ФАКЕЛ

Хаджи Минчо ортак не иска

19.11.2012 | автор: Борислав Геронтиев

Песните на моя народ

Преди десетина години моят приятел Атанас Стоев – Канара, основател и ръководител на знаменития оркестър за народна музика „Канарите“, издаде поредния си компактдиск, от който за първи път чух песента за Хаджи Минчо.

Песента я чух за първи път, но за нея нещичко знаех и исках да разбера къде и от кого Атанас я е научил.

Като съвсем млад акордеонист бил поканен да гастролира в малък оркестър от стари музиканти. В оркестъра на цигулка свирел дядо Жечо. Свири и пее. В репертоара му била и песента за Хаджи Минчо.

Върнах се към познанията, които вече имах.

В доклад на Втория международен конгрес за югоизточноевропейски проучвания в Атина през 1970 г. проф. Стоян Джуджев казва, че фолклорът на балканските страни има свои общи черти, които го определят като неделима културна единица, че балканският фолклор има един общ фон, една обща основа. “Когато някой сърбин или българин слуша да се пее гръцка, турска или албанска народна песен от местен певец, вероятно той не ще разбере думите на текста. Но той сигурно ще разбере мелодията на песента и ще почувства характера на нейната музика. Нещо повече, той ще я възприеме като творба, принадлежаща към неговата родна музикална система. Многобройните варианти от една и съща песен и най-вече от една и съща народна мелодия у различните балкански народи показват вече съществуването на общобалкански субстрат във фолклора на тези народи.“

Проф. Джуджев изтъква, че влиянието на османското изкуство върху фолклора на балканските страни е било от изключително значение особено в областта на музиката: „Множество турски народни мелодии са били просто пренесени и пригодени към сръбски, гръцки, румънски или албански текстове. Такава е „българската“ песен за „Хаджи Минчо“. Словесният текст на тази песен изтъква успехите на зараждащата се българска буржоазия, влязла в конкуренция с турските феодали. Мелодията обаче (някога много на мода в цяла България) е била заета от турската народна музика.“

На друго място Джуджев се позовава на написаното през 1942 г. от Асен Разцветников в студията му „Българският хексаметър“: „Когато два народа живеят в съседство, то между тях постоянно се просмукват елементи от бита и културата им и особено лесно е това за мелодията им. Народът, който заема една мелодия, съставя по нея свои слова. Като пример бихме могли да посочим нашата Хаджиминчова песен, съставена по мелодията на една турска песен“.

Запозната или не с твърденията на Джуджев и Разцветников, през 2003 г. кинорежисьорката Адела Пеева ни зарадва с документалния си филм „Чия е тази песен?“, в който цитира песни на седем балкански народа с една и съща мелодия и всички я припознават като своя. Българската песен е „Ясен месец веч изгрява“, наричана „марсилезата на преображенци“. В епизод от филма въпросът „Чия е тази песен?“ разпалено се дискутира в местността Петрова нива на честване на годишнина от Преображенското въстание. Местен патриот не на шега се заканва да застреля всеки, който твърди, че „Ясен месец веч изгрява“ не е българска и не е странджанска песен.

За Хаджи Минчо кратка справка дава Петко Рачов Славейков.

Веднъж двамата случайно се срещат в търновската митрополия. Погнат от грижи и неволи, младият Славейков отива да се оплаква на владиката. Откъде владишката стая дочул гласове някакви „и ето оттам, отдето се чуваше глъч и гюрултия, излезе човек с дълъг лисичен кожух“. По хода и по кожуха познал го, че е чорбаджия, но кой, не можал отведнъж да го познае. Като се разговорили, познал го: „Той беше хаджи Минчо, който преди две години беше се преселил да живее в Търново, та баща ми и аз бяхме се срещали с него в една казанджийска къща, дето бяхме канени на гости и ние, както и той, после у дома му, дето бяхме му ходили на посещение; но от то насетне аз бях излягал по селата и хаджи Минчо беше станал голям челяк и забравил бе и баща ми, и комшията си казанджия, както и всички казанджии и казанджийски майки, т. е. принадлежащи на казанджилъка.“

Когато излезли от митрополията, Хаджи Минчо разправил за какво била гюрултията във владишката стая – владиката и писарят му се скарали и се сбили, писарят грабнал стола, замахнал да удари владиката: „Уж гърци, цариграждани. Те били цигани. Уж владици и владишко тербие, пък щя си извадят очите: карат се, бият се като голите цигани... Да не бях ги разтървал, щяха да се избият...“ После попитал Славейков защо иска да влезе при владиката. „Имаше да му се оплаквам нещо“, рекъл Славейков – миналото лято на осем места ходил и се хващал за учител и от осемте места го изпъдили – млад бил, немирен, плюл бил срещу слънцето, „еретичествувал съм, учил съм хората да не постят и съм блажал през велики пости“. Хаджи Минчо пита: „ Ама ти сега ядеш ли блажно през велики пости?“. Славейков: „ Чунким аз за в благ ден имам да ям, ами през великите пости. Аз сух хляб не мога да намеря да ям, а то блажно, и през велики пости! Пък и най-подир да съм ял някога, какво има! Всяка овца за крачето си виси. Той санким не яде ли, или ги не знаем ний какво правят те...“ Хаджи Минчо: „А че туй ви разваля вас я, езикът ви длъжък, че кой ви е крив. И да ядете – вий сте даскали, вярата държите и трябва да се преструвате колкото може, под земята да ходите, а наяве светци да се показвате. И аз ям, хем и през велики пости ям, ама никой нищо не може да ми каже, нито да ми стори“.

Тези сведения за Хаджи Минчо и Хаджиминчовата песен ме тласнаха към по-нататъшни издирвания.

С отзивчивостта на човек, подвластен на страстта за ровене в историческата книжнина, историкът Георги Зеленгора ми посочи списание „Родолюбие“ от 1935 г. Там Звезделин Цонев публикува текст със заглавие „Хаджи Минчо и песента му от 1855 г.“

Текстът ми се видя продължение на разказаното от Славейков:

„Хаджи Минчо х. Цачев (1800 – 1855) произхожда от знатен и богат род в Дряново, но се преселил в Търново. Прадедите му са били състоятелни и влиятелни хора. Занимавали се с обществени работи.

Хаджи Минчо дошел в Търново през 1837 год. и станал сандък емения на царската хазна, защото тогава имало обичай всеки търговец да служи по две години на тази длъжност. По-после, благодарение на трудолюбието му, присъщо на всеки българин, той разширил търговията си в Австрия, Англия, Влашко, Цариград и други големи градове на турската държава. По това време търговията в Търново е била в своя разцвет. Хаджи Минчо бил много богат и милостив човек и много пъти кредитирал свои съграждани българи. Това събуждало омразата на турските търговци. Най-много го ненавиждал Тюджари Хаджи Мехмед ага – Караманлията, който бил един от най-силните кандидати, за да вземе беглика и да използува с този данък населението, но след като станало наддаването на беглика от каазалиите в мезлиша и след като дошъл тефтердаря от Цариград и съобщил султанската заповед, че се възлага събирането на беглика на Хаджи Минчо, Тюджари Хаджи Мехмед ага Караманлията, решил да премахне своя голям противник. Хаджи Мехмед се наговорил с наемателя на баш хамам Ибраим ага Капиновлията, един от членовете на мезлиша в Търново, за да се намерят убийци, които да премахнат хаджи Минча. Наговорили се за убийството и на убийците арнаути от баш хамам Елмаз, Абдулрахман и още други двама служащи в банята им били обещани 30 000 гроша, от които им били броени 4 000 в предплата.

Убийците решили да прострелят хаджи Минчо по Петрови заговезни в 1855 г., когато той ще заговява в колибата на бабалъка си Челеби Янко Евстатиев, която се намирала в местността Мармалия при Търново“.

Звезделин Цонев цитира дописка в „Цариградски вестник“, изпратена от Търново на 24 май 1855 г. и поместена в два последователни броя през юли.

„На 22-рий мая, ден неделний, първий наш търновец знаменитий Х. Минчо Х. Цачев беше на лозето си, на лятната си къща, излязъл с всичката си челяд, гдето, както и много други пъти, закъснял да се върне в града.

На 2-та часа нощний той се качил на бричката си заедно със съпругата си и две слугини. Трийсет разкрача от вратата на лятната къща на тъста му чорбаджи Янка, гдето били, конете се запрели, сплашени от препречен на пътя дървен клон и гръм ужасен от двете страни на пътя разкръстосал се върху им. Теллия куршум пронизал уплашенаго х. Минча от дясната плешка и дребни сачми пробиха дясната му страна, други откъснали ставицата на лявата ръка на нещастната негова съпруга и се запрели в разпръснатата й гърда. А третий ударил в главата на една от слугините и там мъртва от бричката паднала. Бодрият бричкарин върнал бричката назад, без да оставил време на убийците да довършат таз адската си мисъл. Но уви! Раненият х. Минчо едвам 10 минути живял...“

Звезделин Цонев помества и текста на „прочутата търновска песен“, в която е възпят „известния първенец х. Минчо“:

Във Цариград бегликът се продава,

Хаджи Минчо от Търново наддава,

Хаджи Мехмед иска да се сортачи,

Хаджи Минчо турчин ортак не рачи.

Хаджи Мехмед люто му се заканя,

Хаджи Мехмед люто му се разсърди.

Кат е дошло празник света неделя,

Кинка Хаджи Минчо продума:

- Хайде, Хаджи, да идем на лозе,

хай да идем на серянлък с файтона.

Хаджи Минчо Кинка дума продума:

- Ах, не мога, Кинке, нийде да ида –

утре ми е делник, Кинке, понеделник,

голям мизлиш ще имаме в конака,

а без мене мизлиш, Кинке, не става.

Ах, какъв съм съня лошав сънувал!

Викнала е Кинка виком да плаче:

- Бог да убий мойта майка и татко,

гдет ме мене на вдовеца дадоха!

Хаджи Минчо ясно с вик се провикна:

- Скоро файтон пригответе, впрегнете,

че на серян ще идем, отидем.

Вървели са много-малко вървели,

до три ми са пушки, холам, пукнали,

Хаджи Минча ударили в гърдите,

а пък Кинка във ръката вмерили

и тяхната ратайкиня в главата.

Автор на тази песен е бащата на известния наш проф. Васил Н. Златарски – Никола Г. Златарски, пише Звезделин Цонев и под линия пояснява, че Никола Златарски е бил черковен певец и автор на други черковни песни, а оригиналът на песента се пази от проф. Васил Златарски. Да добавим, че Никола Златарски е кум на семейството на Хаджи Николи и съпругата му Хаджи Пенка, която е дъщеря на Хаджи Минчо.

Около убийството на Хаджи Минчо още се кръстосват различни трактовки.

Според анонимен текст в сайта „Дряново да бъде“ от края на 2011 г., убийството на Хаджи Минчо е политическо: Хаджи Минчо забогатял, но не се срамувал от своя български род и име, не се отказвал от народността си, със средства и на дело, подпомагал все повече засилващата се борба с гръцките фанариоти, това навлякло тяхната омраза, владиката Неофит подшушнал на един турчин, Хаджи Мехмед Караманлията, да предложи сътрудничеството си, „ортаклък“ на българина, Хаджи Минчо отказал да има турчин съдружник, фанариотите надумали жестоко обидения турчин да го убие, Караманлията наел двама арнаути, Емин и Абдула, теляци в банята, и те извършили убийството на Хаджи Минчо.

Според споменатия с благодарност историк Георги Зеленгора в негова публикация от началото на 2012 г., убийството на Хаджи Минчо е типично криминално убийство и бележи раждането на криминалната хроника в българския периодичен печат: „То е резултат от борбата на тогавашните престъпни „групировки“ за преразпределение на икономическите ресурси на държавата. Патриотичната „наука“ обаче не пропуска да вкара и този случай в своята добре позната схема и да го използва като доказателство за издевателствата на „поробителя“ над българския народ“.

Какво казва за убийството на Хаджи Минчо песента?

Няма как да не потърся академик Николай Кауфман. С една дума и с великодушната щедрост на учени, постигнали всичко в издирването, изследването и популяризирането на българския фолклор академик Кауфман и съпругата му Димитрина ми предоставиха 14 варианта на текстове на песента от Велико Търново и Дряново, Казанлъшко и Старозагорско, Русенско и Плевенско, Елховско и Новопазарско, Добричко, Еленско и Павликенско...

Какво ще покажат сравненията между вариантите?

Да започнем със заканата.

В оригинала само се споменава: „Хаджи Мехмед люто му се заканя“.

В някои варианти заканата се изрича: „Ти ще на разходка излезеш,/ главата ще ти отрежа/ като на пиле петровче!“; „Ах, леле, Хаджи Минчо, Хаджи Минчо,/ ти щеш на серян да идеш/ на Марно поле в лозята,/ колая ще ти намеря,/ как да е ще те затрия!“; „Дъл няма кир Хаджи Минчо/ на разходка да излезе/ и аз дали няма на разходка да го убия...“; „Ах, леле, леле, Минчо ле,/ дали няма да доди свети ден,/ свети ден, света неделя/ и Петрови сладки заговезни/ – всички на разходка ще излязат/ на Марно поле в лозята/ и ти на разходка ще излезеш,/ и ази ще те, Минчо, извардя,/ ще ти кръвта изпия!“; „Хаджи Минчо Хаджи Мехмед думаше: - Аз не ща турчин за ортак,/ с куче в чувал не влязвам,/ че малко ли са моите,/ братовите ми синове/ Станчо ми Хаджи Цончова/ и Хаджи Димитър Ганчова?!/ Хаджи Мехмед Хаджи Минчо думаше:/ - Българин, Хаджи Минчо да стана,/ ако не ти взема здравето/ и на здравето живота,/ и на живота имота“; „ Хаджи Муса Меймед му се молеше:/ - Хайде ма ортак Минчо, направи, аман джанъм, и стори!/ - Я махни са, черно куче, не ме лай,/ че не ме, черно куче, познаваш!/ Хаджи Муса Меймед му отговаря:/ - Туй куче, Минчо, дет те лай,/ то ще те, Минчо, ухапе,/ черно ще кръви да капне!“.

Споменават се и арнаутите: „Хаджи Меймет люто му се закани,/ че повика триста души арнаути“; „арнаути с много пари нахрани,/ Хаджи Минча да си убият“.

Почти навсякъде като предпоставка за убийството се сочи настояването на Хаджиминчовата съпруга Кинка да идат на разходка.

Ходенето на разходка било нещо обичайно: „Днес петък, утре – събота,/ всички търговци на разходка отиват“; „Мина зима, дойде пролет, месец май./ Търновците имат добър обичай,/ търновците с търновките излизат на расот,/ само Хаджи Минчо и Хаджи Тинка не отиват“.

Кинка започва с добро: „Я хайде, Хаджи Минчо,/ на разходка да идем“; „Хайде, Хаджи да отидем на лозе,/ хай да идем на серянлък с файтона“; „Хайде ме, хаджи, изведи,/ изведи, още разходи“; „Я излез, Хаджи Минчо, погледни/ на Марно поле накрая,/ колко са бели кокони/ и все със бели фустани“; „Я излез, Хаджи Минчо, погледай,/ всичката й касаба излязла/ и си на расотка отиват“.

Хаджи Минчо има неотложни ангажименти: „голям мезлиш ще имаме в конака,/ а без мене мезлиш, Кинке, не става“; „да знаеш, Кинке, да знаеш,/ че съм йошура закупил,/ йошура ще се разхвърля“. Изтъква и друга причина: „Ах, какъв съм съня лошав сънувал!“ И още: „Аз нямам време, Кине, за разход,/ че имам много душмани“. По-конкретно: „Сега не е време за разходка,/ мене ми се Хаджи Мехмед закани“.

Кинка сменя добрия тон с жален плач и люти клетви: „Кинка си жално заплака:/ - Клета му душа, проклета,/ който се за вдовец ожени,/ вдовец на разходка не ходи“; „Викнала е Кинка виком да плаче:/ – Бог да убий мойта майка и татко,/ гдет ме мене на вдовеца дадоха“; „Викнала й Кинка да плаче,/ да плаче и да нарежда:/ - Майно ле, да не харосаш,/ татко ле да не прокопсаш,/ няма ли ерген за мене,/ а ме на вдовец дадохте,/ на вдовец, на големец“; „за вдовец, мамо, за третак,/ той си младини прекарал,/ никъде не ме завежда,/ ни на расотка извежда“; „Колкото жално Кинка плачеше,/ още по-жално заплака,/ по-жално, по-милно продума:/ - Майчо бе, да се провалиш,/ буба Янко, да се проседнеш,/ дето сте ме дали на вдовец,/ на вдовец чиляк преминал,/ той се е вдовец находил/ със първата си стопанка,/ със бяла Гунка кокона“; „Хаджи Минчо се й на расот находил/ и се й на жени налюбил; „Кинка се люто разсърди,/ че викна Кина да плаче:/ - Бог да убие майка ми,/ пък да порази татка ми,/ че толкоз касаба голяма,/ толкоз ергени зевзеци,/ нема ли ерген зарад мен,/ ма даде мама на вдовец,/ на вдовец, на Хаджи Минча“; „толкоз ме момци искаха“...

В един-единствен вариант Хаджи Минчо опитва да отложи разходката: „след това ще те изведа,/ изведа, още разходя“. В останалите незабавно нарежда: „Я впрягай, Христо, конете,/ че ще на разходка излезем“; „Скоро файтон пригответе, впрегнете,/ че на серян ще идем, отидем“; „Киро ле, баш кочежио,/ я впрягай златна кочия,/ обличай, Кине, премяна“; „Димо ле, Димо ратайо,/ я стягай златна кочия,/ че впрягай бели атове“; „Упрегнете чифте пайтони,/ я сядай, Кинче, у пайтона,/ расотка да те расодя“.

В девет от вариантите убийството е извършено с една пушка – „пушка от гора изпука“, в три – „до три са пушки пукнали“, в един – „триста ми са, олън, пушки пукнали“, в друг – „Хаджи Мехмед Хаджи Минчо заварди,/ че му ножа право в сърце ударил“.

След убийството косвените нападки към Кинка преминават в директни обвинения направо от устата на убития Хаджи Минчо: „Кинке ле, бяла българко,/ находи ли са на рахат,/ наживя ли се на живот –/ мене ме турчин убива/ от лява страна в сърцето!“; „Находи ли се, Хаджи Гинке, на разход,/ нагледа ли се, Хаджи Гинке, на сейром“; „Кинче ле, находи ли се, Кинче ле,/ Кинче ле, наноси ли се, Кинче ле,/ на мойто тежко имане“; „Клета му душа, проклета,/ който жена си послуша,/ с жена си на разход да ходи!“

В три от вариантите до убийство не се стига, в два от тях всичко приключва със заканата, в третия – с жалбите и клетвите на Кинка.

При Атанас Стоев, няма закани, няма жалби и клетви, няма убийство:

В Цариграда интезап се продава,

Хаджи Минчо от Търново купува.

Осман ага иска ортак да стане,

Хаджи Минчо никой ортак не иска:

- Слушай, кардаш, да знаеш, да чуеш –

ортаклъка файда, холан, не носи,

Хаджи Минчо никой ортак не иска.

Дядо Жечо е пял песента и със заканата, и с убийството – пукнала пушката в гора зелена, Хаджи Минчо в сърцето ударила.

Атанас спира песента, преди да пукне пушката. Може причината да е чисто техническа – заради дължината на записа. Може от личен опит и вътрешно убеждение да е поставил ударението върху „ортаклъка файда, холан,не носи“.

Тъй или иначе, днешните слушатели, които чуват песента за първи път от компактдиска, радиото, телевизията, интернет, и хабер си нямат, че Хаджи Минчо е убит. Хабер си нямат и че „Хаджи Минчо турчин ортак не иска“. Атанас Стоев премества акцента от отказа за ортаклък заради етническата принадлежност на ортака върху „ортаклъка файда, холан, не носи“ и всъщност променя посланието на песента – бунтарството от епохата на българското Възраждане е заменено с дипломатичността от епохата на глобализма.

С всичките си изменения и варианти Хаджиминчовата песен си остава орташка – български текст и мелодия, заета от турската народна музика.

За текста – разбрахме.

Как става заемката на мелодията?

Според Звезделин Цонев: „Музиката е написана от бащата на аптекаря Илия Н. Златев Никола Златев, търновец, който е бил капелмайстор на арабска музикална команда на квартируващия по това време в Търново арабски полк“.

Това е отпращане към пределите на арабския свят.

Проф. Джуджев обяснява, че в българския музикален фолклор са проникнали много структурни елементи от арабската музика, като уточнява, че „под термина „арабска музика“ ние днес разбираме не само музиката на бедуините и номадите от Аравийския полуостров, но музиката на всички ония близкоизточни и средноизточни народи, чиято единна култура се е оформила и развила върху основата на исляма: араби, персийци, сирийци, египтяни, иракци, азърбайджанци, турци, афганци, магребци и др.“

Помолих проф. Манол Тодоров, ученик на проф. Джуджев, да коментира конкретния случай с капелмайстора Никола Златев и музиката на Хаджиминчовата песен. Проф. Тодоров знае песента, веднага я подхваща и казва: „Това е музика с подчертани турски интонации. Турската култура е наследство на арабската култура. Авторът не може да избяга от арабските интонации, защото мисли на арабски музикален език“.

Росица Кауфман се е захванала да разнищва проблема за босненския и македонския фолклор спрямо българската градска песен. Натъква се на стара босненска песен, чиято мелодия напълно съвпада с мелодията на песента за Хаджи Минчо. Прилика – и в съдържанието: и тук убийство, и там убийство. Тук – конкуренция между турските феодали и зараждащата се българска буржоазия, там – конкуренция между турските владетели и босненската аристокрация, приела ислямската религия и култура, но ревнива към националната си идентичност. Конкуренцията тук е за пари, там – за жена.

И пак се отваря пътят към въпроса „Чия е тази песен?“

Според Адела Пеева на този път краят му не се вижда. След като нейният филм тръгва по света, вариантите на оспорваната в него песен продължават да се множат. След претенциите на България, Турция, Гърция, Сърбия, Албания, Македония, Босна и Херцеговина в Индия обяснили, че това е песен от Западен Бенгал и даже извадили текста на „оригинала“, в Тайван заявили, че песента е китайска, срещала се също като сицилианска, ливанска, египетска, иранска, еврейска...

До какви ли географски ширини може да стигне Хаджиминчовата песен?

« назад