ЕДИНСТВЕНИЯТ ВАРИАНТ

 

1872 г.

 

Гаврил слезе на пристанището на Александрия в късния декемврийски следобед. Корабът му половин ден стоя далеч навътре в морето, докато до него доплува една малка платноходка и го поведе по някаква лъкатушеща и невидима с просто око пътека между подводните скали. Някои едва се подаваха над водата, а други дебнеха коварно съвсем близо под нейната повърхност. Безопасното влизане в пристанището беше известно само на местните моряци и всеки пристигащ кораб трябваше да изчака, докато му дойде редът. Така денят отмина и слънцето увисна над хоризонта на запад. Скоро щеше да мръкне и пътникът трябваше да си намери подслон.

Гаврил преметна през рамо обемистите си дисаги и тръгна по крайбрежната улица, побутван от гъмжилото пешеходци или мулетари, които бяха имали късмета да натоварят някой чужденец заедно с багажа му, за да го откарат до търсения от него хотел.

Той видя тази тълпа араби още от морето и успешно я заобиколи, може би защото не слезе от пътнически кораб и не изглеждаше нито богат, нито чак толкова чужденец с вехтите си потури, риза и елек.

Съвсем не беше такава участта на пристигащите европейци. Тях веднага ги ограждаше гръмогласна и ръкомахаща глутница от дрипави и кльощави тъмнокожи мъже, които се караха за удивените пътници. Дърпаха ги насам-натам и колкото енергично се бореха с конкурентите си, толкова енергично завличаха нещастния ошашавен човек, за да го натоварят на своето магаре. Накрая от тълпата хора и животни се изнизваха в редичка щастливците, които подтичваха редом със своите дългоухи четирикраки помощници и бъбреха угоднически как ей сега ще стигнат хотела. 

След като се отдалечаха достатъчно, арабите започваха да съобщават такива грандиозни цени за превоза, че всеки начасà би се отказал от услугите им. Но нещастният чужденец вече беше хванат в капана, а магаренцето бързо ситнеше и нямаше как да слезе от него. Пък и да слезеш, как ще се оправиш сам в този смахнат град? Повечето пътници бяха добре осведомени по време на плаването си от по-опитни и пàтили вече хора, че трябва да се пазарят. Толкова много да се пазарят, че да свалят цената поне седем-осем пъти. Или пък мъдро да изчакат пристигането в хотела, където пиколото щеше да постави нахалника точно на мястото му. Като получеше в крайна сметка дребните грошове за превоза, арабинът бе неизмерно щастлив, че този ден все пак се бе докопал до пътник, и бързаше да се върне обратно на пристанището. Това не му пречеше на висок глас веднага да започне да се вайка колко мизерно са му платили и да сочи с пръст стиснатия богаташ. А той се червеше и потеше от неудобство, задето бе станал център на внимание. Така мулетарят успяваше понякога да изврънка още няколко гроша и хукваше обратно.

Гаврил пое с пъргава походка след една такава редичка от превозвачи, защото съвсем правилно съобрази, че тези розоволики европейци отиваха да се настанят в някой хан. Реши, че това е единственият вариант да си намери бързо подслон, защото вече мръкваше.

Ханът се оказа внушителна сграда в централната част на града, където някакви офицери (той не знаеше, че това са портиерите) посрещаха пътниците и внасяха багажа им. На сградата имаше надпис с големи букви, който започваше с “НОТЕ...” и още нещо нататък, което Гаврил не можа да прочете. По-късно разбра, че това се чете “хотел”, а не “ноте...”, но сега нищо такова не знаеше и само стоеше отсреща и гледаше кое как се прави.

Забеляза, че офицерите се кланяха и любезно канеха вътре само богато облечените пътници, затова подмина входа, свърна в една тясна уличка и отвори дисагите си. Извади добре сдиплени потури от фин шаяк, чиста риза от тънък памук и дълъг елек, обшит с много гайтани. Избра си един кариран пояс и набързо се пременù. Нахлупи на главата си ален фес и се потърка по брадата. Беше пораснала два пръста, но по залез слънце ли да търси бръснарница в непознатия град? Поне можеше да я среши.

Така пременен, той прибра гребенчето и метна небрежно дисагите на рамо. Застана отпред и изгледа важно офицера на входа. Онзи бе виждал всякакви пътници от разни краища на света. Беше му все едно дали идва европеец със сако и тесен панталон, или турчин от Истанбул, обут в потури с провиснало дъно. Важното бе от пръв поглед да прецени колко е дълбока кесията му, за да знае колко ниско да се поклони. На Гаврил се поклони достатъчно ниско и заради скъпите дрехи, и защото всеки, пристигащ от Османската империя, знаеше, че дори само за поклона трябва да даде бакшиш, а европейците се налагаше все да бъдат подсещани.

Администраторът на хотела говореше турски – нали Египет бе васал на Османската империя. Попита колко дни ще остане и Гаврил отвърна:

– Три дни – а после се поинтересува: – Ще ме упътите ли къде наблизо има баня?

– В апартамента, ефенди. Има вана – и понеже срещна неразбиране в погледа, което не го учуди, добави: – Лакеят ще ви покаже как се ползва.

После съобщи на Гаврил такава сума за трите нощувки, от която сърцето го заболя. Но беше под достойнството му да побегне унизен като някой заблудил се бедняк. Пък и от търговията с говеда бе получил добър дял.

– Понеже сте сам, ефенди, ще имате ли нещо против да ви сложа на една маса за вечеря с трима италианци?

– Може, разбира се – благоволи да се съгласи ефендито.

– Вечерята е в седем часа – осведоми го администраторът. – Имате достатъчно време за една вана.

Той му подаде ключа, а един лакей вдигна дисагите и го поведе.

Когато слезе за вечеря в ресторанта, на вратата го посрещна слуга, който го заведе до масата му. Там вече седяха трима мъже около неговата възраст с живи тъмни очи, леко мургави лица и къдрави черни коси. Те четяха някакви книги и оживено бърбореха на непознат език, смееха се и жестикулираха. Когато Гаврил седна, посрещнаха го с любопитство и приятелски усмивки. Слугата връчи и на него една тънка книга и Гаврил го погледна учудено.

– Това е списък с ястията, ефенди – обясни той на турски. – Прочетете и си изберете какво ще вечеряте.

Ясно беше, че списъкът не е с български букви, затова Гаврил съвсем преднамерено дори не го погледна.

– Я по-добре ми кажи какво има за ядене.

Мъжът се приведе над рамото му и изрецитира по памет менюто. Гаврил кимна и си избра гювеч и агнешко печено. Италианците се бяха смълчали и ги наблюдаваха с будни очи. А когато разговорът им приключи, те с неразбираем поток от думи и напълно разбираеми жестове казаха на сервитьора, че ще вечерят същото, което си е поръчал сеньорът.

На Гаврил му допаднаха тези жизнени и весели мъже. Докато чакаха храната, те се опитаха да завържат разговор със синеокия ориенталец и за голямо учудване на Гаврил, това се оказа възможно главно заради пъргавите им ръце и изключително изразителната мимика на лицата. Тупайки се в гърдите, те казаха няколко пъти “Италия” и после посочиха него с въпрос в очите.

– Турция – отвърна Гаврил.

Единият веднага с вдигнати напред длани направи жестове, като да се кланяше в джамия, но Гаврил енергично размаха ръце и се прекръсти.

– Християнин – заяви той. – Българин. Християнин.

– О, ту сей кристиано! Булгаро!* – закимаха и това изглежда ги зарадва.

После един по един си съобщиха имената и беше негов ред.

– Гаврил – сложи той ръка на гърдите си.

– О, дел анжело! – засмяха се те на песенния си език.

“Анжел значи ангел – съобрази той, – почти като на български”. И с това започна усвояването на италианския. Втората дума, която запомни, беше “о, браво”, и тя изригна от новите му приятели, щом дойде храната и я опитаха. После установиха и други прилики. Врата беше “порта” също като на български, очи бяха “оки”, дявол беше “дяболо”, а пистолет – “пистола”. Да не говорим за повечето числа! Те се забавляваха цяла вечер да откриват еднакви думи в двата езика, а покрай това различните започнаха да се запечатват в отвореното му към езиците съзнание и този първи урок бе изключително резултатен.

На другата сутрин те отрано затропаха нетърпеливо на вратата му и го повлякоха със себе си. Разходиха се край морето, пиха кафе, говореха и жестикулираха, докато тяхната веселост и откритост разчупи и стъпка на прах вродената му предпазливост и го изпълни до краен предел.

Този жизнерадостен начин на общуване отначало го постави нащрек, защото болезнено му напомни веселяка Михалаки, който се държеше точно така, а после открадна всичките пари от събрания данък. Но скоро разбра, че новите му приятели не се преструваха. Те просто си бяха такива.

На третия ден не издържаха повече да го гледат в потури и елек, дадоха му риза и панталон от своите, обръснаха го пред голямото огледало в стаята си, подстригаха му косата и Гаврил изведнъж се преобрази. Сам беше удивен от вида на европееца в огледалото с контешки подвитите нагоре мустачки. Двамата го обикаляха от всички страни, а третият, който накуцваше с левия крак, седеше на стол до прозореца и го гледаше с доволна усмивка.

– Андиамо!* – дръпнаха го към вратата и пак го повлякоха нанякъде.

Цял ден обикаляха из пазарите на Александрия. А там беше пълно с всякакъв народ и стоки, аромати и шум. Гаврил чуваше много турска реч, гръцка, а също и българска. Заслуша се и се загледа. Имаше български месарници, български търговски дюкяни за платове и чорапи, българи млекари обикаляха по улиците. Той не бе очаквал да срещне толкова много сънародници така далече от родината. Но всъщност трябваше ли да се учудва, след като дори зет му Иван, мъжът на голямата му сестра Василя, дотолкова се замогна от търговията с чорапи, че той и съдружникът му Дончо Палавеев отвориха кантора в Александрия и продаваха вече чорапите от копривщенските плетачки не на цариградския пазар, където по-рано идваха търговци от Египет, а направо тук, без посредници.

Но за всичките тези българи той самият сякаш бе станал невидим с европейските си дрехи. Никой от тях не го заглеждаше, не му обръщаше внимание. Дори когато заговори неколцина, те се чудеха на този “чужденец”, който знае български. А се наложи да ги заговори, защото не можеше да остане повече в безумно скъпия хотел. Трябваше да намери евтин хан.

 

Но ето че попадна на нещо още по-добро. Едно многолюдно християнско семейство, всъщност гърци, даваше под наем етаж от къщата си заедно с чистене, пране и готвене. За цяла седмица цената бе колкото само една нощувка в хотела. Той веднага обясни на италианците този вариант и с тенорови възгласи “Браво, Гаурилио! Ти си невероятен!” предложението беше прието. Те много бързо забелязаха, че новият им приятел говори свободно с всякакви хора на техните езици. А те самите, освен италиански, друг не знаеха. Посъветваха се помежду си и решиха, че тъкмо такъв помощник им трябва и бяха имали невероятния късмет да го срещнат още първия ден след пристигането си в Александрия.

Гърците бяха много любезни. Главата на семейството бе кожар. Имаха двама големи синове, едно малко момче на шест-седем години и между тях две дъщери на деветнайсет и седемнайсет. Над момичетата строго бдеше баба им и не ги оставяше да направят и една крачка сами на улицата.

Гаврил гледаше да няма много вземане-даване с тях, защото не смяташе дълго да се задържа в Египет. Може би щеше да остане около един месец до края на януари, докато разпусне опънатите си нерви от внезапното бягство и премине опасността от сблъсък с бившия му съдружник. След месец и на Али щеше да му е разминало. Нямаше да виси по пътищата да го дебне като разбойник, я! Колкото повече размисляше за него, толкова повече се убеждаваше, че той всъщност е добър човек и просто по-остро реагира на това, че Гаврил развали съдружието им.

Сега щеше да поживее малко с италианците, които кой знае защо бяха дошли в Египет, и да хване пътя дори не през Турция, а през Гърция и България към Румъния. Да стигне там в края на февруари и да търси среща с Дякон Левски.

На следващия ден се преместиха в гръцката махала и пак тръгнаха по пазарите. Италианците започнаха да показват на Гаврил какво ги интересува. Вземаха статуетка от слонова кост или дълга слонска бивна и сочеха на север към морето, казвайки “Италия”. Вземаха щраусово перо и пак същото.

– Ясно! – кимна той. – Искате да изнасяте разни стоки. Добре, такава кост... големи пухкави пера… Друго?

Другото бяха разнообразни неща като кожи от зебра, рога от черен носорог, ароматни подправки.

Ходеха по пазара и си записваха цифри. Това тук обаче бяха цените на дребно. Трябваше да намерят връзка с доставчици на по-големи количества и на по-ниски цени, макар че на италианците и тези им изглеждаха приемливо ниски.

– Но! Но! Но!* – размахваше категорично пръст Гаврил. – Много е скъпо! Това е градският пазар. Няма да купуваме оттук!

Той пак навлече потурите си и се отправи сам на разузнаване. Като не те вземат за чужденец, не се мъчат толкова стръвно да ти одерат кожата. Но пак не беше лесно. Тези стоки ги изкупуваха от доста време утвърдени вече италиански и френски търговци. Обаче казано е, че за всекиго има място под слънцето. След няколко дни Гаврил все пак се добра до такива хора, с които спазари стоките на една трета от цената по сергиите. Ако дузина щраусови пера там им предлагаха за сто гроша, той ги договори за трийсет, а на италианците ги обяви за петдесет. И те останаха изключително доволни, и той също. А европейските дами щяха да имат с какво да кичат шапките си или да си веят хлад в театъра.

До края на февруари Гаврил бе зает да намери склад, да организира доставките, да наеме две момчета българчета за помощници, които говореха и турски, и местния арабски език. Грижа на италианците беше да плащат и да си осигурят превоза през Средиземно море. В края на февруари, когато прецени, че ще могат вече да се оправят сами, той си извади тескере за път и провери на пристанището дали има подходящ кораб, отплаващ на север. Нямаше вече търпение да тръгне. Странна му беше тази земя. Не се чувстваше тук у дома си. През зимата, когато в България виеха снежни виелици, тук зрееше житото. Беше приятно прохладно и слънчево, хвърчаха облаци комари, а жътвата приключваше още през пролетта. Тук нямаше гори, нямаше планини, струваше му се, че цялата земя е плоска като тава и небето го притиска. Не, не му се оставаше. Започна да си стяга багажа.

Приятелите му недоумяваха:

– Гаурùлио, ма перкè?*  

– Имам работа у дома. Трябва да се видя с един човек. Много важен човек!

– Какъв човек? Защо е толкова важен? Виж как се справяме заедно!

– Важен е! – настоя Гаврил. – За вас Гарибалди важен човек ли е?

– Важен е, разбира се! Той воюва за Италия и я обедини! Но ние не тичаме да се срещаме с него.

– Не тичате, защото вашата работа е свършена. А ние тепърва трябва да освобождаваме България! Аз трябва да се видя с нашия Гарибалди.

– Ще имате битка, така ли? – попита го Джовани, този, който куцаше леко с левия крак.

– Да. Ще воюваме с турците, за да ги прогоним от земята си! Тя е наша, българска! Някога сме имали свое царство и трябва да го освободим!

Мъжът кимна с уважение и каза:

– И аз се бих рамо до рамо с Гарибалди. Раниха ме в крака, затова куцам. С нас имаше и българи. Бяха много храбри! Познавах един Димитър* , висок такъв, кокалест, с брада, подстригана ей така на черта. Да го поздравиш, ако го видиш. И един Петко* познавах – после поклати глава и добави: – Няма да те спираме. Пожелаваме ти успех и се пази!

“Не става, ако много се пазиш...” – въздъхна Гаврил.

 

На пристанището Гаврил намери подходящ кораб. Бил пристигнал преди два дни от Гърция и утре щял да заминава. Отлично! Поразходи се из пазара и тръгна да се прибира. Крачеше умислен и не усети как краката му го отведоха по навик към склада. Нямаше работа вече тук, но защо пък да не надникне за последно?

Щом отвори вратата, трима души скочиха като ужилени.

Двамата бяха наетите помощници. А третият – непознат мъж с измъчен вид и хлътнали бузи. Беше прекъснал разговора им, а те не бяха подготвени да бъдат изненадани. Гузното мълчание и сведените очи ясно му показаха, че нещо не е в ред.

– Какво става тука? Кой е този човек? – попита ги той, но недочакал отговор, атакува направо: – Кой си ти? Какво търсиш в нашия склад?

– Аз... избягах от България – смънка той. – Щяха да ме арестуват турците в Алмалъ... Пък те двамата са ми братовчеди и затова тръгнах насам... По-близо ми беше през Цариград и с кораба... Иначе другите от Орхание и Ловеч са се разбягали към Сърбия и Румъния...

– За какво говориш? Защо те подгониха? – смръщи вежди Гаврил.

– Кажи му, Колю – сбутаха го момчетата.

– Имаше провал в България... Турците изловиха много хора. Разкриха много революционни комитети. Цялата работа по въстанието се разкри. Обесиха Димитър Общи. Хванаха Левски, пък той ме познава. Избягах.

– Хванаха Левски? – извика Гаврил и го стисна за реверите, като че ли той беше виновен. – Как така?

– Казват, че Общи го издал. Той всичко издал на турците.

Гаврил почувства, че му причернява, че ей сега ще се олюлее и ще падне. Потърси с ръка стол и седна бавно. А после наведе глава и зарови пръсти в косата си. Тримата го гледаха и мълчаха. Не виждаха лицето му, но го чуваха как диша на пресекулки. Той разтри с длани очите си, погледна двете момчета и нареди:

– Утре да ми намерите български вестници! Последните. Или телеграми от канторите на нашите търговци. Нали имате приятели в тях? Навсякъде да разпитате! Искам да разберете какво точно се е случило! Какво ще стане с него? Ако са го осъдили на заточение, къде са го пратили? Разбрахте ли? Аз никъде няма да заминавам!

– Разбрахме – кимнаха младежите.

– Ти сигурно си умрял от глад? – попита Гаврил беглеца и той кимна.– Ето ви пари, идете да му купите нещо за ядене! Можеш да спиш тук, докато решиш какво ще правиш. Или ще се върнеш в България, а?

– Сега... не е добре... Да мине поне година, че да се укротят османлиите... страшно са се развилнели! Ако потърся сега приятели в България, не знам дали не са много уплашени... Дали няма някой да ме издаде...

Гаврил дълго и внимателно го гледа в очите. После стана и, без повече дума да каже, излезе и хлопна вратата след себе си.

Прибра се, легна по гръб на кревата и впери поглед в тавана. Плановете му отново се преобърнаха. Очите му не виждаха нищо. В душата му беше пусто. Сърцето го болеше. После сълзите започнаха да се стичат от очите му и да мокрят възглавницата, а той беше безсилен да ги спре.

 

На следващия ден помощниците му дойдоха чак вечерта. Пристъпяха от крак на крак и замънкаха, че нищо не са разбрали и никой нищо не знае. Чак след два дни научиха новината, но сега пък не смееха да се явят пред Гаврил, защото се бояха от гнева му. Затова отидоха при Колю Бонков в склада и я съобщиха на него. Той плака като дете. А когато Гаврил дойде, беглецът обърса носа си и каза едва чуто:

– Обесили са го. В София. Още през февруари – вгледа се в сините му, войнствени до вчера очи, които сега изразяваха само неизмерима скръб, и добави: – Няма го вече Дякон Левски. Осиротяхме, братко...

– Това сигурно ли е?

– Сигурно е.

 

Джовани цяла седмица куцукаше около Гаврил и непрекъснато му говореше. Опитваше се да събуди някакъв живот в опустошената му душа. Съдружниците му бяха заминали за Италия със стоката, той беше сам и се чувстваше напълно безпомощен. Гаврил седеше и гледаше в една точка или вървеше с него, но дума не обелваше, нито участваше в пазарлъците му с търговците. Все едно го няма там. Опита да изкопчи нещо смислено от Гаврил. А беше загрижен и за здравето му. Откакто изпадна в това състояние, приятелят му почти не хапваше.

– Ще умреш така! – започна да му крещи италианецът извън себе си.– Това ли искаш? Да умреш?

– И какво толкова? За никого няма да е загуба – вяло отвърна Гаврил и това бяха първите му думи от няколко дни насам.

– О, пресвета дево, той проговори! – отправи благодарност към небесата Джовани. – Какво се е случило? Кажи ми най-после!

Но отговор не последва. Гаврил сякаш пак престана да го чува. Или мълчеше като ням, или викаше гневно:

– Остави ме на мира!

Бронята му се пропука съвсем неочаквано – не под загрижените увещания на италианеца, не под гневните му изблици, а когато той седна до него и въздъхна така дълбоко и отчаяно, като че ей сега щеше да заплаче.

Гаврил тихо каза с отнесен поглед:

– Не плачи, приятелю. Твоя Гарибалди не са го обесили. А моя. Няма да има въстание в България. Няма...

Най-после Джовани разбра. Обърна се към него и остро го изгледа с напористите си черни очи.

– Затова ли си се тръшнал? – викна внезапно. – Да не си въобразяваш, че революцията я прави само един човек? Ако бунтът вече е в душите и в сърцата на хората, трябва им само водач! Ако бунтът кипи в тях, няма чак такова значение кой е водачът! Той трябва да застане начело и да извика: “Последвайте ме! На оръжие, братя! Да умрем за нашата свобода!” Такъв човек трябва! Някой решителен, за да ги поведе! Да развее знамето!

– Левски беше тоя човек – отрони Гаврил. – Цялата страна е оплел в една революционна организация. Хората на него са вярвали, щяха след него да тръгнат, а не след когото и да е.

Италианецът вдигна пръст пред лицето му и бавно каза, натъртвайки като учител на всяка дума:

– Запомни го от мен! Щяха да го последват, ако беше жив. Сега ще тръгнат след всеки, който застане на мястото му и достатъчно гръмко извика: “Аз дойдох да довърша неговото дело и бог ме благослови да ви поведа!” Сигурен съм, че сред най-близките му хора има такъв, който да го замести. Той не може да е създал цяла организация, ако не са го подкрепяли такива, като него самия. Повярвай ми, там е вашият нов водач! Има го вече, само че още не му знаеш името. Иди и го намери!

Гаврил го погледна внимателно. Огънят не беше угаснал още в този куцукащ бивш революционер. Всяка дума, която му каза италианецът, звучеше като истина, изстрадана и извираща направо от сърцето му.

– Там е, така ли?

– Там е!

– И трябва само да го намеря?

– Да.

 

След няколко дни Гаврил отново заприлича на себе си. Лицето му изгуби мъртвешката си бледност, погледът му отново стана напорист и решителен. Но трябваше да изчака, да спрат арестите и преследванията в България, да отшумят съдебните процеси над заловените и тогава с Колю щяха да се върнат заедно. А докато това време се изтъркаля, той започна да си доставя български вестници от Цариград и жадно да чете новините. Те никак не бяха добри. Много арестувани, много заточени в Диарбекир, много дописки за турски своеволия и предавани от ухо на ухо вести за това, че полицията навсякъде била нащрек. Не беше време сега да се връща.

Докато изчакваше духовете да се успокоят, Гаврил помагаше на Джовани да набави стоки за следващата пратка. Щом денят отминеше и привършеха работата си, сядаха в някое кафене с градина и дълго разговаряха за обединяването на Италия, за битките на Гарибалди, за войската му и реда в нея, за това как трябва да бъде устроена една съвременна държава. Какво съдържат такива понятия като справедливост и демокрация. Наоколо им други мъже, главно араби, сърбаха кафе от миниатюрните си чашки или пушеха наргилета. Нямаше жени. В този мъжки свят двамата с италианеца седяха и с увлечение дълго разговаряха за сражения, бунтовнически армии и победи... Джовани Киари беше доволен от живота си и горд от това, че в този грандиозен по значение период от историята на своя народ не бе стоял със скръстени ръце, не беше чакал наготово други да свършат работата.

– На първо място в сърцето на един мъж стои родината! – ентусиазирано говореше приятелят му. – Чак след това идват майката, любимата жена, децата и работата му. Ако я няма родината, ако тя не е свободна, всичко друго няма стойност! Разбираш ли? За един мъж е без значение дали ще се ожени на двайсет години или на четирийсет. Но ако създаде семейство и деца, преди да е изпълнил основния си дълг, те само ще му бъдат окови. Ще се тревожи за техния живот. Значи ще бъде страхливец! Може ли един истински революционер да бъде страхливец?

– Не може – отвърна като ехо Гаврил. – Няма да е истински! – Но после се отърси от патоса на италианеца и попита: – Само че нали всички селяни и занаятчии, които искаме да вдигнем на въстание, имат семейства, имоти? Кое ще ги накара да се жертват? Те ще се спотайват.

– Не, не, не! – категорично размаха ръка италианецът. – Те ще въстанат. Да не мислиш, че за Италия само ергени се сражаваха? Те всички ще вдигнат оръжие, Гаурилио, но трябва да повярват истински, че ще победят. Трябва категорично да повярват, че това е единственото, което ще се случи, че господ е на тяхна страна и след голямата победна битка пред тях се отваря прекрасно бъдеще! Тези хора трябва да видят своето бъдеще!

– Как да го видят?

– Ето това е задачата на новия ви водач! Да дръпне пердето от очите им и да им покаже: “Вижте, такъв ще бъде животът ни! Прекрасен, свободен, справедлив!” И когато те погледнат напред в нищото и с въображението си видят това, което вижда той, няма да се намери сила, която да ги спре! Ще са готови да умрат за мечтата му, защото е станала и тяхна мечта!

 

Само през една маса от тях двама български търговци водеха на тих глас съвсем конкретен разговор за личното си бъдеще.

– Най-важно е да се намери начин да не плащаме данък на държавата– избоботи единият.

– Няма защо да ме убеждаваш, така е – отвърна другият. – Колкото повече печели кантората ни, толкова нараства и данъкът. Направо ми се скъса сърцето, като трябваше да извадя миналата седмица цял куп пари и да ги дам на хазната!

– А защо да ги даваш? А? Какво ти дава султанът, че и ти да му даваш?

– Нищо.

– Научих една хватка – продължи боботещият. – След като руският цар завзел Бухарà, всеки, който се представи за бухарец, става руски поданик и вече не дължи данък на турския султан. Представяш ли си?

– Да, ама ще дължи данък на царя – възрази другият.

Този висок глас прозвуча в ухото на Гаврил много познато. Той, без да ще, се заслуша.

– Не е така. Аз проверих. Ако си декларираш печалбата, ще плащаш на царя. Може обаче да кажеш, че нищо не си спечелил. Никой не те проверява. Достатъчно далече сме от Русия. И така никакъв данък не плащаш.

– Ти защо ги мислиш за толкова глупави? – попита познатият глас.

Гаврил се пообърна леко и погледна към масата им с крайчеца на окото си. Точно така. Това е Дончо Палавеев от Копривщица – съдружникът на зет му Иван в тяхната “Мъсърска компания”* за търговия с чорапи.

“Как да изхитрят Турция, все това им е в главите! – помисли си ядно Гаврил. – Не как да я съборят! Утре по същия начин ще надхитрят и свободната българска държава.”

– Дончо, на царя му е все едно дали ще взема пари от теб, щом и досега не ги е вземал – настояваше мъжът с плътния глас. – Той ще е доволен да намалеят приходите на турския султан. А пък от това ние печелим!

– Абе, какво да ти кажа, чух за този вариант преди време и говорих със съдружника си Иван. Умувахме, навивах го, но накрая той не щя.

“Я гледай ти, зет ми се отказал от руско поданство?” – учуди се Гаврил.

– Ами това е глупаво! Нека плаща данъци! Ти за себе си решавай.

– А как се получава поданството? – поинтересува се Дончо.

– Лесно. Достатъчно е двама бухарци да декларират тука пред руския консул, че си от някое си там село, и той те записва за бухарец, сиреч за руски поданик, и ти издава руски паспорт. А тука, слава богу, вече има доста такива новоизлюпени бухарци и всеки може да ти стане свидетел.

– А семейството ми? Синът ми Ненчо? – попита практичният Дончо.

– Веднага и той заедно с тебе става руски поданик!

– Ами тогава няма какво да му мисля повече.

– Така те искам, приятел – тупна го другият по рамото. – Още утре отиваме при консула!

Гаврил се изсмя тихо. Джовани тъкмо му бе казал нещо, видя го, че се смее и промърмори докачèн:

– Това ти го казах съвсем сериозно, Гаурилио.

– Не, на друго се смея. Представих си едно по-различно бъдеще за България. Не това, за което си говорим с теб.

 

През ноември натовариха трета пратка за Италия, а към края на март на следващата 1874 година Джовани и Гаврил бяха готови с четвъртата. Тримата италианци постоянно убеждаваха приятеля си да се включи в агенцията им като равноправен съдружник, но той отказваше. Беше минала цяла година, откакто научи новината за обесването на Левски.

– Аз няма да остана в Египет – каза им пак той. – Ще изчакам само да мине лятото и потеглям към Румъния.

През септември си извади пътно тескере. След три дни щеше да се качи на параход за Гърция. Щеше да бъде сам. Колю се запиля някъде, вече близо година не се обаждаше. Приятелите на Джовани отново бяха заминали. Двамата с Гаврил се прибраха в квартирата си, след като през целия задушен и прашен ден бяха обикаляли доставчиците. Гаврил влезе в своята стая и завари там голямата дъщеря на хазяина да бърше прах.

– Калимера, кирие Гавриле* – поздрави го тя усмихната.

– Калимера – отвърна той и се повъртя прав с чувство на неудобство, защото след адската жега навън искаше да се съблече и да си почине.

Очакваше девойката да излезе, но тя продължи да забърсва съвсем чистите полùци и да се усмихва. В този момент надникна майка ù.

– Я, кир Гаврил се бил върнал. Как беше днес търговията?

– Добре.

– Ти си добър търговец, Гавриле. Такъв зет ми трябва – погледна тя към дъщеря си и му намигна. – Я какви сте ми хубавцù двамата!

Дъщеря ù цялата се изчерви и тръгна към вратата.

– Ама че приказки, майко!

– Амù, приказки, все ви заварвам заедно – засмя се хазяйката.

Гаврил залости резето след тях и шумно издиша.

Не му харесваше напоследък развитието на нещата. Няколко пъти все това се случваше. Явно гъркинята бе решила да впримчи хубавия млад търговец и да го ожени за голямата си дъщеря. Бащата също го заговаряше дружески, проявяваше интерес към работата му и го хвалеше.

“Заговор! Опасност!” – биеха тревога инстинктите му.

Като седнаха на другия ден с Джовани да изпият следобедното си кафе близо до пристанището, той сподели с него страховете си и му предложи да си потърсят друга квартира.

– Не се притеснявай, Гаурилио! Не могат да те оженят насила! – засмя се Джовани, на когото това изглеждаше като нескопосан театър.

– Абе, не е съвсем така – възрази българинът, защото добре познаваше нравите на различните народности в империята. – Чувам, че гърците много напират за български зетьове, защото са въздържани хора, работни и домошари. Нашите хазяи си правят същата сметка за голямата щерка. Вече няколко пъти подреждат така нещата, че майка ù я заварва с мен в стаята. Няма какво толкова да я чисти! Ще изкарат, че съм ù посегнал.

– Ти нали не си?

– Боже! Как да ù посегна? Та тя има мустаци!

– Не говори така за момичето, не е толкова грозно – засмя се италианецът. – Пък и нали другата седмица си заминаваш.

– Аз заминавам, но ти оставаш. И ти не си за изпускане. Нямаш представа колко са организирани, когато решат да впримчат някого. Гръцката общност тук е много голяма. Достатъчно е един да те открие и край, право пред олтара!

Те се прибраха привечер и като се качиха по стълбите към втория етаж, видяха хазяина, застанал пред вратата на Гаврил войнствено смръщен и с ръце на кръста. Зад гърба му хлипаше голямата дъщеря.

– Какво е станало? – попита Джовани.

Бащата не го удостои с поглед. Впери тъмни очи в българина и викна:

– Гавриле, докога ще плаче дъщеря ми всяка вечер? Докога ще я лъжеш, че ще се ожените? Все я прикоткваш в стаята си, жена ми няколко пъти ви е заварвала двамата! Така не може да продължава! Ще ми посрамиш момичето в целия гръцки квартал!

– Не е вярно! – отвърна Гаврил гневно. – Нито съм я викал, нито съм ù обещавал да се женя. Тя сама се вре в стаята ми! С пръст не съм я пипнал!

– Няма да говориш такива срамотии за дъщеря ми! Сама се вряла! Тя да не е някоя шаврантия*? Подлъгал си я с погледи и сладки приказки!

– Не е така!

– Така е – обадиха се големите му синове, които бяха застанали зад тях на стълбите и преграждаха пътя за бягство.

– Нека не се караме, Гавриле – смени тона хазяинът. – Ти си добър човек и способен търговец. Най-правилно е да се ожените. Тази вечер ще ви сгодим, а утре ще ви венчаем.

Разговорът се водеше на гръцки и Джовани не разбра думите, но цялата ситуация му стана абсолютно ясна. Той каза тихо:

– Бързо в моята стая! Едно, две...

На “три” го дръпна за ръкава, отвори със замах вратата си и двамата за миг бяха вътре. Гаврил подпря вратата с гръб, а Джовани я залости с резето. Отвън гневно заблъскаха с юмруци.

Гаврил довлече тежкия скрин от ъгъла и подпря вратата. Огледаха се.

Джовани натъпка в две чанти дрехи, документи, пистолетите си и каквото в бързината прецени като важно, и погледна приятеля си:

– Твоите неща изглежда ще останат.

– Всичките ми дрехи са оттатък в стаята. И много пари имам.

– Бъди сигурен, че вече са ги прибрали. Те ще са цената на твоята свобода, приятелю! Нали имаш едни дисаги с твои неща в склада?

– Да, има там малко стари дрехи от тези, с които дойдох.

– Решавай! Или ще се жениш, или скачаме през прозореца, докато още не са се сетили да завардят отдолу. Това е единственият вариант!

– Скачаме!

Те тупнаха един след друг в меката пръст на градината, прехвърлиха оградата към съседния двор и се ослушаха. Горе хазяинът и синовете му дружно разбиваха вратата. А двамата бегълци поеха с бърза крачка към склада, който се намираше доста далече в района на пристанището.

Вмъкнаха се в задушното помещение и заключиха. Нямаше прозорци, а стените се бяха напекли от жаркото слънце през деня. Смятаха, че гърците няма да ги намерят тук, защото не бяха разговаряли с никого от семейството за работата си.

Джовани запали две газени лампи в тъмното помещение, а Гаврил си потърси дисагите. Намери ги окачени на един пирон под някакви работни дрехи. Изсипа ги и огледа съдържанието им.

– Нямам нито грош тук.

Извади кесията от пояса си. Няколко сребърни монети, няколко медни и големият златен медальон, който винаги носеше със себе си, както и ситното рубие на врата си – това намери вътре.

Джовани го побутна по рамото.

– Вземи, Гаурилио – беше протегнал шепата си с най-различни дребни пари в нея. – Само това имам. Знаеш, че всичко похарчих за тая стока. А ти трябва да се качиш утре на първия възможен параход и да бягаш.

– Ами ти? Оставаш без пукната пара!

– Не ме мисли! Ще дойдат скоро приятелите ми да натоварят и ще донесат пари. А дотогава твоите момчета българчета ще ме уредят някъде да се храня на вересия. Това май е добра практика.

Гаврил се позасмя тъжно, а после констатира:

– Утре цялата гръцка махала ще ме дебне на пристанището.

– Значи трябва да се качиш тази вечер. Още не е мръкнало. Ела да видим какво е положението.

 

Върволичка от носачи ситнеше по трапа към един параход и товареше последните чували с жито. Няколко празни вече каруци се отдалечиха с трополене по калдъръмената улица. Носачите бяха уморени, някои се помайваха около последната каруца. Гаврил бързо оцени ситуацията. Измъкна от багажа си един пояс и го замота като гъжва* около главата си. Подаде дисагите на Джовани и каза:

– Май нищо вътре няма да ми трябва.

Парите и медальонът бяха в кесията му, здраво натъпкана в пояса. Беше навлякъл пак провисналите потури, вехта риза и елек, да не бие на очи. А като замота и главата си, по нищо не се отличаваше от носачите. Той пристъпи приведен между тях, метна един чувал на гръб и тръгна по трапа. Те заставаха до квадратния отвор на трюма и пускаха чувала вътре, а там две ръце го поемаха и го подреждаха някъде. Той поспря и сложи чувала до нозете си. Мъжът отпред пусна в дупката своя. Сега отдолу нямаше никой. Гаврил приклекна, скочи и дръпна чувала след себе си. Вдигна го с две ръце и го понесе в мрака на корабното туловище. Очите му различиха някакви големи денкове вдясно.

“Памук! Там ще е добре! – той помести с усилие един от денковете и се пъхна отдолу. Не беше очаквал, че ще е толкова тежък. – Е, по-добре е, отколкото под чувалите с жито!”

Пък и те бяха по-малки. Не можеше да се скрие човек. А грамадният денк беше друго нещо. Така стоя около час. Товаренето отдавна бе приключило. Капакът беше спуснат и залостен. Всичко утихна. Гаврил се измъкна от скривалището си, покатери се върху денковете с памук, изпъна се на тази мека постеля и заспа.

 

Когато се събуди, машините равномерно боботеха и корабът леко се поклащаше. Явно бяха отплавали. Но какво го накара да отвори очи?

Той остана неподвижен, защото долови тих шум и движение наблизо.

“Май аз не съм единственият нередовен пътник?”

Нещо го докосна по ръката и цялото му тяло се стегна, готово да скочи и да посрещне невидимия нападател. После усети докосване по коляното си и едни дребни крачета стъпиха на него и заситниха към гърдите.

– Плъхове! – вдигна се той и размаха ръце и крака, за да ги прогони.– Идете яжте жито! Какво лазите върху памука!

Те с цвъртене се разбягаха и го оставиха на мира, но не задълго. Житото си е жито, а месцето е друго нещо! Така в битка с грамадните гризачи мина цялото му плаване, макар че той се постара плътно да се огради с денковете памук, за да не го нападат, поне докато спи.

Когато след два дни корабът пристигна и двигателите спряха, в трюма наскачаха десетина мъже, които започнаха да изнасят на гръб чувалите. Говореха на турски. Не беше трудно да се присъедини към тях. Преви се под един денк и пое към дневната светлина. А като стъпи на палубата, видя насреща си огрените бели къщи на Измир.

“Пак ли този проклет град? Не мога да избягам от него! Като че ли пъпът ми е хвърлен тук!”

 

 

БОМБАТА

 

На следващия ден Джордж спа до обяд. Ели беше отишла на лекции, а той дълго и мързеливо се протяга на дюшека си върху пода. Огледа обстановката наоколо, но не изпита угризение от безделието си. Обзела го бе странна апатия. Чувстваше се като разглобен, мускулите му отказваха да се движат, болеше го главата, а купонът долу изглежда още продължаваше. Чуваше музиката, макар и приглушена от разстоянието между етажите. Нямаше спомен кога са се прибрали с Ели. Изглежда много се беше напил. Ама много!

И друг път му се бе случвало здраво да му се замае главата, дори да повръща в тоалетната. Беше се случвало да залита от единия до другия край на тротоара, макар и само веднъж. Дори това си спомняше съвършено ясно! Обаче финалът на снощната вечер беше завинаги потънал в дебрите на подсъзнанието му. 

След около час в някакво полубудно състояние и носен от вълните на идващата отдолу музика, Джордж си спомни, че трябваше да лети за Москва. Отвори широко очи, разтревожен, че закъснява за летището, и умът му вероятно се стресна и се захвана методично да подрежда в чекмеджетата си безредно разхвърляната информация из електронно-невронните си пространства. И ето че като съвестен деловодител след малко започна да му съобщава изводите от свършената работа.

Прелисти тефтерите си и зачете поред записките, които си бе водил. Първо го уведоми, че изглежда въобще не си е купувал самолетен билет за Москва, защото това никъде в паметта му не е записано.

– Давай нататък – махна с ръка Джордж и докладчикът прелисти бележника си.

Уведоми го, че Москва се намира на две хиляди и сто километра от София в североизточна посока.

– Това го знам. После?

Уведоми го, че изглежда това не е единственият град в Русия. Вероятно има още един в средата на Сибир, но в паметта му името на града е записано много нечетливо. Джордж ококори очи с интерес, нещо започваше вече да му просветва и това подейства на старателния деловодител в мозъка му много окуражаващо. Той с тържествен тон припомни на Джордж, че след две седмици там ще има сватба. Някоя си Таня щяла да се омъжва.

– Но вие, сър, изглежда не сте поканен. Сигурно затова не открих в спомените ви никакви доказателства, че имате купен билет за полета до този град и дори нямате направена резервация.

Джордж размаха ръце, за да го прогони и рязко се изправи, а заедно с него се изправи и музиката от втория етаж. Сега чак той осъзна, че тя не долиташе отвън, а още звучеше в главата му. С несигурна походка отиде в кухнята на Ели, за да си направи убийствено силно кафе. На масата видя сложена кана с някаква бистра розова течност, а върху нея беше подпряна бележка, написана с много големи букви:

“Не си правù кафе! Изпий това! Много помага!

Зелевият сок наистина му донесе бързо облекчение, без да разтреперва нервите му с количеството кофеин, с което смяташе да ги разтърси. След малко и музиката спря, и досадният деловодител се скри някъде, и нещата просто си дойдоха по местата. Проясни му се, че преди да се удави в езерото от уиски, беше говорил с Таня по телефона и тя бе разбила на пух и прах любовните му фантазии. Беше го отрязала, преди той самият твърдо да реши, че вече не се интересува от нея и това именно бе наранило самолюбието му. Но поради не съвсем отлелия се алкохол от кръвта му той прие това почти равнодушно. Спомни си, че беше решил да си замине, за да не изпадне в същата унизителна ситуация и с Ели. Ако и тя отхвърли чувствата му, нямаше да може да го понесе. Трябваше просто да си насрочи най-близката възможна дата за полет до Денвър с билета, който бе включен в командировката му, и да си върви у дома.

Беше следобед, когато стигна до това заключение. А следователно Ели скоро щеше да се върне от университета и щеше да го упъти как утре да свърши тази работа.

 

Вечерта мина кротко, почти в мълчание. Той не ù обясни нищо за разговора с Таня, а тя не се опитваше да го утешава. Остави го на мислите му като мълчалив, съпричастен и всичко разбиращ приятел, какъвто в живота му досега беше само Майкъл. Но Майкъл го нямаше и по странен начин Ели донякъде успя да го замести, без дори да си дава сметка за това. Само психоаналитикът Джордж го проумя, след като дълго и упорито рови в себе си, за да си отговори на няколко въпроса – защо няма желание да си тръгне от България, защо не му се излиза от тази тясна гарсониера, защо не му се ще да разговаря с никой друг човек на света. Той седеше на масата в кухнята, чоплеше с вилица вечерята си, която Ели спретна набързо, и дума не обелваше. Трябваше да ù съобщи, че е решил да си тръгва за дома, но не го направи. Цялата вечер нищо не каза.

На другия ден ù обясни, че няма да лети за Русия, но не иска да си тръгне, преди случаят с Майкъл да приключи. Попита я как може да си намери евтина квартира. Ели го изгледа мълчаливо и нищо не каза, но от погледа ù пролича колко наранена се бе почувствала. Повече не повдигнаха този въпрос и Джордж просто остана.

След два дни пиеха първото си сутрешно кафе в кухнята и Ели прескачаше с дистанционното от един телевизионен канал на друг. Водещите разговаряха с разни хора за разни неща и сигурно на милионите български зрители им беше интересно, но Джордж нищо не разбираше и зяпаше през прозореца сивите блокове отсреща.

В един момент Ели рязко вдигна глава и едва не се поля с кафето. Джордж апатично погледна първо към изопнатото ù лице, а после към телевизора. В студиото се бе разгоряла някаква дискусия, която кой знае с какво толкова я впечатли! Той отново извърна поглед към прозореца, но Ели настойчиво го стисна за ръката и посочи с пръст телевизора.

Там продължаваха да говорят и в потока от неразбираеми български думи американецът чу нещо, което го накара да настръхне. Чу името Майкъл Брустър. Впери поглед в екрана с такава настойчивост, сякаш ей сега щеше да разбере всяка дума. Но нищо такова не стана и той ококори към Ели големите си сини очи.

Тя трескаво смени канала и там също пролича някакво оживление. Третият канал явно още не беше надушил актуалната новина, затова Ели се върна на първия. Там за секунди някой показа страница на “Ню Йорк Таймс”, свалена от интернет, с една снимка под голямо заглавие. Снимката на двамата “братя” и хиената.

Джордж полека се усмихна и доволен се облегна на стола си.

Бомбата беше избухнала.

 

 

ВОЛЯТА Е У БОГА!

1874 г., септември

 

Превил гръб под един голям денк, Гаврил слезе на пристанището. Прекара в трюма на кораба без храна два дни и стомахът му стържеше, но това не беше голяма беда. Жаждата го измъчи повече. Огледа се да види някой разносвач на вода по пристанището, за да си купи.

– Ей, не се помайвай! – викна му ръководителят на носачите на турски, шкембест мъж с дълги провиснали мустаци, които явно бяха неговата гордост. – И защо си нарамил тоя памук? Казах първо чувалите с жито да се разтоварят.

– Прощавай, ефенди – сведе поглед Гаврил. – Не съм разбрал. Само да глътна чаша вода и веднага се връщам.

– Ей там под навеса съм оставил две стомни. Пий и идвай по-бързо, че надниците ще режа!

Гаврил се отдалечи към навеса. Надигна едната стомна и дълго пи от чучурката на дръжката. После се огледа към мустакатия, който беше зает да се кара на другите хамали, и пое с бърза крачка към града.

Намери Панайот от старите си приятели в месарницата. Той здраво го прегърна, натика му скришом някакво парче суджук в ръцете да хапне и го отпрати към квартирата си:

– Там има хляб. А довечера ще разправяш! Сега имам работа.

Гаврил стигна мизерната къщичка, където четиримата “бивши въстаници” продължаваха да живеят заедно, влезе вътре на хлад, приседна до кухненската маса и започна да си реже тънки колелца от суджука, да чупи от завития в кърпа хляб и да дъвче умислено.

Огледа вехтите си потури, протритите ръкави на ризата. Това бяха единствените му дрехи. В сплесканата му кесия подрънкваха само няколко монети. Искаше да иде чак в Румъния, а с тези пари нямаше да преживее и седмица. Беше спестил доста пари, но всичко остана в ръцете на гърците. А с това, което имаше, дали щеше да стигне и до Цариград?

– Боже, боже! Като манастирска мишка! Толкова зле никога не съм бил!

Единственото му съкровище, единственото нещо, което струваше пари, беше златният медальон.

“Защо го пазя всъщност? На един въстаник, който е тръгнал на битка и може да не оцелее, трябват ли му накити за коня? Трябват му пищови, барут, здрави опинци*!”

Той претегли съкровището си на длан. Да, може би щеше да стигне за всичко това. Трябваше веднага да го продаде, защото ако почнеше да размисля и да се колебае, по-трудно щеше да го направи. Някои важни решения се вземат така в живота – раз и готово!

Той стана, пъхна го припряно в кесията, нея – в пояса, и излезе.

Тръгна към центъра на града и се замисли на кого да го предложи. Кой ще му го плати най-изгодно? Знаеше няколко заложни дюкяна на турци, двама евреи прекупвачи и златари, няколко арменци...

Поспря и наведе глава. Не беше редно така. Имаше в този град един-единствен човек, на когото трябваше да занесе медальона и да не се пазари. Колкото пари му даде за него – толкова!

Като взе това решение, Гаврил закрачи към златарското ателие на Куюмджиян.

 

Възрастният и младият мъж стояха един срещу друг и се гледаха уж безизразно.

– Не ти ли трябва вече? Продаваш ли го? – попита арменецът.

– Ако искаш да го купиш. Помислих си, че е честно да го предложа първо на теб. Ако ти не го искаш, все някой ще ми даде пари за него.

– Колко пари ти трябват?

Гаврил го погледна в очите. Арменецът не му се подиграваше. Нямаше я и стъписващата омраза, която прочете последния път в тях. Питаше спокойно. Може би прекалено спокойно, като че уж говори със случаен клиент.

“И аз се държа като с уж случаен златар...”

– Колкото прецениш, че струва – отвърна той.

Гроник помисли. После взе медальона и го постави на лявото блюдо на едни малки везни, а на дясното започна да слага златни турски лири, докато двете се изравниха. Изсипа ги пред Гаврил, добави една и каза:

– Тази е, защото медальонът е от по-чисто злато – добави втора монета, – тази е, защото е специална изработка, а не щампа или отливка – добави трета, – тази е, защото дойде при мен, а не ме остави да видя, че на някоя чужда витрина се продава моят труд.

Гаврил прибра парите в кесията си.

– Благодаря ти, цената е справедлива.

Вратата откъм работилницата се отвори и Гаврил с внезапно грейнала в очите му надежда погледна натам. Но влезе не дъщерята на златаря, а жена му и кимна мълчаливо.

Надеждата угасна.

Той също ù кимна, после и на Гроник и излезе. Звънчето го изпрати с прощален звън.

– Каза ли му, че тя умря при раждането? – попита съпругата.

– Не.

– Каза ли му, че има син?

– Защо да му казвам? За да се вкопчи в него? Да ми се овеси на врата? Стига ми, че плащам пари на братовчед ми, за да му отгледат копелето.

– Не говори така – укори го жена му и гласът ù потрепера. – Само това детенце ни остана от дъщеря ни. Заради него загубата ни е по-малка. Поне за мен е така, като му погледна очите. Макар че е толкова далече и рядко го виждам. Нека си го приберем у дома? Защо трябва Саркис да го гледа?

“Права е. Защо съм толкова зъл? Аз обичам хлапето! Нали ми е внуче! Ще го наобиколя за Коледа. Може и двамата да идем.”

– Мисля, че нямаше да ни се овеси – продължи жена му. – Трябваше да му кажеш.

– Той е дърво без корен. Какво значение има истината за него?

– Няма... да е толкова нещастен. Няма да се чувства толкова сам. Ако беше склонил да го прибереш след затвора... Ако бяхме ги оженили... Тука има толкова добри доктори, сигурно тя щеше по-леко да роди и нямаше да умре... – от очите ù закапаха сълзи.

– Ако... ако... Стига вече! Ако ми бяхте казали, че е бременна, преди той да се махне от града, можеше и да ги оженя! – сърдито повиши тон Гроник. – Защо трупаш на мен цялата вина? Крихте до последно! Пък... и тука умират родилки! Никой не знае съдбата си, защото волята е у бога!

Тя поклати мълчаливо глава. Станалото – станало! Никакви укори и съжаления нямаше да върнат момичето ù.

– Този медальон... какво ще го правиш? Ще го претопиш ли?

– Ще го запазя. За детето. Ще му го подаря на сватбата някой ден. И онази снимка, дето си я направиха двамата, ще му дам с медальона. Да знае кой е баща му и коя е майка му...

– И какво ще му кажеш?

– Ще видим. Има време. Все нещичко, но няма да го товаря със срама им.

– А за баща му какво ще му обясниш?

– Стига вече! Баща му е никой и никой ще си остане! Чаровен хубавец. А беше способен! Можеше да постигне в живота много! Обаче не направи нищо! Да лъжа ли детето? След всеки човек на този свят остава някаква следа, някакво добро дело или поне доброто му име. А той... нали го видя? След него няма да остане нищо! Нищо!

Жена му поклати тъжно глава.

Прав беше мъжът ù. Както винаги.

 

След две седмици Гаврил, с нови топли дрехи и въоръжен с два револвера, за които похарчи повечето от парите, беше в Цариград. След още три дни стигна село Алмалъ, където трябваше да намери Станùслав Домбровски. Вече бе средата на октомври. Валеше ситен продължителен дъжд, който просмука дрехите му, а ветрецът ги превърна в леден компрес на цялото тяло и го караше да зъзне. По разкаляния път се вървеше трудно. Постоянно трябваше да остъргва с ножа си налепващата се кал по цървулите, която започваше да тежи на краката му като гюллета. Когато стигна селото, вече го тресеше. Попита за инженерите по железницата и един дядо, който подкарваше с пръчка към дома си натоварено муле, го упъти.

На ниската къща имаше надпис “Славянски дом”.

Гаврил потропа и влезе. Топлината го лъхна и го разтърси целия. Застана прав до вратата и огледа неколцината мъже вътре, които се смълчаха тревожно. В първия момент не разпозна никого, а после видя до напалената бумтяща печка чеха, инженер Антонин Свòбода. Впери зачервените си очи в него. От рязката температурна разлика почувства, че му призлява. Олюля се и няколко ръце го подхванаха да не падне. Сложиха го на стол. Той пак вдигна очи към чеха и попита:

– Свòбода, къде е Станùслав?

Чехът се приближи и се взря в измъченото му лице:

– Гавриле, ти ли си? – после пипна челото му и тревожно каза на другите: – Болен е. Гори целият.

Гаврил затвори очи омиротворен. Най-после беше сред свои.

 

Цяла седмица се бори с треската. Мята се и бълнува. Когато се съвзе, до леглото му седеше възрастна жена и му бършеше челото. Щом го видя, че се е отворил очи, тя скокна.

– Сега ще извикам син ми, даскала! – и излезе.

След малко в стаята влезе мъж на средна възраст с поовехтели европейски дрехи и папийонка.

– Ей, изплаши ни, бе! – засмя се той. – За малко да те изтървем! Я дай да ти помогна да седнеш и да хапнеш, че съвсем си отпаднал. Майка ми ти е сготвила чорбичка. Топла. Ще те вдигне на крака.

Подпомогнат от силните му ръце, Гаврил се надигна. Сложиха зад гърба му възглавници и той се отпусна изнемощял. Дори това просто нещо го умори и почувства, че главата му се замая. Възрастната жена приседна засмяна до него на едно трикрако столче и почна да сипва с лъжица топлата чорба в устата му. Досрамя го. Толкова ли е зле? Взе от ръцете ù паницата и лъжицата и засърба сам, като внимаваше да не се полее.

А даскалът ту сядаше до него, ту ставаше да крачи из стаята и през цялото време говореше:

– Антонин ни разказа за теб. Работил си с други поляци по някакво шосе отвъд Цариград. Много си бил способен. Бил си ги напуснал, за да се включиш в нашата борба за свобода. Аз съм Димитър Ралов, учител. От мен няма защо да криеш, и аз съм от Славянския комитет.

– Така е – потвърди Гаврил и продължи с кратки изречения, защото нямаше сили за по-дълги. – Исках да намеря Левски. Не можах.

Даскалът замълча с наведена глава, после въздъхна и каза:

– Много тежък удар, братко! Обесиха го. Няма го вече. Турците изловиха много дейци, много комитети са разтурени. Хората се наплашиха.

– Все има някой на негово място – предположи Гаврил. – Нали не е разбита цялата организация?

– Не е разбита. Но хората са объркани. И тези в Румъния не я подхващат работата, както трябва. Чакаме да ни се обади друг, ако са му определили заместник, че да почнем пак. Сега само събираме пари за оръжие и се спотайваме. Които бяха трън в очите на турците, се скриха. Ти за Домбровски попита, като дойде. Едва не го арестуваха. Добре, че верни другари го предупредиха и той избяга. Година и осем месеца, нямаме вест от него. Не го знаем жив ли е, умрял ли е... Остави жена с малко дете на ръце. Е, ние ù помагаме, но тя, горката, се чуди ще се върне ли, или е вече вдовица.

Двамата помълчаха умислени. После Гаврил заговори:

– Само да се съвзема малко и продължавам към Румъния. Да видя кои са ония хора там и какво смятат да се върши. В цяла Европа народите се бунтуват и се борят за свобода. Само ние стоим на опашката. Никой няма да ни я даде даром тая свобода!

– Така е – кимна даскал Ралов. – Иди, виж и ни пиши. Чакаме разпореждания. Не може всеки на своя глава. Трябва организирано да се действа.

– Да – съгласи се Гаврил. – От едно място трябва да се командва. Иначе ще настане анархия и само хора ще изгинат.

Даскалът кимна впечатлен. Думата “анархия” не всеки я знаеше. Види се Гаврил не бе случаен човек! Умен и образован. Докато беше в безсъзнание, го чу да бълнува. Несвързани думи ту на български и турски, ту на полски, ту на някакъв език, който отначало взе за румънски, но инженер Свòбода му каза, че е италиански. Предположиха, че е бил при Гарибалди. И сигурно беше така, знаеше какво се иска от една организация, знаеше какво е анархия и че е опасна за движението.

 

В средата на ноември топло облечен и подпомогнат от Славянския комитет с няколкостотин гроша (което правеше няколко турски лири), наметнат с нов, дебел, плътно изтъкан ямурлук да го пази от вятъра и дъжда, Гаврил отново пое на север. За малко есента се беше смилила, беше разгонила облаците и грееше ласкаво слънце. Той все още се чувстваше не съвсем укрепнал, но спираше по-често да почива и пак тръгваше.

В края на ноември беше минал през Шипченския проход на Стара планина и стигна в Габрово. Парите му пак свършиха. Нямаше за нощувка по хановете. Свиваше се на зàвет до някой зид, в някоя порутена сграда– хамбар или воденица, омотаваше се хубаво с ямурлука и заспиваше зъзнейки, без да е много сигурен дали ще се събуди сутринта или ще го намерят напролет, като се стопят снеговете.

Но – кучешка душа! Не се мре лесно. С изгрева отваряше отново очи, подскачаше на едно място и разтриваше ръце и крака, за да се сгрее, и пак хващаше пътя. Замисли се, че без пари няма да може да си извади пътно тескере за излизането към Румъния, нито да си плати билета за парахода. Тези неща едва ли струваха скъпо, но все пак си бяха пари. А никого не познаваше по тия места. Никога не бе ходил северно от голямата планина, простряна като гръбнак на гигантско животно от единия край на българските земи до другия.

После внезапно се сети.

Лом!

Малката му сестра Куна и мъжът ù Генчо се бяха преселили в Лом с децата. А доколкото знаеше, Лом е на самия бряг на Дунав.

“Това е късмет! Те тъкмо гостилница имат там! Ще преспя при тях ден-два, ще ги помоля за малко пари назаем или ще се хвана на каква да е работа да изкарам няколкостотин гроша, колкото за тескере и билет, и – хайде в Румъния!”

И тъй, както са казали хората, “с питане до Цариград се стига”! Като питаше накъде е Лом и газеше дълбокия сняг, Гаврил мина през Севлиево, Ловеч, Луковит, Червен бряг, Бяла Слатина и в началото на декември стигна Вълчедръм. Не беше очаквал, че Лом ще се окаже толкова далече! По-добре да не бе тръгвал натам. Но беше късно да се отказва – почти стигна.

Във Вълчедръм го прибраха по милост на топло в обора на един хан, сипаха му рядка леща, която раздвижи кръвта в премръзналото му тяло, и на сутринта в компанията на двама кираджии и шестимата им пътници той тръгна да извърви последния преход от дългия си маршрут. Те нарочно гледаха да се съберат повече хора, защото по това време на годината пътят беше твърде пуст и се бояха от нападения на черкези. Зарадваха се, като разбраха, че Гаврил има два пистолета, затова му сипаха даром една чорба и на закуска. Преброиха се и решиха, че могат да тръгнат. В ранния следобед трябваше да стигнат града, където живееше сестра му.

 

ВРЕМЕ ЗА ГОВОРЕНЕ

 

Журналистката от сутрешния блок на най-гледания телевизионен канал Албена Живкова тръпнеше от сценична треска. Днешният момент беше от малкото в кариерата ù, когато имаше късмет при завихряне на голям скандал, тъкмо тя да разговаря с най-забележителния участник в него.

Дискусиите сутрин бяха времето за говорене. Безкрайни препирни. Цяла тълпа събеседници-политици се извървяваха през студиото. Обикновено значителните гости ги поемаше колегата ù, а за нея оставаше “поддържащата женска роля”. Винаги бе изтиквана на второ място! Но тъкмо днес той беше болен!

И тъкмо днес в телевизията се обади пресаташето на МВР и съобщи, че министър Боянов е предпочел в тяхното предаване да даде разяснения по случая с катастрофата и снимката му с “братята”.

Тя ликуваше! Колегата ù щеше да си отхапе от яд хремавия нос, заради който не можеше днес да застане пред камерите! Нямаше как да се сополиви и да кашля пред цяла България. Водещата се остави на грижите на гримьорката с блажено притворени очи.

А после под светлините на студийните прожектори подхвана един привидно учтив, но настъпателен разговор с министъра. Той отговаряше направо на лесните въпроси, увърташе на неудобните или използваше винаги резултатния трик – като го питат за едно, да обяснява съвсем друго и да ръси тонове несмилаема статистическа информация. Един вид – “Вие просто се заяждате! Не виждате ли колко добре си върша работата?”

 

И ето, министърът на вътрешните работи седеше насреща ù, усмихваше се любезно и съобщаваше такива факти, които за нея, а и за всички от екипа, се оказаха шокиращо нови. Албена Живкова изпита усещането, че ù сервира големи порции лъжи, които сега беше принудена да преглътне, защото в момента нямаше никакви контрааргументи срещу тях. Утре всички телевизии щяха да се заловят да ги разчепкват и опровергават. Обаче тя щеше да се е показала глупачката, която ги е огласила. Усмихваше се на човека срещу себе си и го ненавиждаше с цялата си душа.

А той, притворил очи като котарак на припек, добродушно мъркаше:

– Наистина снимката, на която съм аз заедно с подземните босове, не е фалшива. Направена е от групата за борба с организираната престъпност, която по мое нареждане беше обградила мястото на срещата ми с тях, но на доста голямо разстояние. Затова е с такова лошо качество. 

– А как вие, министърът, се озовахте на дружеска среща с престъпници? – атакува Албена Живкова, но, както се оказа, съвсем безуспешно.

– Получихме информация от наш внедрен агент, че те търсят връзка с високопоставен политик, когото да подкупят, за да покровителства нещо голямо, което са замислили. В тази акция с кодовото название “Анаконда” аз приех да изиграя ролята на човека, склонен да се поддаде на корупция. Ние като тази силна змия трябваше да стегнем пръстен около двамата престъпни босове, да заловим и парализираме тяхната групировка. Затова се явих лично, но цялата среща се записваше и снимаше, за да съберем достатъчно уличаващи факти, с които най-после да ги вкараме в затвора. Само че те, както се видя, са плащали на продажни ченгета и са били предупредени за капана. Така операцията се провали. И не само се провали, ами се обърна срещу нас с тази уж изобличителна снимка.

– Какво се случи? – попита водената за носа журналистка.

– Ами те се държаха любезно с мен като със стар приятел, водиха някакъв съвсем безсмислен разговор и не казаха нито една дума, за която после да бъдат обвинени. Но ние имаме и друга натрупана информация за тях. И точно когато преди няколко дни се готвехме да ги арестуваме, изведнъж в някакъв американски вестник се появи клеветническата статия срещу мен. В нея всяка дума е лъжа. Само снимката е истинска, защото тяхната “къртица” в полицията я е извадила от следствените материали и я е предала на някакъв журналист с измислено име. Но ви давам дума, че ние ще заловим и ще осъдим този продажен полицейски служител.

– Значи потвърждавате, че статията е подписана с псевдоним?

– Ха-ха-ха! – засмя се министърът. – Разбира се. Вие чýвала ли сте за журналист на име Георги Бенковски? И то американски? Аз съм чýвал само за един-единствен Георги Бенковски, пред когото дълбоко се прекланям! И ме е срам, че някой си позволява да си служи с неговото свято име в тази кална история.

– Разкрихте ли кой е полицаят, който е предупредил братя Рашкови?

– Да, и от тази сутрин е обявен в цялата система на МВР за общодържавно издирване, защото е изчезнал. Казва се Атанас Николов, криминалист от Бургас. Избягал е и се е укрил при своите другарчета в подземния свят. Но ние ще го заловим. И той ще влезе в затвора! Обещавам ви!

Разбира се, времето в един сутрешен блок е ограничено, в студиото бяха поканени и други събеседници, министърът каза, каквото имаше да казва, и си отиде. Всичките ù колеги бяха занемели от направените разкрития. В паузата, докато течаха реклами и микрофоните бяха изключени, Албена Живкова погледна към режисьора на пулта и попита:

– Какво мислиш?

– Направо смайващо! Ти си на гребена на вълната!

– Всяка дума беше лъжа – каза тя със смръщена физиономия. – Аз го гледах в очите отблизо. Знаеш ли какво пропуснах да го попитам? Къде в целия този пъзел стои убитият американец Майкъл? И защо е убит, щом снимката не я е направил той, а самите полицаи?

 

 

----------------------------------------------------

 * О, ти си християнин! Българин!

 * Андиамо – Да вървим (ит.), (б. а.).

 * Не! Не! Не! (ит.), (б. а.).

 * Гавриле, но защо? (ит.), (б. а.).

 * Димитър Общи (б. а.).

 * Капитан Петко войвода (б. а.).

 * “Мъсърска компания” означава “Египетска компания”, защото Египет арабите наричат Мъср (б. а.).

 * Калимера, кирие Гавриле – Добър ден, господин Гавриле (гр.), (б. а.).

 * Шаврантия – шавлива, лека жена (б. а.).

 * Гъжва – платно за увиване около главата, чалма (тур.), (б. а.).

 * Опинци – цървули (б. а.).