Отдавна не бях потъвала така в книга.

Това е потресаваща книга. Мощна, самотна. Отиваща отвъд всякакви литературни и житейски предели със жестоката си откровеност. Книга - събитие, която не се вписва в никакъв жанр: документален роман – балада за Приятеля.

Изповед, харакири, вик в необратимостта на времето… През трагично скъсаните нишки на съдбата и Божието присъствие.

Тук Литературата и Животът заличават границите си - в съдбовността на един несвършващ разговор. Възкресявайки ден по ден и час по час общото им време с Виктор, Краси Дамянов е трябвало да се вгради целия в този неистов текст. За да разкаже преживяното - без премълчавания и без приблизителности. Така, както са се съхранили хората и нравите в изумителната му памет. С целия риск от субективността на спомена.

Жесток експеримент. Защото повечето от участниците и от близките им - в този житейски карнавал из литературните и кинаджийските кръгове през последното десетилетие на социализма, са още живи. И вероятно ще се усетят засегнати от дръзкото талантливо перо на Красимир Дамянов. Въпросът за етиката, за възможното нараняване на хората при всеки документален разказ, и тук е актуален.

Красимир Дамянов е поел този риск и вероятно има чувство за вина спрямо някои конкретните хора. Не знам, това са мои лични размисли.

Не, не търся оправдания, убедена съм, че раждането на тази книга е нейното най-голямо оправдание. Защото тази книга е нелицеприятно огледало за всички нас, които сме живели в онова време и сме били участници в абсурдите и надеждите му.

За мен обетът на автора към истинността на всеки ред и образ тук е безспорен. Убедена съм, че истинските имена на хората не са свързани със желание за скандален воайорски привкус.

Този текст се е раждал по самото острие на живота, там, където се събира и проваля Смисълът на изкуството и съществуването и вероятно това е била единствената възможна форма за тази жестока изповед. Цялата книга е изпитание - и за автора, и за читателя. Междинните по-меки варианти вероятно от само себе си са отпадали в безмилостното пътуване на Краси със Виктор - към Виктор и към истината за това, което се случи със всички нас.

„Студентът по хармония” е покъртително, безжалостно обяснение в любов към Приятеля. Без да спестява нищо, Краси Дамянов наистина успява да превърне реалните истории в балада. Балада за приятелството, за щастливата среща на две сродни души, за таланта и пределното посвещаване на Изкуството, за общите счупени хоризонти… Виктор Пасков оживява с безмерната си човешка сложност, с мащаба на „Големите, Бели и Талантливи, Много Талантливи Пера”, с крехкостта на нежната си душа и цялата й разрушителна стихия, с точните си незабравими жестове. В неговото трагично присъствие сякаш възкръсват и душите на някогашните момчета от нашето „загубено” поколение, неистово опитващи се да бъдат свободни и истински… Много от тях вече си отидоха като Виктор…

Ще се възпра от митологични препратки към Гилгамеш и Орфей… И все пак – не можем да не затаим дъх пред чудото на митичното преборване на Краси Дамянов със смъртта. Защото в тази необикновена книга се случва чудото на Възкресението. След толкова митарства, болка, ирония и ярост, в края на това безпощадното пътуване остава да ни свети Любовта. На финала Краси Дамянов е успял да отвори хоризонтите на опрощението и светлината… И ето ги двамата в светлия безкрай – Виктор Пасков и Георг Хених, сега вече завинаги заедно, препускащи над нас на вечната колесница на Майсторите, възстановящи отново и отново светостта на изкуството и живота…

Преглъщам сълзите си.

И благодаря на Красимир Дамянов.