Голямата литература ни отваря очите за незнайни места, които не сме предполагали, че съществуват, преди да заровим носа си в страниците на книгите. Това се случва почти винаги неочаквано, когато случайно се зачитаме в разказите на непознати автори, в случайно попаднали в ръцете ни романи-съкровища, за чието съществуване и стойност не сме си дори въобразявали – сякаш сме изстреляни в друг свят, в други времена и пространства, където никога не сме били и откъдето не ни се иска да си тръгнем.

Така е и с „Къща отвъд света“ – хубавата книга на Георги Данаилов, роден и отраснал в България, чудесен писател (а също и драматург), който хваща за ръка читателя и тръгва с него по затънтени пътеки и горски пътища в любимата му планина Родопи с нейните стари къщи, гори и снегове, отвежда го в селото, където е намерил убежище от градската врява, в къщата, където ще пусне корени и ще намери утеха за душата си. В автобиографичната си повест Георги Данаилов разказва как се е сблъскал с един нов начин на живот – със задимената кръчма, където се пеят чудни песни под тъжните звуци на акордеона, с историите за разбойници, смърт и реки от ракия, които неизменно присъстват в многобройните чудновати случки. Изгубено в планината, селото е скупчено и същевременно разпиляно, „сякаш Господ е взел в шепите си къщите и ги е сурнал надолу по склона“. Тук битуват легенди и тайни, от които е изтъкан животът на местните жители, всичките „благословено луди“, които Данаилов познава, сякаш са му стари приятели, и разказва за тях шеги и странни случки. Това са невероятни образи с тяхната мъдрост, находчивост и чудатост: дядо Киро, старият даскал, братята бай Смальо и Мурат, математикът Владо, старата мома Калина. Те ни напомнят за атмосферата от „Замъкът“ на Кафка, но без неговите кошмари, клаустрофобични психолабиринти и пътища заникъде. Въздухът, който се диша тук, е пропит с някаква остроумна меланхолия, с един живот отвъд познатия ни свят, със сладостта и горчилката на мъдростта, но не и с тръпчивия вкус на безнадеждността. Сладост, която изобщо не вълнува тамошните хора, планинците, които работят мъжки или упорито търсят заровени съкровища „по тайнствените могили“. Няма поезия в живота на местните родопчани, хайдутите и бездомните кучета. Те винаги са гледали на себе си със странно безразличие и човешко смирение. Като стара бавачка Данаилов разказва една балканска приказка, изтъкана от различни случки, в чиято тъкан са вплетени и нишки от съвременността, и стари легенди, и древни познания, и епични провали. Това е начин на живот, при който човек гради къщата си като убежище, по-скоро за удоволствие, а не от необходимост, макар че прозорците ѝ са „зейнали като изтекли очи“. Гради я, за да е в нея до края на живота си, да съжителства с гнездото, направено от лястовиците в една от стаите, и ревниво да пази чамовите дъски, от които ще бъде скован ковчегът на дядо Киро в мига, когато го застигне косата на смъртта. Защото човекът старее бързо за разлика от гъстата родопска гора. Тя ще види как хората прекрачват в идните столетия и ще им дава поминък, подслон, утеха и нежност . Хората са забравили себе си в тези вълшебни места, със своите всекидневни грижи и труд, далеч от фалшивата и дребнава действителност, позната на всички ни. В селото времето е спряло, културите, религиите, историите за турци и християни, под безсмъртния взор на българската гора, са се вплели в трагичното минало на Източна Европа – едно минало, сложило отпечатък и върху семейството на Данаилов, изселено за тринайсет години в Свищов на Дунава. В тази пустош за жалост нахлува и глобалното съвремие, успява да стигне дори там, където границите на света изглеждат размити, и започва да хапе, да ръфа, да дъвче, да мачка и съсипва „най-красивата красота на света“. Една метафора за битието, с която Данаилов се опитва да разкрие пред читателите си тайната за това, как трябва да се живее: винаги да се захващаш с нещо, да градиш, без значение какво, със силата на ръцете или на ума. Както прави „преводачът на Толстой”, който е намерил мир и щастие в идеята никога да не завърши работата в своята родопска къща, превърнала се междувременно в негова крепост. Човешкото съзнание е пружината, която отключва радостта или отчаянието, тя е като блещукането на светулката: осветява за миг околния свят, после изведнъж угасва – и всичко потъва в мрак. Георги Данаилов пише, че „българинът е артистичен“ – и точно за артисти се разказва в книгата му. С автентичния и дълбок глас на литературата той разказва истории, изсечени в скалите на Родопите – за занаятчии, музиканти, интелектуалци, зидари, актьори, мошеници, разкривайки истинската същност на българите: те влагат душата си във всичко, с което се захващат, и знаят да живеят, защото нехаят дали ще оставят следа подире си. Това става ясно от думите, с които Данаилов завършва своя вълнуващ разказ: „Ще погледна към небето и то ще бъде ясно и тъмносиньо, ще погледна към върхарите на нашите дървета, към покривите, към отсрещните скалисти ридове и ще усетя, че съм пристигнал в другия свят, че унинието ми е преодоляно, че съм никой и че съм щастлив.“

                                                                                                                            

 

Мауро Корона е световноизвестен италиански писател, скулптор и планинар. Книгите му са претърпели многобройни издания и са преведени на повечето европейски езици.