На 18 ноември се навършват 50 години от деня на публикуването на повестта „Един ден на Иван Денисович“ – най-известното и, според мнозина, най-доброто произведение на Александър Солженицин.

Съдбата на тази повест повлия на руската история. В годините на Хрушчовото размразяване тя беше издадена и издигната като щит пред СССР, по времето на Брежнев беше забранена и иззета от библиотеките, а през 90-те години на миналия век – включена в задължителната училищна програма по литература.

На 6 ноември, в навечерието на юбилея, Владимир Путин прие вдовицата на писателя Наталия Солженицина, която сподели с него тревогата си от намаляването на броя на часовете по литература в училищните програми.

В телевизионния репортаж се чуха думите на Солженицина, че „без познаване на историята и литературата човек е като сакат“ и още, че „липсата на памет е болест на слабия човек, на слабото общество, на слабата държава“. Президентът й обеща, че „ще поговори с министерството на образованието“.

Смятат Солженицин за литературен класик, но той е по-скоро велик историк.

Основният труд, донесъл му световна слава, е "Архипелагът ГУЛАГ" – не роман, а фундаментално научно изследване, което е направил с риск за живота си. Повечето от литературните му произведения днес, меко казано, се подценяват. 

Но първата творба, излязла изпод перото му, "Един ден на Иван Денисович", се оказва изключително сполучлива. Тази повест впечатлява и днес с колоритните си характери и сочния език.

Александър Солженицин, който по образование е учител по математика, а по време на войната е капитан в артилерията, през 1945 г. е арестуван в Източна Прусия от органите на СМЕРШ /Съветска военна служба за сигурност и контраразузнаване, създадена от Сталин/. Цензурата засякла писмото му до негов приятел, воюващ на друг фронт, в което имало критични забележки за върховния главнокомандващ.

Бъдещият писател, мечтаещ за литературна слава още от ученическите си години, бил разпитан на „Любянка“, след което получил 8-годишна присъда. Първоначално я изтърпявал в московско научно-конструкторско бюро  - „шарашка“ /жаргонно название в СССР на секретните научноизследователски институти, подчинени на НКВД, в които работят лишени от свобода инженери и учени/, а след това в един от лагерите в Екибастузска област в Казахстан. Срокът на присъдата му изтекъл в месеца, когато умира Сталин.

Докато бил в лагера в Казахстан, Солженицин изживял тежка психологическа травма: открили му рак. И до днес не е ясно, дали се касае за грешна лекарска диагноза или за рядък случай на самоизлекуване от смъртоносната болест.  

Съществува поверие, че когото погребат преждевременно, живее дълго след това. Солженицин умира на 89 години и то не от рак, а от сърдечна недостатъчност.

Замисълът на "Един ден на Иван Денисович" се ражда в лагера през зимата на 1950-1951 година, а самото произведение е написано в Рязан, където писателят се заселва през юни 1957 г. след завръщането си от заточение и започва работа като учител. Солженицин започнал да пише творбата си на 18 май и я завършва на 30 юни 1959 г.

"В един дълъг зимен ден в лагера, докато с още един затворник пренасяхме нещо, си зададох въпроса: как да опиша нашия лагерен живот? Достатъчно е да се опише само един ден с всички подробности, дори най-малките, от живота на обикновения работяга. И не трябва да се измислят някакви ужаси, не бива да излиза, че това е някакъв особен ден – а напротив, съвсем обикновен ден от тези, от които се състоят годините. Този замисъл се запечата в ума ми и след девет години седнах и го написах“, впоследствие си спомня писателят.

"Написах го бързо - споделя Солженицин. – Така се получава винаги, когато пишеш от непосредствени впечатления за живота, който познаваш много добре и не ти се налага нещо да измисляш или да се опитваш да разбереш, а просто трябва да премахнеш излишното и да напишеш само това, което е необходимо“.

В едно свое интервю през 1976 г. Солженицин се връща към тази мисъл: "Достатъчно е всичко да се събере в един ден, парченце по парченце, да се опише само един обикновен ден, в който не се случва нищо, от сутринта до вечерта. И това е. "

Главен герой на разказа/повестта е руският селянин, войник и затворник Иван Денисович Шухов.

Денят от сигнала за ставане от сън до последна проверка минаваше нормално за него и „заспиваше Шухов, напълно удовлетворен". Трагизмът е в последната  лаконична фраза: "Тези дни от звънец до звънец в присъдата му наброяваха три хиляди шестстотин петдесет и три. А заради високосните години – се добавяха още три дни…“

 

Повестта дължи срещата си с читателите на двама души: главния редактор на "Новый мир" Александър Твардовский и Никита Хрушчов.

Класик на съветската литература, носител на ордени и лауреат, Твардовский бил син на разкулачен селянин от Смоленска област. Той влиза в историята най-вече като автор на „Василий Теркин“ – патриотична, но далеч от официозната представа, „енциклопедия на Великата отечествена война“.  

Още на фронта Солженицин почувствал в автора на „Теркин“ сродна душа. В автобиографичната си книга „Рекло телето дъба да мушка“ той пише: „селската му деликатност, която го спира на милиметър пред всякаква лъжа, но никъде той не престъпва този милиметър, никъде! – оттам и чудото!“

За значението на списание „Новый мир“ историкът-литературовед Павел Басинский пише следното: ""Новый мир" беше могъщо просветителско списание, което откри за нас военната и селската проза, а публикуваше в рамките на възможното и най-добрите образци на западната литература. Това беше списание на новата критика, която говореше за живота и литературата, а не се занимаваше с това да отделя овцете от козите, както правеше критиката от 30-те години“.  

"Две списания в историята на Русия са носили авторски отпечатък - "Современник" на Некрасов и "Новый мир" на Твардовский. И двете са имали едновременно и блестяща, и печална събда. И двете са били най-любимите, най-скъпоценните рожби на двама велики и много сродни помежду си руски поети, и двете са станали техни лични трагедии, най-тежките им поражения в живота, приближили ги до смъртта“, добавя той.

На 10 ноември 1961 г. Солженицин чрез Раиса Орлова, жена на неговия колега от „шарашка“-та Лев Копелев, предава ръкописа на „Един ден“ на Анна Берзер, редактор на отдел „Проза“ в списание „Новый мир“. По съвет на Копелев, вместо името му Берзер написва на първата страница на ръкописа "А. Рязанский".

На 8 декември Берзер показва творбата на завърналия се от отпуск Твардовский с думите: "Лагерът през очите на мужика, много народна работа".

Твардовский прочита повестта в нощта на 8 срещу 9 декември. По думите му, лежал в леглото, но толкова бил разтърсен от прочетеното, че станал, облякъл си костюма и продължил да чете, вече седнал. "Най-силното впечатление от последните дни е ръкописът на А. Рязанский (Солженицин)", - пише той в дневника си.

На 9 декември Копелев изпраща на Солженицин телеграма: "Александър Трифонович е възхитен".

На 11 декември Твардовский телеграфира на Солженицин, че го моли да пристигне в Москва колкото е възможно по-бързо.

На следващият ден се провежда първата среща на автора с редакцията на "Новый мир". Солженицин смятал това свое произведения за разказ и първоначално го бил озаглавил "Щ-854. Един ден на един затворник". "Новомирци" предлагат заглавието леко да се промени и „за тежест“ вместо разказ да пише, че е повест.

Твардовский показал ръкописа на Чуковский, Маршак, Федин, Паустовски, Еренбург.

Ето какво пише Корней Чуковский в своя отзив, озаглавен "Литературно чудо": "Шухов е обобщен характер на обикновения руски човек: жизнеустойчив, "брониран срещу злото", издръжлив, сръчен майстор, лукав - и добър. Роден брат на Василий Теркин. Разказът е написан на НЕГОВИЯ език, пълен с хумор, колорит и точност".

"Тази повест е д-лъ-жен да прочете и научи наизуст всеки един от всичките 200 млн. граждани на Съветския съюз“, пише Ана Ахматова.  

Твардовский добре разбира, че "Иван Денисович" няма да мине през цензурата, но в навечерието на XXII конгрес на КПСС, на който Хрушчов се готови да прокара решението за изваждане на Сталин от Мавзолея, той преценява, че момента е настъпил.

На 6 август предава на помощника на Хрушчов Владимир Лебедев ръкописа с придружаващо писмо, в което пише: "Името на автора досега не е било известно, но утре може да стане едно от забележителните имена в нашата литература. Ако Вие намерите възможност да отделите внимание на този ръкопис, аз ще бъда щастлив, все едно става дума за мое произведение“.  

На 15 септември Лебедев съобщава на Твардовский, че Хрушчов е прочел повестта, одобрил я и е наредил да бъдат предоставени в ЦК 23 екземпляра от ръкописа за всички членове на ръководството.

Въпросът за публикуването му се обсъжда и на Президиума на ЦК. На 12 октомври, пет дни преди откриването на  XXII конгрес на КПСС, решението е взето.

На 18 ноември излиза броят на "Новый мир" с повестта и започва разпространението му в страната. Тиражът е 96 900 бройки, но по нареждане на Хрушчов е увеличен с още 25 000. След няколко дни повестта е преиздадена в "Роман-газета" (700 000 бройки), както и в отделна книга.

В интервю пред Би Би Си по случай 20-годишнината от излизането на „Един ден на Иван Денисович“ Солженицин си спомня: "Съвсем ясно е: ако го нямаше Твардовский като главен редактор на списанието, повестта нямаше да бъде издадена. Но ще добавя: ако го нямаше Хрушчов в онзи момент – тя пак нямаше да бъде издадена. Нещо повече: ако Хрушчов не беше решил точно в този момент да атакува още веднъж Сталин – отново нямаше да бъде издадена. Отпечатването на моята повест в Съветския съюз през 1962 г. прилича на явление, което се случва напук на природните закони“.

Солженицин винаги е смятал за голяма победа факта, че творбата му излезе първо в СССР, а не на Запад.

"По реакцията на западните социалисти се вижда: ако повестта беше напечатана първо на Запад, самите тези социалисти щяха да кажат: всичко това е лъжа, нищо подобно не се е случвало. Но фактът, че това беше излязло с разрешението на ЦК в Москва, ги остави с отворена уста, толкова бяха потресени", заявява Солженицин в интервюто си за Би Би Си.  

 

Редакторите и цензорите обаче правят на автора редица забележки, с някои от които той се съгласява.

Неофициално съветват Солженицин, че повестта му само би спечелила, ако направи от своя герой Шухов не невинно пострадал селянин, а невинно пострадал секретар на обком. Има и критики срещу "Иван Денисович" от противоположни позиции. Варлам Шаламов смята, че Солженицин, угаждайки на цензорите, е поукрасил действителността. Той особено се възмущава от неправдоподобния, според него, епизод, когато Шухов изпитва радост от принудителния си труд.

"От цяла Русия заваляха писма, в които хората ми пишеха какво са преживели в лагерите. Или пък настояваха да се срещнат с мен и да ми разкажат, и аз започнах да се срещам. Всички ме молеха мен, автора на лагерна повест, да продължа да пиша и да описвам целия този лагерен живот. Те не знаеха за замисъла ми и за това колко още съм написал на тази тема и продължаваха да ми носят и носят недостигащия ми материал. Така събрах този невъобразим за събиране в Съветския съюз материал – единствено благодарение на „Иван Денисович“. Той се превърна в пиедесетал за "Архипелага ГУЛАГ", спомня си Солженицин.

Някои писма пристигат до него с надпис върху пликовете: "Москва, списание "Новый мир", за Иван Денисович".

В навечерието на 50-годишнината от публикуването на повестта, тя беше преиздадена в два тома: в първия е самата повест, а във втория – писма, половин век престояли в архива на „Новый мир“.

Ето публикация в "Современник": "Записки на ловеца“ на Тургенев обективно приближи отмяната на крепостното право. Могат да бъдат продавани условни „крепостни селяни“, но, съгласете се, да се продават конкретните хора като свине, е невъзможно. Може и да се живее „по-добре и по-весело“, когато за теб работят условни „зекове“ /руския жургон за затворници от лагерите/. Но когато цялата страна вижда този „зек“ в лицето на Иван Денисович, тя изтрезнява и разбира: не може да се живее така!“

Редакцията на списание „Новый мир“ номинира „Един ден на Иван Денисович“ за Ленинска награда. На „литературните генерали“  им било неудобно да критикуват съдържанието на книгата, която била одобрена от самия Хрушчов, затова се хващат за сламката, че по-рано висшата награда била присъждана само за романи, а тук, видите ли, ставало дума за „малки форми“.

След свалянето на Хрушчов задухват други ветрове.

На 5 февруари 1966 г. партийният бос на Узбекистан Шараф Рашидов внася в политбюро записка, в която специално споменава Солженицин, наричайки го "клеветник" и "враг на нашата забележителна действителност".

На 10 ноември 1966 г. се провежда заседание на политбюро по идеологическите въпроси.

"Другари, всъщност досега никой не се е изказвал от партийни позиции по повод книгата на Иван Денисович", - възмущава се Брежнев, обърквайки героя с автора.

"Докато беше начело на ръководството, Хрушчов нанесе огромна вреда на идеологическата работа. Ние развращавахме интелигенцията. А за Иван Денисович колко сме спорили, колко сме разговаряли! Но той подкрепяше цялата тази лагерна литература!" – допълва го Михаил Суслов.

На Солженицин му дават да разбере, че може да се впише в системата, ако забрави за „темата за репресиите“ и започне да пише за живота на село или за нещо друго. Но той продължава тайно да събира материал за „Архипелагът ГУЛАГ“, като за няколко години се среща с над 300 бивши лагерници и изселени хора.

Солженицин пръв, най-напред косвено в „Един ден“, а после открито в „Архипелага“, заявява, че проблемът не е само в Сталин, че комунистическият режим е бил престъпен от момента на самата си поява и остава такъв.

Според редица изследователи, Солженицин сам е спечелил историческа победа над всемогъщата съветска държава. В партийното ръководство в Съветския съюз е имало не малко привърженици на това да се преразгледат решенията на  XX конгрес на КПСС и да се реабилитира Сталин, но излизането на „Архипелагът ГУЛАГ“ в Париж през декември 1973 г. има ефект на избухнала бомба, което ги принуждава да се откажат от това намерение.

В СССР кампанията срещу Солженицин придобива безпрецедентен характер. От времето на Троцки пропагандната машина не се е борила с такъв размах срещу един човек. Във вестниците кажи речи всеки ден излизат писма от „съветски писатели“ и „обикновени труженици“ с призиви: „Аз не съм чел тази книга, но съм дълбоко възмутен от нея!“.

Служейки си с извадени от контекста цитати, обвиняват Солженицин в симпатии към нацизма и му лепят етикета „литературен власовец“.

За мнозина граждани тези нападки имат обратен ефект: а, значи хич я няма съветската власт, след като има човек, намиращ се в Москва, който открито заявява, че тя не му харесва, и въпреки това е жив!

Ражда се виц: в енциклопедията на бъдещето в главата, посветена на Брежнев, ще пише: „политически деец от епохата на Солженицин и Сахаров“. 

Въпросът, какво да се прави с непокорния писател, дълго време се обсъжда на най-високо равнище. Министър-председателят Алексей Косигин настоява да го пратят в лагер. Министърът на вътрешните работи Николай Щелоков в докладна записка до Брежнев призовава "да не се осъждат враговете, а да се душат в обятията". Надделява гледната точка на председателя на КГБ Юрий Андропов.

На 12 февруари 1974 г. Солженицин е арестуван, а на следващия ден лишен от гражданство и изхвърлен „извън границите на СССР" (качен на самолет, излитащ за ФРГ).

През цялата история на Съветския съюз това екзотично наказание е прилагано само два пъти: за Троцки и за Солженицин.

Въпреки разпространеното мнение, Нобеловата награда за литература Солженицин не получава за "Архипелагът ГУЛАГ", а по-рано - през 1970 г., с формулировката: "За нравствената сила, с която следва неизменните традиции на руската литература“.

Скоро след изгонването на писателя всички издания на "Един ден на Иван Денисович" са иззети от библиотеките. Оцелелите екземпляри се продават на черно за 200 рубли – равни на 1,5 месечни заплати на среден съветски трудещ се.

Със специална заповед на Главлит всички произведения на Александър Солженицин са забранени официално. Забраната е отменена на 31 декември 1988 г.

 

Въпросът за съдбата на Твардовский се обсъжда на същото заседание на политбюро от 10 ноември 1966 г. Суслов се изказва, че ако го свалят от поста веднага, "той ще си тръгне като герой".

Затова започват да създават на Твардовский непоносими условия за работа и всякакви спънки. Армейските библиотеки престават да се абонират за списанието – а това е сигнал, разбираем за всички.

Твардовский многократно се обръща към Брежнев, към министъра на културата Пьотр Демичев и към други началства, настоявайки да бъде изяснено положението му, но получава уклончиви отговори.

През февруари 1970 г. измъченият Твардовский сваля от себе си редакторските правомощия. Скоро след това му откриват рак на белите дробове. След напускането му, екипът на „Новый мир“ бързо е прогонен.  

В издадената през 1975 г. на Запад книга "Рекло телето дъба да мушка" Солженицин отдава дължимото на Твардовский, но критикува останалите "новомирци" за това, че те, според него, "не са оказали мъжка съпротива, и не са направили лични жертви".

По думите му, "гибелта на "Новый мир" бешее лишена от красота, тъй като в нея нямаше и най-малък опит за публична битка".

 

Докато е още в СССР, Солженицин в интервю за американския телевизионен канал Си Би Ес нарича съвременната история „история на безкористната щедрост на Америка и на неблагодарността на целия свят“.

Заселвайки се в щата Върмонт, той не започва да пее дитирамби на американската цивилизация и демокрация, а ги критикува заради техния материализъм, бездуховност и слабост в борбата с комунизма.

В резултат на това мнозина на Запад, ако не охладняват напълно към Солженицин, то поне започват да се отнасят към него като чудак със старомодна брада и излишно радикални възгледи.

След август 1991 г. повечето политически емигранти от съветския период приветстваха промените в Русия, започнаха охотно да пристигат в Москва, но предпочетоха да останат да живеят в комфортния и стабилен Запад.

Солженицин бе един от малкото, които се завърнаха в родината си.

Завръщането си той организира, по ироничния израз на журналисти, като явяването на Христос пред народа: пристигайки със самолет във Владивосток, тръгва да пътува с влак през страната, срещайки се във всеки град с местните жители.

Надеждата му да се превърне в национален пророк подобно на Лев Толстой не се сбъдва. На руснаците, затънали в текущи проблеми, не им е до глобалните въпроси на битието. Обществото, вкусило информационната свобода и плурализма на мненията, не е склонно да приема когото и да е било като неоспорим авторитет. Изслушват Солженицин с уважение, но не бързат да последват съветите му.

Авторското му предаване по руската телевизия скоро е спряно: според Солженицин заради политически съображения, според телевизионерите, защото той е започнал да се повтаря и губи рейтинг.

Писателят започва да критикува руските порядки така, както критикуваше съветските и американските, и отказва да приеме ордена на името на Андрей Первозванни, с който го награждава Борис Елцин.

Докато беше жив, упрекваха Солженицин в месианство, прекалена сериозност, прекомерни претенции, високомерно морализаторство, двойствено отношение към демокрацията и индивидуализма, увлечение по архаичните идеи на монархията и общностите. В края на краищата обаче всеки човек, особено с мащаба на Солженицин, има право на своето нетривиално мнение.  

Всичко това е отишло в миналото с него самия. Остават книгите му.