Соня е от тези творци, които копнеят да направят с думи и рисунки личността си видима, впечатляваща - и за тези, които не могат да бъдат преки свидетели на живота й. Съдбата на подобни творци е драматична. Затова голямо е изкушението да оприличаваш героите им на това или онова, знаейки, че сякаш говориш за живи хора. 

РОДЪТ. Още с посвещението в книгата „Рисувам Фадо” е наложен и нейният обхват - авторът и родът. Родът е сакрален, морална институция. Несигурността на днешния свят е негов контрапункт и разрушител на родовата сила. Паметта е коректив, нравствено мерило за достойно поведение днес. Соня е изключително податлива да изразява повече емоционално, отколкото разсъдъчно оценката си за поведението на близките си. Прави го според изградената в себе си ясна, недвусмислена, строго детерминирана ценностна система, без страх да не би да робува на предразсъдъци, на фантазии и чужди внушения. Представите за миналото, тъй като са предпоставени да боравят със зло и добро в кристален вид, какъвто наоколо няма, смущават склонните към компромис, каквито са повечето от нас, читателите..

И книгата започва с идеализирана картина на наследниците, с децата, окъпани в розово и синьо. Повечето стихотворения, които условно наричам светли, са посветени на близките. Майката, и тя като дъщеря си, е сянка на бащата-поет, създание като всички други, смъртна: “Гръм я удари. Отърва я от страдания, Тя не чу името си приживе и затова отиде право в рая”. Но бащата - той не е от този свят. И героинята се пита:”дали приличам поне малко на НЕГО”: ”самотен трън ...в града, магарешки бодил.” Към баща си има една поетична претенция - че я е научил да бъде обичана, да бъде жадна за любов, а това носи само печал: “Братята ми знаят да обичат - баща ми ги научи, децата ми знаят да обичат - научи ги дядо им... А аз, аз умирам от болка, кой ще ме обича вече така... ти ли?”. При завръщането в бащината къща традиционният уют се създава не от огъня, а от“печката угаснала, стаите помръкнали”.

Героинята е като присадена дори там, където се опитва да избяга от света - Италия, Германия... Светът в чужбина е не по различен за непримиримия, за този, който приема приспособяването като предателство към себе си и рода. И там тя е беззащитна, неудовлетворена и безпомощна да удовлетвори близките си. Чужбина е само друго, подобрено измерение на същите нрави и порядки. Измамно е внушението, че тя е готова да се примири с минималното. Всъщност е претенциозна. Не в лошия, ежедневен смисъл, а защото не се задоволява само с хляба. Артистката в нея е ненаситната...

СВЕТЪТ. Той нахлува в дома й с предметност, която изпълва пространството и времето. Светът е видимостта: шкафовете, чиниите, чашите, чеиза, а героинята е противоречието, песъчинката в обувката на света: “превърнах се в книга, в мухъл, плъзнах по стените”... Тя още в началото приема като естествен дисонанса, който внася в отношенията с другите. Приема за нормално да бъде противовес на ежедневието! Младите бягат, световете се разделят... Героинята се нагърбва да разпознае същността сред хилядите й привидности. Светът не го желае, той диша еднакво добре и с истината, и с лъжата, и с главното, и с подробностите. И пази статуквото. Проблемът на меркантилното общество е, че не може да създаде поносима за всички култура, заради противоречието със смисъла на основното понятие “култура”. Това не е далеч от истината и за града, в който тя живее.

ПРОТИВОРЕЧИЕТО. Светът се противопоставя на живота и мечтата. Светът олицетворява ежедневието и последствията от пребиваването в него, а животът е мечтаното - в природата, в миналото, в изкуството. Началата на живота - слънце, въздух и луна, се противопоставят на света, където героинята е “отровена от алкохол и хапчета”. Красотата остава в плен на света, чужда, негово несъотвествие. Клеопатра е “загубена в гората”. Клеопатра не е на мястото си, хармонията е невъзможна. Фройдистки погледнато, не само Червената шапчица изразява неистовия страх от желаната, но непосилна заради прекомерните очаквания, дебнеща отвсякъде любов. Светът е победител. Когато героинята е свободна и жизнена, светът бърза да й нанесе удари, за да върне статуквото на взаимна нетърпимост и вражда. Те не могат да са в мир. Болката е като от друг, неразбираем, стихиен свят.

Светът побеждава и природата. Предлага “боядисан хляб”. Човекът страда, но “тълпата се смее... тълпата не е болна от рак”. Тя не боледува, боледува човекът. Тя е вечна. Героинята е тази, която трябва да свикне с болката, да се подготви за неспирните изпитания:”сред рапани и миди газя с боси, ранени, отекли нозе.” Самонараняването е следствие и на ужаса, че не можеш да промениш грозното, че не можеш да бъдеш адекватна на света: “Рошавата ми коса, рошавата ми душа, не подлежат на оцветяване”. “И само ако си магарешки трън ще устоиш, ще украсиш Икебана, може би.“ Непосилна задача. 

Денят започва с противоречие, което слага отпечатък върху същността й: “стягам се за любовна среща, а отивам на работа.” Примирението, без да е признание за победа на света, е чест мотив: “вече ме возят на задната седалка.” То винаги е тъжно, сякаш близък предава същността си - да се бори и променя. Но наистина ли това е същността? „Забраниха ми да работя професията, забраниха да се грижа за децата, забраниха...” Светът официално я обявява за непригодна. Признанието й- “луда съм - това е причината” е привидно. Нейната непригодност е и в реакциите й при съприкосновението със студения, пресметлив свят, в съпротивата й срещу правилата за поносимо съжителстване. Съжителстване и пълноценно живеене са различни неща за героинята. Противоречието е и в стойностите, не само във физическото състояние. Силата на рода не стига, не може да я опази от ежедневния страх: “сега аз съм майката, сега аз съм бащата, но не ми стиска да угася лампата”. За героинята адът това е домът й и пазачът му Цербер е самата тя. Колко провинциално, скучно изглежда Сартъровото: Адът - това са другите! И в двата случая всъщност адът - това е общуването.

САМОБИЧУВАНЕТО. Използват се крайни думи за деликатни състояния. Героинята желае да огруби деликатното, защото то я натъжава. Оспорва категорично нежността, пресилва грубостта заради тъгата, че се е надявала прекалено и наивно на добротата! Хиперболизира крайностите, неизгладените ръбове в същноста си, в действията и думите: “прогоних мъжете, защото съм мъж”. “Има жажда в погледа ти..., а аз съм пожар, побран в гайда.” На ръба на риска да се разпадне е, когато определя състоянието си - думите с лекота заковават драматични гранични състояния, сякаш нищо необичайно не се е случило. И странно, думите й, страшни, не ни плашат. А дали това не е самоирония. Забавление на творец, който отстрани, над белия лист, се надсмива над страданията си, подсилвайки ги, за да ги обезсили и освободи от тях! Склонността й към тежки самоопределения я отвеждат и до стихове като: “аз съм грозно и отвратително същество”. Сама нетърпеливо едва дочаква да отрече, да принизи доброто, сторено от нея. Злото по презумпция натежава, тя го открива, предизвиква, сякаш изненадана от появилото се добро. И когато варосва терасите “да се белне душата” й, бърза да припомни, че е прокудила децата си; след ведрото “под терасата дърво - люпилня на песни...” се промъква като крадец “лястовици отлитат нанякъде”. Усещането за добро и красиво е мимолетно, другото е същност, а тя е “бойно поле, изорано от бомби, окопи, изтръгнати дървета…”. Битката е епическа, героинята изглежда бойка, агресивна, а изглежда венчана за мъката си... Накрая се примирява: “аз съм Марсово поле”...

АРТИСТИЧНИЯТ СВЯТ. Тръпката да говориш за побелялата си душа се ражда и от досега със сродните хора - артистите. Артистичният свят е силен контрапункт, жизнеутвърждаващ, на света. Открояването на доброто също става демонстративно, ритуално, като оповестяване на Блага вест. Но не всяка поезия й е близка: “аз съм по простичките неща.” Склонността й към самоподценяване, също обявявано явно, е измамна. Тя всъщност се опитва да смири света, неговата предметност, с красотата на живота и поезията. Да опоетизира грубия, предметен свят, да го направи по-разбираем чрез красотата, за да преодолее страха си от него.: “Сърцето ми е заключено - стомна за катък. Когато я счупиш ще ядеш сланина с лук”. Нищо, че хлябът “струва една стихосбирка, която пишем с кръвта си.”

Някои от поетите са наричани “великите български поети”. Тя сухо отбелязва: те “не ми харесват поезията” и мъдро добавя: “и аз не си я харесвам. Харесвам децата си, но тях ги няма.” Поезията е нужда, част от живот, на който можеш да влияеш, част от ограничения й арсенал с оръжия за борба със самотата. Стихотворението “Само понякога” започва с императивното “никого няма да пусна в моите бели покои”, продължава с “от моите бели покои никога няма за миг да изляза” и завършва с болезнената надежда, че там “само понякога децата надникват”. Това напомня на премислена защита на кула от слонова кост. Тя никога не е успяла да наложи нещо съществено на околния свят, остава й да се брани. Все пак допуска да я навестят “светлите сенки” Превер, Едит Пиаф, Греко, Еренбург... Те, мъртвите артисти, са утехата й. Те са у дома си с нея, тя е у дома си с тях. Кой е домакинът? Красивите мигове на общуване с артистите са пристан за бездомната й душа. В това стихотворение белият цвят е използван 23 пъти. Един мимолетен порив да се съпреживее мечтата!

ТВОРЧЕСКИЯТ АКТ. Изкуството е от непозната същност, но пак свързана със света наоколо. Изгарянето е основна характеристика на творческия акт в книгата – като изживяване на езичеството от разколебан вярващ: “дървеното кръстче на гърдите е жар и тя дамгосва”. Страхопочитанието пред творчеството, очакването създаденото да е потресаващо в истинността и въздействието си, превръщат акта на създаване в акт, напомнящ раждането на нова звезда! По силите ли е това за един творец? Непретенциозно и красиво е определението за стиховете: “подскачат в чаршафа - като бълхи ме щипят, хапят, дращят...” Запишеш ли ги, все едно ги убиваш. Артистичната игра с ненаписаните стихове е по-забавна от акта на създаването в края. Ненаписани, те са медът, който подслажда сухата филия, наречена ежедневие. Те са по-истински като част от живота и сънищата - без граници, малко неясни, неуловими и по-красиви недокоснати. Написани, по-трудно е да овековечат мечтата, по-лесно - да легитимират незаслужаващия пощада свят и да приравнят по тежест пред времето грубостта и артистичността.

Героинята твори като в треска. Нетърпеливо, дори припряно: един образ може да я взриви и около него се скупчват любопитни думи, като подгонени от див звяр. Творческият акт в едно от стихотворенията е представен така: “беснеят думи, ехтят, рисуват, говорят - записвам”. Често това е езически акт, стихия на неразпознаваеми нездрави сили.

СМЪРТТА. Свети Павел в посланията си за първи път отвоюва победа над смъртта: “де ти е смърте жилото? Де ти е аде победата?”Тук смъртта не е естествено продължение, а порив. Героинята говори за нея като за плашило, неистинско, плашещо неразбиращите. Има нужда да го споменава често, за да потърси достоен еквивалент на разочароващата любов, на разочароващия живот. Какво може да преодолее любовта и живота - само то, приетото за най-страшно. Тя е категорична: “Клин с клин избивам, любовта с любов, смъртта с живот”. Смъртта не е реална, щом е заменима - добър начин да я надживееш! Или да я поканиш да сподели самотата ти: “да прекараш Бъдни вечер в компания на мъртви”... Атавистичен е страхът от света на мъртвите, атавистична е и надеждата те да те покровителстват: “Духовете на деди, бащи и майки ще бдят над съня ти.”

САМОУБИЙСТВОТО. За него се говори, както се говори за другите неща от живота. То е изход не по различен от другите. В прозата то е описано като драматично, но неизбежно откъсване от света: “Просто да свърши тая суета, това ояждане, тая бъркотия, наречена живот... Голямата ми любов беше любовта към себе си.” Вече е наясно къде иска да отиде - смъртта за нея като че вече е истинска. Но тя оцелява и връщането към света я успокоява. Като тих пристан преди надигащото се виртуално цунами. Героинята превръща говора за смъртта и самоубийството в говор на ежедневието.За нея това не са теми табу. Но този говор нажежава въздуха неусетно, въздейства неусетно, укротява за миг страха, но отприщва и скритите стихии. Суицидността винаги е отчаян вик: Кога най-после ще дойде времето за справедливост извън правото?

ЛЮБОВТА. И в любовта в героинята убийствено се разминават изискванията на света и мечтата. Тя трудно се примирява с хитростта, с грубостта, с меркантилността и както обикновено в отношенията си с агресивното и безчувствено околно, се затваря в сънищата си: “а аз го сънувам и му раждам деца насън”. Интересна е разликата между шарените светове на любимата и на любимия. Абсурда в съжителството между артистизма и предметния свят, който може да нахлуе и чрез мъжа, и чрез снахата, и чрез всеки другиго. Героинята носи в кожения си сак на рамото в повече от любимия - книги, биберони, очила: или изкуството, живота, начина да видиш мечтата... За дъщеричката си тя мечтае със страх “ Дано тя.. е само жена”. А в следващото стихотворение, тя, жената, не се побира във формите си: “пука се кожата от жар. Любовта е страшно бесило.” Фаталистически израз, напомнящ стихове на баща й. И тук фамилен континуитет!

ЛУНАТА “Луната се размножава във вторник”, във вторник е родена и героинята. На няколко пъти тя се отъждествява с луната.. Придава й живителност, която би трябвало да важи за слънцето. Луната, самата тя, е посредник между света и живота - непредсказуема, тайнствена, красива. Тя подчертава разликата между двата разделени свята. Героинята жадува за предопределеността собствените й деца да са като луната: “Луната е жива - казал някой - и после тя му родила деца.” Въпреки вярата, че и рожбите й като нея ще “изпълват нощта”, че и на нея като майка ще й останат “само скръбта, самотата, тъгата по нейните лунни деца”. В “И когато” героинята си пожелава да седне в луната като в каляска-саксия и тя пак като посредник да я отнесе при звездите.

БОГЪТ. Изправена пред човешките страдания, пред социалните проблеми героинята възкликва :”Христос отдавна умря и възкръсна. Няма кой да нахрани гладните”. Тя е артистично суеверна, животът й е обречен да бъде такъв, какъвто е. Този детерминизъм няма общо с религията. Раждането не е предопределение, то е знак за обреченост. Напомня на плача, с който тракийско племе посреща раждането. И вината за това не е на човека, а на света. Молбата й към Бог е за нещо непосилно. За нея подредбата, спокойствието, смирението, простотата не са достатъчни за утешение. Това са само кратки мигове. А пред страха от бъдещето тя иска: “Прости ми Боже прегрешенията... да седна спокойно на земята до реката,... че да възкръсна” Изкуплението губи християнския си смисъл по един безпощаден начин - героинята просто иска да бъде друга!

В прозаическата импресия “За козунака и Великден” в надпревара сякаш са езичеството и християнството. Бог и Електра. Месенето на козунак е езическо, защото е ритуално докосване до света, по странен начин облъхнато и от мисълта за Бог. Но бог остава неоткрит: “Къде си господи, кой си? И нямаше кротост в разбесуваната ми любов.” Героинята, както казва Макс Вебер за себе си, не крие, че е религиозно немузикална. Разпъната между прощаващия Исус и отмъстителката Електра. Ако не отмъстиш, но не можеш и да простиш, се обръщаш заканително към разколебаното си Аз. За да го унищожиш, решавайки неразрешимото. Факт е, че в църквата през вековете посланието до коринтяните като апотеоз на любовта - Бог е любов!, не е било, и сега не е, много популярно вероятно по чисто практични за вярата причини.

ЦЯЛОСТТА НА ЛИЧНОСТТА. Тя оповестява: “Влизам в кожата си”. Превъплъщава се, защото не се приема като едно, като цялостна и неделима. Не винаги е тя - сама оспорва себе си, ненавиждана или хармонична, тя е ръба на двойнствеността: “събличам маските”. Хармонията на тялото се отхвърля болезнено дори от дребни несъотвествия. За тях се говори с болка, но и с необяснима на пръв поглед охота. Убийствено е да констатираш физическите си промени като ужас от разпадането на хармония, която си смятал за ненакърнима и вечна: “замръзнала устата ми, счупени са кучешките зъби...” Може би това е следствие на идеализирането на една лесно уязвима, физическа цялост, както и на по женски пресиленото влияние на тази уязвима физическа цялост върху душевните промени. Промяната в тялото се забелязва първо в огледалото, а слабост на красивите героини изглежда е да изпадат от това в духовен смут и да подозират света в съзяклятничество и в отваряне на нов фронт срещу красотата им. Като израз на отчуждението от света и търсенето на мъртвите приятелки, поантата в едно от стихотворенията е : “пътувам към тях беззъба”. Физически детайл, малка промяна, фиксирана драстично едва ли не като малка смърт. Целостта на физиката поддържа целостта на душата. Нарушаването й съсипва и душата, защото е насилствено приближаване на края. А края героинята държи да бъде само нейно, окончателно решение като висш израз на жадуваната победа над света. Победа, която трябва да бъде красива!

ОГЛЕДАЛОТО. Споменато е веднъж - “огледало-харакири”. Самата дума идва от speculum - спекулация. В книгата то материализира непрестанното самовглеждане, стигащо до мазохистични измерения след неизменното неудовлетворение. Героинята се вглежда в себе си не като съдник, а като свидетел. Поглежда в огледалото - но не бленува за промяна, а свидетелства за себе си, за живота си, сякаш в невъзможност да се намеси подобаващо. А коя активност е подобаваща? Упрек към себе си, самоирония или примирение и дори одобрение на образа си в огледалото? Труден отговор, но е едно е сигурно - истинността на видяното и описаното понякога е достатъчно за читателя. Героинята бяга от себе си, а все се настига...

КРАЯТ. В “Житейски пътепис” Соня пише: “Бог е милостив и зове за мир и любов.... Бог е любов, той е простил на Сатаната, на Луцифер.” Думите в тази книга са повик за разбиране, съпреживяване и прошка. Понякога са като дрехите в гардероба - там са и нужните, и красивите, и остарелите, натежали от спомени. Част от уюта на ден дом. Поканените гости, харесват или не, се впечатляват от видяното - това, което те биха скрили в крина и зад вратата, тук изглежда естествено, не смущава, не е срамно и не е страшно. Като в техния дом, когато не очакват гости.