Редовните клиенти на магазин "Гого" видяха зад щанда за хранителни стоки нов продавач, дългуч с обица на ухото, тънки, сякаш изписани вежди, който не само обясняваше, но и се усмихваше, подскачайки на гъвкавите си колена. Или на маратонките, проскърцващи по изкуствения паркет. Или на философията си, че светът е хубаво място и за танци, и за общуване.  Да, майсторът на народни хора и ръченици не продаваше, той изиграваше всяка стока.

- Какво е това? - наближи г-н Иванов, бивш счетоводител. Погледът му пронизваше кръгло розово бурканче.

- Хайвер от морски пеперуди - отвърна новият продавач, извивайки тяло като играещи във водата водорасли.

Хм, каза си бившият счетоводител. Морски пеперуди! В къщи прочете: Хайвер от сардина.

За радост на собственика г-н Гогов, редовните клиенти повлякоха още любопитни. Младокът с обицата измисляше новите имена на продуктите всеки ден и толкова сериозно, че убеждаваше и най-подозрителните. Пилешко с дюли? Брей. Опитайте, опитайте, господине. И внимавайте да не си изядете пръстите.

Много вървяха кренвирши от таханови пръчици, дюлени листа фаршировани, свинско с липов чай.

На старата госпожа Карабашева, бивша балерина, горещо препоръча супа от рози, тя си купи не една, а две консерви, които, добре затоплени, напълниха не само кроткия й стомах, а и буйното й въображение. Понеже госпожата бе останала повече на въображение, отколкото на тяло.

На бившия полицай, днес охранител на кварталния паркинг, продаде вино от сусамени чепки. Бе така ароматно, че охранителят поне временно забрави бягството на жена си. Не вино, а събеседник, не ти влиза в гърлото, а в душата.

Дългучът горещо препоръчваше на все по-набъбващата опашка ароматни свински крачета, бахур със северни нощи, морски дарове в боровинков сос, панирани хапки от Лолита в паста от нар. Яко дръпна телешкото варено с перли, та доставчикът се хвана за главата. По два курса на ден към борсата. Кви перли бе? Най-обикновено телешко варено. Егати смахнатия народ!

Господин Гогов, който не искаше да си признае, че не чува с дясното ухо, удължи работното време: хората се тълпяха от ранни зори, и в двадедесет и три нашествието не спираше. Когато по заместване преместиха дългуча с обецата на отсрещния щанд за козметика, опашката се насочи натам, все по-плътна, нетърпелива да чуе новите стоки. Кармелизирани  чорапогащници, обясняваше продавачът на по-младите, обличате ги и бедрата ви почват да скимтят от сладост. Набързо свършиха пижамите от захарни ластици, парфюмът от орехова шума, кремът "Първата нощ на Сафо".

Бившият счетоводител Иванов остана възхитен от пяната за бръснене от дива мента с канела и кедрови ядки, охранителят на кварталния паркинг не се раздели с якето си от пресовани борови иглички, а госпожа Карабашева наистина се влюби в копчетата от ананас, които по цял пришиваше към отдавна пожълтелите си балетни полички, наричани пачки. По едно време се хвана, че сутрин ги пришива, след обяд ги отрязва, за да има какво да прави до късно вечерта, когато ще отвори кутията със супа от рози и цялата кухня ще заухае на "Лебедово езеро".

Усмихвайки се, все танцуващ върху пружините на маратонките, дългучът с обицата се извини, че през зимата няма как да се произвежда вино от сусамени чепки или супа от рози. За сметка на това пък вчера получили нови доставки от толкова топли страни, че нямало нужда храната да се слага на печката. Било достатъчно продуктите да се погледнат с усмивка и те веднага кипвали в чиниите. Абсолютно готови за консумация пасти от лигурийски кестен, от марсилско сандалово дърво или желатинови парфети с точки от нард. Нали знаете, младите юдейки се обяснявали публично в любов на своите избраници, като ги намазвали с нардово масло.

Господин Иванов остана много доволен от танзанийските глухарчета, пазачът на кварталния паркинг смени виното с мастика от индийски аспержи, а госпожа Карабашева отново се влюби, този път в етиопските жакарандови цветове, пресовани в макови сълзи. Вярно, не бяха удобни като копчетата от ананас, ала тази паста бе толкова дълга, че, като почнеше да вечеря, забравяше да закусва. И много се учудваше, виждайки по обяд как Одета продължава да си хапва от жакарандите и категорично отказва да яде ябълков хляб, понеже довечера е премиерата и няма да слага в последния момент зелени отенъци в неизбежната си пот.

 В един злополучен ден собственикът на магазина Гогов мина покрай танцуващия дългуч не с дясното, а с лявото си ухо. Чу бившият полицай да обяснява на продавача как снощи, като намазал снимката на жена си с нардово масло, някой звъннал на вратата на гарсониерата и как, като отворил, видял жена си тъй различна, че веднага я прегърнал, а била различна, понеже поредното й бягство се оказало толкова дълго, че се подмладила. Не можел да я познае до мига, когато излязла от банята, цялата ухаеща на магданоз.

Господин Гогов се закова. Изненадата му нарасна, когато госпожа балерината прошепна, че ето, лятото идва, сигурно са докарали вече онази незабравима супа от рози, дългучът кимна, даде й две кутии, а счетоводителят след нея, щастливо възбуден, отнесе хайвер от морски пеперуди, толкова пресни, каза, че, като отворя бурканчето, пеперудите излитат и кухнята се изпълва с жужене.

 - Никога не съм доставял супа от рози! - кресна на продавача г-н Гогов. - Ни нардово масло, ни хайвер от морски пеперуди. Ти кво искаш бе? Да ми прогониш клиентелата!

Младежът с обицата бе уволнен на мига.

- Добре, че го чух тоя идиот! - облекчено въздъхна г-н Гогов. - Много луди на тоя свят, бе!

- Много! - рече новата продавачка. Жена без лице, тяло без контур. Истински кютук. Даже и на свинска пача не приличаше, понеже свинската пача се полюлява и от време на време проблясва, а, ако я наръсиш с червен пипер и я почерпиш с бутилка вино, може и да ти се усмихне. 

Кютукът наистина се изумяваше от търсенето на телешко варено с перли, зелеви сарми от мимозова кайма, боровинкова яхния, омлет с балсамови пъпки. Кресна на госпожа Карабашева, че никога магазинът не е предлагал супа от рози. Нито сусамово вино. Никакъв хайвер от морски пеперуди. И кво е това пюре с лешникови устни? Просто не сте у ред!

И бившият счетоводител, и охранителят на кварталния паркинг, и някогашната Одета не можеха да повярват, че са лишени от любимите си аромати, които превръщаха вечерите в дълги спомени и вкусни надежди. Не искаха да повярват не само старите, но и новите клиенти: лека полека опашките оредяха. Някой и друг заблуден посетител, толкоз.

В края на есента магазинът фалира.

 

 

 

Извадихме я полужива от морето... Откъде да знаем тогава, че вадим мъртвите си сърца?

Три денонощия талазите пържеха скалите на Кабо да Рока, обливайки плажовете с прегоряло олио, а в четвъртък, когато моторниците поеха да търсят корабокрушенците, витлата едва дишаха.

Ето!, дръпнах за мушаменото яке Владо. Тялото се превърташе в умрелите от умора вълни, излегнати една върху друга. Яхтата ни зацепи направо през тази лавина от мокри дюшеци. Сякаш банциг разпра прилива.

Едно платно изплющя, смъквайки на борда антената, и подир миг трупът удари носа. Все едно го удари дирек. Така се разтресе яхтата, че си помислих: Край, отиваме на дъното.

Открихме, че е жена, когато я разсъблякохме на задната палуба, за да масажираме сърцето. Дишаше. Дишаше не с белите си дробове, а с устни, подухвани като кацнала върху мед пеперуда. 

Мадалена Дакошта, прошушна в неделя, подала глава от пашкула на чаршафите в спалнята на бугарите, както ни казваха португалците в южния залив на Кабо да Рока. В болница ли съм?

Не, отвърнахме, уточнявайки един през друг, че това е частен дом, че болницата е била претъпкана от ранени и стресирани, че полицията е съобщила на родителите й в Ещорил какво точно се е случило с яхтата на университета и че в крайна сметка деветимата студенти, търсачи на планктон край западния залив на Кабо да Рока, са живи, е, не съвсем здрави, но, както казват лекарите, няма усложнения. Има много работа за полицията, морските следователи, спасителната служба, която май ще опере пешкира, защото не е предупредила лодките и малките туристически корабчета за връхлитащата буря, това едно на ръка, но много повече вина и щети ще понесе спасителната служба заради ударения танкер с мазут, залял плажовете, частните кейове и клубове, изобщо се отваря много работа и на съда, и на застрахователните агенции...

Тя затвори очи, клепките паднаха от потока думи, от пороя на "ш" и "с", които въргаляхме в уморителен за нея вихър. По лицето й, бледо като венецианска маска, останаха да трептят единствено устните-пеперуди. Съсипахме я от приказки, казах. Глупаци, допълни Владо.

Сигурно апатията, превърната в бяс на духа, ни караше да се превъплътим в майка Тереза, милосърдието изплува от уреденото ни битие, както Мадалена изплува от водите. Постепенно осъзнахме, че всъщност корабокрушенците сме ние: разбит е салът на навиците ни, охолството на матрицата. Стана ясно, че сме чакали това непонятно изживяване като спасение от монотонния ритъм на сделките, стана ясно, че бяхме започнали да губим от нашите несметни печалби от феродови дискове, че колкото повече забогатявахме, толкоз повече сме чакали бурята край Кабо да Рока.

Хранехме Мадалена с отвара от водорасли, редувахме се да поднасяме чаената лъжичка към пърхащите устни, забърсвахме с влажна кърпа скулите, раменете, грижехме се за нея, разбирайки с всяко изминато денонощие, че нито един от двама ни не желае да остави другия насаме с болната.

Започнахме да я ревнуваме, преди да я съживим. Това се случва, когато умората от харченето на пари за коли, вечери или проститутки постепенно обхваща духа, става болест на ума, защото от удоволствието да печелиш пари и да ги харчиш винаги се получава диагноза. Нашата беше: гладни за любов.

Даже не знам дали го осъзнавахме, във всеки случай нямахме смелост да го изговорим. На осмия ден лекарят каза, че можем да я захранваме с плодово пюре, после с бульон от бяла риба. Двете доброволки от църквата в Рощул, изпратени от родителите на Мадалена, докладваха по телефона, че дъщеря им се съвзема, че няма никакви усложнения, че сините петна по кожата постепенно затихват. Бъдете спокойни. Тя е в сигурни ръце. В най-богатия дом на юг от Кабо да Рока.

Отпратихме ги, заплащайки толкоз, колкото мъжете им от товарителното на пристанището печелеха за три месеца. Тия свраки дори се хвърлиха да ни целунат ръцете. Бог вижда всичко!, викнаха от ръждивия си кабриолет в прахоляка на рязкото им бягство от нещо, което бяха усетили.

Мадалена излезе от банята покрита с мокър чаршаф, прекоси вестибюла и се хвърли в слънчевата хавлия на верандата. Беше толкоз горещо през този юли, че от тялото й се понесе пара. Гледахме я замаяни, неспособни да се взрем в предстоящото престъпление, неспособни да открием нито един детайл от тази кипнала синева на тялото й, което си играе с чаршафа и много повече с безкрайния залив зад оградата на имението.

Тя превърна и двете крила на къщата в денонощна баня, не се свенеше да се разхожда полугола, със смъкната презрамка на бюстието, само по бикини, разпуснала червеникавите си коси като единствена завеса пред погледа ни.

Или искаше да ни награди, освобождавайки нашето трио от всякакви задръжки, или искаше да ни включи в представата си за едно общуване без предизвестия, лишено от нормите на благоприличието и затова много по-бързо.

Ще спя и с двама ви, но поотделно!, каза една вечер на верандата, едва докосвана от солените морски пръски, от онзи замайващ дъх на сбъдността, който омаломощава изненадата.

И допълни с малко дрезгавия си глас: Просто е опасно двама преуспели мъже на четиридесет години да не са женени и да нямат приятелки. Не знам дали мога да ви спася, но ще направя опит да ви събера.

Обичаше да се излежава до девет сутринта, когато гръбнакът й опъваше чаршафите като скелет на акула, обичаше бежовия и розовия цвят, затова повикахме майстори да боядисат двете крила на огромната къща, лек сецесион с колони, достолепни като португалска малага, с еркери над входовете и широки половин метър каменни первази за цветя под всеки прозорец.

Докато майсторите работеха, отидохме с мерцедеса на Владо до Алгарве, откъдето накупихме завивки в бежово и розово. Мадалена малко вяло, сякаш й беше скучно да се мотае из магазините, избра по два комплекта за баня, две еднакви индийски кутии за бельо, поставки за вино от позлатена шведска стомана... Дублираше всичко така, както предстоеше да разделя любовта си на две - едната нощ при мене, следващата при Владо, после общата закуска на верандата и общото мълчание за тайните на интимността. Мислехме, че тези два идентични свята - бежовият и розовият - са достатъчни за нейната мисия, че утринното доволство, необременено с коментари, ще изпълва бавното пълзене до залеза, когато пак се събирахме на чаша "Дона Антониа", порто reserva pessoal с цвят на рицар; мислехме, че това красиво престъпление ще е достатъчно за нея поне на първо време /колко?/, защото тя изглеждаше щастлива като нас. Нямахме с какво да я сравняваме, така бяхме останали само с нея, че дори и спомените не посмяваха да дойдат с покварата си.

Сега мога да предполагам, че стоманената тетива на мислите й се опъна, когато ни попита защо сме напуснали България, а ние, глупаците, си казахме всичко, без да разбираме, че истината бе съкрушителна за нея. Споделихме, че нашата технология за феродови дискове е силно печеливша, понеже азбестът не се въвежда във фенола на прах, а на молекулни ивици, че заводчето ни край София се оказа твърде апетитно за рекет, че не сме понесли данъчните игри на инспекторите, че сме си изнесли парите чрез "Банк Лионе" и че сме кацнали в южния обръч на Кабо да Рока заради облекченията и сигурния договор с автомобилния испански гитант "Сеат".

Да, отрони тя, не разбирам нищо от азбест във фенол, разбирам, че във вашата химия не е останало място за една молекула подозрение. Подозрението, че има по-щастливи химии. Например химията на корабокрушението. Моят интимен приятел ме изхвърли от яхтата часове преди бурята. Заплувах към непознатия бряг щастлива. Носеха ме молекулите на мъртвата ни любов. Върху този сал бях свободна много кратко: времето до срещата ми с вас. Какво всъщност спасихте вие? О, нима не знаете, че макар и временно, спасихте сърцата си.

От улука на ума й закапаха язвителни бележки, сравняваше ни с камъка на Сизиф, не с героя, който се опитва да го избута по стръмния склон, а с камъка, много по-перфиден от безмисленото усилие, защото в това усилие все пак има някаква идея, докато камъкът е самоцелната илюстрация на чуждата орисия, на вечния провал. Вие сте средството на чуждото нещастие. Нашите двеста португалски роби ви търкалят камъка и всички, и те, и вие, знаете, че никога няма да изкачат баира. С други думи, вашето забогатяване е програмирано като мит. Той никога няма да прескочи билото! Никога няма да заплува към непознатия бряг. Така да се каже, митът остава в мита. Парите остават в парите.

Тези оловни капки съпътстваха месечния й цикъл, тогава изпадаше в такава депресия, че отказваше да спи в розовата спалня, моята, или в бежовите покои на Владо, хвърляше се в канапето сред вестибюла, разпалваше камината в непоносимата септемврийска влага и отваряше прозорците, за да крещи срещу прилива. Викаше с пълно гърло срещу морето, защото то не можеше да отвърне на отровните й залпове, понасяше истерията, без да й отпрати поне една гримаса. Това бяха миниатюрите на нейната жал към нас. Все пак съзнаваше, че не заслужаваме отровата й.

Разговорите ставаха все по-мъчителни, по десетина пъти на ден си събираше багажа ту от розовота, ту от бежовата спалня, аха да поръча такси, ала в мига, в който вдигаше слушалката, замръзваше. Парализираше се от следващото пътуване. Връщаше малките статуетки, кълбата бикини и сутиени по места, клатейки глава, смълчана в страха да си тръгне и отегчена от оставането. В такива случаи казваше: Ще страдате и ще страдам. Този семестър ще посветя на вас. Ще изучавам възможно ли е в търсенето на планктон една студентка по биология да попадне на чувства.

Обичаме те!, отговаряхме ние.

Знам, казваше тя. Толкова е вярно, че не е хубаво.

Бели ретини, толкова бели, че излъчват синьо, сякаш самото синьо се произвеждаше в дъното на тези извори. Тъмни орехови зеници, способни да променят цвета си според настроението и часа на денонощието, сутрин меки, вечер далечни като кораб по Нил. Тръгнали нанякъде без никакво желание за връщане.

Тя постепенно заобича да не се връща при спасителите си. Сигурно защото се чувстваше натоварена не толкова със спомените за преживянато, колкото с присъдата си над нашия избор. Веднъж каза, че сме спасили проблемите й. Вместо да ги удавим.

Гърди неясни като крем карамел. Твърда матова кожа. Под нея мрежата от тънки вени. Гъвкава талия, която те поема в обръча си.

Да, сексът бе по-поносимата част от тази любов, една пауза между хиляди бездни. Секс тишина. Не се чува приливът на прокобите.

Ти, каза Мадалена веднъж, когато ръцете ми гребяха в лодката на бедрата й, ти си писал разкази, а после бъдещият писател прехвърлил авоарите на текста върху азбеста и фенола. Ти си предпочел парите! Тогава защо постоянно ми напомняш, Иване, че от всеки публикуван разказ духът изживява неописуем оргазъм, най-дългият оргазъм на света, оргазмът на твореца. Защо не изживяваш същото, когато печелиш сделка?

Защото, мила, по време на оргазъм мозъкът затваря всички прозорци, за да гледа само себе си, лишава се от простора, от постиженията, от прочетеното и наученото, вцепенява се от мига така, както пепелянка парализира жертвата си: тя хипнотизира набелязания, като го лишава от разум, после от движения...Оргазмът е спазъм на съзнанието, останало без движения. Разбираш ли разликата? В публикувания разказ липсва енергията на мига. Удоволствието се простира до границата на манията. Писането като постоянно доказване на мачото. Писането секс. Денонощен секс, защото дори и да не пишеш, ти мислиш в сюжет, образи и сравнения. И няма край...Освен ако не се откажеш. Това винаги е по-здравословно за онези, които навреме усетят, че не са гении. Че талантът им няма документ за самоличност.

Господи, възкликна Мадалена, какво обяснение! Вие с Владо сте в една любов, която ви кара да се влюбите в себе си, така да се каже, ти обичаш едновременно двама - без огледалото на едната любов не съзираш гроздовете на другата. Без Владо Иван не може да обича Мадалена. Малко късно го прозрях...Затова и ревността не може да ви споходи с острите си тризъбци. Посейдон ви поднесе доказателство за вашата любов един към друг, аз съм просто огледалото с изображенията на двамата. Затова казвам, че спасихте себе си, като изхвърлихте в душата на Мадалена чувството за вина. Вие се любите с мене, защото се боите да се любите помежду си. Аз съм яхтата на вашите грехове, свързвам двата острова, защото те не посмяват да се доближат, сливането ще ги лиши от сладостта на прикриването. Затова всеки чрез мене праща на другия писмата си. Аз съм пощальонът на любовта ви. Когато аз си отида, а това все някога ще стане, вие...Вие просто няма да имате пощальон.

Тези прокоби ни погубваха, съпротивлявахме се на бъдното с цената на чувствата, които хранехме и се опитвахме да доказваме, без да признаваме, че с всеки ден нараства страхът не от отлитането на Мадалена, а от сбъдността на некролозите й. Наистина ли обичах любовта на Владо към Мадалена повече, отколкото собствените си чувства към нея?

Жакарандите, дървета с лилави цветове, пренесени тук от земята на коптите, бяха подивели от аромат тази есен, аромат като петмез, полепнал по чаршафите, четката за коса върху бароковата тоалетка с бронзова елипсовидна рамка, полепнал върху устните, тръгнали по река Лета с еднопосочната лодка на пощальона, там, където докосвам сълзите на жакарандите, тези смолисти капани на пеперуди. Видях в лодката препарирания плик на чувствата си. Залепих го с език. Стърчеше като платно на яхта. Не може да бъде! Просто не е възможно да обичам Владо повече от написаното: Тръгвам. Имате по една последна нощ. Мадалена.

Беше надраскала с равния си, малко равнодушен почерк две еднакви бележки - едната за розовия, другата за бежовия финал на нейния чувствен семестър.

И така...Целуваш красивата статуя дълго, докато ти пресъхнат дробовете, за да отложиш събуждането на кинжалните й мисли, любиш мъртвата, защото се боиш от живата; затова продължаваш секса до онзи миг, в който си готов да отвориш очи, за да видиш убийството си. Нямаше какво повече да си кажем през тази последна нощ. Бояхме се от присъдата й повече, отколкото заслужаваха нашите чувства към нея. И колкото и парадоксално да звучи, ние с едва прикрито нетърпение очаквахме тя да си отиде, за да проверим предсказанията й. Когато колата със смъкнат гюрук я понесе към магистралата за Ещорил и Лисабон, когато ръката й, описвайки овал в петмеза на жакарандите, се превърна в точката на нашите писма към нея, ние се взряхме в очи: той и аз надвесени над кования парапет, до последно махащи с ръка на предстоящето.

Мъката прокъса три месеца, през които между две сделки намерих време за изживяването на писането. Мислех, че то ще ме отърве от Мадалена и много повече от проницателните й пеперуди, слитащи денонощно тази история, която аз превръщам в думи, в думи, за да избягам от сладостта на мига, ах, този миг!, когато докоснах рамото на Владо, питайки: Тя обичаше да те целува тука, нали?

Да, отвърна той, обичаше да ме целува тука.

И аз, скъпа пророчице, целунах рамото на Владо, защото исках да те целуна, исках да усетя плътните ти устни; искахме да те имаме и това бе единствения начин да си между нас. Затова една нощ сме в розовата спалня, другата изкарваме в бежовата. Една нощ той е Мадалена, на следващата съм аз... Ако разбираш, любов наша, какво искам да кажа?

Ако разбираш каква сладост е неговата любов към тебе!

Млад мъж правеше снежен човек в градинката пред блока. Около него се въртеше пет-шест годишно дете, момче или момиче, от прозореца не можеше да се разбере. Помагаше на баща си, колкото да му пречи.

Снегът този февруари легна мокър, близо трийсет сантиметра, зави града и, както винаги, създаде проблеми на кметството. Машините така и не успяваха да пробият малките улици. Ширната между блоковете, бялата покривка скри изпочупените контейнери, проядения трафопост, а нелегалните жици на кабеларките, опънати от фасада на фасада, просветваха в небето като куки за плетене.

Здрачи се, слънцето полегна по ръба на Витоша и скоро се обърна на другата страна, от прозореца виждахме как мъжът продължава майсторски да върти снежни топки, една, две, три, а детенцето край него, смалено от сребърната привечер, обикаляше като връхче на опашка.

- Много мило – възкликна Бубето с нос в стъклото.

С Бубето живеем заедно, защото искаме. Тя е архитект-вампир, като засмуче някоя тема и пуска кръв. Зодия скорпион. В четири през нощта дойде в апартамента на жена ми и каза: Слушай сега, тоя – и ме сочи с пръст от антрето, - вече четири месеца е мой. Дойдох да си го взема.

Бубето е руса, на първото интервю с нея директно се набухах в русата й мъгла, правехме разработка за най-грозните сгради в столицата, фолио за вестника с много снимки, тя каза, че най-грозната сграда е на „Булбанк” срещу ЦУМ, ала главният редактор не се съгласи, тъй като парите на редакцията бяха в „Булбанк”. Бубето ми звънна: Егати бъзливите копелета! Аз: Страх-нестрах, каня те на кафе.

Едно тъй дълго кафе, цяла година. Бубето каза, че докато пътувала до „Златни пясъци”, за да подпише от нам кво си дружество събарянето на хотел на първа линия - на пясъка, представи си!, -  слушала мое интервю по „Хоризонт”, било дълго 55 километра.

Бубето се отлепи от прозореца, понесе едрите си гърди към балкона, за да види довършителните работи по снежния човек.

- Майстор! – викна ми, подпряна на перилата. – Разбира от обеми.

Много-много не схванах, понеже имам друга представа за обеми.

- Но няма нос!

Зарови в антрето, измъкна от щайгата със зеленчуци един морков:

- Моля те, иди го сложи.

- В тоя студ!

Навлякох се – егати снежния човек!, - но морковът не влезе в твърдия сняг, върнах се див и бесен на шестия етаж, дай нож!, Бубето ме целуна пред асансьора и затопли обстановката.

Красив снежен човек, дори и без очи изглеждаше весел, с две вдигнати нагоре ръчички, за да лови снежинките. Или там, каквото му дойде на гости през нощта. Луната например. Много си игра с него. Освети го от ляво, после взе да го осребрява отпред – морковът се вдигаше все по-гордо, после му застана на главата и се видя колко е плешив.

- Тенджера или шапка! – възкликна Бубето.

Измъкна от кухненския бюфет цялата метална посуда и като се взря в една емайлирана творба на незнайни италиански дизайнери, отсече:

- Шапката.

- Не, тази скъпа тенджера – не. От Рим съм я мъкнал. Пък и спомен...

- Да, красива. Ама все ми загаря.

Победих на мига:

- Ще му бъде студено, мила.

- Прав си – отметна русата мъгла Бубето. Изнесе я от хола, прекоси коридора с решителна крачка – аз движех в аромата й, Бубето ухае на всичко. Може да си представяш на какво мирише, зависи от настроението на потребителя.

Спря пред гардероба, извади шапки. Мои. Летни и зимни. Десетина с козирки като мистрии, две-три такета, една плетена от бившата ми тъща, седем такета, две бомбета, едното с каубойска периферия.

- Снежен човек с каубойска шапка. Тъпо.

Веднага се съгласих. Обичах си тази шапка.

- Плетената не я носиш, нали.

След това „нали” не се чу въпросителна. Нещо ме изчегърта, тъщата не беше лоша жена, в някои отношения беше по-готина от дъщеря си, по отношение на гювеча и най-вече по отношение на кавърдисаната баница, добруджански специалитет. Миналият ми живот е изцяло обсебен от житницата на България.

- Червен морков, червена капа. Много ще му отива! – засия Бубето.

Внесе обемите си от балкона. Искам да кажа, че чакахме бебе.

Мощен фенер от съседния блок освети снежния човек. Десетки силуети изпълниха вечерните прозорци. Гледаха и се радваха. Личеше как възрастните дават предимство на хлапаците – избутват ги на предния ред.

Вече заледената фигура, висока колкото беше висок незнайният майстор, проблясна, излъчвайки студ и самота. Стана ми мъчно. Бубето:

- И ръкавички няма.

Измъкна стар плик с отоплителни произведения. Отидоха скиорските ми ръкавици.

- Така и така тази зима няма да караш – отбеляза Бубето.

Можеше да роди всеки момент, има си хас да си изнеса съществото в Пампорово. Не в Банско, там не стъпвам, Банско е жилищен комплекс, нещо като Златни пясъци при други обстоятелства. Бубето мразеше две материи: бездарие и бетон.

- И очички няма.

- Няма – казах.

Две запушалки от калифорнийско вино щяха да бъдат две тъмни очи, черни запушалки, от тия, металните, на резба. Прекрасна идея. Отворени бутилки трябва да се изпият. Иначе е грях. Бубето лизна чашата, аз й лизнах челцето. Ставаше ми все по-вкусна.

Докато виното се лееше из душата ми, решихме да затоплим снежния човек със старо мое яке, Бубето жертва любимата си шнола за устата му - леко отворени зъбки, от купена миналата зима жилетка изрязохме копчетата за сакото му. Колкото повече вино, толкоз повече детайли: овехтял пуловер за гърдите и коремчето,  извадена от употреба пижама за долнището му. Виното беше толкова прекрасно, че изобщо не се учудих как Бубето жертва ботушите ми „Гауди” за яките му стъпала. Заспах до две сърчица, всяко в своята си къща.

Събудихме се рано. Нямахме търпение да облечем нашия човек. Смъкнах се от шестия етаж с три торби дрехи. Бубето ме гледаше от балкона.

Още валеше, вода и мъгла, суграшица. Приближих.

Някой беше отсякъл главата на снежния човек. И двете му ръце. Морковът стърчеше в снега като кубче съсирена кръв.