой. В крайна сметка бойците, както са без оръжие, попадат на немски танкове и биват безмилостно избити. Оцелелите са пленени или попадат в обкръжение... Майорът граничар е описан като навъсен, със строго свити устни. На него се противопоставя политкомисарят на дружината, (батальона) партиецът ветеран Шмаков. Всъщност, един срещу друг застават двата основни стълба на властта – Партията срещу тайните служби. Описаната по-горе доста реална сцена завършва все пак в духа на социалистическия реализъм т.е. и единият има право, но и другият има право, нещата не са лични, а принципни. Данилов не се сърди на партийния комисар, даже му харесва неговата упоритост!!! И авторът ни обяснява как в дългите си години гранична служба майорът е заловил мнозина диверсанти и това го е направило мнителен, и е калило неговата твърдост. Но... за читателя, особено за съвременния полъхът е мразовит...

Характерни са образите на партийните функционери в романа, като изключим техните чисто човешки черти те всички по нещо си приличат. И Шмаков и Малинин и Грубер, са от стария тип партийни кадри, честни и прями със сърца отворени за хората. По нещо напомнят добряците свещенници, в западната литература или тези в постсоциалистическата митология - същото състрадание и съпричастност, умиление и милозлива любов към ближния. Всеки, който е служил обаче, си спомня за мазните ЗКПЧта, с тъпите им шеги и големите им приказки, които разбира се нямат нищо общо с описаните типажи.

Убедително звучи и отношението към врага. Немските войници отдавна не са германски пролетарии във войнишки шинели. На тях не се гледа като на съратници на Ернст Телман. Забравен е пролетарският интернационализъм. През 1943 се разпуска Коминтернът. Същата година «Интернационалът» престава да бъде химн на СССР. На 1ви януари 1944 тържествено прозвучава «Союз нерушимий» на Михалков/Г. Эль-Регистан, музика А. Александров.

Нужен е друг подход към войниците на агресора. Вече в третия месец на войната те са «фрицове». Във вестник «Известия» се описват подробно техните зверства, отрязани глави, палежи, издевателства. Политкомисарите с разказите си насъскват войниците, но това не е и необходимо. Със своите действия нашествениците са си спечелили всеобщата омраза..

Бойците са убедени, че трябва да бъдат непримирими към врага, но някои «прекаляват». Увлечени в «благородната си ярост» убиват пленник, който... би могъл да послужи за език!!!... Етиката по време на война е съвсем различна от тази на мира... Надделява принципът: «око за око» а не: «обичай ближния си», пък и е по-лесно да мразиш, отколкото да проявяваш човеколюбие.... На истерията на националсоциализма се противопоставя един нов тип, социалистически патриотизъм... Вече се говори за социалистическо отечество... 

Симонов не се стеснява да пресмята колко германци лично е убил неговият герой. За такива неща обикновенно не се говори. И самите бойци се стремят да ги забравят. Все пак, хората не се раждат войници!  Мисля, че голяма част от тази кръвожадност на автора е повече спусната от горе директива, или е просто войнствено перчене. За читателя – наш съвременник обаче, има и едно друго измерение. Възниква въпросът: «А, как са се държали тези безпощадни командири след войната? Няма ли отново пренасяне   на силовите приоми вътре в обществото, вече като държавнически манталитет? »

Истините водят към други истини. Веднъж поел по техния път, авторът, макар и с недомлъвки, макар и с компромиси неизбежно се изправя пред  големите проблеми.

Героите му си задават въпроса защо се стигнало до отстъплението, гневят се, търсят причините. Един от възможно наивните отговори, е че не е бил добре информиран Сталин.

 «Жена му – Серпилин знаеше това – дълбоко вярваше, че всичко което е било и е лошо се върши без Сталин само защото той не знае или защото са му казали нещо невярно, нещо което го е накарало да постъпи не така, както е трябвало, така мислеше тя дори през ония години, през които и бяха отнели мъжа и.»

 Мъжът и – полковият, а след това дивизионнен командир Серпилин е бил изпратен в лагер по времето на чистките. После го възстановяват в армията, бие се геройски, измъква се ранен с остатъците от дивизията си от обкръжение.... Възможно ли е жена му да е толкова житейски и политически наивна? Не ми се вярва. Точно жените са борбените лъвици, когато става въпрос за семействата им. Точно те преценяват невероятно трезво, та чак цинично постъпките на властвуващите. И точно те първи загубват илюзиите си...

Търсейки истината Серпилин задава болезнения въпрос: «Защо се получи така?» на най-високо ниво, на един от големите началници във Върховното командване (авторът го представя без фамилното му име – само като Иван Алексеевич).  

« Слушай – рече Серпилин като се наведе през масата и го погледна право в очите. – Ти на същото това място седеше в навечерието на войната. Кажи ми как стана това, че ние не знаехме? Ако не знаехме, защо вие не сте доложили? А ако той не е слушал, защо не сте настоявали? Кажи ми. Не мога да се успокоя, мисля за това от първия ден на фронта. Никого не съм питал, тебе питам...» «Попитай ме нещо по-леко!» - изведнъж удари с пестник по масата и рече Иван Алексеевич, а очите му за секунда станаха зли и нещастни. Серпилин се уплаши от тези очи, искаше да пита още, но Иван Алексеевич го спря, притисна ръката му към масата и рече решително, почти страшно: «Мълчи! Не искам да лъжа, а не мога и да отговоря!» и... сменя темата. Все пак, заради този крайно неудобен въпрос не изпращат Серпилин отново в лагер, а на фронта, при това като командир на дивизия…

 

Подобно на висшия военен Иван Алексеевич и Симонов не отговаря. Вероятно и той не иска да лъже читателя си, но и не може да му каже и истината. Достатъчно е разбира се, писателите само да поставят за разглеждане съдбовните въпроси, а читателят трябва сам да намери техните отговори. Вече се е състоял 20ия конгрес на КПСС. Може свободно да се критикува Сталин и него разбира се упрекват за всичко. Симонов все пак се сдържа да стовари върху му цялата отговорност.

 

Няколко думи за превода на Атанас Далчев, който освен като поет е известен и като преводач на проза и поезия. Преводът е добър, но попаднах на архаизми, които може би преди петдесет години са звучали нормално, на тогавашния зрял читател. Такива са: «засълнал» - стр. 25, «отчов» - стр. 245, и вече съвсем непонятния израз «паче чаяния» - стр. 230. За първите два нямаше обяснения в разните електронни тълковни речници. Намерих го в «Тълковния речник» от 1972 г.: едното означава - закрил очите си, а другото пастрок. За «паче чаяния» не намерих обяснения. Към архаизмите може да се добави и отдавна премахнатото в армията название «дружина» вместо «батальон». Два малки гафа са изразът «врътлива баба» на стр. 167, очевидно става въпрос за «чевръста», и прякото пренасяне от руски на популярното название на танковете Т34 «тридесет и четирки», стр. 181. Споменавам тези дребни забележки не за да омаловажа труда на преводача, а защото представляват интерес за развитието на езика.

Но нека направим отново паралел с Толстой и неговата „Война и мир”. Там се редуват мирни и военни периоди. Героите му се лутат житейски, търсейки любовта и щастието. Това важи и за Наташа, и за Пиер, и за княз Андрей. Именно търсенето на смисъла в живота, а от там и на човешкото щастие е тема на романа. При Симонов мирните сцени са само светли спомени. Героите му определено знаят какво е щастие – това е оцеляването на страната, на близките им, тяхното лично оцеляване. Но, то не може да стане на каквато и да е цена. Не може да се осъществи, ако героят прояви малодушие, ако се скрие, избяга. Осъзнали като смисъл на живота, че може да се живее само достойно, героите му следват праволинейно тази идея. Това е, което би ги направило щастливи. Темата на романа е за героизма и достойнството. Симонов се справя успешно със задачата, която си е поставил. Произведението е последователно в своята логика и естетика. Неговата цел е постигната, независимо от различните схващаниия за военната и социална истина. Трябва да се чете без предубеждения. Литературното произведение си има свои закони и по тях трябвя да се съди за него. Романът продължава да е вълнуващ половин век след написването му. Книгата е все така увлекателна. Така че, прочетете я, ако я намерите по антикварните книжарници!

И все пак, кое разделя мъртвите от живите? Отговорът е един. Всички тези, които са се държали честно, без да кръшкат, без да се спотайват, които се жертвуват за общото благо – това са живите! Само те! Останалите са мъртви. Висше достойнство е да не се криеш в трудния момент и това е истина стояща над идеологии и партии.

И още нещо: Прочитайки тази книга за страданията и героизма на Съветския народ, читателят неминуемо ще си зададе още един въпрос: «А как бих се държал аз самият в един такъв момент?» И трябва да си отговори честно. За да може все някога да надскочи своята биологична душица! За да не се влачи в протяжната, пленническа колона на мъртвите, а да да стъпва уверено в строя на живите!