Най-ревностните любители на театралното изкуство в Пиринска Македония са приятно изненадани – благоевградският театър и неговата трупа поеха огромния риск и осъществиха за първи път от доста година насам пиеса от световната класика. Това е „Макбет”, една от най-гениалните драми за всички времена, която наред с „Отело”, „Хамлет”, и „Крал Лир” се смята за върха на Шекспировата трагедии.

Това е много трудна за поставяне и интерпретация пиеса, истинско художествено предизвикателство за всеки режисьор, както и за актьорския състав, който трябва да се справи с мерената реч на великият англичанин, но и да успее да извади от текста гениалните му обобщения, психологически състояния и пророчески прозрения.

За щастие младият режисьор Григор Антонов, който е разпознаваемо име в днешните театралните среди, се е справил блестящо с амбициозната си задача да пресъздаде убедително сценично зрелище. Получил се е въздействащ спектакъл, който макар и доста продължителен, в кулминационните моменти направо хваща непредубедения зрител за гърлото и ненатрапчиво изважда на показ страховете и съмненията на съвременно мислещия човек.

Ето какво споделя постановчикът за „Моят Макбет”: „Аз съм виждал „ВИДЕНИЕ". Веднъж видях една църква да се върти. Това се случи по пътя към къщата на един приятел, който имаше рожден ден. Бяхме голяма компания, но никой не потвърди моето видение. Сградата на църквата се завъртя в кръг като пумпал /бавно направи пълен кръг/. После спря. Това беше знак. Не можех да разбера смисъла му, но

чувствах, че в бъдеще този знак ще разкрие своя смисъл.

Това се случи доста отдавна и сега от дистанцията на времето мога да кажа, че разчитам някои събития и случки през този знак. Но, всичко е твърде неясно и мъгляво. Сега даже се питам, дали съм го видял наистина...

Макбет също вижда ВИДЕНИЯ. Шекспир е много прав, че видението е

нещо, което само ти можеш да видиш и то си е лично твое. Според мен Съдбата /при Шекспир/ за мен БОГ наистина съществуват и тяхното съществуване е втькано в душата на човека така, че всяко действие на човека противно на Бога втъкан в естеството ни, ражда безумие.

И мисля, че всеки човек трябва първо да познава себе си /сиреч Бога вътре в него/, за да знае накъде да върви. А цялата история на човечеството е сякаш разказ на луд, без капчица смисъл...

Човекът е разстроен музикален инструмент, има скъсани струни и някои цеви не работят. Макбет е симфонията на разстроения, разкъсван от противоречия човешки дух – загубил връзката с онова дълбоко скрито вътре в душата ни естество или същност.”

Като един от най-даровитите ученици на Иван Добчев, Григор Антонов не за първи път се захваща с трудни за поставяне текстове – преди години той не се уплаши от „Замъкът”, представление по текстове на Франц Кафка, който види бял свят в театралната работилница „Сфумато”. Работата му с актьорите е на максимално възможно равнище – извадил е от техните възможностите най-доброто, на което са способни, събудил у тях е по задрямалата им амбиция, приспана от ниското заплащане, от провинциалната изолираност и от всеядната, разколебана от чалгата и телевизионните простотии зрителска маса. Всички на сцената играят като за последен път, на моменти дори „прегарят” от ужасните угризения и страстните въжделения на шекспировите герои, но с времето, когато като цяло спектакълът улегне, ще се доизбистрят и вече сполучливите находки в профилите на отделните персонажи.

Сценографията на Венелин Шурелов е стилна и фукционална, тя е огледалната част на мрачната сцена, на полутъмната атмосфера, в която се разиграва уж средновековната трагедия. Вярно, „Макбет" за първи път е поставена в Единбург през далечната 1602 г., но в нея има толкова силен нравствен потенциал, който я прави вечна с проблема за изкушеният от властта, за цената на предателството, за бездната на алчността и възкръсването на възмездието. 

Не случайно през 1846 г. Джузепе Верди написва опера със същото име, а филма „Макбет" на кинорежисьора Роман Полански днес е от най-сваляните торенти. Да припомним, че „Макбет" е любимата пиеса на Орсън Уелс и Салвадор Дали. Както и забавният факт, че по тази най-кратка от всички Шекспирови трагедии през 2012 г. в Тайланд е заснет игрален филм, който бе забранен, с твърдението, че може да предизвика смут и доведе страната до разцепление.

Костюмите на Елица Георгиева и музиката на Христо Намлиев също са в стилистика на постановъчни замисъл, а актьорските превъплъщения на Кънчо Кънев в Макбет и Милена Копралева в лейди Макбет, заедно с колегите им Андраш Кончалиев, Теодор Куков, Румен Попкостадинов, Георги Манев, Александър Митев, Албена Чобанова, Милена Илиева, Божана Косева, Биляна Дилкова и Николай Кимчев правят зрителя съпричастен и към ужаса, и към възмездието, които разтърсват персонажите на сцената.