Eдна изненада, едно откритие прави читателят, разгърнал разказите на Бойко Ламбовски. Поетът не се е костюмирал като автор на разкази, поетът е продължил да ни говори по своя изящен начин в проза. Поезията се е приютила в прозаични късове от размисли и наблюдения.

Жанрът е видоизменен на места, но поетичността, задъханият стил, дълбочината и яркостта на словото не са „избягали“ от перото на твореца. Поетът е написал разкази, но в текстовете му красотата на езика е лесно откриваема. Прозата е одухотворена поезия. Прозата му е нов начин да се изрази поетичността! Летене по различен способ, поглед от неизползван до сега ъгъл на възприятие.

Думите му блестят, докосват те, преобръщат безразличието ти. Написаното е като кръвопреливане, от което си се нуждаел без да знаеш. А е дошъл момента, в който вече никой не е в състояние да те лиши от желаната доза живот! Ти си я искаш и затова бързаш към нея...четейки! И ако до преди потапянето в разказите кръвта ти се е движела бавно и лениво, с почивки, сега няма да ти е простено да се излежаваш. Вече си белязан с неспокойствие и очи за дълбаене в неназованото, за търсене на отговори, които другите избягват. Ставаш като новороден, преоблечен в чисти дрехи, озарен не от слънчев лъч, а от споделеното и искрено изваждане на мълчанието на душата. Кратките текстове са въздишки на уморен от тичане и разбиране поетичен глас. Уморен от заместването на свежестта с несполучливи копия, от искреността с фалша.

Думите понякога са катинари, но се случват и моменти, когато ключарят идва и отключва. Разказите на Бойко Ламбовски са ключ към вътрешното, сгъстеното и благословеното твое скрито-покрито битие. Най-сетне си дръзнал да се вгледаш в дъното си /или покрива?/ и да назовеш нещата с имената им. Качваш се нависоко, а дали небето ще ти е покрив, мушама против дъжд или новият гълъбарник – твоя е волята!

Разказите приличат на игра, редене на пъзел. Преди да си ги прочел не се досещаш, гадаенето не те отвежда в правилна посока. За оформянето следва да четеш и внимаваш. Следващият разказ разкрива по едно тайнство и те доближава до правилното подреждане.

Празникът е грижа, но дали грижата води празника, предизвиква празничност, спомени... ни пита разказът „Коледна свиня“. Каквото и да ни се случва в този живот, по-лесно е да го изминем с „плач и песен в сърцето“, както в „Хризопраз“. Накъдето и да пътуваме, влакът си е в нас или ние в него, зависи от предпочитанията – „Трен 2012“. „През лятото свободата расте...Свободата е по-голяма от любовта“ внушава „Рони отвисоко“. Изповед, където краят е изненадващ, но не звучи грубо и зловещо, а е единственият възможен. Обладаването на действителността, реалността като напълно нормален преминаващ ген в децата е изводът от „Момчето на Мико“.

 Като азбучник за бащи, правилник за бащинство, молитва и благослов, четиво за прошка звучи „Бащата е доказателство, че в гората има утре“. Всеки ред е стъпка, стъпка напред. Смелост и вглеждане, опит и болка. Да си баща е животоспасителна операция, защото учиш с думи и наглед как детето ти да оцелява. Десет значения изброява авторът на отговорноста какво е да си баща. Те не звучат наперено и гръмотевично, книжно и лакирано, а са безценни съвети. Всяка връзка баща –дете би станала хармонична и плътна с тази загриженост. Любовта е вкоренена в думите и затова те парят и не бягат от съзнанието ти. Остават в теб и могат да дадат аромат и цвят в твоите деца, ако упражниш и ти дадените уроци. Уроци ли са това или са късове злато, събирани от големия за малкия човек...

Дали „Бащата...“ е разказ или есе не е решаващият въпрос. Изреченията се навиват като спирала и изкачването нагоре или навътре в темата те задъхва. Спираш, поемаш дъх и ти е мило, че не си свършил, че още стълби те чакат. Докато учиш и те слушат, значи си необходим и значим.

Финалът идва елегантно, но не тъжно, а достойно и мъдро.

Разкази, които заслужават да бъдат забелязани и приети. Препрочитани.

 

 

„Талантът е въжето...“ /за стиховете на Деян Енев/

 

Поезията е вдигаща се мъгла, след която денят е невъобразимо изненадващ. Пречистен. Ние просветлени и почти прогледнали.

Поезията е здравата ти ръка – помага да избършеш наумилите се да се появят и да издадат безсилието ти сълзи.

Поезията е желанието да продължиш със свои думи. Да имаш своята песен. Своята магия и своите си тайнства.

Вълнуващи стихове /за мен/ са тези, след прочита на които оставаш учуден. Разклатен. Разтворим в красивото. Побелял от снега, дето вали над главата ти, а ти не забелязваш.

Светът на чудесата, на затворените врати – отварящи се само нощем и единствено на посветения, е поетичната територия на Деян Енев. Понякога истината може да се погледне в очите, и в огледалото, да се понесе изречена като поезия. Фенерът на поета са стиховете му. Неговата самоличност се разкрива при четене между редовете. Не се интересувай от ръста му, възрастта, навиците, страстен пушач ли е или не. Прелиствай книгата и ще намериш повече отговори, отколкото би понесъл...но нали си търсач, нали питаш, нали трупаш безсъния в размисъл...

Стихотворението „Този човек каза“ е метафора на желанията ни. Желания, които се сливат с кръвта, стават на кръв и ни движат до края. Не прилича ли човек на мечтата си, не са ли в даден етап неотделими, първи приятели...

 „Този човек каза

че може да построи мост

над реката

Запретна ръкави

и започна да пренася

камъни“

. . . . . . . . .

 „И над нея нямаше мост

Само на единия бряг

се издигаше

каменна фигура.“

Образност, събрала битието „от –до“. Нищо излишно. Нито една лъскава завъртулка. Наглед щрих от същността ни. И се опарваш от целия смисъл. И задълбаваш в себе си. Питаш се: аз ли съм или ми се привижда.

Желанието ли е злоупотребило с тялото и духа или те са избързали по пътя преди него. Състояла ли се е срещата? Читателят ще реши. Поезията не е формула, нито пътна карта.

Филмова лента на настоящия палячо в цирка и бивш артист е стихотворението „Той беше артист“.

 „На манежа той излиза

след лъвския номер“

Всяка вечер разсмива публиката, работи. Смехът му е част, основата на професионалните задължения. Смехът е по лицето му, в дрехите и поведението. Смях очакват от него, платили за да ги разсмива.

„Той е палячо

Утре пак ще се смее“

Лъвът не случайно се „разхожда“ из цялото стихотворение. Царят на животните е символиката на миналото и несъстоялото се светло настояще, но не и реалността – ярка, жива и нароила се и напоила сънищата. Те принадлежат на бившия артист. На сън той е истински, на сън е това, което го крепи. Не е преструващия се на веселяк добродушко. Ръсещ смях като конфети. Обличащ костюма и преструвайки се на друго лице изпълнява ролята си във вечерта. Да, роля, която му е безвкусна, но неизбежна.

Произведението е едно надзъртане в тъмната стаичка на всеки, където любопитството и шума са непоканени. Не е ли често гримиран, изопачен характера на „лъва“ в нас, не е ли запушена устата му, за да не се разклаят устоите на привидната спокойна лакираност, защото ако „въздъхне саваната“ с „лъвското си ридание“ биха се пропукали стените на благополучието и моралните задръжки. Истината ще олющи боята, сложена за блясък и успокоение. Кога сме фалшиви и кога сме истински? Винаги ли се движим и преливаме от едното към другото?

Майсторът на късия разказ, товрецът, който не пази мълчание за наводненията и ветровитите мечста в делника ни, ще „хванем“ в стихотворението „Господи защо разбираме“. Чувствителното сърце тупти между строфите. Разказвачът и поетът са си хванали ръцете и споделят.

 „Научи ни да дадем на просяка –

и когато не проси“

В „Донесете чашите“ надеждата и реалността се сблъскват, за да напомнят отново на колко далечни разстояния са и как с първата радваме тайните кътчета на представите си, а с втората битуваме. Как разделяме себе си на части: външна за другите, вътрешна за себе си.

 „Изтриха прага й

мъжките стъпки

а няма кой да оправи покрива“

. . . . . . . . . . . .

На единия остави сърцето си

на другия поля да се измие“

Радвам се на поетичните находки, за които литературните критици биха могли да пишат надълго. Не мога да отмина „Джуджетата живееха в края на селото“. Дванадесет реда, а са събрали опит и мъдрост, преплели темата за малкото и голямото. Малки ли са големите неща или е обратно? В голямото колко пъти от малките се побират и не започват ли да се големеят, когато се настанят удобно? Малкото се качва на раменете на голямото /джуджетата на великана/ и добрините добиват огромни размери. Доброто не се забравя. Изгревът е за света на ниските и на високите. Остава само да го потърсиш, видиш и възкликнеш!

Стиховете са съкровени пътеки, помогнали на Деян Енев да премине от едно състояние към следващо. Въжето, което се е навивало около него и го е съхранило, той не пренебрегва. Не захвърля и болката - не онази, която те зарива и не оставя въздух за дишане, а болката сила, болката търсачество, болката, с която опитваш да си на сянка, на слънце, а защо не и да й затвориш очите.

Поетът признава и споделя:

 „Талантът е въжето

на което висиш

над пропастта“

Той не се страхува да гледа надолу. Високото води началото си от ниското. От мъртвилото до слънцето.