Това че Горанов е свалил характерната за всеки мим маска на безмълвник е само външната, формалната страна на неочаквана новина, изненадата обаче не е в това, че е решил да говори пред публиката, а в това - какво да изговори пред нея.  Защото огнените думи, които излитат като мълнии от устата на героя му – Кардинала на Севиля и Велик инквизитор, не са от нашумял наш или вносен автор, а са изречени от руската словесна камбанария, наречена Фьодор Михайлович Достоевски. „Великият инквизитор“ е най- известната глава от романа „Братя Карамазови“, в която Исус Христос слиза от небето, смесва се в изтръпналата от страх тълпа и съживява в храма едно мъртво момиченце. Веднага е арестуван, хвърлен в окови в тъмницата на Светата инквизиция и подготвен да бъде изгорен на клада, както стотици други еретици.  

Останалото не може да се разкаже, нито преразкаже – близо час публиката немее и не смее да шукне, нито да мръдне , за да не скръцнат издайнически изтърканите седалки – разтърсващият монолог на висшия сановник, който сипе обвинение след обвинение срещу своя Бог, имат хипнотично въздействие. Вельо Горанов изважда от магмата на този вулканичен текст разтърсващите истини за вярата и за църквата, за свободата и за хляба, който предпочита тълпата, за смъртта, от която още никой не се е оплакал, за разлика от живота, от който повечето от нас се жалват... Героят на Горанов преминава от мания в духовна депресия и от депресия в мания за величие, самият Инквизитор на сцената се мята от профил в профил – ту притичва през сцената като зловеща, но енергична старица, ненавистна вещица, ту приема участта на невинна жертва, която трябва да бъде изгорена на собствената си клада. Убиецът плаче, а жертвата – Исус – страда. Безмълвно, досущ като мим, който е онемял завинаги от човешката низост и нечовешката жестокост на стражите на вярата в човека.

Освен актьорската класа на Вельо Горанов, който 11 години е мислил и премислял текста на Достоевски, за до го доведе до сценичен блясък, за мощното въздействие на този спектакъл има заслуга и простата, но функционална сценография, плод също на Вельовата фантазия, както и ненатрапчивата, но  прецизна  режисура на Борис Радев. В залата избухват зловещите, но мащабни музикални мотиви на Вагнер, подбрани от Радостин Робев, като на тях е противопоставил човеколюбивото музициране на Моцарт. Димитър Иванов и Жан Илиев отлично партнират на Горанов, а костюмите на Боряна Горанова не само вярно пресъздават епохата, но в края на спектакъла сякаш заживяват собствен сценичен живот – особено на фона на оголеното, но  младежко тяло на 66-годишния актьор.

Казват, че преди години Горанов е изживял подобна драма. Сигурно. Но за да изиграеш така неистово трагедията на Великия инквизитор, освен че е нужно да усещаш духовната материя на Достоевски като своя, трябва и да владееш до съвършенство магията, която излъчва всеки велик актьор. Който иначе не става за инквизитор.