Каква е  книгата на Леа Коен по своя жанр?

Да започнем с „негативните” дефиниции.

Тя не е историческа документалистика, макар че съдържа внушителен, автентичен, при това - новооткрит в различни архивни фондове материал, какъвто би мечтал да намери, публикува и тълкува не един професионален историк.

Книгата не е и есеистика, макар че нейното заглавие „Ти вярваш” и силната емоционална експресия на много нейни страници разтърсват читателя.

Книгата не е и художествена фикция върху историческо-документална основа, въпреки че някои от историите, разказани в нея /като тази за Лиляна Паница и Александър Белев/, могат да се четат като увлекателен психологически роман; други сцени и диалози ни правят зрители на напрегната драма - сблъсък между морални антагонисти, политически идеи и фундаментални ценности... Или на комедия, защото в амбициите и интригите на г-жа Евдокия Филова например лесно се разпознават типично балкански образци на женско властолюбие, увековечени от Бранислав Нушич в „Госпожа Министершата”...

„Ти вярваш” не е академична историографска полемика с тенденциозни български и чуждестранни интерпретации /и манипулации/ върху трагичния катаклизъм на човечеството, наречен Холокост, въпреки че именно несъгласието с тях дава важен импулс на авторската идея. 

Книгата не е и прокурорска по назидателен тон моралистика с късна дата върху сложен и свръхболезнен исторически „казус”, защото Леа Коен не подминава вътрешните мотивации на човека в историята и реконструира в достоверни психологически портрети дори и най-негативните герои от своята книга.

Книгата не е публицистика на тревожното злободневие, макар че тя излиза точно в момент, когато по света и в България се разпростира безпрепятствено модата да се драскат по стените свастики, приравнени с шестолъчни звезди, да се говори и пише против Израел и „козните на световното еврейство”, да се издават дебели книги с издържани в академичен жаргон заключения, че Холокостът са го измислили самите евреи, а ако все пак го е имало, то той е изцяло тяхно дело - от идеологическите фундаменти до зареждането на газовите камери . Тази мода става елемент в идеологията и реториката на нов сорт „политическа коректност”. Най-жалкото обаче е, че нейните тонове усилват увенчавани с епитета „световни” интелектуалци - в действителност, ексцентрични сноби - включително и такива с еврейски имена. 

И точно поради това, колкото и грубо да звучи, „Ти вярваш” съвсем не е – както биха се произнесли някои нашенски и чужди, явни или потайни антисемити - „еврейска” книга, която отразява „еврейската” оценъчна позиция спрямо описвания исторически период, защото никаква общовалидна и монолитна „еврейска” гледна точка върху Холокоста просто няма, а сред огромната литература, създадена по темата от автори-евреи, могат да се намерят всякакви, дори най-конфронтирани взаимно интерпретации и мнения за факти, събития и личности.

 

След тези въпроси за книгата нека кажем няколко думи и за нейния автор - Леа Коен.

Дъщерята на едно от оцелелите еврейски семейства в България.

Жената, посветила себе си на музиката, литературата, изкуството.

Героинята на светски мълви и градски легенди.

Една от онези политически личности, които пожертвуваха спокойствието на своите  интелектуални занимания и в първите дни на демокрацията накараха милиони българи да вярват, че след 45-те години брутална по азиатските си методи и примитивна по българизирания си в най-лошия манталитетен смисъл тирания , в българския обществен и политически живот оттук нататък ще владеят европейските стилове, рационалният управленски интелект и културата на толерантността – с други думи - всичко онова, което все още със завист наричаме „западни ценности и стандарти”, макар че надеждите, усилията и жертвите на същите тези милиони българи направиха страната ни част от западната геополитическа сфера. 

България за щастие все пак е там, защото Леа Коен е и български дипломат, който свърши за доброто име и авторитета на своята родина по света много повече работа, отколкото цял легион гръмогласни патриотари, професионални „националисти” и самозвани монополисти на лицензи за „правилен” прочит на историята.

За пореден път книгата на Леа Коен ни напомня:

Холокостът е отворена рана. Тя не се лекува с нито с гузно мълчание, нито с дипломатично премълчаване , нито с унизително за паметта на жертвите и потомците бюрократично калкурирано счетоводство на „повече” и „по-малко” умъртвени, отколкото е могло или е трябвало да бъде, нито с безплодни спорове, има ли или няма „изконно” геноцидни народи.

Факт е обаче, че за близо 7 десетилетия травмата на Холокоста успя да създаде измислени герои като Шиндлер, да съчини красиви легенди като тази за шестолъчната звезда на датския крал, да пренапише биографии на политически знаменитости и интелектуални авторитети къде ли не в Европа, но особено в Австрия, Германия и Франция, и същевременно почти да скрие съществуването на цели държави като една от гореспоменатите.

Леа Коен ясно вижда Сцила и Харибда пред своя авторски замисъл: от една страна спасението на евреите от предвоенната територия на Царство България да се митологизира до възвишена идеализация на национално героично движение в името на хуманността - и съответно изпращането на евреите от Македония към лагерите на смъртта да сатанизира българите изобщо като брутални инструменти на геноцида.

Авторката реконструира може би най-важния фон за замисъла и идеите на своята книга. Това е балканският и източноевропейският контекст на Холокоста. Тук ситуацията в България наистина изглежда уникална и - то в полза на обществения дух в България от това време, защото държавни власти, църкви и интелектуални елити от страните- съюзници на нацистка Германия /като Сърбия под режима на ген. Милан Недич, Независимата хърватска държава на поглавника Анте Павелич, Румъния под властта на Желязната гвардия, Словакия на Йозеф Тисо, Унгария при Ференц Салаши/ показват коренно различно поведение по  „еврейския въпрос” и кичат своите столици като „чисти от евреи” с епитета „Judenfrei”. Някои от техните водачи като румънския кондукатор Хория Сима дори притесняват самия Хитлер с публичния си необуздан екстаз при антиеврейските изстъпления, които поглъщат важни военни стратегически ресурси. Оправданието, че това са били „марионетни държави” не работи; държава според международното право означава територия, граници, национални символи, национална валута, собствено законодателство, униформа на собствените въоръжени сили, столица, най-важното-чужди дипломатически представителства в тази столица като знак за международно признаване и не по-маловажното...пощенски марки с името на държавата. Всичко това го има в изброените страни - съюзници на Третия райх. Няма международноправно понятие „марионетна държава” - и дори официалната комунистическа историография върху описвания период избягва да нарича България така. Това прави българската отговорност по-голяма.

Нюансирано и точно Леа Коен показва документираните роли на спасителите - българските депутати, интелектуалци, писатели.Авторката обаче не подминава и ролята на цар Борис Трети в тези събития. Ясно е, че по линия на антисемитизма той не може да бъде сравняван със споменатите хитлерови миниатюри – всички до един с нисък социален произход - поради психологическите си черти, „синята кръв” и мнителните си опортюнистки колебания във всичко. Ясно е обаче, че той не е персоналния център и гарант на защитата на българското еврейство. Уникалността на българското спасение на евреите личи в ролята на Църквата, която по начин, напомнящ за Възраждането, става център на усилията на гражданското общество - като  пълна противоположност на православните църкви в Румъния и Сърбия, чиито върховни йерарси дават идеологическа благословия на Холокоста .

Спасяването на българските евреи може да се възсъздаде като битка между доброто и злото в душите на българските тогавашни управници, като политическо решение или като резултат от административна блокада - епизод от вечната обреченост на българската политика на помирителната дилема, формулирана от Алековия герой чрез  „ХЕМ-ХЕМ”- нещо, което не говори никак добро за преобладаващия манталитет на българските политически елити оттогава, та досега.

И тук след като отговорът на въпроса „Кой спаси евреите - поданици на Царство България и кой изпрати евреите от Македония и Беломорска Тракия на смърт?” е напълно ясен, следва по-тежкият въпрос.

Това е въпросът за смисъла на извинението, покаянието и прошката. Колкото и незабравим да остава жестът на Вили Бранд, мълчаливо коленичил пред Варшавското гето, общото просветление пред истината за Холокоста и за потомците на жертвите, и за потомците на извършителите може да настъпи само с разбирането му като обща трагедия на човечеството, като катастрофа на хуманността и деградация на човека.

Един пример – погромът в Йедвабне. За жестокия линч – изгарянето на 340 евреи от техните съграждани - поляци през юли 1941 г. в окупирана Полша, 60 години по-късно се извини президентът Александър Квашневски. 

Книгата на Леа Коен дава надеждата, че подобен жест би издигнал достойнството ни на българи, на хора и граждани, би ни вдъхнал духовна сила и право да сочим на други трудния път към историческата истина, смисъла на почитта към собствените и чуждите жертви и ценността на моралното прераждане.