Тампико или Темпико, както се пееше в една песен. Казваха, че като курорт е няколко класи под Акапулко и Канкун, но това за мен нямаше абсолютно никакво значение. За мен беше важно, че след две години отново бях на брега на океана, в прекрасен хотел, построен на плажната ивица, от чийто прозорец се вижда как небето и водата се сливат в един невероятно син цвят. И цялото крайбрежие, застроено с капанчета, заредени с текила, десетки марки бира и люти ястия за туристите, си беше тук, с по двама-трима дежурни местни мачос, с широки сомбрера, разкопчани ризи и с лъснати от жегата чела. На фона на носталгична, романтична музика, в която затъваш с двата крака...

Хотел "Маеба" сигурно би могъл да побере поне хиляда курортисти, които да си тръгнат задоволени във всяко отношение - чистотата, обслужването, близостта на океана, както и от храната, на която мексиканците особено държат. Денонощно се консумираше, денонощно се разливаха коктейли, в които се стапяха тонове бучки лед, звучеше тиха музика, носеше се аромат на плажно масло и зелени водорасли.

Сред палмовите градини и басейните, които обграждаха сградата от двете страни, седнал, с коктейл от водка и портокалов сок, който мексиканците наричаха "отверка", бутилка кока-кола или халба бира, можеш да се почувстваш като гражданин на по-обгрижената част от човечеството. И пак нещо да не ти достига. Ровейки в душата си, разбираш, че нищо от това, което те заобикаля, не е твое - нито завладяващия с безкрайността си океан, нито безкрайния бял пясък, нито пурпурните облаци, които в късния следобед се гмурваха в дюните и водата, и оставаха там цяла нощ. И постепенно осъзнаваш, че всичко е един сън, който скоро ще се стопи на най-интересното място и че всичките ти съпротивителни сили ще изчезнат пред възможността да тъгуваш по него.

- Говорите ли английски? - беше млад светлоок мъж, който само по хитрото пламъче в очите приличаше на мексиканец.

- Испански - отговорих.

Казваше се Лусеро - име, което обикновено се дава на жена. По униформата, която носеше, разбрах, че е служител в хотела и вече за него работният ден е приключил. Сигурно беше виждал всякакви екземпляри от всички краища на света и за мен малко неясно остана вниманието му, въпреки че вероятно съм изглеждала доста самотно. Разговорът тръгна от прелестите на Мексико, прехвърли се към прелестите на България и се спря за дълго на особеностите на мексиканската люта кухня, която при все това е забележително вкусна. За доказателство изядох няколко гордитас с нопалес - вид кактус, който присъстваше задължително на трапезата, както и пастет от агуакате, пресни домати и кълцан лук. Поливахме нощната жега със студена бира и слушахме разтърсващи песни за любов и смърт. После Лусеро ме изпрати до хотела, качи се в една “Кордоба” и изчезна в нощта - точно така, защото часът беше един, а от отворения прозорец по посока на плажа прииждаше звън на китари и приглушен смях. Но това е Мексико - едни страдат за парите си, други страдат от потискаща мизерия, а трети от несподелена любов - живот, който кипи от страсти, надежди и музика. Като прибавим и двата океана и вечното слънце...

Легнах си, но не заспах въпреки леко замаяната ми от бирата глава. Имах усещане за тяжест в гърдите си, като че ли не ми достигаше въздухът. Искаше ми се да отпратя този Лусеро от мислите си, но той властно отпъждаше съня ми. Млад мъж, който е любопитен към света, заговорил ме е от човещина, защото явно съм събудила леко съчувствие така самотна, само с чаша "отверка" в ръка. Беше четвъртият, който каза, че по говора е допуснал, че съм от Бразилия - бил напевен и "паусадо", така се изрази той.

Събудих се, когато слънцето беше прехвърлило обед. Пристигнах на плажа с почти стопени от жежкия пясък ходила, хвърлих хавлията си под една палапа и се гмурнах в океана. Поплувах малко, после се върнах към брега и останах дълго потопена до шия в прозрачната вода. В един такъв миг човек се опитва да философства за красотата и болката, за живота и смъртта. Направих го и аз, но не ми помогна. Мисълта ми остана все така ангажирана с нещо, което определях като натрапчивост, и тя намираше място в главата ми заради усещането за самотност.

Облегнах се на шезлонга и притворих клепачи. През няколко минути до мен се спираха продавачи на сладкиши, сувенири, такоси. Предлагаха татуиране и екзотични прически. Един превит под тежестта на товара си жилав индианец простря на пясъка прекрасно пано, евтино, само за двеста песос - нещо, което не струваше по-малко от две хиляди.

Не можах да откажа на девойката с дълги плитки да ме среше и вплете в косата ми ситни охлювчета. Острите й пръсти хлътнаха в червените ми кичури. Подръпванията и мокрият гребен ме отпуснаха и аз заспах. Продължих да дремя и след като момичето си тръгна - стопи се сякаш в зноя.

Защо ми беше тази екзотична прическа - Бог знае - сигурно защото исках някой да ме докосне, да ме погали. След дългия си самотен престой бях уловила промяната в движенията ми - бе изчезнала женствеността в тях. Често се "хващах" да стоя с разкрачени крака, вечно обути в дънки, с опрени лакти на коленете и дълга цигара между пръстите.

Но този Лусеро определено ме съживи. Вниманието му към мен ме накара да трепна. И ми беше приятно. Гримирах се за вечеря, облякох бял панталон и синя разголена риза и слязох в ресторанта. Пътьом погледнах към рецепцията и оттам Лусеро ми махна. Имаше работа, но все пак го видях да ми се усмихва, а това беше достатъчно, за да почувствам приятен трепет, който се разпръсна около пъпа ми.

На другия ден внезапно се появи на плажа. Носеше два коктейла с дълги сламки, вежливата си усмивка и мексиканското пламъче в очите. Гледахме към лазурния океан, мълчаливо смучехме от питието, докато не дойде мигът, в който запях първата песен, която бях научила тук: “Говори ми за себе си, разкажи ми за своя живот” - така се казваше тази песен. Звучеше по всяко време и по всички радиостанции, в заведенията, в леките коли, по улицата. Мелодията й беше изтръгната, както повечето латиноамерикански балади, от дъното на някакво предчувствано страдание, без което животът на този край на света не би бил същият. После още една и още една песен, докато стана съвсем здрачно и лъхна лек ветрец.

Разделихме се до спретнатата “Кордоба” - всеки по пътя си - любезно и приятелски, с прекрасно настроение и налудничав смях, който незнайно защо ме навести точно в този момент.

Продължих да пея под душа, вдигнах с шнола негърската си прическа с охлюви, облякох дълбоко деколтирана рокля и след вечеря тръгнах по плажната ивица. И нямаше как да остана безразлична към една такава лятна нощ, от чийто купол висяха звезди, едри като хвърчила. Брегът не беше пуст - напротив - беше изпълнен с хора и смях, бяха запалили огън - ей така, за екзотика, а езикът му ближеше облаците и пръскаше искри към водата. Беше приятно - нещо като наближаващи празници и тържествени камбани.

На другия ден минах нарочно през рецепцията на път за плажа и погледът ми срещна усмивката на Лусеро.

- Приготвил съм изненада тази вечер - ще ми отделите ли време?

Кимнах в знак на съгласие и времето до уговорената среща премина в опити да предполагам каква точно ще бъде тази изненада. Сигурно концерт, ресторант, разходка с яхта из Мексиканския залив, или...

Питах се всъщност, късно ли е за мен да приема този завоалиран с учтивост флирт и не се побоях да си отговоря със: защо не. Може би трябваше да се запитам какви биха могли да бъдат последствията, но такъв въпрос не възникна и аз, без да изпитвам угризения, започнах да провокирам съзнанието си. Това продължи през целия ден, до часа на срещата на паркинга, където чакаше “Кордоба”-та.

Преди да тръгна, изпробвах всички възможности на гардероба си, за да изглеждам блестящо. Май не ми беше все едно, но накрая нахлузих отново панталон и избрах черен корсаж с тънки презрамки.

Колата се носеше по крайбрежието, а на фона на потъмняващото небе развяваха огньове няколко петролни кули. Следваше един преход, който минаваше покрай зелена горичка, после ранчото “Буена виста” и първите колонии на Тампико. Бяха застроени с еднотипни къщи, очевидно под средната класа. Гледах с любопитство, този път исках да запомня всичко до най-малки подробности.

Прехода към центъра на града започваше след малък площад, на който бяха струпани десетки магазини. Няколко палми бяха украсени със светещи крушки, които придаваха празнична атмосфера на този площад, по шосето за по-следващия, който беше истинският център на града. Прелетяхме и през него и се отправихме към колонията “Лас росас”. Тук фасадите на къщите бяха разнообразни, забелязах борови дървета, мраморни огради и шадравани в дворовете.

Колата рязко намали скоростта и спря на улица “Лос ривалес” 44. Мълчах мистериозно, усещайки, че ще се случи нещо неповторимо. Прекрачих прага на този дом с мисълта, че каквото и да ми се случи - то ще бъде значимо, запомнящо се - нещо, което никога нямаше да забравя, нещо, което щеше да стопля тъжните ми мигове до края на света.

Шумът и музиката изведнъж нахлуха в мен още при първата крачка към широкия хол. Около една елипсовидна, дълга маса бяха насядали много хора - усмихнати, с широко отворени очи.

Лусеро ме прегърна през раменете и каза:

- За мен е голяма радост и чест да представя съпругата ми Летисия, децата ми Армандо, Артуро, Анхелина и Антонио, моята леля Силвия, чичовците ми Хуан Рамон и Херардо Баррио, техните съпруги - доня Мария и доня Ернестина, братовчедите ми Хуанес и Родолфо, техните годеници Ракел и Кармен, приятеля ми Рейналдо и жена му Елса, а това са децата им Ернандо и Хавиер...

 

 

 

Той живееше на края на селото, в къща, изградена от самия него, малка и кокетна. Изостави апартамента си в големия град, подари колата на зет си, прехвърли нивите на дъщеря си, даде спестяванията на внучките си и заяви, че той си е селяндур и такъв ще си остане и след смъртта, която трябваше да го намери в родното му село.

Беше зрял, силен, изпълнен с човешки слабости и добродетели, но най-вече с псувни, закани и отработени жестове, които недвусмислено изразяваха неговото отношение към ситуацията. Това най-често се случваше в селската кръчма. Там отсядаха Койчо Котарака, Даньо Кухия, Недю Суджука, Саламон и шумната циганска тайфа, начело с Игнаш Черния.

- Игнаш, кажи как е думата ром на цигански? - попита веднъж Гергин.

- Ами, на цигански ром е циганин...

- Тогава кажи на Цеко, че циганското маме ще разплача, дето краде.

- А, той, Гергине, х-хе набожен вече, не краде - почесва се по врата Игнаш.

- От кога, бе, Игнаш, стана Цеко набожен?

И като няма какво да отговори, Игнаш Черния вика „наздраве”, тупа се по гърдите и забърква една дунанма, омешена с миризмата на мастика с мента, бира и отрудена селска пот.

- Аз - подхваща Селяндура - най-бързо мога да сваря свински кокали - наливам в една тенекия вода, слагам сол и пускам бързовара - ела да видиш - трещят, кипят и докато изпиеш ракията си - те са вече готови. После събираш месото в една чиния, посоляваш, ръсиш черен пипер, приготвяш си студена бира или младо вино и докато се усетиш - те са те подушили и пристигат. Котарака най обича да ръси пипер в шепата, защото е аванта... Суджука умира да го бият на карти, а Даньо Кухия постоянно пристига с гармуда на главата, понеже кака Неда, като го прибара на чалъм, го млати с налъма, дето завари. Него, когато и да го биеш или да го убиеш - ще бъде късно... - На това място Селяндура отпива от потното бирено шише и продължава да чеше език, защото има кой да го слуша. - Например Саламон се пише за голям познавач на жените, ама хич го няма и аз ще ти кажа защо - защото е екарисажен, нефелен е Саламон - от рождението си - досега...

- Че ти откъде ще знаеш за моето рождение чак толкова, като си по-голям от мен има-няма две години?

- Виж, Саламон, ти си прост човек, ако и на мен да казват Селяндура. Ти чорапа си го обуваш откъм петата. Вярно ли е? А на мен ми казват Селянадура, защото отбирам от селските работи, където и да ме пипнеш - на линия съм, на всичко мога да те науча - от копането и орането до прибирането на свинската мас по Коледа...

Саламон се киска, защото тези приказки ги слуша от години, те забавляват и него, дори провокираше Гергин понякога, за да нагрее атмосферата.

- Представяте ли си - обляга лакти на масата нашият герой, - този тъпанар навремето ме запозна с една гиндюрмя, която ми представи като своя любовница. На това отгоре ме излъга, че работела в КАТ. Гледам я аз - облякла се със шарена рокля, със сандали с висок ток, а петите й напукани, също като на буля Христовица картофите... Ало, викам му на една страна, как ще работи в КАТ тази, дето между зъбите си има сирене, бе, глупак!

Но такъв е той, нашият Саламон - когато го кръщаваха, - аз помня, защото бях на седем години, а той на четири, таман поп Михаил го извади от казана да каже, че го е взел от дявола и го предава на ангелите - той се наду, като червена мисирка и се изпика във водата...

Това за казанчето беше разказвано десетки пъти, но винаги предизвикваше смях.

- Ти, като си толкоз печен, бате, що не ми казваш Соломон, а Саламон - знаеш ли на кого съм кръстен аз - на цар Соломон!

- Цар Соломон като чуе кого са кръстили на него - ще се отрече от царството и от короната си, да знаеш! Какво си взел ти от този цар - нищо! Лапаш с пръсти, пиеш бира и се уригаш, прасета гледаш, кокошки пасеш... Стрина Бона сигурно е искала сина й да се издигне, на цар да прилича, ама е разбрала каква стока ще да е пръкнала още когато я направи резил на кръщенката... После, я ми кажи ти, защо откъм бай Тодор вие сте Маймунови?

- Защото сме хитри, а не като теб - устати и прости - хили се Саламон.

- Хитри ли? - гледай ти! Че те хитрите живеят в града отдавна, купиха си имоти, по света пътуват, езици говорят, ти дори не си ги чувал!

- Знам аз!

- Ти ли, бе?! Че ти не знаеш кое е ляво и кое дясно!

- Знам езици аз, питай Игнаш Черния!

- Ами, да - доволно се хили Гергин Селяндура, - кой друг да питам, освен Игнаш - ама ти и цигански толкоз знаеш... Знае ли цигански Саламон, бе Игнаш?

Игнаш веднага скача от мястото си с бирата и вдига наздравица:

- Да е жив и здрав бай Саламон, тъй де, то аз съм му батe, ама поназнайва езика, кръст божи! - така казва Игнаш Черния и се кръсти.

- Видя ли, бе, където ме бутнеш - огън съм! - върти очи Саламон.

- Да ме прощаваш Игнаш, ама хич не вярвам на твоя кръст, защото лани ми каза, че оная, дето беше в каруцата ти върху тревата, била снаха ти, а пък тя била... ама хубав бой й дръпна жена ти, че и ти май пострада... Та, исках да кажа, че ти се кръстеше тогава, както сега - не помниш ли?

- Кажи бе, бай Гергине, ти ако беше на мое място - какво щеше да направиш?

- Аз на твое място не мога да бъда, защото този тънък занаят никога не съм го резилил и от жени разбирам много. Жената преди всичко иска да й покажеш страст - да й смачкаш кокалите...

- Ти как взе акъла на кака Бялка? - ръчкаше Саламон.

- Смачках й кокалите и да видиш как си събра бохчата и дойде при мен! Баща й пристигна запасан с нож, аз пък бях довел свако Кольо - бивш фелдфебел от царската армия, ербап човек, плашеше всички пияници в града, дето живееха в неговия квартал, когато го викаха за помощ в някоя къща, вземаше една брадва и хлопаше с кюптията по вратата - да видиш ония как отрезняваха на мига!

Гергин винаги отпиваше на завръзката на някоя история, удължаваше напрежението у слушателите.

- И както ви казвам, кака ви Бялка вече беше у дома. Тогава апартамент нямах, нашите, бог да ги прости, ми купиха едни ниски къщички в крайния квартал, аз им казвах павильони, че някой ден да мога да се включа в блоковете, които строяха навсякъде, тъй де, да се омешим с гражданите... И така, бяхме се събрали около масата в павильона, когато на вратата се почука, ама като казвам почука - то не е с кокалчето на средния пръст, културно, ами с юмрук и вратата започна да отскача. Излизам аз, свако ми също, а на площадката стои моят тъст и нарежда Бялка веднага да се прибира. Добре, ама Бялка и носа си не показа, защото разбра, че мъжът й от камъка вода може да изкара, къде ще намери друг като мен... и, не щеш ли, наизскачаха от тъмното няколко души, готови за бой. Тогава свако Кольо се извъртя и нали покрива на павильоните беше до рамо, измъкна една керемида и я метна по посока на ония, дето се криеха в тъмното. Някой изохка, но керемидите продължаваха да летят, докато не изтопурка и последният по тясната уличка нагоре... Ей такива работи... После тъстът влезе вътре, пи една ракия и насрочихме дата за сватбата...

- Кажи сега, бате, за ония двете, дето ги качи на автостоп, когато беше шофьор към консервната фабрика...

- Качвал съм всякакви, един път закарах две германки до морето, голям майтап беше! Аз им говоря на чист български - те ми говорят на чист немски. Накрая се разбрахме, че ще ги стоваря в Бургас, пък те да отиват после където щат. Паркирах камиона до гарата и им казвам - елате да хапнем по една шкембе чорба. Те нищо не разбират, ама като ме гледат как им махам и настоявам - тръгнаха. Поръчах им по един пахар на бюфета на гарата гореща чорба, разбърках им по една лъжица оцет с чесън, че ела гледай...

- Ядоха ли?

- Абе, първо се облещиха, после започнаха да посръбват, бая гладни трябва да са били, щото много малко от чорбата артиса...

- Ами, от ония магистралките, дето им викат - от тях качвал ли си?

- И с тях съм имал вземане-даване. Веднъж ме сприщиха зад храстите, дето се облекчавах, направо се стреснах! Бяха се облещили, защото видяха какво държа в ръце и лигите им потекоха...

- Казвай, казвай! - подкрепят го всички.

- Какво да казвам - рекох им - вие мен сте ме изтървали, ама ако мине оттук един, Саламон - покажете му някои от вашите чалъми, че да се научи, таман две жени му избягаха...

- Що да са ми избягали две жени бе, Селяндур, те ми бяха любовници и аз ги разкарах!

- Добре, ама любовниците не са ли жени, бе?

Смехът люлее компанията, но Гергин не спира да ги забавлява с разни измислени и истински истории.

- От всичко най-мразя мърлявите жени - направо се гнуся от тях. Веднъж отидох на празник у Койчо Котарака, а той беше се спазарил с баш майсторката в село, леля ви Мина, да му свари курбан за случая. Тя въртеше лъжицата и от време на време опитваше мръвките. Хубаво, ама като се навеждаше над черпака - мустаците й се намазваха с курбан - еее, че как ще ям после! Прибрах се у дома, резнах буца сирене, оскубах няколко пера лук и готово... После се върнах обратно и гледам - всички сърбат ли, сърбат, по две, че и три чинии пердашат! А най-доволна от всички - леля ви Мина, която се хилеше с намазан от курбана мустак... А пък оня, Лечо, той как ме подреди - покой да не намери и на оня свят! - Гергин заплашително се подпира на масата. - Казал съм му - като ме видиш - ще гледаш да завиеш зад друга къща, че... той знае...

Та, този Лечо, дето живее до гарата, все ме канеше на чаша ракия, нали минавам край тях. Гледам, реже едни едри домати и не му се свидят, пълни чашите с ракия и пак реже домати... Викам му: ти, Лечо, голям майстор градинар си станал - как ги отглеждаш тези домати? А той върти и суче - тайна било, само той можел да произведе нещо подобно и щедро да кани приятелите си. И така, доста време му правех компания на масата и никога не пропущах да му похваля зеленчука...

Но един ден, когато се бях запътил за риба, гледам Лечо тътри две кофи откъм реката. Спрях го, заприказвахме се, а той гледа да ме отмине, колкото може - по-бързо! Брей, че като се усетих - кръвта нахлу в главата ми: Лечо беше напълнил кофите от мръсната яма, с миризлива кафява каша той тореше доматите си... Че като изревах: бягай, викам, че те убих!

- Ама ти вече се беше налапал с торени домати...

- Хубаво, ама сега ме заобикаля, чух, че си търси къща в друго село и хубаво ще направи да се махне от очите ми, че видя ли го - стомахът ми става на буца и някой ден може и да го ликвидирам, този пърч селски!... Едно време Драгой Запоя ми идваше в къщата по всяко време и докато не го почерпех - не си тръгваше. Наливаше се с ракия денем и нощем, и хубаво наквасен, започна да ме кандардисва да му налея още, че да се довърши. Казах му, че не е редно, че е пиян до гъза, а той като зяпна: ще кажа, казва, на Бялка, че задиряш дебелата бакалка и всеки ден ходиш при нея да я задяваш... Наду ме на смях, тези Драгоеви заплахи бяха смешни, защото бакалката - знаете я, има деканя няколко аршина, не е по моя вкус, ама как да му обясня на Запоя... Нали знаете, че самият той се поболя от любов по бакалката, че и на нея й провали бизнеса... Само дебелата твяга ще го оправи него, викаше майка ми, бог да я прости. А защо твяга, питах? А мама казваше така - защото твягата е по-здрава от тоягата, ясно ли е! Така казваше и баща ми, дядо Драгни: подпри твягата до саята и си гледай работата, аз ще спя в иклюка, сега се казва стенен шкаф. Нашите иклюци бяха дълбоки и студени, нито лай на кучета можеш да чуеш, нито блеене на овце - нищо!

- Скоро и теб ще те преместят да спиш в иклюка май...

- Аз сам ще се преместя, когато му дойде времето. И после ще се поотместя малко по-нататък - смееше се Гергин и сочеше с палец към гробищата - ама що има още да чуете и видите...

                                              

 

 

Моментът беше съвсем назрял или узрял – тази дума изпълва устата ми с блага слюнка и усещам сока на тънколюспесто зърно, което търкаля към глътката ми елексира на безсмъртието…или сладките вадички от разцепената розовина на динята…

Ако не броим тези отклонения, които всепроникващо ме изпълваха с желание да погълна мъдростта от ябълката, наистина моментът си беше на мястото, понеже дълго го очаквах и все по едно и също време – вечер. Тогава портокаловите клони изсипваха по стъклото очертания на сенките на нощта, развяваха обръчи от листа, късаха оранжевите топки и те полудяваха да замерят тъмносиньото небе с цвета на лумнали факли.

Нямаше нищо по-вълнуващо от самотното взиране зад открехнатото перде. И нямаше жив човек, който да ме убеди, че няма да видя чудото на чудесата.

Сама се дивях на упорството си, което граничеше с параноя. Но нали бях на земята на храмовете и на девите? Те се целуваха на всяка крачка със своите яки, моренисти момчета, връзваха ги с дългите си черни коси и после ги убиваха с любов.

Знаех, че моето очакване ще улови мига между живота и фантазията, за да го превърне в ароматна дъвка за мозъка. Точно от това имах нужда и вече знаех защо се сещам за красавицата Алиенде, която кръстосва тези земи и търси авантюрата, за да короняса нищо незначещите й петдесет години. Ето я -. Зряла и самоуверена, с дълга чуплива коса, с усмивка, която ти казва много, ако можеш да четеш по усмивката…

Да тръгна ли към метрото, чиито спирки са денонощен пристан на хиляди сюжети или да хвана едно такси до центъра?

Най-добре ще е да хвана такси – ако не чудото – то поне ще ме питат от къде съм, после ще спрем до някоя такерия, за да търсим по картата на милионния град улица Манитоба или Аботинам – все едно. Междувременно можем да изпием по едно кафе или да изпушим по една цигара – привилегия на хората, които нервно и с години търсят философския камък. И изобщо не подозират за това.

Ако все пак стигна до центъра и вляза в двора на катедралата – няма как да не усетя полъха от крилата на ангелите. Ще им изпея нещо прекрасно, без да си отварям устата – ей така, ще ме люлее горещата сянка на камбаната и може би ще се появи и онова „облаче-ле- бяло”. Без сълзи, разбира се, не му е сега времето, когато съм на път да срещна чудото на чудесата.

Очаквахме урагана Еми. Бях много изумена от женското име на стихията – откъде накъде?

Градът замря, всички щори бяха спуснати, по улиците хвърчаха само таксита и линейки, хора не се забелязваха почти. Само метрото пореше задуха към Сиеро де ла сия, защото си беше една стоманена змия, която можеше да устои не само на урагана Еми.

Може би щях да пропусна шанса на живота си, ако не бях залепена плътно до прозореца и не наблюдавах какво ще стане. А то какво – първо пространството се изпълни с тъмно лилави потоци, които се спускаха от планината. Цветовете на бугамбилията се свиха, почти чух техния вопъл, простенах и аз – бугамбилията, това изящество на Твореца, моята слабост…

И изведнъж се сетих за оня разказ на Рафаел Смирнов, в който хвърчаха нотите на Ромео Райчев – така хвръкнаха ситните песъчинки от тротоара – досущ като ноти и образуваха кълбета. Кълбетата подскачаха по покривите, удряха се в стъблата на дърветата, къртеха лимонови кори, плодовете мокреха въздуха с кисел сок. Шевролетът на съседа премести задницата си, а уличният варел за смет затъркаля котката Августина нанякъде и после разбрах, че се е преселила завинаги в друга колония.

Не се чуваше шум от счупени керемиди, по простата причина, че такива почти не се срещаха – покривите бяха плоски, с по един тумбест черен варел, в който водата можеше да заври от безумните температури. Може би водата във тези варели е фучала, докато съм наблюдавала урагана Еми или самият ураган Еми е тананикал нещо, донесено от някъде, с привкус на нещо друго – аристократично или циганско – каква екзотика…

Познах в един миг във фигурата, внезапно появила се от суматохата – Ернан. Чудих се този крехък Ернан дали не е превъртял, защото като човек от тези земи, би трябвало да се пази от урагани, като Еми?

Ами, нищо подобно – явно си беше организирал експеримент със самия себе си и с очите си видях как направи опит да хукне подир стихията, но пясъчните кълбета го застигнаха към завоя и – до тук.

Кротна се едно зелено слънце, висеше между облаците, като отровна таблетка. Тя довърши пейзажа.

Плачеше ми се за всичките цветове и за купищата листа, които приличаха на гробове… Какво сравнение.

 

 

 

Връзката им беше чисто приятелска, основаваше се на общи изкушения в областта на изкуството и се подвизаваше във взаимното им благоволение да я притежават, като нещо ценно, като нещо, което съществува между тях, без да бъде застрашено от каквито и да било извънредни чувства.

Обикновено се срещаха в едно кафене, където обсъждаха всичко преживяно, без да си задават въпроса защо не пропускаха да поддържат традицията да останат само двама в своя затворен кръг. Обичаха да се застояват дълго, докато накрая сервитьора не им оставяше цялата кана с безкофеинова течност и отиваше да си гледа работата. Беше свикнал с дългите им престои там и с приличния бакшиш, който оставяха на излизане. Обичаха да ходят на спектакли и изложби, да се разхождат по познати и по-малко познати пътеки и накрая да минат през същото това кафене и коментират видяното и преживяното. Лицата им превръщаха понякога естественото си излъчване в приятност, която ги отпускаше и общуването им продължаваше да разбива на пух и прах съждението, че между мъже и жени не съществува истинско приятелство.

Един мързелив неделен ден, когато след леката късна закуска се разбра, че никой от двамата нямаше охота за дълги разговори,Той каза:

- Имам един приятел, Лени, построи си нова къща точно в подножието на планината, искаш ли да му отидем на гости?

Отидоха при Лени, който ги посрещна сънен , въпреки това сервира сръчно

бира и здраво уплътни домашния саунд, може би за да “прибави” себе си по-скоро към света на ранобудниците. Бил радиожурналист, легнал си почти на разсъмване. Поднесе извиненията си и още бира, от която хладилникът му “пращеше”. Срещу жегата, каза, и сведе клепачи над потните бузи на бутилката. Течността забълбука мамещо и вкусно, а клепачите на Лени се вдигнаха след няколко дълги секунди, под тях бликаше свежест.

Тя забеляза, че този радиожурналист има огромни, черни очи, дълги и подвити мигли и женствени устни, които сякаш всеки миг щяха да съобщят за някакъв каприз, който трябваше да бъде ликвидиран чрез задоволяване. Излъчването му беше на арт персона, която знае цената си и поради това е миролюбива и великдушна.

Когато Тя разбра, че прекалено дълго се бе застяла на дъното на проучванията си, попита:

- Лени, ти женен ли си?

Знаеше, че такъв въпрос може да се възприеме като абсурден или авангарден. Заложи на второто.

- Не съм женен и ще ти кажа защо – бавно се обърна към нея той – защото жените   са еманципирани егоистки с неосъзнато лесбийско съмосъзнание, алчни и меркантилни. Никаква нежност, никаква романтика, а думата любов за тях е понятие, изпразнено от съдържание.

- Има и изключения, как иначе ще се раждат деца – отвърна тя и дори за миг допусна, че има предвид себе си.

- Деца ще се раждат винаги, това не е проблем... Дори аз имам дете... – Той се разсмя гръмко, но прозвуча тъжно или на нея така й се стори.

Продължиха да се плацикат с бира и отвориха дума за кубинската музика, изобщо за латиномузиката, която звучеше в момента от уредбата на Лени. И това продължи дълго – до тогава, докогато домакинът не взе китарата си и не подхвана своя частен репертоар – съвсем безкомпромисен – такъв, че Тя се включи веднага щом изгуби контрол над скрупольозността си по отношение на певческите си данни.

Виж ти, какъв следобед само, помисли си...

Песните се протягаха нежно в зеленикавата жега, а мехурите от свежата бирена пяна ги правеха да звучат бохемски и страстно. Очите на Лени се усмихваха загадъчно, а Той неочаквано се оказа, че знае всички текстове. Хармонията беше окончателна.

Здрачът, който постепенно облада планината и се спусна на пръсти в хола на Лени, разнежи допълнително струните на китарата, протегна се към нощта и се сля с нея. Пламъчетата на свещите пукаха и отвреме-навреме залюляваха сенките на тримата на стената. Беше хубаво, може би дивно, почти фантастично и съвсем истинско. Никой не искаше това да свърши, най-вече Тя, защото усети, че с нея става нещо фатално, опасно и непредотвратимо.

На сбогуване, когато се почувства преизпълнена с „онова” хубаво нещо, когато нямаше и не искаше де прикрива вълнението си от внезапния следобед, прелял в късна вечер, залепи устни върху прощалната целувка на Лени. Усети ги влажни и разтегнати от виновен трепет, който превърна докосването в дисхармоничен допир.

А Той, застанал встрани, и й се стори малко странен, по-скоро смутен от нещо, но определено доволен от всичко, което целеше и осъществи като идея този ден.

 

Колата препускаше по широките булеварди, осветени от огромни стъклени глобуси. Всеки, по своему провокиран, подхвана баладата, която се разливаше от мощното радио и гледан от страни този етюд наподобяваше хепиенда на някоя американска продукция, предвидена в телевизионна програма за лека нощ. Още повече че Тя изпита нещо друго и различно, и вътрешната й приятна напрегнатост и озарение рефлектираха дори в гласа й, който постепенно предаде нов оттенък на баладата.

Мина й през ума, че вече бяха подминали нейната улица и веднага предположи, че ще се отбият в любимото кафене да пийнат по един студен коктейл и да удължат с поне още един час нощта. Така и стана. Дори мюзикбоксът запръхтя угоднически по едно време и облада пространството чрез хриптящия блус на Джеймс Браун.

Какъв бокс по муцуната за невлюбени!

 

Изведнъж усети някакъв спазъм, който приклещи ритмичното й дишане, схвана челюстта й, отключи пулса й. Дръпна колието си, синците заподскачаха по мраморния под и се търкулнаха към вратата. Белите й сандалети ги последваха. Той плати и я застигна на входа. Мълчаливо вървяха по посока на паркинга, мълчаливо влязоха в колата, после полетяха по посока запад, където живееше Той. Никога не беше стъпвала в дома му, но по незнайни за сега причини колата летеше точно към неговия квартал.

Защо я приклещи този спазъм, питаше се, нали от нищото се появи Лени, накара я да пие и да пее, не я отблъсна, когато внезапно се озова срещу устните му? Нали усещането, че в живота й се е случило нещо значително трябваше да го изпълни с още смисъл?

Когато завиха по неговата улица, забелязаха пред дома му една свита фигура на човек, който беше обгърнал коленете си с ръце. Фаровете го осветиха от няколко метра, но човекът не помръдна. Той внимателно спря, слезе от колата и размени няколко думи с мъжа, който се изправи до него. После тримата влязоха вкъщи.

Той и Човекът от тротоара се качиха на втория етаж, а тя остана долу, в хола, за да се тресе в клопката на собствената си интрига, несъмнено продиктувана от мощната й интуиция. Внезапната депресия я стегна като скоба, блокира мисълта й, изпълни я с мрачност. Навярно бирата и коктейлите разбъркаха света около нея, окъпаха го с музика на градуси и неподозирани страсти, чиято жертва в момента беше самата тя...

 

Стояха сами пред две недокоснати чаши с вино. Неизвестно защо между тях разстоянието сякаш се увеличи.

- Беше мой студент – започна Той.

- Аха – кимна.

- Наркоман е... Веднъж му дадох пари и сега не мога да се отърва от него. Търси ме по всяко време, а в полицията не смея да се обадя, защото ще загази още повече.

- Но не това е, което ме интересува... Странно защо в мен се дисбалансира усещането за завършеност на нещо прекрасно, като днешния ден?

И... изведнъж Тя разбра, че Той е на дъното, че Той е демонът. Разбра, че е близо до ключа, който щеше да изгуби завинаги или да скрие завинаги, поглъщайки го заедно с отровата на реалността. Но това вече нямаше никакво значение, имаше значение само истината. И тя трябваше да я узнае, още тази вечер. Изведнъж се оказа, че приятелството има своя цена...

Не прекрачи, а се хвърли под душа. Зърното на лявата й гърда трептеше в ритъма на ускорения пулс. Още тази нощ, още тази нощ, повтаряше си, всичко трябва да се избистри още тази нощ.

Засече го пред вратата на спалнята и направи крачка към него.

- Изглеждаш прясна! – усмихна се Той.

Без да се бави Тя хвана ръката му и я постави върху пулсиращата си гръд.

- Това е, защото си уморена – изрече и опита да се усмихне.

Тя направи още една крачка към отворената врата.

- Тук ще спя аз, твоята спалня е отсреща.

Той я прегърна през раменете и й посочи вратата. Тя влезе вътре, притвори я и седна на леглото. Капките, които се стичаха по косите й, се отразяваха в кристалното стъкло на витрината срещу нея. Тя ги изпращаше с поглед към раменете си, а те продължаваха да се търкалят по кожата й и да покриват с хладина цялото й тяло. Дълго стоя така, загледана в една фотография на мъж, която беше поставена в изящна рамка. В един момент осъзна, че лицето й е познато, нямаше идея от къде, но стана, отвори витрината и взе снимката в ръце... 

На нея беше Лени - щастливо усмихнат и лъчезарен, с едно сияйно пламъче в зениците. На обратната страна имаше надпис: Посвещавам с любов на... Следваше Неговото име.