Бойко Ламбовски с разкази, Деян Енев със стихотворения – в една обща книга25.11.2012 Изненадваща книга, в която двамата си разменят жанровете, с които са известни.
Бойко Ламбовски и Деян Енев с разменени роли. Предговор
Деян Енев
Да направиш първи стъпки в поезията на 52 го-дини си е малко страшничко. Затова с Бойко Ламбовски, моя съдружник в това общо дело – стихотворения от бе-летрист и разкази от поет, – решихме, че има нужда от няколко встъпителни думи. Ето моите. Написах тези петдесетина стихотворения преди 17 години, през един снежен ноември. Току-що ме бяха уволнили от рекламна-та агенция, в която работех, но още един месец трябваше да ходя в офиса, за да спазя едномесечното предизвестие. Това беше през 1995 г. Тогава още нямах компютър вкъщи и използвах този един месец, за да преписвам в службата раз-казите от книгата си „Клането на петела“, която готвех за издаване. Преписвах до обяд, а после палех старата лада на баща ми и започвах да обикалям София. Спирах на мес-та, където никога после не стъпих, в „Борово“ в „Люлин“, в „Дружба“, в „Обеля“ и в „Надежда“, слизах от колата, сядах на някоя пейка или се прислонявах под навеса на някое ка-фене, гледах, слушах и чаках тези стихотворения, които ме спасяваха от морската болест на уволнението, от чув-ството, че съм човек, изхвърлен зад борда. И те наистина се появяваха, докосваха ме с муцунките си и аз бързах да ги запиша на листчетата, които носех в джоба си.
После стихотворенията спряха да се появяват, но аз упорствах. Преписах листчетата на чисто, разпечатах ги и ги прибрах в една папка. Стихотворенията имаха номе-рация от 1 до 50, а под тях беше отбелязана датата на написването им. Папката остана година-две по чекмедже-тата, почти я забравих. Сетне, при една от срещите ми с поета Иван Методиев аз му казах, че съм написал стихосбирка. Той каза да му я занеса. Изрових папката, занесох му я. И скоро той ми я върна с отзив, написан четливо на ръка върху откъснат лист от тетрадка голям формат. След малко ще имам удоволствието да ви цитирам този отзив дума по дума. Папката със стихотворенията отново потъна при другите папки на тавана.
Уважавам много истинските поети, какъвто беше по-койният Иван Методиев и съзнавам, че аз не съм поет. Музиката на словото не ми е подвластна, ставам най-много за грубата работа, да премествам инструментите по сцената. Но въпреки че формата на стихотворенията ми е несъвършена, в тези мои ноемврийски стихове отпреди 17 години аз откривам някакъв далечен дъх от онова, кое-то си мисля, че представлява поезията. Това ми е едничкото оправдание да ги издам сега в книга. Още повече че това е обща книга с моя приятел Бойко Ламбовски, друг от ис-тинските поети, които познавам и с чието познанство се гордея. Бойко Ламбовски е отделна тема, сега няма да се разпростирам върху него. Ще кажа само едно малко при-повдигнато изречение – за мен той е като фар в мъглата, и с литературния си труд, и с житейското си поведение. А, да, и още нещо важно – ако разказите му не бяха добри, тази книга нямаше да види бял свят в този вид въпреки доброто ни приятелство отпреди повече от трийсет го-дини, от неговата „Лъвска победа“ в „Родна реч“.
В края на този текст ще прочетете и няколко думи от моя син Иван Енчев. Всеки баща е длъжник на сина си и с отпечатването на неговия текст в предговора към сти-хосбирката аз искам да върна малка част от дълга си към моя син.
Иван Методиев, 1998 г.: „ Стихосбирката има шанс да се превърне в явление. Веднъж, че си доказан като белетрист, и втори път, че стиховете излъчват едновременно мек скепсис и особено съчувствие. На някои места стиховете обясняват повече, от-колкото трябва. Но първо, прозаизацията (защото всяко обяснение е проза, а всяко сътворение – поезия) в наше време е нещо нормално за поезията, второ – цялостният прочит показва, че тя е част от едно вътрешно единство, и трето, личното ми отношение към въпроса едва ли в случая има ня-какво значение. Твой Иван Методиев.
П.П. Заглавието да се смени. Русата вдовица напомня за Б. Христов. Тези от стиховете, които са отбелязани – да отпаднат. Датите са безсмислени. Стихът е онова, което поражда време. Онова, което може да се разположи във време, е вещ. Същи.“
Иван Енчев, 2012 г.: „В един от най-забавните разкази на баща ми дядо ми отива да си го вземе от родилното и след цял ден обикаляне из някакво соцотделение открива, че синът му не е нито гений, нито красавец, нито идиот, нито дебил, нито изрод, а си е просто един малък Деян Енев. Още оттогава си личи, че на баща ми не му се получават забавните истории. Но му се е получило друго, разказал е един съвсем обикновен виц, в който с характерната си проницателност се представя като главен герой. Леко иронично, още тогава той разпознава в огледало-то модерния отшелник, който, скрит зад дългата си, гъста брада, огромните очила и дима от стотици цигари, днес от-крива тъгата, самотата и мрачното, за които после с ужа сяващо малко думи разказва. Сравнително доскоро си мислех, че той царува над късия разказ просто защото е темерут, не-способен да украси историите си, да развие сюжета и героите, от някакво притеснение и страх да навлезе по-надълбоко в това, за което разказва. Напоследък обаче разбирам, че той е писател, който до такава степен владее думите и успява да ни посочи детайлите, че малкото, което ни разкрива, е тъкмо достатъчното, за да надникнем в тях, без да потънем. Ние всички познаваме историите му и хората, които живеят в тях, понеже те са навсякъде около нас. Затова в текстовете на баща ми по-скоро основна е емоцията, която ние, „обикновените“, отказваме да припознаем в сивотата наоколо.
Тъмните му и тъжни истории не са резултат от личното му страдание, те се раждат от братското състрадание и съчувствие към хората, на което човек е способен само когато е успял да пререже пъпната връв, която го е задушавала, и е погледнал към другите като победител, който само с една дума казва всичко онова, което и те си мислят.
Но когато този човек, способен със страница-две да по-строи и разруши цял свят за героите си, реши да ни пусне още няколко стъпки навътре в света си, става мегарисково. Ако с разказите си баща ми ни оставя една малка възможност да потиснем чувствата и да погледнем с лека насмешка, в стил „на който каквото е писано“, с кратките си стихове той ни отнема всяка надежда да откажем да състрадаваме. Сякаш, след като години наред ни е запознавал с обикновените си ге-рои, тези, които са постоянно около нас, сега ни оказва честта да ни представи и пред духовете им. Все едно Онзи, който държи другия край на въжето, на което висим над пропастта, за секунда се е протегнал и му е отпуснал още малко дължина. Прав е баща ми, че в двореца на поезията такива скитници няма да ги пуснат. Защото неговите поетични късове приличат на глинени фигурки, правени от еднорък. Но за мен по-важното е, че глината, от която са направени и разказите му, и стиховете му, е една и съща.
Ако пишеш стихове
внимавай за едно –
да не се приближиш
твърде много до пламъка
Мнозина свършиха така
Толкова дълго
прекара
на морското дъно
пианото
че когато го извадиха
се разпиля
като пясък
а струните се превърнаха
в сребърни рибки
Кой ще почука
на вратата
на хижата ми
За да го поканя да влезе
да му сипя чаша чай
и да му разкажа
как живея тук –
на покрива на света –
при брадатите орли
и мумиите на стотици катерачи
Да летиш насън е хубаво
Срещаш различни птици
Гледаш земята отгоре
Отгоре земята е хубава
отгоре земята е странна
като ириса около
човешката зеница
Наистина е малко опасно
ако няма кой да те събуди
Няколко думи за отпред
Бойко Лабмовски
Преди има-няма 35–40 години реших, че в този живот ще ставам писател. Толкоз. Речено-сторено. Дали поради лириката на юношество-то, дали поради факта, че от един пресъхнал бадън (бадън в Българския северозапад наричат огромна бъчва за вино) бях измъкнал стара христоматия по българска литература, съставена от Иван Радославов, избрах да тръгна към поезията. В празния бадън дядо ми държеше стари тетрадки на децата си (сред тях и майка), учебници и книжки, които вероятно е смятал за ненужни. Аз обаче измъкнах оттам пожълтялото Радославово томче и с трепет изчетох Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Трифон Кунев, Димитър Бояджиев, Николай Лилиев и други причастни към българския символизъм поети; впечатлен бях. В училище се учеше по-заземена, по-патетична, по-„жизнеутвърждаваща“ поезия, а тази – о, тя правеше революция в съзнанието ми с ярката си отнесеност, с музикалността и индивидуалистичния си непукизъм, който сякаш казваше: имам право да бъда сам, да бъда различен, да пикая на вашата бодрост от висотата на своята меланхолия – поради общата неустроеност на този свят, в който случайно се озовах... И поради възможната неустроеност на други светове, за които смътно се догаждам.
Та това е. Реших да почна с поезия. Имаше такова списание – „Родна реч“, там отидох още като ученик, с първите си опити. Като повечето първи опити не бяха бляскави. Но напредвах бързо. Така се случи, че скоро след това списанието даде награди за поезия и проза – аз се окичих с първата награда за поезия, а за проза първата награда взе връстникът ми Деян Енев. Тогава се и запознахме. Помня, че покрай „Родна реч“ се запознахме и ни има на една ученическа снимка с живата тогава едва седемнайсетгодишна Петя Дубарова. Беше красиво, жизнено момиче. Няколко месеца по-късно се самоуби.
От тази далечна хиляда деветстотин седемдесет и някоя година с Деян правим главно това – пишем. Аз – стихотворения, той – разкази. Междувременно се дообразовахме, оженихме, родиха ни се деца, работихме различни неща, понякога дори в общи офиси – компютър до компютър. Аз често съчинявах и друго – статии, фейлетони, есета, също така превеждах – от френски и руски. И той пишеше усилено – статии и очерци, вземаше интервюта, мисля, че опита дори роман. Беше човек, който е в състояние с една фраза да каже толкова много, че да мислиш върху него с часове – вместо да четеш часове. Може би затова пишеше главно къси разкази, стигаше му. Но основното разделение от онези години си остана – аз пишех стихотворения; той – разкази. Справяхме се относително успешно, ако се броят наградите, преводите в чужбина, книгите и може би немногобройните, но верни, прекрасни читатели. Сега да кажа защо и откъде се явиха тези ми няколко разказа.
Всъщност винаги съм вярвал, че мога да пиша проза. Но не се захващах. Защо ли – са ме питали многократно. Отвръщах честно: имам ограничена енергия, като всички хора. В същото време съм с много изисквания както към собственото, така и към чуждото писане. Да публикувам нещо, което не възхищава самия мен, ми е мъчително и депресиращо. А енергията ми е толкова, че тези близо десет книги с поезия и тези няколкостотин статии и есета са горе-долу това, за което тази енергия стига. При това невинаги. Защо тогава все пак написах и няколко „чисти“ разказа, що за жанрова изневяра у мен, досега по-верен на жанра, отколкото, хм... на други неща – политики, приятелски кръгове, завери по интереси и прочее?
Ето ви още един опит за честен отговор. Някои мъже и жени изневеряват на много зрели години от чисто любопитство. Дали наистина е грях? А дали го мога? А дали има някаква скрита радост, която – при вече поелия по обратния склон живот – би си останала иначе непозната за мен? Чуйте какво мисля след опитите. Да, мога. Само че прозата иска не само да можеш, а да си готов на стотици и хиляди часове със залепен към стола задник, сам в пещерата на въображаемите гласове, сам с безчислените страници, като язовец в дупката си, като затворник при букаите си.
Аз съм много повече свикнал с други ритуали. Поезията също иска жертви, също се храни с жива кръв – понякога. Но при обмена на енергия с нейна муза не става толкова дума за методичност, колкото за нещо като треска. Или транс. Или припадък. При поезията си като шаман, който се търкаля в огнището и вика опулен срещу духовете, докато грохне... А чудото вече е станало.
При прозата си като сеяч, който трябва бавно и неотстъпно да извърви всичките бразди – от първата до хиляда и първата, без да претупва нищо, без да зарязва работата, макар дотук свършена добре, при Старата круша. За да се отдаде на нещо друго – примерно да пие ракия с достове от близкия събор или да дири директни видения с напушените фенове на Буковски и Керуак... Иначе все си около чудото – само че във втория случай то пониква след много търпение. Въпросът при писането, а и при всяко съзидание, е да съвпаднете с чудото – тогава го виждат и други. Чети, прочее, читателю, тези наши опити, тези наши „изневери“ строго. Надявам се да видиш, че светлината зад текстовете е една и съща въпреки различните форми и авторства, през които минава. Ние видяхме ли? За виждане – видяхме. Останалото е талант, можене, майсторлък... Неща, които имат значение не когато приказваш за тях.
КОЛЕДНАТА СВИНЯ
Като малък бях сигурен, че Коледа идва от „коля“. Докъм 4-5-годишна възраст живеех на село, при баба и дядо. С приближаването на Рождество и Нова година светът се променяше. Първо денят се смачкваше като цигарена кутия от известните тогава „Слънце“, която методичен селяк е размазал с цървул или гуменик пред хо-ремага. Ставаше мъничък и мрачен, сивотата доминираше денем, дори над бялото на снега. А нощем същият този сняг излъчваше тайнствена, глуха светлина. Второ, и до-ста важно; възрастните захващаха да се суетят някак по-приповдигнато.Прасето се колеше от дружина. Неговото заколване беше съществен компонент от края на годината. Отто-гава сигурно в стереотипа ми е останало чувството, че празникът е нещо весело, ама е съчетано с нещо страш-ничко, или поне с предчувствие за такова. (То празникът по начало е свързан с жертва, с напрежение, с очакване на много хубаво, но и на някакъв възможен друг сюжет, на опасност и смяна на реда. Само че не това е предмет на този разказ.)
Поне трима-четирима мъже се събираха за действото. Обикновено близки – комшии или роднини. Преди това пиеха ракия, подкачаха се един-друг, точеха ножове, проверяваха въжета – готвеха се.
– Ялай си вътре – викаше жалостивата ми баба, – не гледай как колят, да се не уплашиш!
– Оти да не гледа, нека гледа, щом сака – мъжко е, да се учи! – викаше є Бечо Луканов, един от колячите, който се суетеше и дърдореше повече от другите.
Възможността за избор ме амбицираше. Решавах да бъда „с мъжете“. Качвах се на ниския зид, върху който има-ше и тараби, и надничах изотзад. Не затварях очи и не бя-гах, макар да не харесвах зрелището. Клането ставаше на двора.
Усещах, че и възрастните са малко така – не уплаше-ни, но напрегнати, възбудени. Тоест, че самите те правят нещо, с което, колкото и да знаят всичко, не са чак тол-кова свикнали.
– А! А! А! – кой ще коля, кой ще коля, кой ще коля? – викаше Бечо Луканов в речитатив, превъзбуден. Трябваше да се знае организацията, защото все пак само един коля, другите играят държачи. Когато разпределяха ролите, гледаха да затиснат прасето още в кочината и да вържат задните му крака, също и зурлата.
Силната свиня, макар и омотана, се бореше за живота си. В пъхтенето и суматохата ми се причуваха спомени от някакъв кошмар, шумове от другата, апокалиптичната закваска на битието. Макар че тогава не бих го формули-рал с такива думи, разбира се. Пръскаше кръв, животното се извиваше и риташе, доколкото може, накрая се предава-ше и утихваше. Селяните ставаха, миеха ножа, отупваха изцапаните си дрехи.
На страната на свинята ли бях? Не съвсем, макар че вътрешно се радвах, когато тя веднъж повлече колачите си. Тогава единият се просна по корем, държейки въжето, а животното хукна кърваво, обезумяло и страшно из двора и удължи смъртта си с няколко минути.
Все пак умът и броят на доминиращия бозайник вина-ги надделяваха. Доста време след това ми хрумна идея за стихотворе-ние, което не написах и до днес. Съчиних само един стих:
Свинята става глиган в секундата на смъртта си...
Нямах предвид, че става силна като глиган, а че се до-косва до някаква непонятна метаморфоза, която прихож-дането на смъртта винаги предизвиква. Струваше ми се, че духът на свинята е див и се връща
към дивото след – нека си го кажем от висотата на съвре-менния хуманизъм – доста дивото й заколване. После настъпваше работа. Доста работа, като дори за мен, петгодишното дете, се намираше по нещо: Донеси това, отнеси онова, я кажи на жените да турят водата, да донесат горелката, да намерят клечките и т.н. Следваха пърлене, дране, разфасоване, измиване на чер-вата и другите карантии – поне няколко часа траеше този труд. Главата на свинята обикновено гледаше от-страни, от тава или камък, към всичко това с помътен по-глед и леко зинала зурла, с прехапан език.
Аз пък гледах главата с интерес – ето това допреди малко беше живо и грухтеше, а сега е неподвижно и не при-надлежи на себе си, а на ръцете на хората. И те правят с него каквото си поискат. Докосвах главата – беше студе-на и безразлична, отвъдна. Когато привършеше мъжката работа, свързана с но-жове, участниците сядаха да ядат и пият. Вече бяха опъ-ржени първите мръвки, поднасяха се с много лук, туршия, ракия и вино. Селяните бързо се развеселяваха, ставаха приказливи, почервеняваха и сегиз-тогиз, между скучните си приказки се сещаха за мене:
– Яж мръвки, дете, да станеш як!
Понякога се шегуваха:
– Другия път ти ще коляш, сакаш ли?
Разбирах, че се майтапят, пък и те се обръщаха към мен само когато се чудеха за какво да говорят помежду си. Така че интересът им към особата ми минаваше бързо. Не ги слушах, а излизах навън. Беше ми любопитно – всъщност целият ден беше едно бавно свечеряване. Свинята вече я нямаше, кочината зееше отворена, на мястото на борба-та имаше засъхнала кръв и малко поизровена пръст.
Аз различен ли съм от свинята? – питах се. С какво съм различен? Реших, че съм различен, защото съм човек. А човекът е същество, което мисли непрекъснато, за разли-ка от животните. Те мислят само понякога. Защо реших така, не знам. Може би защото се удивлявах как мислите не спират да текат през главата ми. Нямах същото усе-щане за животните, струваше ми се, че те се замислят много рядко. И че в тези моменти, когато се замислят (струваше ми се – виждам това в погледа им), ги е някак срам. Затова бързо-бързо се отказват. Не им харесва. Вечер, когато се случеше да няма облаци, обръщах глава нагоре. Звездите бяха ярки, големи, доброжелателни към мен, каквито бяха и възрастните. Ще ми се да кажа, за да завърша този текст, че ми се привиждаше главата на свинята между звездите, умиро-творена и простила. Но не е така. Главата на свинята беше само в мойта глава.
Бях угрижен – колко много трябва да знаем и да правим тук, на земята, и как приятното е омесено с неприятно-то, дори по празник. Всъщност особено по празник. Рожде-ството на Бога, или езическото жертвоприношение, не са ли само повод да се угрижим? Дали правим това, за което сме тук, или не? Коледната свиня, както и коледната църква ни дават време за замисляне, май това е. Но като се замисля, почвам да се срамувам, не си е работа.
|
|
|
© 2010-2013, Факел. Дизайн и изработка MITRA PR и ApplaDesign.
|
|
КОМЕНТАРИ
Анонимен 27.11.2012 00:29 | #1
Не повярвах на ”съня” на детето Бойко Ламбовски. Съшито е с коледни конци от мисли‚ които коледната свиня и коледната църква издават‚ че са породени от поотраснали сетива - друг е светът на детето...като детето на Деян‚ което обяснява как ”еднорък” баща вае глинени фигурки‚живи‚ красиви по своему‚ защото са истински. Михаил
Напиши коментар
Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.