Осмото писмо04.11.2012 Пиеса от Атанас Танев
Живее и работи в родния си град. Действащи лица:
Вера
Яна
Александър – съпруг на Яна
Владимир – съпруг на Вера
Виктор – музикант
Мими
Действието се развива в неголям, но уютен хол в апартамент на третия етаж. Часът е някъде около седем вечерта. На едно от креслата е седнала Яна, приятелка на Вера, която в момента прави нещо с гръб към нея. Двете са около 40-45 годишни. Вера е руса, а Яна е с червеникава коса хваната на опашка. Отнякъде се долавя тиха музика. Осветлението от двете странични лампи по стените е леко приглушено. Вера като домакиня непрекъснато се опитва да въведе някакъв порядък в стаята, но си личи, че е леко напрегната.
Яна: Е, скъпа. Кога каза, че ще се върнат нашите вечности? В осем, в девет или около полунощ?
Вера: Нали ги знаеш. Когато – тогава. Докато не грохнат от взиране към опашатите няма връщане. Този път поне не бяха изнервени. Натовариха такъмите и се метнаха в колата. Дори не казаха на кой язовир отиват.
Яна: И как не им омръзва. Да висят цял ден с втренчен поглед към водата. Понякога ми се иска да съм на мястото на плувката. И някой ей така, без да мига да ме гледа, гледа, а аз да плувам около него люляна от вълните.
Вера: А аз да съм на мястото на въдицата. И някой по същия начин да се грижи за мен. Да ме завива в калъфка, да ме сглобява, да ме удължава, да ми слага макаричка и най-накрая нежно да ме замята.
Яна: Досадно е да си въдица. Така де. Да стърчиш самотна над водата, после седмица или две свита в ъгъла, докато на някой му хрумне да те сглоби. А може да си хареса и друга. Иначе идеята с калъфката не е лоша.
Вера: Работата е в това как се грижат за теб. Не че страдам, но понякога на човек му се иска нещо...нещо по-така. Нещо магическо и приказно. Ама явно принцовете нещо се оттеглиха нанякъде.
Яна: Нашите или онези от приказките? За мен Сашко си е типичен принц. Иначе няма по-така. Или е, или въобще не е. И нямам никакво желание да се връщам назад в годините и да си въобразявам, че кой знае какво съм загубила. Не си живея живота, а живея живота си. Такъв, какъвто е.
Вера: Не знам, обаче на мен напоследък нещо ми убягва. Само го долавям, без да го виждам.
Яна: В смисъл...?
Вера: По-скоро е липса на такъв. Кой знае, може и от възрастта да е.
Яна: Ей, я стига. Да не би нещо с Владо…?
Вера: С Владо ли? Мила моя. Неговият живот е отдавна подреден и номериран. Толкова сме далеч един от друг, че разстоянията вече не се и забелязват. Но странното е, че от известно време демонстрира ревност. Представяш ли си? Обикаля из стаите като лесничей и все нещо се озърта. Само дето не наднича по гардеробите. Ако телефонът звънне сграбчва го слухти и чак тогава се обажда. Имам чувството, че го прави преднамерено. Ей, така. Ние да проверим, а вие бъдете внимателни.
Яна: Я стига! Това прекрасно същество? Този идол за всяка омъжена жена? Този преосъществен талант и специалист по чуждите финанси? Ами то момчето си го носеше още от едно време. Както и някои и други работи. Поне да му беше дала повод. Така де. Направо си го заслужаваше. Абе, да те попитам. На теб да не ти се е размразил нещо фризера?
Вера: Какъв фризер?
Яна: /смее се/ Ами оня, който запазва някои неща за по-дълго време. И ги втвърдява.
Вера: /също се смее/ Каква мразовита метафора. А като ги извадиш омекват. Чакай, чакай, като каза фризер, да ти разкажа по този повод една случка с един мой колега, зевзек. Върл антикомунист, но иначе готино момче. Беше преди около две години. Отивам аз един ден на работа, влизам в стаята, а срещу мен Кирчо. Стои и се хили. Явно ме очакваше. Какво има Кире, питам го. А той сътвори някаква печална физиономия и тихо отвърна: Днес е специален ден, казва, затова ако искаш отвори хладилника и се запознай с един малко специфичен продукт на човешкото въображение. Така да се каже - замразен символ за бъдните поколения. Тогава, не знам защо, но ни бяха обзавели във всяка стая с по един хладилник. Отварям аз, гледам, гледам и нищо. Вътре стърчат единствено две бутилки бира и пакетче масло. И тъкмо да го затворя, той се обажда зад мен. Не там, фризера отвори. Озадачена отварям и какво да видя. Вътре подпрян на кутийката с лед се мъдри портрет на Сталин.
Яна: Стига, бе! Как така на Сталин?
Вера: И аз това го попитах, а той дълбокомислено отвърна: „ Там му е мястото. Да види какво им е било на хората, когато ги е пращал в Сибир. Нека седи и мръзне извергът. Щях да падна. Представяш ли си? Сталин във фризера. Но колкото до моя, ако продължава така може и да го размразя. Или изобщо да го изключа.
Яна: Да не си посмяла! Щяла да го изключи. Че кой идиот ще тръгне да си самовтечнява най-хубавия продукт? И да си повреди стоката. Я се погледни. На четиридесет и малко си. Изглеждаш с десет по-млада, а разсъждаваш като бабушкера. Срам! Да ти кажа това е от чисто самовнушение. Още от едно време си беше такава. И какво сега? Стоиш и се чудиш какво ти се било загубило. Нека поясня. Загубило ти се е онова там, хубавкото, което извира от теб и се влива в другия. Както и обратното. А Владимир да не се прави на Отело, ами от време на време да си къпе душата. Защото и тя е като тялото. Не се ли мие, започва да смърди. А може и да те напусне. Я извади джина, че нещо ми пресъхна лехичката. Така де, току виж поникнало нещо.
Вера отива до хладилника, отваря го и изважда отвътре бутилка. След това налива в двете чаши на масата и сяда.
Яна: Ха така. Дай да пием сега за онези, които ги няма, които ще дойдат и които след седмица отново няма да ги има. А когато се завърнат ще забележат, че след червеите и рибата човек е открил джина и приятелството. Наздраве миличка!
Вера: Като каза за приятелството и джина и се сетих за един от романите на Казандзакис. В него има един епизод, когато една сутрин беят, който е попрекалил предишната вечер лежи на дивана със страхотен махмурлук. Хванал е с две ръце главата си, пъшка, въздиша и по някое време отегчено поръчва една мастика на слугата си Юсуфчо, около петнайсетгодишно момче. Тича то запъхтяно надолу по стълбите и пристига след минута с мастиката. Сипва му в чашката, полягва беят, отпива, примлясква с наслада и пак така замислено гледа към Юсуфчо, който наведен бърше нещо по пода. Гледа го той замислен с присвити очи, клати глава, отново отпийва и си мисли вече щастлив: „Ей, хвала на Аллаха, че е измислил мастиката и Юсуфчо!”
Яна: /смее се/ Значи какво? Хем бей, хем гей, а?
Вера: Гей, гей, ама бей. А знаеш ли, че Владо им говори на име.
Яна: На гейовете?
Вера: Не, бе, на червеите. Представяш ли си? Тази сутрин го гледам. Клекнал до някаква кутия и нещо шепне. И едно такова мило, гальовно. Бре, викам си тоя човек на кого ли говори? Приближавам се, а нашият стиснал в шепата някакъв гаден червей и му говори моля ти се. Ах, Сара, миличка моя, каква си ми мъничка. Каква си ми хлъзгавичка. Ще ловим ли днес с теб рибка? Ти виждала ли си червей на име Сара?
Яна: Значи е червейка, тоест дама. Още не съм, но ще взема да дам идеята на Сашо. Да вземем и ние един и да си го кръстим. Обаче да е от мъжки пол. Примерно Дейвид, на Дейвид Бекъм. Може и топчица да му купим. Така де. До сега никой не ме е поканил за кръстница. И какво? Червеят отговори ли му?
Вера: Едва ли, но сигурно се е посгърчил похотливо, защото Владо продължи да шепне. Ама Сара, недей да ми се сърдиш. Така ще те закопчея, че изобщо няма да те заболи – щял да я закопчее, представяш ли си.? И щял да я зарови в пясъчето на топличко. И знаеш ли какво направи преди да я зарови?
Яна: Да не я целуна?
Вера: Точно така. Целуна я, след което я зарови. Щях да повърна.
Яна: Това направо си е повод за развод. Слушай сега. Изтъпанчва се адвокатът и започва. Така и така господа съдии, моята клиентка сподели с мен, че мъжът й е спипан в изневерява с червей от женски пол на име Сара. Тъмночервена, обезскосмена и природно издължена. Обича пясъка, рибите и най-вече рибарите. Продава се евтино, живее дълго и безпаметно, не изпитва болка при закопчаване и се привързва към всеки срещнат. Моля уважаемият съд да постанови развод по взаимно съгласие имайки предвид обстоятелствата довели настоящия брак до взаимна непоносимост по повод противоестествената привързаност на единия от партньорите към същество с неустановени крайници на име Сара.
Вера: Поне да я беше кръстил Вера. Щях да го разбера.
Яна: Това си е чиста рибарско-инфантилна перверзия. Ами ако и Сашо си има червейка? Някоя Марта да речем. Но не вярвам. Сашо е традиционалист във всичко. Дай му на него мисионерската и си гледай старините. Направо си е като гимназист. И един такъв, възторжен, все едно го прави за първи път. Опитах се веднъж да го поразнообразя, изобщо не вдява. Не че не ми харесва, но поне от любопитство да беше опитал. Подозирам, че понякога надзърта по разни списания, та кой знае, може и да ме изненада с нещо. Душичка мамина.
Вера: Аз пък имах един познат...
Яна: Познат или...?
Вера: Познат, познат. Та той, като подмина петдесетте дотолкова изперка, че като видеше хубава жена я издебваше в гръб, ненадейно се приближаваше и я потупваше по дупето. Жената естествено възмутено се извърташе, а нашият човек се хващаше за главата и започваше да се извинява. Ах, как се припознах. Хиляди извинения. Дори им предлагаше я обед, я вечеря. Зависи по кое време от деня я беше хванал за дупето.
Яна: И дамата какво?
Вера: Ами в интерес на истината някои се навиваха.
Яна: Стига, бе.
Вера: Няма стига. Дупе си е това, не е шега работа. Теб хващал ли те е някой за дупето?
Яна: Че кой не са го хващали?
Вера: Аз например мразя да ме хващат.
Яна: А да те потупват не обичаш ли? Едно време направо са си умирали да ги потупват. И са го считали за комплимент. Обаче като гледам картините на старите майстори, боже, какви телеса, какво тържество на плътта!Като ти говоря така да не си мислиш, че вървя по улиците с дупето напред. Има обаче и психопати, и ексхибиционисти, и всякакви. Твоят познат такъв ли беше? Нали каза, че бил изперкал?
Вера: Казах го, но като те слушам кой знае, може да си е бил нормален човекът.
Яна: Видя ли? И какво стана с него?
Вера: Мисля, че се ожени за трети път. За една с ей такъв гъзурник.
Яна: Ти знаеш ли, че моето дупе всъщност е по-големичко от твоето?
Вера: Да имаш да вземаш. Оня ден например като си видях отражението в гардероба...
Яна: В гардероба ли?
Вера: Аз в кризисни моменти огледало не ползвам, защото като се видя и ми се приплаква. Не че съм станала кой знае каква, но отражението в гардероба излиза някак по- призрачно. Като в ретро-филм. Едно такова, особено сияние, нали разбираш?
Яна: Призрачна казваш? Като принцеса.
Вера: Абе, чак като принцеса не, но си спестявам някои разочарования. Онзи ден се разхождам, правя туй-онуй из хола и нарочно не се гледам в огледалото. Изчаквам да си почина малко и после да отскоча до гардероба да се видя. Изпих едно кафе, запалих цигарка и станах. С чаша в ръка, в другата цигарката. Гледам се, гледам, ужас някакъв, и по едно време така се ядосах, че направо реших да го матирам.
Яна: Кое? Гъзенцето ли?
Вера: Глупости. Гардероба естествено. Защото се оказа се, че това не е никакъв гардероб, а негово подобие жалко. Кой го знае какво му е станало през годините, но отражението ми си беше направо една телесна деформация. А може и духовна да е била.
Яна: Хайде и ти сега.Може да се е позацапал. Нали ги знаеш скапаните мебели? Докато сме младички лъщят, не скърцат и отразяват както трябва. После им скимва и започват да се люспят и да скърцат. Проявяват характер един вид. Права си. Направо го матирай дървеняка. Да не би да се е изметнал пък нещо?
Вера: Ами, изметнал. Аз съм се изметнала. И сега вече опираме до рибата.
Яна: Как така до рибата?
Вера: До рибата и до всички разновидности на нейните уловители. Забелязала ли си онези рибари накачулени по парапетите на мостовете?
Яна: Доста са...
Вера: Не само че са доста, но и с всяка изминала година се увеличават в геометрична прогресия. Направо се роят като хлебарки. Стоят замислени и втренчени във въдиците, сякаш им е все едно дали изобщо ще уловят нещо. Като вкаменени. И колкото по-дълго стоят, толкова повече заприличват на статуи. А да си се запитала как изглеждат жените им? И дали, ако бяха хубавки и привлекателни ония щяха да висят вкопчени във въдиците?
Яна: Я как го измисли. Да не искаш да кажеш, че Сашо и Владо заради нас...на риба...чакай, че се обърках. Да не би нашичките просто по този начин решават проблема със собствените си разочарования? От нас самите? Ти пък защо не се вгледаш във физиономиите на същите онези там? Според мен, половината са или бивши алкохолици, или настоящи параноици. И са отегчени дори и от самите себе си. Колкото до Сашо и Владо не знам, но мисля че са от малките изключения, които го правят заради спорта.
Вера: А гардероба?
Яна: Я стига с тоя гардероб! Ти на него ли ще вярваш или на себе си? Като толкова много знаеш, я ми кажи колко пъти го правите с Владо? Не че толкова ме интересува, но си е важно. Иначе работите пак клонят към фризера.
Вера: Ти да не мислиш, че ги броя. Но за разлика от Сашо, Владимир дори и не пита. Понякога ме издебва докато спя. Примъква се и само дето не вика „Ха, наздраве”. Угажда си човекът. И на всичкото отгоре и да ги броя. Хич и не примирам от желание.
Яна: Ами направете го тогава в гардероба. Тъкмо ще имаш и повод да го матираш. Какво си се разхленчила? Хората я дръннат камбаната три четири пъти в годината, тя нашата...
Вера: Ти какво сега, за нимфоманка ли ме мислиш?
Яна: За никаква не те мисля, но не те разбирам за какво говориш. И там за смисъла. Да не мислиш, че на мен не ми убягва? Ама като е побягнал сам да си намери пътя и да се върне. Иначе трябва да си прекарам половината живот да го търся. Абе, ти да не навлизаш в късен пубертет?
Вера: Не навлизам, но ми е криво. Заради онова, което някак си пробяга покрай мен и се шмугна в храсталака. Стои там някъде, диша и хрипти. И на мен ми се привиждат непонятни сенки и пулсиращи сънища. Нещо, което уж го е имало, а все ме е подминавало. Което уж се е стремяло към мен, но друг го е докопвал. Което обичам и мразя, защото все още е там, където не мога да стигна, за да разбера в мен ли е причината.
Яна: А Владимир?
Вера: Владо ли? Той е мъжът, с когото нищо не усетих. Той дори и себе си е изчислил. Защото винаги е бил човекът, който поръчва. Знае цената на всичко и всеки път си чака рестото. Другите са допълнение към поръчката му и стават незначителни, когато вече е изпълнена. Докато той се наслаждава, че е опакована перфектно.
Яна: Не си усетила, казваш. А какво очакваше? Или си се надявала на нещо друго? Направо драматизираш! И наистина го матирай най-накрая тоя проклет гардероб. Така де, вместо да си посипваш главата с пепел, я вземи бутилката и ми сипни от джинчето. Мен не ме интересува нито възрастта, нито нейния вид, нито вида на другите. Може би защото вече съм стигнала. И в Итака ми е хубаво, и Одисей си е до мен. Какво сега, да тръгнем да превземаме Троя, която отдавна гъмжи от данайци, американци и китайци.
Вера: Брей, и да потъгувам не ми даваш. Че какво лошо има в тъгата? Може и от джина да е. Понякога ми се иска да съм мъж. На теб не ти ли се е искало? Кеф ти на риба, кеф ти на кръчма. А може и нещо друго да направиш, ей така просто, за отскок. То сега вече може и по телефона да си поръчаш.
Яна: И за какво ми е да бъда мъж? Че аз така, както ме гледаш съм и двете. Плюс дете кърмаче. Колкото до всички онези работи, ще ти кажа, че не е важно кой какъв е, а как те кара да се чувстваш. Сашо е душица, докато Владо е потаен човек, а такива като него те карат да се чувстваш опипван и следен. Но това си е твоят избор. Като специалитет, който си поръчала, а не знаеш как да го ядеш. С вилица или с лъжица. Колкото до Владимир, след като е с такава като теб и нещо не върви, значи е трябвало да се храни в закусвалня и то прав. А не в трапезария на свещи.
Вера: Явно искаш да ме напиеш и да деградирам окончателно. А знаеш ли как изглеждам когато се напия? Да не говорим за махмурлука. Дори един Юсуфчо си нямам, ей така, за разтуха. Как пък едно хоби някакво не си измислих. Филателийка ли, фотография ли. Нищо. Само дупки и луфтове.
Яна: Стига де. Всеки е изпадал в кризи.
Вера: А при теб защо не я виждам? Да не би да я криеш в скрина?
Яна: Не че не съм изпадала, но така съм устроена. Като забележа кризата, я заобикалям. Ако пък е много нахална и продължава да ме тормози й пълня чашката и двете сядаме на масата. После я изчаквам и тя започва да ми се оплаква. Колко порочен бил светът, как всеки гледа да те мине, как не можела да спи и все от тоя род. А аз я слушам, слушам, кимам с глава и тъй като по някое време аз самата се превръщам в нейна криза, тя става и се пръждосва на майната си.
Вера: А сексът?
Яна: Какво за него?
Вера: Ами нали одеве ме попита за моя? Ти какво, да не би да спиш облечена? Хайде, кажи ми, ама искрено, понякога не си ли мислиш за друг?
Яна: Миличка, казваш го така, сякаш ти си мислиш.
Вера: Не мисля, но понякога...ей така просто, като оцелял спомен.
Яна: Оцелял спомен за несбъднати желания. Аз моите спомени рядко ги възстановявам, защото паметта е голяма коварница. Появява се винаги когато си чист и сегашен. Пък и ме карат да се чувствам някак предишна и то тогава, когато не съм се харесвала. Съжалявам за някои неща, но миналото си е мое, а и лентата е толкова избледняла, че почти нищо не се вижда вече. Скъпо мое другарче, я стига сме си плакали на раменете. Чакай да те развеселя малко и да ти разкажа една много поучителна история. Не е свързана с моя секс, но все пак някой беше казал, че нещата около човек са или в главата, или в гащите му. Ако искаш да си свалим бикините и да пием ей така, по селски. Хем ще ни олекне около кръста и когато нашите пристигнат ще ги втрещим с нов тип кухненска нравственост. Та слушай сега. Някакъв фермер тръгнал към града за да си купи някои неща. Отбил се в железарския магазин и купил една кофа и една наковалня. След това се спрял на пазара и купил две пилета и една гъска. „Сега вече май го загазих. Как ще отнеса всичко това у дома?” помислил си той. Но продавачът го посъветвал: „Сложи наковалнята в кофата, с едната ръка хвани кофата, пъхни по едно пиле под мищница, а с другата ръка вземи гъската”, Фермерът се зарадвал на умния съвет, направил всичко както трябва и си тръгнал. На връщане обаче случайно срещнал една попрецъфтяла жена, която живеела в съседната ферма и й предложил да тръгнат заедно, но за по-пряко да минат през гората. „ Откъде да знам, че като влезем в гората няма да ме изнасилиш” попитала го жената. „Ама как така?”, учудил се мъжът. „Та аз нося кофа, наковалня, две пилета и гъска”. „Ами ще оставиш гъската на земята, ще я покриеш с кофата, ще сложиш наковалнята върху кофата, а аз ще държа пилетата”.
Вера: /смее се/ На това сега вече му казват селски туризъм със сексуално ограмотяване. Как беше, Ол инклузив. Всичко е включено в цената.
Яна: Да ти кажа, колкото и да ми е развинтено въображението не бих се сетила. Представяш ли си ги как са изглеждали отстрани? Клетата женица, такъв мерак я гони, че дори и пилетата готова да държи, а горкият фермер хем върши работата, хем си мисли за гъската в кофата. Бая трябва да се е изпотил.
Вера: А после може да е имало и закуска на тревата. Така де. Какво ще ги разнасят тия пилета напред-назад. На всичкото отгоре и очевидци.
В този момент звъни телефонът и Вера вдига слушалката.
Вера: Ало Владо, ти ли си? Моля? Какво колата? И не можете да я оправите. Ясно. Кога, кога? Утре значи. Когато свършите. Добре, добре. Ние сме с Яна. Много поздрави на Сашо. И без риба да не сте се появили. Да, да, разбрах, Чао, до утре.
Поставя слушалката, отива до масата и си сипва от джина.
Вера: Нали чу? Закъсали нещо с колата и ще си дойдат утре.
Яна: И значи риба няма да ядем?
Вера: И с мъже няма да спим.
Яна: И няма да се събличаме.
Вера: И няма да шепнем.
Яна: И няма да сме разрошени. Боже, толкова много неща няма да правим тази вечер. Знаеш ли колко е хубаво да отлагаш нещо, което ти предстои? Независимо дали е добро или лошо. Както се казва пътуването е по-добро от пристигането. Ние, че ще пътуваме тази вечер, то е ясно. Обаче, докъде ще стигнем, се пита в задачата. Телевизия няма да гледаме, няма да… Я чакай, чакай. Сетих се нещо. Искаш ли да направим нещо благородно и тържествено? Ей, така, докато си пътуваме.
Вера: Имаш предвид...
Яна: Имам предвид нещо, което мислех да предложа на Сашо преди време, но все не знаех как да му кажа. Да не би да си помисли нещо. Не знам дали си го забелязала, но през три пресечки оттук от време-навреме свири един музикант. На цигулка. Висок с брада. Виждала ли си го?
Вера: Не, не съм обърнала внимание. И какво относно него?
Яна: Искаш ли да го поканим? Ей така, безкористно и съвсем почтено.
Вера: Уличен музикант? Тук...вкъщи?
Яна: Че какво лошо? Ще му кажем, че имаме повод и очакваме мъжете си. То донякъде си е вярно. Така де, не е ли по-обидно без дори и да си го чула да му подхвърлиш монети в шапката? А иначе и той ще се почувства предпочетен, ще му платим колкото струва и ще послушаме музика. Тук и сега. С най-светли чувства. Какво толкова. Не виждам нищо неприлично, дори е съвсем християнско.
Вера: Ами ако се окаже някой идиот. Или психар. Как ще се отървем после?
Яна: Много си е приличен човекът. Наблюдавала съм го. Чист, спретнат и възпитан.
Вера: А ако не се съгласи?
Яна: Сега пък ако не се съгласял. Казвай директно. Да го поканим или не?
Вера: Добре де…щом такова… след като не виждаш нищо нередно...
Яна: Разбира се, че не виждам. След като няма да ядем риба, няма да се събличаме и няма да се разрошваме, поне да направим едно, както се казва, богоугодно дело. Ще станем спонсори и меценати за една вечер. Сигурно клетникът едва свързва двата края. Слушай сега. Аз тръгвам, а ти махни тая престилка, понапудри си носа и дай да ударим по едно за кураж. И да знаеш, че те обичам повече дори и от еротичния канал.
Двете отпиват от чашите, след което Яна излиза. Вера остава сама и се суети около масата. Запалва свещ, отново отпива и от време навреме въздиша. Сяда на фотьойла, пак става, после се сеща и маха престилката. Пооправя косата си, запалва цигара. отново сяда и малко след това отвън се чува тих смях. Вратата се отваря и в стаята влизат Яна и висок, слаб мъж облечен с яке и дънки. Брадата му е прилежно подрязана, а в ръката си носи поизтрит калъф на цигулка.
Мъжът: Добър вечер.
Яна: Верче, запознайте се. Това е Виктор, музикантът от улицата, който е готов на всичко в името на Паганини.
Вера: Приятно ми е Вера.
Мъжът: Аз наистина съм Виктор, а улицата е моята втора концертна зала. Поне от време-навреме.
Вера: Ами ние...такова...не знам дали не ви е неприятно, но ей така, с моята приятелка решихме...
Яна: Нищо не сме решили. Това си е работа на съдбата, а тя както знаете е доста музикална. И тъй като всички ние сме нейни деца, решихме да я позарадваме.
Виктор: Да ви кажа честно за първи път ми се случва. Вашата приятелка ми каза, че сте искали да изненадате мъжете си и си помислих, че в това наистина се крие известен трепет. А дали ще свиря там, долу или в нечия стая, е без значение.
Яна: Съгласна съм. Ами разполагайте се и се чувствайте като у дома си. Ще пийнете ли нещо?
Виктор: Може би малко по-късно. За начало може една оранжада.
Вера: Аз ще си налея малко джин.
Яна: А мойта чашка защо е празна? И кой ми е ял от чинийката? И кой ми е сядал на креслото? Хайде сега да се чукнем. За омъжените жени, техните рибари и уличните музиканти.
Виктор: Наздраве.А между другото как ви хрумна да ме поканите? Да не би да е някаква клопка? /наблюдава замислено Вера/
Яна: Така, както хрумват всички велики идеи. С алкохол на празен стомах и самота ухаеща на сънувана риба.
Вера: Идеята беше на Яна. Тя е по предизвикателствата. От малка си е такава. Предизвиква всичко, което е застрашително и съдбоносно, за да му отнеме силата.
Виктор: Надявам се да си останем само съдбоносни. Ами ако бях отказал?
Яна: Щяхме да отскочим до консерваторията и да поканим друг. Дал бог безработни музиканти /отпива от чашата/ Все пак ще ни кажеш ли нещо за себе си? Защото не ми приличаш на случаен музикант. Не се ли притесняваш там, долу на улицата? Извинявай за въпроса.
Вера: Янче, защо не оставиш човека да поотдъхне?
Яна: Хубава работа! Че аз да не го карам да мие чинии? Питам го съвсем приятелски. Пък и нали знаеш, че съм си любопитна.
Виктор: Правилно. Първо въпросите, а музиката после. Колкото до въпроса отдавна вече не се притеснявам. В началото наистина ми беше малко необичайно, но постепенно свикнах. И ми е все тая кой какво си мисли. Общо взето парите винаги свършват преди срама.Учител съм по музика. В едно училище на шейсет километра оттук. Когато нямам часове вземам рейса и пристигам. Свиря няколко часа и се връщам обратно.
Яна: А семейството?
Виктор: Успях да не се оженя. /Смее се / В противен случай щяха да ме пенсионират преди години. А сега съм си точно на четийресет и седем.
Яна: Пак се извинявам, но изкарва ли се нещо…там на улицата?
Виктор: Стигал съм и до трийсет на ден. На някой празник да речем.
Яна: За три часа?
Вера: Ти какво сега? Завидя ли му на човека?
Яна: Как няма да му завидя. Аз три дена работя за толкова.
Вера: Тогава излез и ти на улицата. То Сашко така или иначе не те ревнува, поне да поспечелите нещо.
Виктор: Е, имало е дни, когато нищо не става. Тогава свиря за себе си и не усещам разликата. А мъжете ви кога се прибират? Не че държа на часа, но така просто…
Яна: Щом ще е просто, нека съвсем да опростим въпроса. Изобщо няма да ги има. Не сме те подлъгали, но отидоха за риба и преди малко се обадиха, че нещо са закъсали с колата. Ще се върнат може би утре. Та по този повод ние с Верчето решихме да организираме другарска вечер. Съвсем по християнски и по женски. Не се сърдиш, нали? Всичко е съвсем почтено.
Виктор: Знаех си аз че е клопка, но нали ви казах? Парите винаги свършват преди неудобството от неговите разновидности. А от вас може и да не взема. Ще направим бартер. Аз ще свиря, а вие ще разказвате. Нещо като Шехерезада и сестра й. Явно сте успели да преодолеете надеждите. Като рибарски жени, които ден след ден се взират към морето в очакване да зърнат белите платна на шхуните.
Яна: Доста поетично, но при някои персони взирането води до халюцинации и вместо белите платна - дочуват музика. Така де, толкова години взиране, не заслужаваме ли поне една подобна вечер?
Вера: Аз нали и затова си купих тъмни очила. Защото ме заболяха очите от взиране.
Виктор: Тогава сте съпруги не на рибари, а на мъже с въдици. А те от своя страна са съпрузи на жени, които просто не обичат риба.
Яна: Не сте ли гледали по рибарския канал как въдичарите, след като уловят някоя рибка и се радват, радват, и после я мятат обратно във водата?
Вера: Владо ако можеше и сурова ще я налапа. Защото е ловец по природа и е кръвожадно милосърден.
Виктор: /смее се/ Генетично обременен или бременен с генетика? И с всичко ли е такъв?
Вера: За разлика от животинките привързаността му към хората е малко по - различна. След като ги улови ги пуска за известно време, но после отново ги улавя. Просто си има универсална стръв човекът.
Виктор: И винаги ли е постъпвал по този начин?
Вера: Почти. Напоследък и стръв не използва. Те сами идват при него. Някои хора имам предвид.
Яна: Не й обръщай много внимание. Вера е обсебена жена.
Виктор: Предполагам не от себе си.
Яна: Не разбира се. Ако ти кажа няма да повярваш, но тя изпитва специфично отношение към гардеробите.
Вера: Янче, я престани. Ще подплашим човека.
Виктор: Аз не се плаша лесно. Не знам какво имате предвид, но известно време съм работил и като дърводелец, така че ако има някакъв проблем с мебелите насреща съм.
Вера: Яна се шегува. Но между другото, лесно ли се матира стар гардероб?
Виктор: И да го матираме може и да го лакираме също. Зависи все пак от материала. Да му хвърля ли един поглед?
Вера: В никакъв случай. Аз само така. Просто питам.
Виктор: Добре тогава. Като начало ще ви изсвиря нещо за предястие. Нали и затова сте ме поканили? Стар спомен от младостта. Също леко матиран, но от качествен материал.
Виктор изважда цигулката отдалечава се малко от тях и засвирва „Есен” от „Годишните времена на Вивалди”. Вера го слуша много внимателно и периодично отпива от чашата. Виктор продължава да свири и когато свършва сваля цигулката.
Виктор: А сега може ли и на мен една глътчица?
Яна: Естествено. Наистина си заслужаваш трийсетака. Аз давам трийсет и пет. Кой дава повече?
Вера: /приближава се към Виктор и се заглежда в него / Защо изсвири точно Вивалди? И защо точно Есен?
Виктор: Защото го обичам. Още отпреди двайсет и три години. Тогава бях студент, но освен Бийтълз и Стоунс имаше и друга музика.
Вера: Преди двайсет и три ли? Аз следвах тогава. И много добре си я спомням тази друга музика. Говоря за Вивалди. Не съм сигурна, но ми напомняш на някого. Някой, който…
Виктор: Някой, с когото слушахте заедно същите тези Времена. Ти го наричаше Вики бой, а той те питаше как е майка ти София.
Вера: Не може да бъде. Да не искаш да кажеш, че ти си онзи Виктор? Който ме дразнеше, като ми разказваше съдържанието на филмите преди да съм ги гледала, който късаше филтъра на цигарите, защото така били по-вкусни? И който ме целуваше под стария кестен? Докато един ден внезапно изчезна. Не може да бъде. /грабва чашата и пие / Не мога да повярвам. Просто не мога. И защо изчезна ей така, като Батман? Какво се случи?
Яна: Бре, да му се невиди! Каква стана тя? Седи си човек, пийва си кротичко, слуша Вивалди и какво? Цигуларят се оказва любовен дезертьор. А моята невинна приятелка оттогава ненавижда кестените. Знаех си аз, че всичко си има причина, но може ли след като така сте се целували, да не се вземете? Срамна работа, много срамна. Кой знае, току виж оня гардероб се окаже от същия кестен. Слушайте сега. Направете ме щастлива и разкажете защо, след онзи трепет и въздишки хората за отмъщение се женят помежду си, след което се намразват. А Виктор как хитро е успял да се спаси.
Виктор: Изобщо не съм се спасявал. Нито съм дезертирал.
Вера: Ти просто изчезна. Стопи се, разпадна се и се разтвори в пространството. И дори не се обади.
Виктор: Писах ти седем пъти, не получих никакъв отговор.
Вера: Цели седем писма? И аз да не получа нито едно от тях. А бях на двайсет и две.
Виктор: Но се появи Владо.
Вера: Владо ли? Той само се увърташе. И какво общо има тук Владимир? Наистина беше доста настоятелен, но нищо повече. Всъщност защо споменаваш Владимир?
Виктор: Нали ме попита къде изчезнах?
Вера: Виж сега. Не ти търся сметка. Изминали са толкова години, но все пак трябва да е имало нещо, което те е накарало да изчезнеш. Не ти се сърдя, просто попитах.
Виктор: Няма значение. Явно така е трябвало да стане. След седмото писмо се отказах повече да пиша и се заех с музиката. И както виждаш, добре припечелвам. Дори и някой спомен в добавка.
Яна: Ами това си е жив бразилски сериал. Поне обичахте ли се? Защото според мен това с целувките всеки го може. Ако знаехте аз как се целувах, ще ви спрат часовниците. Но не с всеки естествено. И никога с по-нисък. Иначе трябваше да си нося тухли, за да го качвам на тях. Ама не унивайте така, де. Станалото е станало, защото така е трябвало да стане. Един мой приятел дори има теория по въпроса. За тъй наречения Глобално причинно-следствен закон. Ако не ме мами паметта той казва, че всичко, което ще се случи има своите корени в миналото и е предопределено от тях до най-малката подробност. Всичко, което се е случило, е било точно това, което е могло да се случи, поради наличието на своите причини. И това, което се случва в даден момент, е единствено възможното да се случи. Според него предопределението е резултат, а не цел. Ако не съм ви ясна, почерпете по едно и ще повторя. /Извръща се и сяда на креслото/
Вера: Само не разбрах защо изчезна? След толкова години мисля, че можеш вече да ми кажеш без да нарушаваме как беше…?
Яна: Глобалния причинно-следствен закон.
Виктор: Законите са затова, за да ги нарушаваме понякога, а тайните са за агентите. Иначе историята е доста поучителна. Поне за мен. Не бих ти я разказал и не знам защо го правя, но във всеки случай е по-добре човек да знае, отколкото да пита. Пък и след като вече сме се срещнали винаги ще се питаш защо. Може и да съжалявам после, но както и да е. Не си спомням точно датата, но тогава, през една вечер, малко след като се бяхме разделили с теб, на вратата в квартирата ми се почука и когато отворих насреща ми беше застанал Владо.
Яна: Наш Владко?
Виктор: Не знам доколко е ваш, но поне дотогава не беше и мой. Познавахме се бегло от Института и мисля, че един или два пъти случайно сме попадали в разни компании. И толкова. Протегна ръка, извини се за безпокойството и попита може ли да влезе. Беше зачервен и изпотен. Явно доста беше пил.
Вера: Много странно. И пристигна ей, така, неканен?
Виктор: Оказа се, че не е просто тъй. Поканих го, той пристъпи, седна на леглото, дълго мълча и когато го попитах какво се е случило ми каза, че преди да се появя аз, бил излизал няколко пъти с теб. После нещата леко се разводнили, но преди около двайсетина минути те е срещнал и ти си му казала, че нещата съвсем не били ясни и по тази причина си се двоумяла между нас двамата.
Вера: Мили боже! Нито бях излизала с него още повече пък и да се двоумя. Как е могъл да го измисли?
Виктор: Измисли го перфектно, а аз, кой знае защо, му повярвах. И до сега се питам. Пък и откъде можех да зная.
Вера: Можеше да ме попиташ все пак, нали?
Виктор: Можех, но всичко беше толкова необичайно, че дори и не си го помислих. Ще ти кажа обаче защо.
Вера: Странно, много странно.
Виктор: Има и още нещо. Епизод последен. След като ми съобщи това Владо с най-гробовен тон ме предупреди, че ако продължа да се срещам с теб щял да скочи от деветия етаж.
Вера: Не може да бъде. Това е някакъв абсолютен фарс. Наистина е по-тъпо и от бразилски сериал. И ти му повярва?
Виктор: Така е, но тогава сериали нямаше. Все пак не забравяй на колко години бяхме. Прозвуча съвсем искрено и недвусмислено. Съвсем се обърках и мисля, че тогава ми стана нещо. И на минутата реших, че трябва да се махна.
Вера: Без да се обадиш дори. Много джентълменски, няма що. И по тази причина ли не се ожени?
Виктор: Имах няколко връзки след това, но все не се получаваше.
Яна: Ей, я стига. Хайде да не правим трагедии. Естествено, че Владимир е способен на подобни да го наречем жестове. Но не в името на любовта, в качеството си на притежател. Иначе, както сте чували, битият си е бит, докато останалите ставаме все повече. Елате сега да се чукнем, а миналото да го оставим трезвено. Да си стои там в заводския стол и да се чуди защо му е горчив десерта. Признай Верче, че и на теб ти е олекнало, а Виктор е избягал, защото си била доста грозноватичка и по този начин е наказал милия Владко.
Виктор: /смее се/ Виж, не бях се сетил за подобен вариант. Но миналото понякога е като подправка към настоящето, с която или оправяш, или разваляш вкуса му.
Вера: Ами нека тогава да си посоля настоящето, че да ми се припие. А и поводът си е съвсем за отрязване. Божичко, да изчезнеш така…така екранно. И защо не се получи с другите жени?
Виктор: Може и съвестта ми да е бдяла. Кой знае?
Яна: Ти за Верчето, за Верчето кажи. Недей да бягаш към мазето.
Виктор: Тя си остана единствената…
Вера: Изоставена, но не и прелъстена.
Яна: Да, бе. Та после Владо да друса неговото бебе. Не може така. Трябва да има почтеност.
Виктор: Вера, наистина ти писах. А и се постави на мое място.
Вера: Ето на, поставям се, но нещо ме възпира. Нещо, в което съм се спънала и което съм открила ръждясало и отдавна захвърлено в килера, но след като се вгледам, ми се приисква да го поизлъскам. Все пак искам да знаеш, че ужасно много държах на теб. Защото беше различен. Както и да е. Изсвири нещо моля те, че ще взема да объркам азбуката.
Виктор не отговаря нищо. Взема цигулката и засвирва. Двете жени седят на канапето и слушат. Минават още няколко минути, след което вратата внезапно се отваря и в стаята се появява Владимир. Виктор се извръща, вижда го и сваля цигулката, Вера и Яна не помръдват от местата си. Владимир е не по-малко изненадан, спира до вратата и ги оглежда един по един.
Яна: Владо, какво става? Значи сте оправили колата? А Сашо къде е?
Владо: Както виждаш успяхме. Сашо я прибира в гаража и след малко ще дойде. А вие, както виждам, добре си прекарвате и без кола. И кой е господинът с цигулката?
Виктор: Приятно ми е. Аз съм Виктор. Музикант.
Владо: Брей, на всичкото отгоре му било и приятно. И как се озова на това прелестно място? Да не би да продаваш цигулки?
Яна: Владо, виж сега. За да няма недоразумения, нека ти кажа. Ние с Вера го поканихме съвсем спонтанно, но идеята беше моя. Нали знаеш каква скука е без вас? Я дай да ти налея в чашката.
Владо: Тя чашката може и да почака. И как така стана, че си каните гости точно когато разбрахте, че няма да се върнем? И ви налегнала невъобразима скука. А от това ви състояние интуитивно възникнали музикални предпочитания, така ли?
Вера: Владо, ако си ядосан от нещо, не си го изкарвай на нас. Какво толкова е станало. Поканихме човека най-любезно.
Владо: Някои неща наистина започват от едната любезност. И от състрадателност. То, като ви гледам, май сте потеглили вече към храма.
Яна: А ти как предпочиташ? Да пуснем обява във вестника. Така и така, две самотни дами си търсят музиканти за малко развлечение и тъй като мъжете им са на риба, моля желаещите да си носят по възможност и тиган.
Виктор: Извинете, но бих искал да…
Владо: Ти ще се извиняваш после. Или по-добре, докато ние тук уточняваме ситуацията, може и да поизсвириш нещичко. Ама да е веселко. Нали затова са те повикали? Само не те попитах колко ти е тарифата?
Виктор: Кой колкото даде. Но специално за тази вечер може и безплатно.
Владо: О, ти си бил и благороден. Явно имаш основание. Пък и харесваните мъже винаги са такива. Мнооого благородни и отзивчиви.
В това време в стаята влиза и Сашо. Спира, оглежда компанията и свива рамене. След това небрежно подсвирва с уста и се запътва към Яна.
Сашо: Я, каква прекрасна компания! И цигулар за десерт. Яне, кажи любов моя, какво става тук?
Владо: Още нищо не е станало, но ако вкараме и една мечка купонът ще е пълен.
Яна: Нищо Саше, нищо. Ела кака да те цунка по левия клепач. И защо си толкова мръсничък? И така съмнително ухаеш на чуждо масло. А златната рибка защо не си ми уловил? Нищо трагично не е станало. Просто с Верчето решихме тази вечер във ваша чест да поканим този високоталантлив уличен музикант да поразсее душите ни тъгуващи. Пък и да изкара някой лев човекът. Ти да не би да ревнуваш?
Сашо: Ревнувам разбира се. Но както е казал Бърнард Шоу: „Никога не хабете ревността си спрямо действителна личност, защото в дългосрочно отношение ще ви измести въображаема”. Аз ревнувам не теб, а него. От цигулката му. Винаги ми се е искало да мога да свиря на нещо. Но освен на теб на нищо друго не се научих. Идеята наистина е възхитителна, с образователен подтекст. Владо, ти какво си се начумерил? Гледай диапазонно на живота, защото е единствен. Я налейте по едно, а господинът да метне някоя мелодийка.
Владо: Той мелодийката пак ще си я метне, но лично аз имам няколко въпроса.
Вера: Значи започваме новото издание на „Стани богат”. А помощ от публиката ще има ли или ще се обаждаме на приятел?
Владо: Ще има само петдесет на петдесет. Публиката ще почака, а приятелят като гледам вече е тук. Награди също няма да има. Та въпросът ми е защо поканихте господинчото точно когато разбрахте, че няма да се върнем?
Яна: Владимире, я стига с твоите отеловщини! Ревнуваш ситуацията, а не Вера. Или може би защото торбите са ви празни. Празни ли са ви торбичките, Саше?
Сашо: Ревността към неуловената риба води до неудовлетвореност спрямо уловената вече съпруга. И тъй като тя не може да бъде изпържена върху тигана, ние си я предпочитаме върху леглото - по мисионерски. Иначе е много уморително.
Вера: Владимир желае другите да се превърнат в негово подобие, за да се убеди, че светът не заслужава по-добра участ. И всичко да е сведено до необходимостта от чуждата вина. Колкото е по-виновен другия, толкова си по-невинен ти. Но ако не открием вина ще си я изфабрикуваме.
Владо: Какви прозрения! Нови познати и мъждукаща светлинка в тунела. Но нека все пак попитаме господина откъде е, какво работи извън улицата, женен ли е или в момента изживява поредната любовна драма? Кажи Викторе, нали така ти беше името?
Виктор: Ще ти кажа, но въпросът е не в това, което аз правя, а в онова, което някой би желал, но се е разминал. Приеми го най-добронамерено.
Владо: Впечатляващо начало и то с какъв апломб. И с какво съм се разминал след като още не съм ти платил?
Вера: Владо, я стига си се правил на бабаит! Защото ако се вгледаш малко извън себе си може и да забележиш някои неща.
Владо: Да се вгледам ли? В него или в теб? Да не би да се окаже някой стар познайник? Някой преди или след мен. Някой, който се нуждае от вглеждане.
Вера: Точно така. Ако превъртиш за малко лентата може и да си спомниш нещо. Да речем отпреди двайсет и няколко годинки.
Сашо: Алоу! Каква е тая словесна оргия. Ние тук музика ли ще слушаме или кавъри от младостта? Кутията на Пандора ли ще отваряме, що ли? Отпуснете се, какво току човъркате. Хайде наздраве!
Яна: Ела при мен рибарю мой. И не се заглеждай в чуждите мисли, за да не станат твои. И току виж ти харесали. Ела скъпи, да се чукнеш с твоята Пандора.
Владо: Вие там се чукайте, а ние тук ще се вглеждаме. /приближава се към Виктор/ Не те познавам братче. Но не ми харесваш, защото се правиш на интересен. И сигурно си я разведен, я жена ти е избягала със съседа. Уволнен си, децата са те изоставили и нямаш приятели. Познах ли? Сега ще ти налея една чашка, ще посвириш, а после пак ще се вгледам. Може и да си спомня нещо. Да речем след третата водка.
Владимир тръгва към масата, напълва до горе чаша с водка и я преполовява. Пали цигара и съсредоточено наблюдава Виктор, който взема цигулката и започва да свири. Вера не откъсва поглед от него. Яна и Сашо си пийват, тихичко разговарят и от време на време се заслушват. След известно време Виктор внезапно спира и сваля цигулката. Владо изпива докрай чашата, напълва я отново и се извръща към него.
Владо: За това, което ще ти платя не свириш лошо. А колкото до вглеждането наистина започваш да ми напомняш някого.
Виктор: Напомням ли или ти приличам?
Владо: Какво значение има. И да напомняш и да приличаш все ще се окажеш някой, с когото нямам желание да бъда. А и не искам да възстановявам нещо, което не ме интересува.
Вера: Че защо трябва да ги възстановяваш? Спомените не са пари, които по всяко време може да изтеглиш? И после да си купиш нещо с тях. Те са част от онова, което някога си бил. В противен случай все едно не те е имало.
Владо: Ти мен ме остави да си възстановявам любопитството. Нали ме познаваш? А колкото до господина, може би неговите спомени са някак по- мечтателни и благородни? Със сигурност и албумче може би си има. С детски снимки по къси панталонки. И ще ви кажа. Мразя детството си и само при спомена за старците по пейките и сополивите ми съученици, ми се повдига.
Виктор: А какво обичаш тогава? Може би настоящето си, което ще се превърне също в спомен, който няма да обичаш.
Владо: Ти моето настояще си го остави на мен, но я да надникнем в твоето бъдеще. И какво виждаме? Неуспял музикант на около петдесет години, уличен просветител и компаньон на самотни домакини. Неприятното в случая е, че една от тях най-случайно се оказва моя съпруга. Е, питам аз. Как при това положение да имаш бъдеще?
Виктор: Въпросът ти е интересен, а бъдещето ми наистина неясно. Но ще ти кажа, че успелите музиканти се броят на пръсти, както е и във всяка професия. Уличен не означава некадърен. Може би защото детството ми също беше улично. Между другото, на Запад доста от уличните музиканти са перфектни изпълнители. Въпрос на шанс все пак.
Владо: Така ли? Вероятно и ти си един от тях, но си изпуснал влака. Ами замини тогава оттатък. Но ако си решил да репетираш в моя дом, просто си сбъркал вагона.
Вера: Може ли да ви прекъсна и тъй като общо взето навлязохме в сферата на спомените нека попитам нещо. Кажи Владо, да си спомняш случайно за едно момче, отпреди двайсетина и повече години?
Владо: Казах вече, че мразя да се връщам в миналото.
Вера: Не, не. Става въпрос за едно момче, което се срещало с едно момиче, но през една може би есенна вечер някакъв познат на момчето, не приятел, а познат пристигнал при него и му предложил познай какво? И тъй като твоята памет напоследък е доста сънлива, ще те улесня. Предложил му да заеме неговото място. Ей така, все едно някой да ти предложи да се изнесеш от квартирата, защото на него му харесвала повече. Това между другото. В същото това време въпросното момиче и не подозирало за разигралата се драма, тъй като било твърде глупаво и наивно, за да забележи изобщо за съществуването на среднощния юнак. Дълго говорили двамата състуденти и все по-осезаемо прониквало в душите взаимното им отношение към земната любов. А времето отлитало към своята безкрайност и все повече се приближавало до вечния проблем. Да бъда или не. Почти като в пиеса на Шекспир. И не се знае как щяло да завърши всичко, ако не се появила една малка подробност. Може би уплашен от алтернативата, че може и да загуби любовния двубой гостът, в пристъп на патологична ревност, заплашил домакина, че ако продължи да омагьосва клетото девойче, ще предприеме опит за самоубийство. И как? Ами със скок от етаж по избор. За по-любопитните - етаж девети. И при подобна летателна перспектива всичко приключило цивилизовано. Момчето напуснало момичето, купило си цигулка, а юнакът изчакал ситуацията да се поизбистри и най-галантно покорил девойката с прекрасния си лик. По-късно дори се и оженил за нея. А деветият етаж пустее и до днес. Е, как ти се струва този спомен Владо? Не си ли заслужава поне бутилка шампанско и панорамна снимка на светлите чувства, довели човешкия род до какви ли не трепетни прозрения?
Сашо: Ей, каква е тая мелодрама с дама? Верче, къде го прочете това? Че аз заради Яна и от самолет бих скочил. Но ако не ми се отвори парашутът, не гарантирам. Винаги съм твърдял, че това мъжете сме по-самоотвержени. Етажът няма значение. Обаче, както е казал Бърнард Шоу: ”Когато Бог е създал мъжа и жената, безразсъдно е забравил да патентова изделието си, така че сега всеки глупак може да стори същото”. И какво казваш? Щял да скочи, но се отказал. Може би е страдал от аерофобия човекът. Владимире, ако ти си бил оня, директно тръгвай за шампанското. Може и уиски, тъй като аз навремето пиех само мента и си изгорях най-геройски. А и живеех на първия етаж.
Яна: Остави ги миличък. Нека се подмладят за малко, а ние с теб ще си изневеряваме духовно. Като начало ти ще рецитираш нещо от Висоцки, а аз ще припявам чалга. Много си вървят, как някой не се е сетил до сега. Владимире, а ти си кажи. Спаси душата си и после ни дай малко назаем от нея. Наздраве на всички правостоящи!
Владо: Така значи. Ето за какво било всичко. Нещо като любовен трилър с покана за концерт. Искаш да кажеш, че господинът с цигулката е онзи Виктор? /вглежда се/ Ако беше без брада можех и да те позная.
Виктор: Е, и ти си се променил мъничко, но иначе си същия. Живея на около шейсет километра оттук. Преподавам музика в едно училище и ако свърша парите идвам насам и посвирвам.
Владо: И за какво се излагаш така? Уличен музикант да станеш. Женен ли си?
Виктор: Не успях, но поне се отдалечих от някои неща.
Владо: Обаче се приближаваш устремно към други.
Виктор: Всичко стана съвсем случайно. Извинявай, но не съм имал никакво намерение да се намесвам в живота ти.
Владо: И да искаш няма да можеш. И какво сега, излиза че аз съм злодеят натрапник, а ти еделвайс обрулен, така ли? Слушай какво. Ти още тогава знаеше че няма да скоча, но предпочете да се измъкнеш. И сега се правиш на скучаещ минувач с цигулка в ръка и морен поглед.
Виктор: Не се правя на никакъв. Просто върша това, което умея, но тогава наистина ти повярвах. Защото не те познавах. А и как щях да се чувствам ако наистина го беше направил?
Вера: Той никога не би скочил. Дори и от тротоара. Но по този начин си е спестил известни усилия. Поне за двайсетина години напред.
Владо: /към Виктор/ И казваш, че си тук случайно. И сигурно пак така случайно свирукаш в нашия квартал и пак така случайно си тук, когато мен ме няма и още по-случайно Вера научава нещо, което можеше и да не казваш. Забележи каква върволица от случайности. И какво си търсиш? Възмездие или белята?
Виктор: Нищо не търся. При мен някои неща вече са приключили, а колкото до истината, тя понякога също пристига случайно. Но искам да знаеш, че никакво възмездие не търся. Вера ме попита и аз й казах. Това е.
Владо: Значи Граф Монте Кристо в съвременен вариант. И какво оттук насетне графе? Ще си прибереш ли годеницата или ще предпочетеш цигулката? А може би ще отскочиш до балкона да измериш разстоянието до асфалта?
Виктор: Ще ти кажа. Мисля, че за теб животът е като една огромна центрофуга, в която хвърляш тези, които те очакват, завърташ я и ги изстискваш. А те, кой знае защо са ти се доверили и дори нетърпеливо са се подредили един до друг. С доверие към теб и с някаква любов. Ти обаче вече си натиснал копчето. След което най-самодоволно изпиваш сокчето от същите, които си напъхал вътре. Но освен жаден, случайно да си бил самотен? И безпомощен? Съмнявам се. Когато те е страх от нещо, а около теб е тъмно и студено. Когато не си там, където искаш да отидеш, но никой не те кани. И стоиш, и цвилиш в мрака, освирепял от самота, а някога, отдавна, толкова си бил обичан. И къде ли са се скрили тези, към които толкова си се стремял? Стопили са се някъде във времето, но ако ги потърсиш ще побягнат. Не толкова от теб, колкото от загуба на смисъла, който ви е свързвал през годините. Но ти ги търсиш, търсиш и какво откриваш най-накрая? Отново себе си естествено. Такъв един първопричинен и нищожен. И пак се питаш защо и как. И знаеш ли какво? Отговорът е един огромен среден пръст под формата на минало приятелство.
Владо: Много прочувствено, няма що. Но аз с такива като теб приятел не ставам. Защото винаги сте се проваляли, докато такива като мен ви влачат на буксир За. да посвирите или да си пийнете. И какво си ми задрънкал за самотата? Тя е състояние за провалените и некадърниците, за да оправдават с нея неуспеха си.
Вера: Владимир избира само себе си. За да се докопа до това, което иска да разобличи. В противен случай няма да успее да си хвърли хайвера. И по тази причина му е нужна жертвичка, която да превърне в подозрение, което винаги го е крепяло.
Сашо: Хайде, деца. Стига толкова, Миналото е за да го галим и целуваме, какво от това че може и да не ни харесва. Викторе, я удари една жица че ме засърбя ухото. Така, де. Лошо ли е да си ерген? Прекрасно е, бих казал, ако нямаше такива като Яна. А те се появяват точно когато си потънал, когато те боли главата и когато си забременял от себе си. Нали знаеш, човек и да се ожени и да не се ожени – след десет години съжалява. И още нещо. Не е истина, че женените мъже живеят по-дълго от ергените. Просто така им се струва. Я виж Вера, колко е подпухнала и остаряла, а за теб да не говорим. Рибата само като те види и я хваща срам. Аз се чудя защо нищо не улавяме.
Яна: Владо, направо си като един глиган. Ровиш за трюфели, но и да ги откриеш си мислиш, че не стават за ядене и ги изхвърляш. Животът не е вегетарианска салата, защото в него има всичко. А ти ръмжиш и ровиш.
Владо: / вече доста пийнал / Абе, вие сте направо като библейски персонажи. Какво искате? Да падна на колене и да поискам прошчица? И за какво? За това, че вместо да го причакам в тъмното съвсем джентълменски го предупредих. И той предпочете да офейка.
Вера: Точно така, но между другото, много ми е интересно какво би станало ако Виктор не си беше тръгнал?
Владо: Как какво. Все щях да измисля нещо. На такива като него малко им трябва.
Вера: Може би някаква снимчица? Колаж с мен и теб по бельо на тревата. А защо се спря точно на мен? Ти тогава само се увърташе, но не даваше чак такива признаци на всеотдайност.
Владо: Ами хубавка беше. Тиха и кротка. А сега как живна. Абе, вие какво си въобразявате? И като ви гледам каква сте ми четворчица що не си гледате работата? И защо да не станем шесторчица, а? И да видим кой откъде е. Сашо, ще ми направиш ли една много специална услуга?
Сашо: Ако ще се връщаме отново за риба отказвам.
Владо: Никъде няма да се връщаме. Слез долу до барчето и покани онази Мими, дето й викат Глътката. По това време винаги е там. Кажи й, че си имаме повод. Тя си пада по разни събития. Пък и след като сме се насочили към уличните музиканти, редно е да поканим и други улични изпълнители, нали така? Те също имат право на участие.
Сашо: Е, чак пък толкова. Владо, хайде да я зарежем тая работа.
Вера: Виж ти. Защо пък не? Хрумването е в типично негов стил. И бих казала блестящо. Слез, Саше и покани тази Глътчица, току виж всичко си отишло на мястото.
Яна: Аз също нямам нищо против. С нейна помощ по-лесно ще преглътнем салатата от трюфели. Хайде момчето ми, среши перчема, навлажни си устните и тръгвай.
Сашо: Щом разумът ви го желае слизам аз и чакайте ме скоро. Но както е казал Бърнард Шоу: „Животът не престава да бъде смешен, когато хората умират, нито престава да бъде сериозен, когато хората го приемат със смях”. Боже, какво доживях! Сутеньорство и измами вкупом.
Сашо става и излиза. Настъпва тишина. Виктор тихичко свири. Владимир нервно пие, а Вера слуша замечтано. Яна от време-навреме отпива от чашата и с театрален жест държи незапалена цигара.
Вера: /към Владо/ Значи компанийка ти си е приискала,а? От онези, по-специалните. И защо? Защото сме решили съвсем добронамерено да поканим човека и без да знам, че това е онзи същият Виктор, теб те обзеха тутакси съмнения и ревността ти биде окрилена. Кой ли знае откога го чакаш този момент? Само че нищо никога не успя да разбереш и ако случайно някога ти светне, наоколо ще притъмнее.
Владо: И защо ще притъмнее? Или Виктор ще ме светне по въпроса.
Виктор: Владо, не съм и подозирал, че живеете в този квартал. Наистина съжалявам, но какво нередно виждаш?
Владо: А ти какво искаш, бе? По потник ли да те заваря, а Вера по прашки? И Яна да наднича през шпионката дали си идвам.
Яна: Ти що за човече си всъщност? Захапал си половината свят и се готвиш за другата половина, че да гризнеш и нея. Такива като теб трябва да ги изолират на някой остров пълен с курви, та да си ги разменяте и да не забелязвате разликата. Извинявай.
Владо: Ти пък какво си се загрижила за мен? Или да надникна в твоето минало и заминало, та да видим що за птички сте били едно време.
Яна: Ти моето минало си ми го остави. Защото за разлика от твоето детство, то е светло, макар и от време навреме малко дъждовно. Но дъждобран не съм обличала и не съм се крила. Изпръхвала съм от дъха на онези, които са били край мен, но съм била и с други, от които съм се разочаровала. Колкото до Сашо, такива като него са природна рядкост. Те ще те приспят, когато умората те е надвила и ще ти сготвят ако си гладен. Ще те целунат когато ти е тъжно и ще те завият ако зъзнеш. Той е всичко онова, което ти не си и наистина не разбирам защо изобщо сте заедно. Сигурно те съжалява.
Владо: Бре, бре! Каква била работата. А някои от тези, за които говориш може би ще ми поръчат и музика ако ми се слуша. Нали, Викторе? Ще си оставиш ли телефона ако реша да те повикам или и такъв нямаш?
Виктор: Владо, май всички са виновни в нещо пред теб. Дразнят те чуждите спомени, но твоите съвсем са пожълтели и отгърнеш ли случайно някой лист, ще се разпаднат без нищо да остане. Само въглени и пепел.
Владо: Я стига с тия спомени, че ще взема да извадя камерата. Да ви снимам всички, та като остарея да ви гледкам. Особено теб. Защото предпочете да изчезнеш. Хвана те шубе, нали? И ако сега ти кажа същото, отново ще избягаш.
Виктор: Никога и от никого не съм бягал, просто така се стекоха обстоятелствата. Дори писах няколко писма на Вера и след като не получих отговор реших, че всичко е решено.
Вера: Казах, че нищо не съм получавала.
Владо: Не си, защото ги прибирах. Да не мислиш, че щях да разреша да ги четеш?
Вера: Чел си писмата му? Неговите до мен? Ти май не си в ред. Чакай, чакай. След като Виктор изчезна, минаха няколко месеца. Бях вече загубила всякаква надежда, ти непрекъснато ме ухажваше и тогава получих от теб две или три писма, не помня точно. Тогава много ги харесах и си помислих, че човек, който пише по този начин може би ме обича. И най-накрая приех да излезем. Но сега нещо ме човърка в мозъчето. Това да не са били писмата на Виктор?
Владо: Само ги преработих лекичко. Какво значение има, след като вече го нямаше. Но не можех да пиша като него. Щял съм да скоча. Да беше скочил той. Писмата съм му прибирал. Ами да не беше писал. И били хубави. Е, затова попреписах нещичко. И пасиансът се подреди. Какво толкова.
Вера: Какво олицетворение на любовен неудачник и фалшификатор. Но успя да ме обсебеш, това ти го признавам.
Владо: Да не би да съжаляваш. А ако беше останала с Виктор и до сега щеше да му държиш калъфката, докато той свири по площадите.
Вера: Свалям ти шапка рицарю мой.. Че разкраси живота ми така че да не ми се налага да ползвам дори и огледало.
Виктор: И още нещо. Ти тогава каза, че между теб и Вера имало някаква уговорка.
Вера: Значи и уговорки е имало. И каква беше тя, Владо? Аз не помня, но кой знае, по всяка вероятност може би да отскочим до Париж. За да се опознаем по-добре.
Владо: Да, казах му. Само и само да се махне. Е, махна се, но ето че пак се появи. За да ни посвири на ухо. Но отричаш ли, че успях да те опазя. Принципно казано.
Вера: Но за сметка на това принципно ме лъжеше. Знаеш ли колко пъти си ме лъгал? Защото аз знам поне за четири.
Владо: Какво четири?
Вера: Четири твои най-невинни изневери. Но съм се правела, че не забелязвам. Да ти кажа честно изобщо не ме интересуваше. Дори по едно време ти бях благодарна, че съм третата, после четвъртата и така нататък. Естествено при условие, че не е имало и други. А сега ми демонстрираш закъсняла ревност с понакуцващо достойнство. Викторе, ще посвириш ли за малко? Нека да е много греховно и прочувствено, та като се загледам в нищото, поне да забележа нещо.
Виктор взема цигулката и тихичко засвирва. Владо переодично надига чашата и пали цигара. След известно време вратата се отваря и в стаята влизат Сашо и русо момиче, около двайсет и две годишно, облечено с дънки и шарена блузка. Сашо застава на прага, а тя смутено се усмихва и оглежда компанията.
Сашо: Добър вечер на всички. Това е Мими, дъщеря на майка си, която е съпруга на мъжа си. Който иска може да се запознае безплатно с нея.
Мими: Аз съм Мими. А това отсреща трябва да е Владо.
Владо: Влизай и се разполагай. Имаме другарска среща и тъй като самотата напоследък става модна, решихме да те поканим, за да я разсееш. Както казват някои, съвсем добронамерено и от сърце. Какво ще пийнеш?
Мими: Аз пия всичко, но предпочитам водка с кола. Много е гот тука. Значи среща си имате? И аз имах долу една, но идиотът не дойде. Ама по-добре. Щял да ме води някъде. Питам го по телефона къде, а той вика на концерт. И къв концерт пак задавам въпрос значи. На симфоничен. Представяте ли си? Такива трябва да ги инсталирват във Виена, нали там има концерти? По телевизията съм гледала. Значи, ако може, една водчица.
Вера: Значи се познавате с Владимир?
Мими: Владо ми е приятел. Помогна ми в една финансова ситуация, почти безвъзмездно./смее се/. Сашо и него познавам, но само…как се казваше…дистанционно.
Вера: И какво значи почти? Може би ти е дал само половината от себе си, а ти си му се отблагодарила с другата половинка?
Владо: Мими ето ти водката. Това е жена ми Вера, а отсреща е Яна, жена с венецианско минало
Мими: А този симпатичен мъж с цигулката?
Владо: Абе, на мен не ми е толкова симпатичен, но иначе свири. Казва се Виктор. Приятел на жена ми от детската градина. Почитател на булевардите и уличните концерти.
Мими: Не разбрах значи какъв ви е поводът?
Владо: Имаме годишна сбирка на стари познати и макар, че тази е първата, смятаме да го превърнем в ритуал.
Яна: Кажи, миличка, защо ти викат Глътката? Да не страдаш от болки в гърлото?
Мими: Защото пия всичко. Няма значение дали са маркови или ментета. Един ден се хванахме на бас колко мога да смеся и стигнах до седем. Нищо не ми стана и някой подхвърли, бре, каква глътка само и така ми остана. Но напоследък съм почти само на водка. По-питателна е някак.
Вера: И какво правиш като се напиеш Мими?
Мими: Ми кво. Обърквам си избора. Една сутрин се събуждам, протягам ръка и значи виждам какво? До мен се изпружил някакъв абсолютно непознат. Безадресен и съвсем гипсиран. С четири, пет зъба в устата. И пухти като локомотив. Татуиран, космат и сигурно тежеше около трийсетина килограма. Политзатворник значи. Снимки съм гледала. Така се отвратих, че оттогава много внимавам. Оказа се добричък, но ние с характери не лягаме.
Яна: А с какви си лягаш Мими?
Мими: Предпочитам веселяците. И да ми разказват вицове. Защото, когато се смея се омаломощавам и ставам по-пригодна. Иначе се напивам и правя щуротии.
Вера: Владо не ми е казал, че познава такива хубави момичета като теб. Да забравиш нещо отпреди двайсетина години разбирам, но това тук е направо неетично спрямо подрастващото поколение.
Мими: Е, не сме като вас. Ние си падаме по танците, фолка и водката. Знаеш ли, Владо ми каза че си била много ревнива. Да не ти става нещо така, като ме гледаш?
Вера: Не миличка. Нищо не ми става, защото Владимир прави нещата безшумно. Да не би да ме събуди. Така че не се притеснявай.
Владо: Моята жена тази вечер е в особено състояние на духа. Заради присъствието на един специален гост, който е като Вълшебната фея. Докосва те с пръчицата и се превръщаш в принцеса.
Мими: А пък мен само гледат как да ме напият. Преди няколко дена в барчето се появява един. Стогодишен, че и отгоре. Може ли, мойто момиче да те почерпя нещо? Що да не може викам. Ами какво ще пийнеш. Гледам го, че едва пълзи и си поръчвам едно голямо Джони. Онова там, с пешеходеца. Дъртият си облизва устните, сигурно си мисли, че така изглежда по-секси и поръчва на бармана. Ми, на колко си години, пита пенсията и го гледам как му трепери китката. Викам си, на тоя я му остават още няколко часа, я не. Ще вземе да навири глезените. Възбудил се беше нещо. И ме оглежда като илюстрация. Аз си пия значи и все едно съм на излет. Оня посумтя, закашли се и като видя, че не върви, тръгна да плаща. Обаче като чу цената все едно операция му направиха. Без упойка. Аз и по-евтинко съм минавала, но мой човек. Като си тръгнал да сваляш, и то на тия години, поне да беше отскочил до гарата. Там и за една мастика са навити. Извратеняк. Сигурно гледа порноканали като откачен. Гледам ви, че пафкате като за последно, а аз мога ли да ви почерпя една цигарка. От специалните.
Вера: А защо не? Винаги ми се е искало да пробвам.
Мими изважда от чантата си кутия и подава цигара с марихуана на Вера. Тя се двоуми, но я придърпва, след което припалва.
Вера: Ужасни са. И какво чувстваш като ги пушиш?
Мими: Летиш в Космоса. Щастлив си и не ти пука от нищо. И всички стават красиви като каубои.
Яна: Аз също участвам. Дай Верче и аз да си дръпна веднъж. Така де, колко ли ми остава на тоя свят, поне да го усетя титанично. Нали може, Саше? Кажи, мой ненагледен каубой.
Сашо: То тук настана един апокалипсис, ама карай. Бях чел някъде, че повечето световно известни специалисти по канабиса са пушели и продължават да пушат трева, без да го крият. Д-р Андрю Уейл известен като „семейния лекар” на Америка е казал, че за нервите е по-добре вечер да изпушиш една марихуана, отколкото да гледаш новините по телевизията. А Бърнард Шоу е казал, че единственото, което младите могат да сторят за възрастните хора, е да ги шокират и така да ги държат в крак с времето. Нищо не намеквам, но както е тръгнало и групов секс може и да врътнем.
Мими: Само това не.
Яна: Защо миличка? Да не си се събудила в някоя казарма?
Мими: Не, но имам кофти спомен от една шибана компания. Моткаше се там и един висшист. Бяха го поканили да ги разсейва нещо. Вместо десерт. Седим си ние значи, пийваме и пафкаме. Повечето бяха друсани, само интелигентът нещо се опъва. Дръпни, бе мой човек му викам, той обаче не. Изцъклен един такъв и само пие. И много важен. Очичките му обаче щъкат в окръжност. Личи си, че нещо му се върти в кратуната, обаче изобщо не ме докосва. Там беше и едно момче, много си падах по него, но той пък така се беше надрусал, че центърът съвсем му се беше изместил. После някой загаси лампите, изпоналягахме кой откъдето е, но най-тъпото беше, че когато на сутринта се освестихме, гледам оня десерт, висшиста, се гушнали заедно с момчето. Като влюбени. Дори и не се бяха завили. Ей, ама вие какво? Я, вижте какви поучителни истории ви разказвам. Наздраве на всички!
Яна: Наздраве! И се сещам за някакво момиче, което беше казало, че не знае кой е бащата на детето й, защото всички войници изглеждали еднакво. Помнела единствено, че бил с тъмнозелена куртка. Какво изпитваш Мими, когато си с непознат мъж? Защото аз трябва да съм сигурна, че е Сашо. И чак тогава затварям очи.
Сашо: Не винаги. Понякога ме наблюдава стреснато, в смисъл пак ли с теб, любов моя? Тогава се преобличам в нови дрехи втора употреба и заставам мирно в позата на незнайния воин.
Владо: А нас ни разпознават, защото не се прикриваме и когато внезапно се завърнем незнайният воин е вече в стаята. От плът и кръв. А може ли да помоля този воин за някаква песничка? Искам да поканя жена си преди да се е надрусала. Нали така му се викаше?
Мими: А аз може ли да поканя Сашо? С позволение.
Яна: Естествено, моето момиче. Той не е от танцуващите с вълци, но общо взето мърда.
Вера: Предпочитам аз да потанцувам с него, а Владо като финансов посредник да се раздвижи с Мими. Нещо против?
Владо: Тази вечер явно всичко ще се случва. Ела Мими. А Виктор да се поклони на публиката и да засвири. Хонорара после на касата в коридора.
Виктор засвирва. Вера е опряла ръце на раменете на Сашо, който танцува съвсем вдървено. Мими и Владо танцуват и нещо разговарят. Той я гледа отгоре надолу и леко се усмихва. След няколко минути Виктор спира.
Мими: Браво! Супер! Страхотна компания сте! За всичко ставате.
Яна: Дори и за групов секс. Нали, Саше? Я го виж Владимир как се е зачервил. Кажи Владо одобряваш ли груповия секс или предпочиташ да си го гледаш по оня канал?
Владо: Какво значение има дали го одобрявам?
Яна: Ами има, защото всичко правено групово сплотява хората и ги спасява от самотата. Александре, сега се сетих. Ти защо не си казал на Владо за моите предишни мъже? И как не помня почти никой от тях и как са се превърнали в многоточие след което главната буква с която започва твоето име, става все по-голяма. Защо не си му казал, а той горкичкият тъне в догадки и кой ли знае какви перверзни мисли му минават през главата. Владо, не бих искала да те обидя, но ако беше рогоносец щях да те разбера. Жалко, че не си.
Владо: Явно много ти се ще. Но ако ти решиш да слагаш рога на Сашо някой ден, обади ми се. Не съм, защото съмнението е част от потвърждението, че всички са грешни. А вие сте шайка преоблечени самаряни. И се правите на добродетелни. Едните с величавото си минало, а другите с героичното си настояще. За разлика от вас аз правя това, което смятам за целесъобразно, а дали е добро – решавам аз. И тъй като сте ме хванали на мушката ще ви поразнообразя за малко. Всеки оцелява по различен начин, нали така? Вие по своя, аз по моя. Пари нямате, а аз имам. Нямате, защото парите трябва да се въртят. Иначе се стопяват. Аз например ги раздавам.
Вера: Ти? Да раздаваш пари?
Владо: Точно така, давам пари, но с лихва. Осем, десет процента, зависи от сумата.
Вера: Не знаех, че си станал лихвар.
Владо: И аз не знаех до тази вечер някои работи.
Яна: И на какви хора ги даваш?
Владо: На различни, но най-вече на такива, които притежават някакъв имот. Иначе няма гаранция. Банките не правят ли същото. Е, моят процент е малко по-голям, защото няма формалности.
Вера: И какво става ако не ги върнат?
Владо: Като начало изпращаме няколко добри момчета. Те най-любезно разговарят с човека и си тръгват. Ако и това не помогне имотчето се реквизира. Между другото, ако Виктор си заложи цигулката и на него бих отпуснал заемче.
Яна: Това е долно, Владо.
Владо: Какво му е долното. Каквито времената, такива и хората. Да ги жаля аз, след като те самите не се жалят. Ония фасулковци в парламента да не са по-различни? Само дето имат фондове и фондацийки. И сучат ли, сучат. При мен няма друг начин. Аз съм си и случката, и ситуацията. На който не му харесва да си поръча бульон. С неговите собствени топки вътре.
Виктор: Владо, времената ги правят хората, и колкото са по-светли те, толкова и светът ще става по-добър. А ти искаш да го прекроиш по твоята си мярка, та съвсем да заприлича на закърпен. Ами щом така се чувстваш по-удобно, давай напред, но гледай да не си загубиш равновесието.
Владо: Така си мислят такива като теб. Моят път си е добре отъпкан от други преди мен, затова не бери грижа. Вредните сте вие, защото току се появявате отнякъде с божите си заповеди като семафори. И само превключвате – червено, жълто, зелено. Премини, изчакай. И какво да чакам? Някой да ми разреши, та да мина. Да се наредя като овца на тротоара и да се оглеждам трудолюбиво? Минавам и на червено и на жълто. Защото всичко е гювеч. Я виж каква свобода ти подарих. Лошо ли ти е? Пътуваш, свириш си като един щурец и чакаш къшей хлебец. А покрай хлебеца току виж и нещо друго паднало. Само че аз такова щастие го изхвърлям в канавката. При мен случайности няма, защото аз ги определям, не те мен.
Сашо: Владо, ти защо досега не си ми казал, че раздаваш парички наляво и надясно? А аз да се чудя как да свържа двата края. И да се чудя защо и въдицата ти по-дълга и червеите по-тлъстички. Но Бърнард Шоу е казал по въпроса следното: „Банкерът е човек, който ти дава назаем чадър, когато времето е хубаво и си го взема обратно, когато завали”.
Мими: Ей, ама много ви е сложен животът бе, хора. Ако така сте живели през цялото време много кофти работа. Дайте го по-простичко, по-музикално. Кой каза наздраве?
Яна: Наздраве, Мими! Единственият сложен живот тук е този на Владимир. Лошото е, че е и доста висок, та и за табуретка не става. Що не пиеш някакви хапчета, бе Владо?
Владо: Много съм си добре аз. А твоето е някаква женска турболенция, но не я усещаш, защото Сашо ти пречи.
Сашо: Аз на никого не преча, само й се наслаждавам да не й се завие свят.
Владо: И ти си същият наивник. На жените никакво доверие. Само да им намигне някой и са готови да подмокрят чаршафите.
Сашо: Особено ако този някой съм аз, нали пиленце?
Яна: Владимире, ти си пълен идиот. Или още те е яд за оня шамар, който ти извъртях, когато ми се натискаше в кухнята.
Сашо: Наш Владо? И как ще кажем сега на Верчето? Владо, Владо. И ти ли приятелю? После като останем сами ще ми изповядаш. Така, де. Да знам какво да правя в подобни случаи.
Вера: Никога не е късно човек да се поограмоти. Кажи Владимире, как комуникираш със себе си. Сигурно си колекционираш отломките и всеки път отново ги сглобяваш. Но те оправдавам. Хиперсексуалните мъже са такива. Трудно се сдържат, но пък веднъж почнат ли…А аз се чудя откъде ти е този белег на бузата.
Владо: /вече доста пиян/ Изобщо не съм й налитал. Пък и да съм опитал, какво толкова. Един в повече или по-малко, чудо голямо. На всички ви се иска, но умря майстор Манол. Пресъхна ви кладенецът и ви е яд, че моят още е пълен, че и на заем мога да дам. Ела Мими, при батко. Ела да се снимаме за спомен и да ти разказвам разни работи. Виж ги онези там, двамата. Виктор и Верка. Нали съм ти казвал, че всички хубави имена започват с буквата В. Те са едни много добри приятели. Било много отдавна. Верчето излизала от време навреме с чичо ти Виктор и си въобразявали, че всичко ще продължава все така, разбираш ли ме?
Мими: Значи са били гаджета, така ли?
Владо: Нещо такова.
Вера: Владо, започваш да ставаш гаден.
Владо: Минало известно време и една вечер при чичо ти Виктор се появил друг мъж. И този мъж бях аз. Седнах и направо му казах да не се занимава повече с Верчето.
Мими: А тя харесваше ли те?
Владо: Абе, като си на двайсетина години много знаеш кой ти харесва. А той само дето не хукна към границата. Изостави я на първата пряка, а сега пристига тук и ми говори за самота, за приятелства и разни щуротии.
Виктор: Владимире, на теб изглежда доста ти се е насъбрало през тия години. Хайде, изстискай си циреите, че дано ти мине.
Владо: Аз и теб бих изстискал, но тази вечер съм в настроение. От мен да мине. Та, Миминце, чуй какво ще ти кажа. Най-важното нещо са кинтите. Без тях си цървул, отрепка, нищо. На второ място са необходимите познати. И на трето е имунитета. Имунитета против, как беше, самота, против объркване и изобщо разните му там кокоши състояния. Защото иначе отиваш на опашката за кисело мляко. Ей, там, при пенсионерите и безработните, дето ги ебават от всякъде.
Яна: Добре, че съществуват такива като теб. Които си имат доживотен имунитет против всякаква болка.
Владо: И какво? Аз ли да преживявам чуждите несгоди? Или да се запиша на курсове по милосърдие. И да се наредя на опашката. Единственото място, където опашки няма са баровете и сега ние с Мимито ще излезем и ще отидем точно там, нали така, моето момиче? Ще скрепим дружбата си с Джони и други прекрасни хора. Тия тук искат да ме кремират, но няма да им стане играта.
Мими: Добре, де, но да няма обидени после. Защото като ви слушам…чакай секунда да си изпия водката. Защо, бе хора гледате на живота през ключалката? Това го знам от една книжка. Хайде по-веселичко, че така съвсем ще се сбръчкате. Владо, нали Вера…Вера, нали няма да се сърдиш?
Вера: Хубава работа! Как така ще се сърдя на такъв великолепен екземпляр като Владо. Някои причиняват щастие където и да отидат, други - всеки път, когато си отидат. Оскар Уайлд. Хайде, тръгвайте по-бързо, докато не е поскъпнало уискито.
Владо: Ще отидем разбира се. Какво си въобразявате? Че ще стоя тук да слушам проповеди ли? Или може би Вивалди? То с тая физиономия какво ли друго може да изсвири? И да пазиш жена ми, ей! Както аз я опазих от теб. Хайде Мими, обличай се и да се махаме.
Сашо: Владо, защо не полегнеш за малко? Остави го Оскар Уайлд. Чуй обаче какво е казал милият Бърнард Шоу по въпроса. Казал е, че има съпрузи, които яростно се мразят в продължение на няколко часа, други, които се мразят постоянно, и трети-които никога не се мразят. Последните обаче изобщо не са в състояние да мразят каквото и да било. Да ти дам ли аспиринче? Не си добре като те гледам.
Владо: Я, стига с тоя Бърнард Шоу, че ми окапаха миглите от него. Да съм останел, а? Тук, при вас? При великите истини, при тези две кошути и тоя зъзнещ орел? Дето стоите като пликове без адрес. Аз като реша да взимам нещо просто го прибирам в джоба, ясно ли ви е? Я се погледнете. Ако не са такива като мен светът отдавна да се е превърнал в блато. А вие ще клечите по бреговете в очакване на златната жаба. Защото златните рибки скачат в моята мрежа. И няма да ги изпусна за нищо на света, накрая ако пожелая дори ще си ги изпържа. Хайде моето момиче, ела батко да те черпи един пешеходец. И с мен ще станат двама. Кажи лека нощ на добрите хора и да изчезваме.
Мими: Ами…лека нощ на всички. Ние…такова…ние няма да се бавим.
Вера: Защо не? Побавете се, пийнете си, ние не бързаме. Тъкмо ще имаме време да се надрусаме безпаметно във ваша чест.
Владо и Мими излизат. От коридора се дочува смях наподобяващ шумна целувка.
Сашо: Сега вече я загазихме. Каква стана тя? Режисьорът напусна спектакъла, актьорите се пропиха, а публиката окупира гримьорните.
Яна: Боже, какъв дебил! И си тръгна все едно отива на гости при вуйна си. Всъщност, какво толкова? Глобалния причинно-следствен закон си каза думата. И на мен ми се ходи на бар, но с това мое минало явно ще трябва да пържа риба до края на живота си.
Сашо: Ще пържиш и хоро ще играеш. Ти да не мислиш, че на мен ми е лесно цял ден да клеча в тръстиките? Ще търкаш тиганите и ще се примиряваш. Ако не се бяхме върнали навреме, кой ли знае какво щеше да се случи. И тъй като Бърнард Шоу вече окупира територията, ще ви разкажа за един американец, който го срещнал един ден и описал вътрешните си борби като две кучета. Едното било зло, а другото добро. Злото куче непрекъснато се биело с доброто и когато Бърнард го попитал кое куче побеждава, човекът поразмислил и отговорил: Това, което храня повече. Кажи Викторе, признай си ти кое куче храниш повече?
Виктор: /смее се/ Ако злото куче огладнее много твърде вероятно е да се нахрани с мен, така че и за него оставям по малко. Колкото да се успокои и да задреме. А иначе и през ум не ми е минавало, че всичко тази вечер ще се развие по този начин.
Вера: Някои неща не винаги преминават през ума. При мен започват от стомаха, после през сърцето, а умът ми изобщо не успява да се справи.
Яна: Според мен умът е напълно излишен. Защото те кара да разсъждаваш, след което те обърква. Мислиш, мислиш, докато сътвориш някоя велика глупост. Човек трябва да е праволинеен. И безкомпромисен. Като Владимир. Милостта е вредна за здравето, затова аванта никому. И как го каза? Че всичко било гювеч. Значи, хем си хапваш от всичко, хем не предлагаш на никого. Ето, сега Виктор ще каже как така се унижава да свири на улицата. Нали това те попита Владо?
Виктор: Въпросът с унижението е комплексен. Понякога съм се чудел доколко се различава от достойнството.
Сашо: Скъпи мой. Ако умишлено се унижаваш изпитваш другите. Ако го правиш от нужда-изпитваш себе си. Ето, вземи мен за пример. Всеки божи ден аз, такъв какъвто ме гледаш се унижавам пред Яна. Ям каквото ми сготви, слушам каквото ми говори и правя любов по нейно усмотрение. Но без да губя достойнство. Значи двете състояния стоят на срещуположни тротоари. Зависи ти по кой вървиш.
Яна: Саше, уморих се вече. Нека си тръгнем. Кажи лека нощ на добрите хора. Да поостанат и те малко сами.
Сашо: Значи и сутеньори станахме, така ли? Що пък не. То и от това падат доста парички. Викторе, оставяме те в добри ръце. Пази ги и в никакъв случай не започвай с чиниите. После ще те накарат да изтупаш килима и така ще стигнеш дъното.
Вера: Щеше да ни бъде приятно, но може би така наистина е по-добре.
Виктор: На мен също ми беше приятно. Все пак няма ли да кажеш нещо за лека нощ от милия Бърнард?
Сашо: Вече само срещу заплащане, но хайде, от мен да мине. Той между другото е казал, че се е научил да казва важни неща с делничен тон, както и че някои хора виждат нещата каквито са и се питат „Защо?”. Аз, продължава той, си представям неща, които никога не са съществували и се питам „Защо не?. И последно от него. Поддържай се чист и ясен, защото ти си прозорецът, през който трябва да видиш света. Лека ви нощ добри хора. И не ни забравяйте.
Вера ги изпраща до вратата и след малко се връща. Тръшва се на креслото.
Вера: Каква вечер само! А ти как си? Някакви белези по душата?
Виктор: Мехлемът е в джоба ми. Но ще пийна малко водка. Искаш ли?
Вера: Искам, искам, искам! Знаеш ли, че чувствам огромно облекчение? И някаква лекота.
Виктор: Никога не ме е бивало в подобни ситуации. Може би човек трябва да е леко безразличен или леко отдалечен? Не знам. Ако сведеш проблема до неговото обезличаване, тогава…
Вера: Тогава се превръща в друг проблем, който също трябва да обезличиш, докато накрая обезличения си ти. Все пак ми се иска да те попитам нещо. Защо тогава толкова лесно се предаде и наистина ли Владо беше причината?
Виктор: Ще ти отговоря, но преди това нека ти изсвиря нещо в твоя чест.
Вера кимва с глава. Виктор взема цигулката и засвирва, а тя става и гаси една от лампите. Сяда на креслото и подпряла с длан глава слуша замечтано. Наблюдава го докато той свири, след което става, приближава се до него и опира глава на рамото му.
Виктор: Сега ще ти отговоря. Не беше само Владо причината. Просто не бях сигурен дали ще бъдеш щастлива с мен И се изплаших не от Владо, а от себе си.
Вера: А писмата? Защо в такъв случай ми писа?
Виктор: За да разбера дали съм прав. Не знам какво щеше да стане ако бях получил някакъв отговор, но явно господ по това време е бил в отпуска.
Вера: А сега? Пак ли си изплашен?
Виктор: Не естествено, а и годините нямат значение. Искам да ти кажа, че никога не сме се разминавали, само малко сме изчакали. И вместо с автобуса сме повървяли няколко години пеша. Нека ти разкажа една история. Не е от Бърнард Шоу, но може ще разбереш отговора. Живял преди много, много години един китайски император. Дълго царувал той и най-накрая, когато разбрал, че краят му е близо, съобщил на придворните си, че ще възнагради пребогато онзи художник, който успее да му нарисува най-прекрасната птица на света. Всички се зачудили на желанието на стария император, но думата му била като закон. И така ден след ден, месец след месец през двореца се изредили почти всички художници в империята, ала никой от тях не успявал да се справи с поръчката. Все по-тъжен ставал императорът и все по-силно усещал той края си. Най-накрая през една есенна вечер, при него се явил един съвсем млад и непознат художник и изявил желание да изпълни желанието му. Императорът тъжно го изгледал, но се съгласил. Условието било картината да е готова точно след един месец. Предоставили специална стая и всичко необходимо за работата. Минала седмица, после две, но художникът изобщо не рисувал. Само стоял пред прозореца и наблюдавал жълтите есенни листа, които тихо падали в нощта. Императорът разочарован и обезверен гаснел ден след ден и когато изминала и последната нощ заповядал на придворните си да доведат при него злополучния художник. Но какво било учудването на всички, когато след като влезли в стаята видели на статива нарисувана наистина най-прекрасната птица на света. Занесли я на императора, а той като я видял засиял в усмивка и не откъсвал поглед от картината. Как успя само за една нощ да нарисуваш птицата, попитал той. О, нищо особено, отвърнал художникът. Тя просто кацна тази сутрин на прозореца ми и аз я нарисувах.
Виктор я прегръща и я целува, а тя цялата се сгушва в него. След това опира ръце на раменете му, отдръпва се и замислена го наблюдава.
Вера: Имам предложение. Ще ме изчакаш ли долу? Не тук. Просто слез долу и ме изчакай. Ще си взема най-необходимото. Ти само ме изчакай, нищо повече. По пътя ще купим някои неща. Няма да са много, но ако случайно закъсаме по пътя, знам един хотел. Чист и евтин. На една приятелка е.
Виктор: Сигурна ли си, че го искаш?
Вера: Никога не съм знаела какво точно искам, но сега желая точно това. А може би идвам, за да узная. Ти само ме изчакай. Обърни се и тръгни. Моля те. Искам за последен път да видя гърба ти.
Виктор бавно се извръща, прибира цигулката в кутията и прави няколко крачки към вратата. Внезапно се извръща и поема дълбоко въздух.
Виктор: Аз също имам предложение. По-скоро е въпрос и молба.
Вера: /леко притеснена/ Дано успея да ти отговоря. Тази вечер съм сигурна само в едно. Ако ти…ако не си сигурен…?
Виктор: Не, не е това, което си мислиш. В портфейла си нося последното, осмо писмо, което ти написах преди няколко години. Не знам, може би защото думите понякога изневеряват на мислите и в някои моменти зазвучават едва ли не като тяхно опровержение. Не ти го изпратих, защото това, което съм написал никога не се беше случвало, но винаги съм мислил, че някой ден е възможно да се сбъдне. Надявам се да не се разсърдиш.
Вера: И го носиш в теб?
Виктор: Винаги го нося. Нещо като талисман. /Виктор изважда портфейла си и й подава сгънат на четири лист/ Ето. А сега слизам и те чакам, когато и да дойдеш.
Вера остава сама. Малко след като Виктор е излязъл тя бавно разтваря листа. Взира се за миг и започва да чете на глас.
Вера: "Здравей, Вера, където и да си. Пиша ти това, което трудно бих ти казал. А ми се иска казаното да прилича на картина с най-прекрасната птица на света, нарисувана от мен. Не бих ти писал, ако не бях сигурен, че все някой ден ще прочетеш това, което винаги съм чувствал и че може би написаното е възможно да се случи. Така поне ще знам, че нищо между нас не е било напразно. И ти казвам:
Обичам стъпките те, забързани към мен и тихи, като онова очарование, когато ме прегърна за първи път, а аз вече бях се слял с теб. Обичам ръцете ти, топли като твоето тяло, което преди да ме е пожелало и е вече разсъблечено. Обичам и косата ти, суха, влажна или мокра от дъжда, с който си се къпала – и капките, отразили теб и мен – езеро, което ни поглъща двамата. Обичам устните ти, устремили се към моите – тогава пия с тях и с върха на езика си те вкусвам. Обичам най-накрая и очите ти - и онази мъничка трапчинка на челото, която целувам преди да се събудиш, защото мисля, че може би съм бил сънуван – потънал в синята безкрайност на нощта ти. За което ти благодаря."
Виктор
Вера сяда на креслото и обхваща с две ръце главата си. След това внезапно става, отива до шкафа и внимателно избира някаква касета. После включва касетофона. Прозвучават „Годишните времена” на Вивалди. Тя влиза в съседната стая, след малко излиза оттам с неголям сак в ръка. Оглежда се, загасва лампата и излиза. На сцената е полутъмно, чува се единствено музиката, която постепенно затихва и отзвучава.
КРАЙ
|
|
|
© 2010-2013, Факел. Дизайн и изработка MITRA PR и ApplaDesign.
|
|
КОМЕНТАРИ
Анонимен 06.11.2012 10:37 | #2
елементарно съчинение‚ бих го нарекъл ”животонаподобяващо” Нямаме нужда от подобни пиески.Изобщо българската драматургия напоследък е много куца‚безкрила!
Анонимен 05.11.2012 22:43 | #1
Умел диалог‚но прекалено много цитати и чужди истории.Добра мелодрама за провинциален театър.За съжаление Бърнард Шоу никога няма да ви цитира..
Напиши коментар
Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.