За късната любов и отлежалото вино

25.11.2012 | автор:  Димитър Атанасов

Стихосбирката „Снежна къща” на Мария Николова (Издателство „Български писател”) е една от малкото концептуални книги, които съм чел напоследък.

Заглавието е изведено от цялостната тематика на творбата и малко или много присъства почти във всички стихотворения. Повечето от тях са изпети песни за възхвала на любовта, за събуждащата се любов, за безкрайната любов, за късната любов, за любовта-игра, за бленуваната любов, а в по-общ план жаждата за пролет, за живот; и много по-рядко за тъгата по лятото (т.е. по младостта), за раздялата, за самотата... Зимата като образ, като последен сезон от календарния цикъл всъщност символизира извечния проблем за преходността на живота. Финализира едно творческо усилие. Тя е знак за равносметка. Демаркационна линия, отвъд която се случват преражданията. Времето на този сезон е време на заника, на носталгиите. Животът си отива, любовта също. И точно тук авторката противопоставя на регреса и самотата т.нар. късна любов, която е способна да съживи въглените, да разгори огъня на тялото, така че обичта да топли в студената зима. Защото любовта няма възраст, въпреки белите преспи в косите, тъй както старото вино кипи, влюбените отново летят, трудностите в живота се топят като пролетен сняг, капчуците пак звънят, а любовта е игра, игра на живот. („Игра”). И все пак има известна двойственост у лирическата героиня. От една страна, зимата е символ на студа, на самотата, на безпомощност и безнадеждност, на липсата на уют, тя е хищница. Но от друга, в същия този момент, когато любовта възкръсне, зимата е красива, луда и игрива, снегът е топъл, лилав, снежинките танцуват, обичта е бяла, вишните цъфтят въпреки студа... Т.е. любовта променя света, събужда го към живот, прави го по-уютен за живеене. Вън светът е студен, животът е труден, но нейната снежна къща е топла, любовта е в сърцето й („Като птици”). Тази снежна къща е метафора, нейният блян за любов. Там в планината, скрита под снега, далеч от суетата на живота, да се усамотят само двамата с любимия. Само те и любовта им, далеч от всичко и от всички („Снежна къща”). „Как жива съм, когато ме обичаш!” е нейният вопъл за живот, когато тъжи за любимия, когато всичко наоколо е студ, бяла пустош, когато най-много се нуждае от взаимност и закрила, иска да избяга, да се избави от самотата („Върни се”). Затуй, когато са заедно, няма да говорят за раздяла, че е станала грешка помежду им. Ако трябва, ще мълчат, ще запазят любовта си. Макар и за една нощ... („Звезден пръстен”). Бялата „снежна къща” на Мария Николова е пълна с уют и нежна поезия. И тя раздава с шепи топлина от нейния сняг на читателите.