„Плацента” на Емил Кръстев е малък роман за едно голямо безвремие, в което някакви хора работят или имитират работа, пият сутрешно кафе и се напиват вечерно, правят обеден секс с жената на подчинения, но им го разваля невръстното й хлапе, което идва от съседната стая да му се четат приказки.

„Плацента” е кафкианска история в български вариант и краевековен източноевропейски контекст. Тук не се домогват към един призрачен замък, а вегетират в едно неописуемо учреждение, парализирано от безсмислие и произвеждащо неудържима и всеобща (от портиера до най-големия началник) неудовлетвореност, лекувана с кратки флиртове, носталгични спомени за недоизживяни детства и бурни закани за смислен живот.

Романът работи с микроскопична оптика върху микроскопно уголемен бит, в който се блъскат едри амбиции с малки възможности и високи самочувствия с безчувствени шефове и началници. Фокусът на романа се мести от един подлежащ на пенсиониране портиер, през шофьори на началници, самите началници и цяла редица техни подведомствени. Всеки персонаж разказва монологично късове от живота си, за да остане впечатлението, че е разказал целия си живот и дори повече от него в общата неосъщественост на героите. Езикът се изгражда от идиоми и клишета напълно съответстващи на абсурдността на сюжетите.

„Плацента” е интересно постижение на търсещ автор и определено се различава от множеството днешни постмодерни и псевдопостмодерни текстове, които щрихират панорамата на българското литературно пространство в последните години. Този роман ще внесе различна багра в българската проза.